Кони Мейсън
Танцуващият дявол (10)

Глава десета

— Казваш, че дъщеря ми е на твоя кораб здрава и читава — недоверчиво повтори графът на Милфорд.

— Mais oui — потвърди Льо Ватур угоднически. — Лейди Девън сама ще ви разкаже как рискувах живота си и крайника си, за да я измъкна от бърлогата на дявола.

— О, кръв Господна! Човече, къде е тя? Защо не е с теб? Или всичко е измама? — лицето му силно почервеня и свирепа бръчка проряза челото му. — Отвличането на дъщеря ми ме хвърли в ужасни мъки. Кой си ти?

— Наричат ме Льо Ватур.

— Льо Ватур! — повтори графът, разпознал името на часа. — Проклет пират! Заедно с Диабло сте се наговорили да ми измъкнете парите, номерът няма да мине, Льо Ватур. Махай се оттук, преди да съм извикал властите. За главата ти е обявена награда.

— Mon ami, вие имате погрешна представа за мен.

— Не съм ти приятел, Льо Ватур. Ти просто лъжеш. Годеникът на Девън и аз не стояхме със скръстени ръце през изминалите седмици, но дори кралският флот не успя да хване дирите на онзи негодник Диабло и вече изгубихме надежда да я видим отново някога. Обещанието на онзи мерзавец да върне дъщеря ми се оказа празни приказки.

— Познавате ли това? — попита Льо Ватур, като разклати пред носа на лорд Харви медальона на Девън, прикрепен на тънка златна верижка.

— От къде го взе?

Изтерзаният благородник сграбчи медальона от ръката на Льо Ватур и започна да го оглежда внимателно, преди да го отвори. Щом съзря снимката на покойната си съпруга, разбра, че пиратът говори истината. Девън никога не би се разделила със скъпия си спомен, освен при необичайни обстоятелства.

— Сега вече вярвате ли ми? — осведоми се Льо Ватур иронично. — Не съм причинил никаква болка на дъщеря ви и възнамерявам да ви я върна жива и здрава.

— Колко искаш, Льо Ватур? — лорд Харви бе готов да заплати мило и драго за обичаната си дъщеря.

— Вие сте не само мъдър, но и щедър — поласка го Льо Ватур. — Няма да се пазаря с вас. Искам три хиляди лири. В злато. Преминах през доста премеждия, за да доведа дъщеря ви и много се охарчих. — Той си мислеше за Скарлет — тя настояваше за дял от една трета и за екипажа — моряците също чакаха своето.

Лорд Харви зяпна.

— Божичко, човече! Та това е обирджийство! Не държа такава сума в наличност.

— Но може да я набавите без особени трудности — подсказа му Льо Ватур мазно. — Ще ви дам достатъчно време, за да съберете сумата. Дайте ми половината сега, а останалото, когато дъщеря ви дойде при вас. Ако ви е мил живота й, докато не напусна тези враждебни брегове, няма да споменете никому, да не говорим за властите, че съм в Англия.

Влиятелен мъж, а и достатъчно умен, графът никога не вземаше прибързани решения. Ала животът на неговата дъщеря му бе по-скъп от собствения. И той бързо даде единствения възможен при тези обстоятелства отговор:

— Ще получиш парите си, Льо Ватур. Половината сега, другата половина — след освобождаването на Девън. Имаш и тържествената ми дума, че властите няма да узнаят за пристигането ти тук, преди да се измъкнеш.

Льо Ватур не бе глупав. Долови предпазливостта на графа и му се възхити.

— Съгласен съм — отсече пиратът.

Алчният му поглед проследи как графът отвори сейфа преброи хиляда и петстотин лири и установи, че старецът не лъже. Сумата почти изпразни касата.

— Имам едно условие, Льо Ватур — графът държеше торбичката със злато далеч от пирата.

Французинът присви очи подозрително.

— Без номера, мосю — предупреди той многозначително, — или дъщеря ви ще пострада.

— Аз не прибягвам до номера — сряза го лорд Харви. — Животът на дъщеря ми е твърде ценен за мен. Искам само да ми кажеш къде да намеря Диабло. Възнамерявам да го видя изправен пред съда и обесен, заради онова, което стори на дъщеря ми. Шпионите, които изпратих в Насо, донесоха само, че Диабло има тайно убежище някъде из Бахамските острови, но или никой не знае къде се намира, или ги е страх прекалено много от Диабло, за да го издадат. А същевременно всички знаели, че Диабло е бил за кратко в Насо.

— Вярно, че Диабло буди страх и малцина биха го издали — призна Льо Ватур кисело. — Островът на Диабло е добре защитен и практически непревземаем, ако не се знае тайният вход.

— Но ти знаеш къде и как да го открия, нали Льо Ватур? — продължи съобразително графът. — Ще споделиш ли тази информация. Срещу съответната цена?

Не се наложи пиратът да бъде убеждаван дълго. От самото начало бе възнамерявал да предаде Диабло.

— Още петстотин лири и ще разполагате с информацията — подметна той лукаво. — Идвам от острова на Диабло Рай и знам пътя.

— Ще ми помогнеш ли, Льо Ватур? Искам да видя Диабло заловен и наказан. Искам дяволът да бъде обесен за престъпленията си.

Льо Ватур нямаше какво да губи, ако издаде тайната на Диабло. Напротив — щеше само да спечели. Бе крайно време Диабло да заплати, че застана начело на бунта, при който загина Черния Барт, но в случай, че планът на лорд Харви не успее. Льо Ватур не желаеше да се разбере кой е предал Диабло. Ако това стигнеше до ушите на дявола, възмездието щеше да е бързо и най-вероятно — смърт.

Най-накрая Льо Ватур проговори:

— Диабло не ми е приятел. Ще ви кажа неговата тайна, ако се закълнете, че няма да съобщите никому и думичка от нашия разговор. Включително и на дъщеря си — тя ми спаси живота, когато пострадах по време на бурята и не желая да мисли нищо лошо за мен.

В първия момент лорд Харви се сепна, когато си представи как Девън се притичва на помощ на такъв жалък човек като Льо Ватур, но тутакси се сети колко нежност и грижовно състрадание изпитва дъщеря му към всяко живо същество.

— Давам дума, че няма да спомена пред Девън, но не обещавам, че няма да го споделя с годеника й, който желае Диабло да си получи заслуженото не по-малко от мен.

Льо Ватур премисли думите на графа, преди да каже:

— Вие сте човек на честта. Приемам условието. Дайте ми писалка и хартия и ще начертая карта.

След четвърт час Льо Ватур тръгна към кораба си, а лорд Харви — към банката, за да изтегли парите, които дължеше на пирата. Бяха се уговорили да се срещнат на кея на лондонското пристанище, където „Победа“ стоеше на котва.

 

Облегната на перилата на „Победа“ Девън чакаше. Сърцето й заби лудо, когато затворена карета с герба на рода Чатам спря на кея. Вратата се отвори и любимото лице на баща й се обърна към палубата, за да я открие. Тя се втурна към пасарела, но Пек я спря очакваше допълнителни заповеди от Льо Ватур.

— Още не, ma chere — предупреди Льо Ватур. — Баща ти и аз имаме да уредим една работа: тогава ще те освободя.

Преди около час пиратът се бе върнал и осведоми Девън, че скоро ще си тръгне. Тя реши, че всичко е уредено. Нямаше повече сили да стои на този отвратителен кораб. Изпадна във възторг, когато Льо Ватур й разреши да излезе на палубата — там графът щеше да я забележи лесно. И сега, зърнала скъпото лице, остаряло значително през последните няколко седмици, тя разбра, че решението й да напусне Диабло е правилно, макар сърцето й да бе разбито завинаги. Тя наблюдаваше внимателно как Льо Ватур закуцука по пасарела. Ръката му продължаваше да е превързана, но той се възстановяваше добре.

Лорд Харви слезе от каретата преди лакеят да свари да се притече на помощ, а очите му не се откъсваха от крехката фигура на Девън.

— Носите ли златото? — попита Льо Ватур, застанал пред възпълния граф.

— Да. Всичкото. Освободи Девън.

Кимвайки, пиратът се обърна и даде знак на Пек, който разреши на Девън да тръгне по пасарела. Тя хукна и скоро бе в обятията на баща си. Едва тогава графът пусна торбичката със злато в ръката на Льо Ватур. Лорд Харви вдигна дъщеря си и я настани в каляската, където избухна в ридания върху широките му гърди. Кочияшът рязко потегли, а Льо Ватур остана на кея да брои щастлив парите.

 

— Хайде, хайде, скъпа — утешаваше я графът несръчно. — Всичко вече е наред. Ти си в безопасност.

Лорд Харви нямаше откъде да знае, че думите му ще предизвикат нов изблик на сълзи — те напомняха на Девън всички онези случаи, когато Диабло я бе наричал „скъпа“: понякога гальовно, друг път шеговито, но винаги с любов.

— Ужасно ли беше, мила моя? — попита графът, когато сълзите на Девън понамаляха.

— Не, татко. Наистина не изцяло. Диабло не ме е наранил. Напротив, отнесе се дори внимателно с мен, макар да имаше достатъчно поводи да е груб. Аз… Аз стрелях по него още в деня, когато ме качи на кораба. Раната не се оказа опасна, но за известно време го обездвижи.

Червендалестото лице на лорд Харви застина от смайване.

— Боже милостиви, момиче! Стреляла си по Диабло и си останала жива, за да го разправяш! Този мъж е безмилостен убиец и е цяло чудо, че не е заповядал да те унищожат на часа.

— Диабло… не е такъв — започна да обяснява Девън плахо, опитвайки се да опише мъжа, когото бе обикнала.

Лорд Харви погледна Девън с присвити очи.

— Да не би разбойникът да те е омагьосал, дъще? Той е погубил стотици души, откраднал е стока за хиляди лири и е потопил безчет кораби. Един дявол знае колко жени е изнасилил. Този мъж е лишен от всякаква чест. Даде дума да те върне, а не изпълни обещанието си и само потвърди, че няма морал, нищо, освен лъжи и измама.

— Диабло щеше да ме освободи, татко, но буря ни отклони от курса. А по онова време той беше доста болен — нали го раних — за да разпореди да ме пуснат. Той…

— Престани, Девън. Наслушах се на добродетелите му! Не желая да събуждам мъчителни спомени у теб, но при така стеклите се обстоятелства се налага. Диабло стори ли ти нещо… болезнено, докато те държа в плен?

Девън притвори очи. Тя отлично разбираше от какво се интересува баща й. Всеки родител би попитал същото, но не бе възможно да се даде еднозначен отговор. Накрая сподели истината или поне толкова, колкото да не нарани нито Диабло, нито баща си.

— Ако питаш, дали Диабло ме е изнасилил, отговорът е не. Казах ти, че не съм пострадала.

Пламналите й бузи говореха по-красноречиво от думите й.

Онова, което Девън пропусна да спомене, бе, че започналото като нейно съблазняване, завърши като наслада за двамата… Че за шокиращо кратко време тя се отдаде доброволно на Диабло, очакваше неговата интимност, копнееше за любовта му, отвръщаше му със страстна самозабрава, но такива неща няма как да се споделят с един баща.

Думите на Девън не успокоиха особено лорд Харви. Не бе в състояние да си представи, че се е измъкнала от лапите на Диабло невредима. Широко известно бе, че дяволът с лекота оправя млади момичета като Девън, но за свое, а и за нейно добро, лордът реши да повярва на думите й.

— Слава Богу! Така се опасявах, че… хм… е, няма значение, мила моя. Сега всичко е наред и повече не се налага да мислиш за преживяното изпитание. Обещавам коравосърдечният разбойник скоро да увисне на бесилото заради престъпленията си.

Ужасена от подобна перспектива, Девън замълча, оставяйки се на обичта на баща си. Най-после спряха пред Чатам Хаус. Лорд Харви слезе пръв, помогна на Девън и я поведе към вратата, грижливо обгърнал крехките й рамене. Ала преди да стигнат входа, втора карета с грохот изскочи иззад ъгъла и рязко спря зад тяхната. Девън и баща й се обърнаха и видяха как слаб, среден на ръст мъж с кафеникава коса и тънки мустаци изскочи от каретата.

— Девън, слава Богу, че си жива и здрава!

— Уини, откъде…

— Изпратих му бележка, мила — обясни лорд Харви бързо. — Няма нищо лошо. Уинстън е бъдещият ти съпруг. И двамата тежко понесохме отвличането ти. Горкото момче съвсем се отчая.

— Всичко е наред, татко — одобри постъпката му Девън, макар най-голямото й желание бе да се оттегли в стаята си и да се стовари на леглото.

— Влизай, Уинстън — покани го тя. — Улицата не е място, където да се обсъждат семейни въпроси.

Настанена в удобния познат кабинет на баща си. Девън изучаваше Уинстън изпод спуснатите си мигли, докато графът разказваше за посещението на Льо Ватур и за щастливото завръщане на Девън. Беше ли се вглеждала истински в контешки облечения мъж, за когото се готвеше да се омъжи? — питаше се тя разсеяно. Той бе привлекателен по един класически, някак си женствен начин, признаваше тя, но сравнен с жизненото лице и фигура на Диабло, изглеждаше мекушав и слабохарактерен. И все пак нещо трябва да я е привличало в Уинстън. Може би привързаността му към нея? Или изисканите маниери, които някога й се струваха очарователни, но сега изглеждаха префърцунени? Определено не бе страстта му към нея, тъй като тя напълно отсъстваше. Вероятно някога подобна въздържаност й се е струвала естествена, но след като опозна любенето на Диабло, тя не виждаше нищо привлекателно в такова поведение. Изведнъж осъзна, че двамата бяха млъкнали и я наблюдаваха с любопитство.

— Нещо не е наред ли, мила моя? — попита лорд Харви загрижено. Той бе забелязал колко разсеяна е Девън и се тревожеше. Малко жени бяха преживели премеждията на Девън и се гордееше с нейната смелост и сила на духа.

— Нищо ми няма, татко — успокои го тя. — Завръщането ми у дома, след като почти бях загубила надежда, ме поизтощи. Ако ме извините…

— Би ли могла да останеш още само миг, мила? — попита Уинстън загрижено.

— Разбира се, Уинстън — отвърна Девън, прецени, че му дължи поне това, след като бе предала доверието му.

— Искам да се венчаем веднага и баща ти даде съгласието си.

— Веднага ли? Защо да бързаме?

— Той е прав, мила моя — обади се графът. — Никой от нас не желае да пострадаш от клюките.

— Така е, Девън — присъедини се и Уинстън. — Единственият начин да спасим репутацията ти е да се венчаем незабавно.

— По дяволите репутацията ми! — озъби се Девън. — Не аз пожелах да ме отвлекат.

— Знаем, мила — съгласи се Уинстън търпеливо, — но първото, което ще си помислят всички е, че добродетелността ти е накърнена.

— Дори така да е. Това би ли ти повлияло? — запита Девън направо.

— Ами… Не… Разбира се, не, мила. Важното е, че се върна жива и здрава.

Девън се отврати от мисълта как обществото ще я осъди, макар да не бе доброволен участник в отвличането си, чест правеше на Уинстън, че е склонен и готов да се ожени за нея. Ала в момента никак не й се минаваше под венчило. А и толкова неща се случиха през последните седмици, имаше нужда от време да подреди чувствала си и да обмисли бъдещето си.

— Една прибързана женитба няма да разреши проблемите, Уини. Трябва ми време да помисля. Току-що се завърнах и искам да дойда на себе си, преди да се впусна в нещо ново.

Уинстън се намръщи — недоволството му бе повече от очевидно.

— Сватбата ни е запланувана за след няколко седмици. Онова, което предлагам, не е лишено от смисъл.

Нито Девън, нито баща й знаеха за предстоящия финансов банкрут на Уинстън и за отчаяната му нужда от щедрата зестра на Девън, за да се разплати с кредиторите. Щеше да се ожени за Девън независимо какво й бе сторил Диабло. Подозираше, че вече не е девствена, но това бе най-малката му грижа. Просто му бе спестена неприятната задача той да й бъде първият мъж.

Запознат с упоритостта на Девън, лорд Харви се притече на помощ.

— Дъщеря ми е минала през мъчително изживяване и е изтощена. Нека оставим темата тази вечер. Сигурно Девън ще промени решението си, като си отдъхне.

— Разбира се. Колко грубо от моя страна да настоявам, когато Девън е така разстроена и има нужда от почивка. Лека нощ, мила.

Той се наведе и я дари с една хладна целувка по челото. Устните му бяха студени и сухи, и Девън неволно потрепери.

Тя кимна, доволна, че той си тръгва. Как се промениха чувствата й така драстично, запита се тя. Имаше време, когато у Уинстън виждаше всичко, което може да се желае от един мъж. Преди Диабло да я омагьоса.

— Ще те изпратя до вратата Уинстън — предложи лорд Харви.

— Ще бъда в стаята си, татко — съобщи Девън и стана. Двамата мъже я наблюдаваха, докато се изкачваше по стълбището.

— Няма да допусна никой да тормози Девън — предупреди графът, останал насаме с Уинстън. — Убеден съм, че ще проумее предимствата на незабавната женитба, щом поразмисли малко за последствията. Сега обаче имам по-важен въпрос за обсъждане. Знам как и къде да намерим Диабло.

— Девън ти е казала къде се крие разбойникът?

— Не. Пиратът Льо Ватур го стори. Доста охотно продаде информацията срещу подходяща сума. Той е напълно безскрупулен. Дори ми начерта карта.

— Ще тръгна след него — обяви Уинстън, а очите му заблестяха, като си представи каква слава го очаква. — Помислете как ще издигне репутацията ми ликвидирането на този злодей. Самият крал ще ме забележи. Няма да срещна никакви трудности да присъединя три бойни кораба от флота към моя „Делфиний“.

— Никакви бойни кораби, моето момче. Според Льо Ватур убежището на Диабло е оградено от коралов риф и само кораби с плитко газене могат да влязат в защитеното пристанище. На картата личи къде е процепът и е указан входът.

— Кораби с плитко газене… — разсъждаваше на глас Уинстън. — Трудно се намират, но не е невъзможно.

— Колко време ти е нужно, за да ги набавиш? Искам този разбойник да си получи заслуженото.

— До месец ще съм пред вратата на Диабло, след шест седмици ще съм отново в Лондон — нафукано обяви Уинстън.

— Прекрасно — засия графът. — Ще насрочим сватбата за след шест седмици.

— Ами ако Девън не склони?

— Ще склони — обеща графът.

 

Диабло крачеше по палубата, докато „Танцуващия дявол“ пореше гладките синьо-зелени води. Беше отегчен, неспокоен и ядосан. „Танцуващия дявол“ и „Червената вещица“ кръстосваха Атлантическия океан от седмици и диреха призрачните испански кораби. Силно подозираше, че подобна испанска флотилия, натоварена с богатства, не съществува, но какво печелеше Скарлет от лъжата си? Възнамеряваше още същата вечер да разбере. Вече бе дал сигнал на „Червената вещица“ и поканил Скарлет да вечеря с него на борда на „Танцуващия дявол“. Двата кораба щяха да потърсят прикритие за нощта в усамотен залив при бреговете на Пуерто Рико.

Лунната светлина блестеше върху водата като хиляди дребни диаманти. Скарлет стъпи на борда на „Танцуващия дявол“ и веднага бе отведена в каютата на Диабло. Облечена в тесни панталони, бяла риза и високи ботуши, които подчертаваха дългите й крака, Скарлет изглеждаше твърде съблазнителна, но Диабло не обърна внимание нито на красотата, нито на предизвикателната поза, която тя преднамерено зае. Непривикнала да остава незабелязана, Скарлет се приближи до стола, посочен й от Диабло и седна ядосана.

— Скоро ще ни сервират. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Бренди, ако имаш.

— Разбира се.

Скарлет наблюдаваше Диабло внимателно, докато приготвяше питиетата. Харесваше й как мускулите му играят под ризата, движението на хълбоците му, когато се движи, дръзко подчертаната мъжественост, изпъкнала под плътно прилепналите панталони. Но за голяма изненада на Скарлет всичките й опити да го съблазни бяха пропаднали, след като в живота му се появи Девън. Копнееше да му каже, че малката вещица е заминала, но умно прецени, че за нея ще е по-добре сам да го открие.

Докато поднасяха вечерята, Скарлет отпиваше от брендито с видимо удоволствие.

— Опасявам се, че вечерята не е особено богата — подхвърли Диабло. — Още една причина да те извикам. Складовете ми са чувствително изпразнени, предполагам и при теб е същото.

— Аз пък мислех, че си ме поканил, защото моята компания ти доставя удоволствие — отвърна Скарлет кокетно.

Диабло се намръщи.

— Омръзна ми това напразно кръстосване, Скарлет, започвам да си мисля, че си съчинила съществуването на испанските кораби.

— И защо да го правя? — попита Скарлет с подобаваща невинност.

— Защо наистина? — повтори Диабло. — Какво печелиш от лъжата си?

— Нищо. И не съм те лъгала. Изяж си вечерята, Диабло. Хубава е въпреки оскъдицата.

Следващите няколко минути Диабло се посвети на храната, после отмести чинията и стана.

— Утре поемам курс към Бахамските острови. Ти прави каквото искаш, но не можеш да разчиташ повече на помощта ми.

Скарлет също избута чинията си настрана и стана. С разлюлени предизвикателно бедра, тя се приближи на сантиметри от него и зърната на свободните й гърди докоснаха неговите.

— Ти се връщаш при нея — обвини го тя, а гласът й бе страстен шепот. — Мога да ти дам колкото нея, дори повече. Откъде жена като Девън Чатам ще знае как да достави удоволствие на един мъж? — Ръцете й галеха гърдите му, а пръстите й сръчно разкопчаваха ризата. — Аз ще ти предложа повече. Много повече. В толкова много неща си приличаме.

Скарлет смело отпусна ръка върху издутината под панталоните на Диабло и се засмя ликуващо, когато усети реакцията му.

— Желаеш ме! Признай!

— Аз съм мъж, Скарлет — простена Диабло, сграбчвайки китките й в желязна хватка. — Дори тялото ми да реагира, умът и сърцето ми те отхвърлят изцяло. Може и да се изненадаш, но аз обичам Девън. Тя ме вълнува както никоя друга.

— Обичаш? Глупости. Ти не си способен да обичаш. Забрави малката вещица и стани отново мой любовник.

— Не, Скарлет. Искам да любя само една жена и утре се връщам при нея.

— Нещастен обезумял глупак! Събуди се! Дамата не те иска!

Сребристосивите очи на Диабло се присвиха заплашително.

— Какво искаш да кажеш?

Усетила опасността, Скарлет побърза да го успокои.

— Нищо конкретно. Просто се опитвам да ти обясня, че в живота ти няма място за жени като лейди Девън.

— Махай се оттук, Скарлет! Отказвам да слушам приказките ти по адрес на Девън.

Гневът на Диабло и мъката, с която се сдържаше да не избухне, накараха Скарлет бързо да напусне каютата, доволна, че се е отървала невредима. Бе имала случай да наблюдава последиците от изблиците на Диабло и не желаеше да ги изпита на гърба си.

 

Умело и лесно Диабло премина през пролуката в рифа, ала лошото предчувствие, обзело го след разговора със Скарлет, не го напускаше. Когато „Танцуващия дявол“ пристигна, много хора излязоха да ги посрещнат. Корабът спря до единствения кей и Диабло се спусна бързо по пасарела, Кайл вече бе там. Мрачният му поглед и привързаната към гърдите ръка само усилиха тревогата на Диабло.

— „Танцуващия дявол“ не гази достатъчно дълбоко, за да си помисли човек, че е претоварен с богатства — поздрави въздържано Кайл. — Изплъзна ли ви се испанската флотилия?

— Или успя да се измъкне, или никога не е съществувала — изръмжа Диабло недоволно. — Започвам да си мисля, че цялата история е скалъпена от Скарлет, но не разбирам какво е целяла. Стига сме приказвали за испанските кораби. Как е Девън? Защо не те придружи до пристанището. Надявам се да съм липсвал на малката дива котка.

В очите на Диабло имаше толкова много обич, че Кайл прокле Девън и Льо Ватур стократно.

— Боже милостиви, Кит. Съжалявам… Стана толкова бързо… Не успях да направя нищо…

Обърканият отговор на Кайл смрази сърцето на Диабло.

Куп ругатни се изнизаха от пребледнелите му устни.

— Говориш безсмислици, Кайл. Какво е станало? Нещо да не се е случило с Девън?

Острата интуиция на Диабло вече му бе подсказала отговора.

— Никак не ми е лесно да ти го кажа, Кит… — започна Кайл разкаяно. — Девън я няма. Не успях да изпълня задачата си.

Никога до този момент гласът на Кайл не бе звучал така отчаяно.

— По някакъв начин го предчувствах — обади се Диабло мрачно. — И все пак какво стана? Как успя да напусне острова? Насила ли я взеха? По дяволите! Ще убия негодника, който я е отвел!

— Нямаше нужда от сила — поясни Кайл със съжаление. — Тя доброволно тръгна с Льо Ватур.

— Льо Ватур! — побеснял извика Диабло. Изведнъж погледът му попадна на привързаната ръка на Кайл. — Той ли свърши това?

— Да. Опитах се да му попреча, но всичко стана твърде бързо, той ме рани, преди да извадя сабята си. Кълна ти се, Кит, никой никога няма вече да ме завари неподготвен.

— Не мога да повярвам, че Девън е стояла и безучастно е наблюдавала как Льо Ватур те пробожда. Та той е могъл да те убие. Не разбира ли тя с какъв мъж си има работа? Защо, по дяволите, ще тръгне с Льо Ватур, като едва го понасяше?

— Не я съди криво, Кит. Тя не остана безразлична. Ако не беше тя, той наистина щеше да ме убие. Льо Ватур е предложил на момичето да я отведе в Англия и тя се е спазарила с него. — В гласа му се прокрадна обвинителна нотка, когато добави: — Трябваше да я върнеш на баща й, както обеща.

— Не ме поучавай, Кайл — предупреди Диабло, а очите му бяха ледени като стомана. — И не оневинявай Девън, тя е планирала всичко зад гърба ми, заговорничила е и е сплетничила с мъж, лишен от скрупули.

— Опитах се да й го кажа, но тя е доста упорита.

— Забелязах го — съгласи се Диабло сухо. — Добре ли си, за да можеш да поемеш задълженията си?

— Да. Какви са заповедите ти?

— За колко време можеш да подготвиш „Танцуващия дявол“ за дълго пътуване?

— Да не възнамеряваш да тръгнеш след Девън? — попита Кайл изумен.

— Колко време, Кайл?

— Ако не ги е сполетяло нещо, момичето вече е в Англия. Няма я от месец.

— Колко време, Кайл?

— Двадесет и четири часа.

— Погрижи се тогава. Разбери се с Акбар за нужните поправки и смени в екипажа.

— Защо, Кит? Защо си така твърдо решен да преследваш Девън, след като тя очевидно не те желае?

— Забрави ли отговорността ми за живота на десетките хора, които живеят в Рай? — попита Диабло недоволно. — Девън знае прекалено много за Рай и тайните му.

— Нали не мислиш…

— Не съм оцелял досега, като съм се осланял на случайността. Ще ми се да мисля, че Девън няма да съобщи на баща си или годеника си как, или къде да ни открият, но съм прекалено голям реалист, за да приема нейното мълчание на доверие. Отивам в къщата да поговоря с Тара. Разпореди се заповедите ми да бъдат изпълнени незабавно.

Кимвайки сдържано на Кайл, Диабло се обърна и бързо премина покрай групата жени и деца, които радостно посрещаха мъжете.

Зад стоическото изражение и безизразния поглед Диабло прикриваше силната мъка, причинена от бягството на Девън. Светът никога не биваше да узнае как едно крехко момиче почти го е унищожило. Колко ли се е смяла, докато разголваше душата си пред нея и й изповядваше чувствата си като влюбен юноша. Нищо чудно, че Девън не сподели чувствата си — сърцето й дори не бе трепнало, а неговото биеше пламенно и неудържимо от страст, породена от истинската любов.