Дан Дастие
Отровата на Алкория (15)

Глава XV

Измина повече от час, откакто Крис Холдън чакаше в глисера, спрял на около стотина метра от алкорианското село, под сянката на палмите, недалеч от плажа. Повече от час, откакто наблюдаваше ужасното същество, опитващо се напразно да се освободи от магнитната мрежа, която парализираше движенията му. Отвратителната твар дрезгаво изръмжаваше от време на време, после внезапно млъкваше. Странният му поглед се устремяваше отчаяно към човека, който го бе победил, и Крис Холдън чувствуваше как мисловните вълни стигат до мозъка му. Чудовището все се опитваше да намери слабото място, за да го подчини на себе си. Ала напразно.

— Не се мъчи, драги — изсумтя Холдън. — Няма да успееш!

Той хвърли поглед към часовника си. Хуана се бавеше. Трябваше й време, за да приготви препарата от ко̀ра, но за тях двамата времето се превръщаше в смъртен враг, защото ако Сигнус-X-I напуснеше Алкория, всичко щеше да бъде загубено. И сега човеците-растения, които бяха завладели кораба, сигурно вече знаеха, че се е случило нещо на изпратените в гората четирима от техните. Може би щяха да намерят оцелелия…

Най-сетне Хуана се появи — тичаше към глисера и Холдън въздъхна с облекчение.

— Готово, Крис — каза тя, стараейки се да не поглежда към онова същество, което отново се раздвижи. — Галеа Ивхи ми даде толкова плодове, колкото поисках, и успях да приготвя от тях концентрат за инжектиране…

Тя посочи един прозрачен флакон, пълен с леко опалесцираща течност.

— Донесох и една спринцовка, но…

Тя се осмели да погледне към обездвиженото от магнитната мрежа същество и потръпна:

— Мисля… мисля, че не ще имам смелостта да…

Холдън протегна ръка и каза:

— Ще се опитам аз.

Взе шишенцето и спринцовката и погледна отново към чудовището, което, изглежда, дебнеше и най-малките му движения. Едва доловимите импулси, които безрезултатно атакуваха мозъка му, говореха за някакво смътно безпокойство. Вероятно то разбираше какво става и страхът отново го завладяваше.

— Май си нещо неспокоен, а, драги мой? — каза Крис, за да си вдъхне смелост.

Той бавно напълни спринцовката, без да изпуска от очи уродливото същество, което правеше отчаяни усилия да се отскубне от прегръдката на магнитната мрежа.

— На кое място бихте направили инжекцията? — попита той, хвърляйки бърз поглед към приятелката си.

— Нне… не знам, Крис. Ние нищо не знаем за анатомията на тези същества. Струва ми се, че трябва възможно най-близко до главата. Може би на врата. Все едно, течността би трябвало да се разпространи доста бързо в тези порести клетъчни тъкани.

Холдън се приближи до чудовището, което внезапно нададе ужасен, нечовешки вой. Преодолявайки погнусата, която предизвикваше у него зловонната миризма на гнилоч, идваща от отвратителното тяло, Холдън коленичи до жертвата си, наблюдавайки внимателно края на едно от пипалата, което макар и само донякъде успя да се изплъзне от магнитната хватка на мрежата. Сантиметър по сантиметър опасната лиана със смъртоносно жило в края се опитваше да пропълзи до него.

Той отстъпи, за да излезе от обсега й и потърси пролука в гъстата мрежа от едва видимите силови линии, опасващи парализираното тяло на човека-растение. После доближи иглата до зеленикавия врат.

Без да обръща внимание на ужасните хъркания, които излизаха от зейналата уста, той заби иглата в растителната тъкан и се изненада от съпротивата, която тя оказа. Холдън трябваше неколкократно да опитва, преди да успее да забие иглата както трябва. Необикновената кожа трепереше неудържимо.

— Пази се, Крис!

Без да изпусне спринцовката, Холдън бавно натисна буталото и леко се отдръпна. Смъртоносното жило заплашително се приближаваше до десния му крак. Той изпразни цялата спринцовка, после отскочи бързо назад тъкмо в момента, в който измъкналото се пипало яростно шибаше във въздуха, за да го достигне.

— Не се приближавайте, Хуана! — извика той.

Чудовището отчаяно се бореше, напрегнало всичките си сили да се отскубне от пояса. Но мрежата го държеше здраво. Като предохранителна мярка Холдън увеличи мощността на излъчвателя, но стоеше далеч от обсега на пипалото, което от време на време се извиваше и около самото чудовище. За момент той помисли, че човекът-растение ще си инжектира собствената отрова, като скорпионите, но ето че пипалото изведнъж се отпусна вяло и се стовари безжизнено върху металния под на глисера. За няколко секунди Холдън и Хуана почувствуваха у чудовището желание да се самоубие, за да избегне онова, което го очакваше. Но очевидно действието на ко̀рата бе прогонило този подтик, чийто сигнал те доловиха чрез мозъчните му вълни.

— За малко да не успеем — измърмори Холдън с облекчение. — Сега не ни остава нищо друго освен да чакаме.

— Да чакаме и да се надяваме, че не сме се излъгали, Крис — добави Хуана.

Конвулсиите, които разтрисаха чудовището, намаляваха все повече.

— Може би умира — прошепна Хуана.

— Може би — допусна Холдън със спокойствие, което изненада и самия него. — В такъв случай разполагаме с допълнително оръжие, за да им се противопоставим. Трябва да изработим някакво приспособление, с което да им се инжектира ко̀ра от разстояние. Но това не решава въпроса как да се доближим до кораба, без да разберат. Сигурно сега са в тревога, тъй като четирима от техните са липсвали при проверката…

В продължение на десетина минути чудовището стоя съвсем неподвижно. Само от време на време тръпки пробягваха по тялото му. Но очите — тесните процепи, които можеха да минат за очи — бяха напълно затворени и ако ги нямаше тези спазми, нищо друго не издаваше, че е живо все още.

Най-после двете цепки се разшириха, „мускулите“ на чудовището се раздвижиха и то се размърда отново, вперило поглед в двамата земяни. Беззъбата уста се отваряше и затваряше с отвратителни гримаси.

— Като че ли иска да каже нещо — прошушна Хуана.

Холдън не отговори. Едва доловими звуци се изтръгнаха от тази уста, приличаща на кървава рана. Постепенно се усилваха.

— Не се долавят вече мозъчните му импулси — промълви Холдън, наблюдавайки внимателно вече оформящите се движения на устата.

Изведнъж в кабината се чу все още несигурен глас. Глас с неприятна, неясна артикулация, но все пак глас! Холдън се приближи малко, без да изпуска от поглед измъкналото се пипало, което сякаш искаше да остане неподвижно.

— Ко… мандире… Хол… Холдън…

Холдън почувствува, че цял изтръпва от напрежение. Остатъкът от фразата се изгуби в отвратително гъргорене, но той бе разбрал началото й.

— Опитайте се пак — каза той напрегнато. — Аз съм наистина командирът Холдън. Вие кой сте?

— Крис… Крис Хол… дън… съм… Вик… Джеф Вик…

— Джеф Викърс! — извика задавено Холдън. — Ти си Джеф, нали?

— Дд… да… из… извади ме оттук. Крис… Аз…

Холдън автоматично се спусна към управлението на магнитния излъчвател. Но Хуана се изпречи пред него с изкривено от тревога лице.

— Може би е клопка, Крис — прошушна тя.

Холдън се спря. Наистина можеше да е клопка… Той се върна при чудовището, поклащайки глава.

— Съжалявам, Джеф, но все още не мога да поема риска да те освободя. Трябва първо да съм сигурен, че няма опасност…

Гласът стана по-уверен, когато произнесе:

— Аз… разбирам… Крис. Но… няма… вече от какво да се страхувате… сега. Другият свърши. И… и аз, аз… не ще издържа дълго… усещам…

— Другият… — промълви Холдън. — Кой е той, Джеф?

Дълго мълчание последва в отговор на въпроса му. Той настоя.

— Чуваш ме, Джеф, нали?

— Чакай малко, Крис… след малко ще съм по-добре — поде странният глас. — Не знам как… как да ти обясня. Това е толкова… невероятно!

Последва ново мълчание, после Джеф Викърс продължи:

— Цветята, Крис… цветовете на талефа… те са живи! Растения, които мислят! Хванахме се в клопката, момчетата и аз, и то заради цветния прашец.

Сега гласът се чуваше съвсем ясно, дори и да нямаше нищо общо с този на Джеф Викърс. Холдън си помисли, че шансът клони на тяхна страна. Това, че бе попаднал на самия Джеф Викърс, беше невероятен късмет.

— Разбрах всичко, Крис — додаде нещастникът. — Всичко е все още в паметта ми. Този прашец е изворът на живота за тези същества, които се наричат помежду си юксхори… Жив опиат… Той предизвика у нас същата мутация, както у Престън. Мутация, изцяло контролирана от тези сложни същества. Векове наред те са търсели отчаяно как да се измъкнат от неподвижността, в която са били принудени да живеят. Не са имали никакъв шанс с алкорианците, те могат да се предпазват от влиянието им дори и да пият талеф.

— Алкорианците поемат и ко̀ра — обясни Холдън. — Изглежда, че този плод създава пълен имунитет към страничното действие на опиата.

— Точно така, Крис. Предчувствувах всички тези неща, докато юксхорите ме държаха под психическия си контрол. Странно нещо… Продължавах да живея, но бях неспособен да се преборя с тези същества, които ме бяха обсебили. Те използуват нашите познания, Крис!… Заставят ни да им служим, да им предоставим тялото си, което не са имали… Това са чудовища! Чакали са своя час от незапомнени времена и ние сега им предоставихме този шанс! Прониквайки в нашите тела посредством опиата, който Престън има неблагоразумието да погълне, те започнаха да осъществяват мечтата си. Принудени да съществуват в това състояние на неподвижност, нетърпящи никаква еволюция в свят, в който друга раса е възтържествувала, те са натрупали огромна омраза към човешкия род. И сега искат да отидат в света, от който ние идваме… Планът им е прост. На Алкория те действуваха много бързо, но аз знам, че са способни да се прикриват… Възнамеряват да засадят талеф по всички планети на ГАЛИМ, без да съобщят веднага за страшната опасност, която представлява този опиат, получен от цветен прашец. В началото онези, които ще пият талеф, ще бъдат само интоксикирани, неспособни да се лишат от отровата също като алкорианците, но мутацията няма да стане бързо, защото могат да я контролират.

— Да, всичко ми е ясно — извика Холдън. — Те се надяват, че нашите хора ще станат много бързо зависими от опиата, който те ще им дадат, а…

— После — подзе Джеф Викърс — ще минат към действие. Ще предизвикат масови мутации и нашата цивилизация ще бъде неминуемо загубена поради липса на противоотрова. ГАЛИМ ще се засели с тези отвратителни същества и нищо няма да им попречи да наложат волята си… Крис… трябва да ги възпрем. Сигнус е готов за отлитане. Операцията ръководи Престън. Или онези същества, под чийто контрол се намира. Трябва да се действува светкавично!

— Преди всичко се налага да намерим начин да се доближим до кораба — измърмори Холдън, отправяйки бърз поглед към Хуана.

— Те могат да използуват всички детекторни защитни системи — каза Джеф Викърс. — Ако се приближите до кораба, няма да се поколебаят дори за секунда да си послужат с бордовите оръжия… Всички наши хора сега са станали като мен… И умеят да боравят с най-прецизната апаратура… Няма да можеш да отидеш до кораба, Крис. Но аз… аз мога все още да се върна там. В мен те няма да се усъмнят.

— Вие сте променен психически, Джеф — забеляза Хуана, която от началото на разговора не бе произнесла нито дума. — Изглежда, че разполагат с огромна мисловна мощ и съществува вероятност много бързо да разберат каква опасност представлявате за тях.

— Те са в телепатичен контакт помежду си, това е факт — каза Джеф Викърс. — Но е възможно да бъдат изолирани психически. За известно време мога да ги заблудя, но трябва да се действува бързо. Мисля… мисля, че ще… умра. С мен стават неща, които не мога да определя с точност. Не изпитвам болки. Физически не чувствувам нищо. И все пак нещо се разгражда в тази растителна структура, която ми служи за тяло.

Холдън бе забелязал едва доловимата промяна, която настъпваше в необичайния организъм на човека-растение. Лишен от този особен живот, който се бе вселил у него и който действието на ко̀рата бе унищожило, това същество губеше постепенно цветовете си. Бледозеленото бавно преминаваше в кафяво на места.

„Като бавно вехнещо растение“, помисли си Холдън, потръпвайки.

Той наново погледна Джеф Викърс, все още в плен на магнитната мрежа, и каза:

— Ще те освободя, Джеф… Сега ти имам доверие. Но ще отидем заедно до кораба. Този път аз ще бъда твой пленник. Те не могат да ми действуват психически, защото съм взел противоотрова. И по принцип не би трябвало веднага да се усъмнят…

— Това е лудост, Крис! — изстена Хуана. — Няма да можете да се справите. Те са много…

— Ще опитаме все пак, скъпа — промърмори тихо Холдън, като се отправи към магнитния излъчвател и рязко прекъсна контакта му.

Силовите линии, които парализираха Джеф Викърс, изчезнаха моментално. Хуана инстинктивно отстъпи две крачки назад с тревожен израз на лицето. Несъзнателно Крис Холдън се приближи до мястото, където се намираше йонната му пушка. Чудовището бавно се изправи, издавайки дрезгаво хриптене.

— Ще се справя сам, Крис — чу се приглушеният глас. — Но чувствувам, че почти нямам сили.

Човекът-растение успя все пак да застане на краката си и да запази равновесие. Кафявите петна по тялото му ставаха все по-големи…

Холдън наблюдаваше опасните пипала, увиснали безпомощно край уродливото тяло.

— Няма от какво да се боите — измърмори Джеф Викърс. — Ако имах намерение да ви убивам, досега щях да го сторя… А сега да тръгваме. Няма да издържа дълго…

Тогава Холдън погледна настойчиво Хуана и реши:

— Скъпа, ти трябва да останеш в селото.

Непоколебимо решение блестеше в теменужените очи на биогенетичката.

— Не, Крис… — твърдо каза тя. — Не желая да се разделям с теб. Третият няма да е излишен. Знаеш много добре.

Тя се обърна към човека-растение и произнесе тихо:

— Ние сме ваши пленници, Джеф.