Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (39)

40

Събудих се заобиколена от кървавочервени чаршафи, гола и сама. Жан-Клод ме беше целунал за довиждане и изчезна в ковчега си. Не започнах да споря. Ако се бях събудила до него студен и умрял край мен… Нека просто да кажем, че вече бях поела целия шок, който можех да понеса от гаджетата си за известно време.

Гадже. Това беше дума за някого, който те изпраща до класната стая. Думата не изглеждаше правилна след снощи. Лежах си там, стискайки суровата коприна на чаршафите до гърдите си. Можех да помириша одеколона на Жан-Клод върху чаршафите, върху кожата си, но повече от това можех да помириша него. Аз гушках този аромат до мен, отърквайки се в него. Той каза, че ме обича и за известно време миналата нощ аз му вярвах. В светлината на деня, не бях толкова сигурна. Колко глупава трябва да съм била, за да повярвам дори наполовина, че вампирът ме обича? Дори не доближава глупостта, че наполовина аз го обичам. Но все още обичах Ричард. Една нощ на страхотен секс не променя това. Мисля, че се бях надявала да го променя. Похотта може и да умре толкова лесно, но любовта не. Истинската любов е звяр, който е много трудно да убиеш.

На вратата тихо се почука. Трябваше да се потърся под две червени възглавници, преди да успея да намеря файърстара. Задържах го до себе си и казах:

— Влез — един мъж влезе в стаята. Той беше висок, мускулест, косата му беше избръсната от двете страни на главата, а отзад преминаваше в дълга конска опашка. Насочих пистолета към него и притиснах чаршафите към гърдите си.

— Не те познавам.

Очите му рязко се разшириха, гласът му се разтрепери.

— Аз съм Ърни и би трябвало да те попитам дали искаш закуска.

— Не — казах аз. — А сега изчезвай.

Той кимна, с очи приковани в оръжието. Поколеба се на вратата, дори гледайки надолу към цевта на оръжието. Направих едно предположение.

— Какво ти каза Жан-Клод да направиш? — беше невероятно колко много хора се страхуваха повече от Жан-Клод, отколкото от мен. Насочих оръжието към тавана.

— Той каза, че трябва да съм на твое разположение за всичко, което поискаш. Каза, че трябва да ти го обясня точно.

— Ясно е. Сега изчезвай.

Той все още се колебаеше.

Дойде ми в повече.

— Ърни, аз седя гола в леглото и не те познавам. Излез или ще те застрелям заради принципа — насочих оръжието към него за повече драматизъм.

След тази реплика Ърни изчезна, оставяйки вратата отворена. Страхотно. Сега трябваше да избирам между това да отида до вратата гола и да я затворя или да драпирам около себе си чаршаф с кралски размери и да се препъвам до вратата, за да я затворя. Мамка му. Седях на ръба на леглото, чаршафът ме покриваше отпред и оставяше по-голямата част от гърба ми открита и все още стисках в ръка оръжието, когато Ричард се появи на вратата.

Той беше облечен в дънки, бяла тениска, дънково яке и бели тенис обувки. Косата се виеше около лицето му на разбъркани златистокафяви вълни. Нокти бяха преминали през лицето му, оставяйки възпалени червени белези, които пресичаха цялата лява половина на лицето му. Раната изглеждаше стара. Трябва да я беше получил, след като си бях тръгнала миналата нощ.

Носеше коженото ми палто в едната си ръка и браунинга в другата. Той просто остана да стои до вратата.

Аз седях на леглото. Никой от нас не проговори. Не бях достатъчно гъвкава и изтънчена за това. Какво казваш на гадже А, когато то те намери гола в леглото на гадже Б? Особено, ако гадже А се е превърнало в чудовище предишната нощ и е изяло някого. Обзалагам се, че госпожица Маниери^[1] не казва нищо за такива случаи.

— Спала си с него, нали? — гласът му беше нисък, почти тих, сякаш се опиташе много усилено да не се разкрещи.

Стомахът ми се сви. Не бях готова за тази битка. Бях въоръжена, но бях гола. Щях да разменя оръжието за дрехи на секундата.

— Бих могла да кажа, че не е това, което изглежда, но няма да е вярно — опитът ми да се пошегувам не проработи.

Той влезе в стаята като заформяща се буря, гневът му се движеше пред него в пропукваща се вълна. Силата му ме покри и аз исках да изкрещя.

— Спри да изливаш всичко това върху мен.

Това го спря почти буквално по средата на движението.

— За какво говориш?

— Твоята сила, аура, тя цялата се излива върху мен. Спри я.

— Защо? Не те ли кара да се чувстваш добре? Докато не се паникьоса снощи се чувстваше добре, нали?

Бутнах файърстара под възглавницата и станах, притискайки чаршафа до мен.

— Да, караше ме да се чувствам добре, докато ти не се превърна върху мен. Бях покрита с това гъсто лепкаво нещо, напълно покрита с него — споменът беше достатъчно нов, за да ме накара да потреперя и да погледна настрани от него.

— Така че ти изчука Жан-Клод. О, това има перфектен смисъл.

Аз погледнах в него и почувствах надигащ се гняв. Ако той искаше битка, значи беше дошъл на правилното място. Повдигнах нагоре дясната си ръка. Тя беше прикрита от прекрасна многоцветна синина.

— Ти направи това, когато изблъска оръжието ми настрани.

— Това убийство беше достатъчно, Анита. Никой друг не трябваше да умре.

— Наистина ли мислиш, че Рейна просто ще ти позволи да поемеш контрола? Няма начин. Тя по-скоро ще те убие.

Той поклати глава, лицето му придоби упорити израз.

— Сега аз съм Улфрик. Аз контролирам нещата. Тя ще прави, каквото й кажа.

— Никой не контролира Рейна, не и за дълго. Тя предложи ли ти вече да я изчукаш?

— Да — каза той.

Начинът, по който го каза ме спря, започна да не ми достига въздух.

— Направи ли го, след като си тръгнах?

— Щеше да ти послужи добре, ако го бях направил.

Не можах да го погледна в очите.

— Ако я направиш лупа, тя ще престане. Рейна просто не иска да изгуби сегашната си власт — насилих се да погледна нагоре, да срещна очите му.

— Аз не искам Рейна — нещо толкова сурово мина през лицето му, че донесе сълзи в очите ми. — Искам теб.

— Не можеш да ме искаш сега, не и след миналата нощ.

— Заради това ли преспа с Жан-Клод? Да не би да си помисли, че това ще те предпази от мен?

— Не мислех толкова ясно — отговорих аз.

Той остави палтото и оръжието на леглото. Сграбчи края на леглото. Дървото изтрещя под силата на ръцете му. Той рязко се отдръпна от него, сякаш не беше искал да го направи.

— Ти си спала с него в това легло. Точно тук — постави ръце на очите си, сякаш се опитваше да изтрие някакъв образ вътре в главата си.

Той изкрещя без думи.

Направих крачка към него с протегната ръка и спрях. Как можех аз да го успокоя? Какво можех да кажа, за да подобря нещата? Нито едно проклето нещо.

Той рязко хвана горния чаршафи го дръпна, докато не се освободи. Сграбчи матрака и го издърпа от леглото. Той сграбчи долната част на леглото и го вдигна.

Аз изпищях:

— Ричард!

Леглото беше от солиден античен дъб, но той го хвърли настрани, сякаш е играчка. Дръпна долния чаршаф и го махна. Коприната се разкъса с някакъв звук, сякаш дереше кожа. Той беше на колене с разкъсаната коприна в ръцете си. Държеше ръцете си напред към мен, а чаршафа падаше настрани като кръв.

Ричард се изправи малко нестабилно на краката си. Отблъсна се от леглото и направи крачка към мен. Файърстара и браунинга бяха някъде на пода в бъркотията от червената коприна и хвърления матрак.

Аз отстъпих назад докато не стигнах ъгъла и нямах накъде повече да отида. Все още стисках чаршафите около мен, сякаш са някакъв вид защита.

Протегнах ръка към Ричард, сякаш щеше да ми помогне.

— Какво искаш от мен, Ричард? Какво искаш да кажа? Съжалявам. Съжалявам за това, че те нараних. Съжалявам, че не можах да понеса това, което видях миналата нощ. Съжалявам.

Той се приближаваше към мен, без да казва нищо, с ръце свити в юмруци. Осъзнах, че се страхувам от Ричард. Че не бях сигурна какво ще направи, когато стигне до мен, а аз не съм въоръжена. Част от мен се чувстваше така, сякаш заслужавам да бъда ударена поне веднъж, сякаш му го дължах. Но след като видях какво направи с леглото, не бях сигурна дали ще оцелея след това.

Ричард сграбчи чаршафа пред мен, мачкайки го в юмрука си, придърпвайки ме към него. Той използва чаршафа, за да ме вдигне на пръсти. После ме целуна. За секунда замръзнах. Очаквах да ме удари, да ми крещи, но не и това.

Неговата уста се плъзна по устните ми, насилвайки устата ми да се отвори. В момента, в който усетих езика му, дръпнах главата си назад.

Ричард сложи едната си ръка на тила ми, сякаш щеше да ме насили да го целуна. Яростта на лицето му беше плашеща.

— Не съм достатъчно добър, за да ме целунеш ли?

— Видях те да ядеш Маркус миналата нощ.

Той ме пусна толкова внезапно, че паднах на пода, спущайки се в чаршафа. Опитах да застана на колене, но краката ми бяха заплетени. Чаршафът се плъзна от едната ми гърда. Заборих се да се покрия. Най-накрая засрамена.

— Преди две нощи ми позволи да ги докосвам, да ги смуча. Сега даже не мога да ги видя.

— Не прави това, Ричард.

Той се застана на четири крака пред мен, така че вече бяхме на едно ниво.

— Да не правя какво? Да не бъда ядосан от това, че си оставила вампир да те чука? — той се наведе напред, докато лицата ни почти се докоснаха. — Ти изчука труп миналата нощ, Анита. Това накара ли те да се чувстваш добре?

Втренчих се в него от сантиметри, но вече не бях засрамена. Вместо това започвах да се вбесявам.

— Да, накара ме.

Той се дръпна от мен така, сякаш го ударих. Лицето му се сгърчи, а очите му претърсваха стаята като полудели.

— Аз те обичам — той внезапно погледна нагоре, с разширени от болка очи. — Аз те обичам.

Задържах очите си широко отворени, така че сълзите да не могат да потекат по бузите ми.

— Знам това и съжалявам.

Той се обърна настрани, все още коленичил. Удари с ръцете си в пода. Блъскаше ръцете си в пода отново и отново, докато кръвта не изцапа белия килим.

Станах на крака. Задържах се над него, страхувайки се да го докосна.

— Ричард, Ричард, недей, моля те, недей — сълзите потекоха и аз не можех да ги спра.

Коленичих до него.

— Ти се нараняваш. Спри! — сграбчих китките му, задържайки кървящите му ръце в моите. Той се вгледа в мен и погледа в очите му беше отчаян, човешки.

Докоснах лицето му нежно, проследявайки белезите от нокти. Той се притисна към мен, сълзите течаха по бузите му. Погледът в очите му ме задържа неподвижна. Устните му погалиха моите нежно. Аз не се отдръпнах, но също така и не го целунах.

Той се отдалечи от мен, само толкова, колкото да види ясно лицето ми.

— Довиждане, Анита — той стана на крака.

Исках да кажа толкова много, но нищо от това нямаше да помогне. Нищо нямаше да го направи по-добро. Нищо нямаше да изтрие какво видях миналата нощ или как ме беше накарало да се почувствам.

— Ричард… Аз… Аз съжалявам.

— Аз също — той отиде до вратата. Поколеба се с ръка на дръжката на вратата. — Аз винаги ще те обичам.

Отворих уста, но не излезе никакъв звук. Нямаше останало нищо за казване, освен това:

— Обичам те, Ричард и съжалявам повече, отколкото мога да ти кажа.

Той отвори вратата и престъпи през нея, без да поглежда назад. Когато вратата се затвори след него, аз седнах на пода, увита в копринения чаршаф. Можех да помириша одеколона на Жан-Клод по коприната, но сега можех да помириша също и Ричард. Неговият афтършейв се беше пропил в чаршафите, в устата ми.

Как можех да го пусна да си отиде по този начин? Как можех да го повикам отново? Седях на пода и не правех нищо, защото не знаех какво да направя.