Кал, блата, тресавища, плякащи ями, гнили изпарения, мехури газове, синьокафва мъгла, която дръзни гърлото — ето какво е мястото на моето курдландско приземяване, ето къде долетях след 249 години, както показва броячът. Като заобиколих отдалече блестящата Луна, която ме беше подвела някога, се насочих към севера, който зеленееше по края на полярните снегове, като оставих далече зад кърмата на кораба сивите обриви на градовете. Когато слязох за първи път по трапа, едва не се удавих в рядката кал, защото блестящият от влага тревен килим се оказа блатна кора. Нищо така оплескано като кърмата на моята ракета май не съм виждал досега. За лагер не може и дума да става. Като че ли трябва да си направя някаква пирога, а най-добре ще е да си взема водно-кални ски. През нощта — бълбукане, кълколене, пльокане и хлипане на блатни газове. А как смърди тук! Нямаше за какво да бързам.

Ракетата потъва бавно в мазната субстанция. Изчислих, че за една седмица ще потъне до носа. Трябва да започна бързо разузнаване. Но как да бързам с разузнаването при такива условия? Тъй като вчерашният ден беше нулев, на днешния давам номер първи. Върнах се от обиколката омазан до ушите, но много доволен, че видях курдел. Но може и да беше кхуердел или КРДЛ. Беше прекалено тъмно дори в полезрението на ноктовизора, за да мога да разбера добре. Страховито животно. Вървеше, вървеше и вървеше край мене, както бях клекнал зад един прогнил пън, и краят му не идваше, макар че през цялото време се движеше в тръс. Какво е за него калта, след като има крака като кули. Прецених, че е четвърт миля, или възел, ако се има предвид воднистия терен. Така че видях истински курдел. Курдлите съществуват. Те са животни, а не някакви градоходи. Но дали моето наблюдение има силата на доказателство? Нали не мога да го кача на барда на ракетата. Трябва да си помисля. Утре е следващата обиколка, този път през деня.

Ден втори. На тази планета стават необикновени неща. А по-точно — отвратителни. Още не съм се отърсил от впечатлението. Видях със собствените си очи как един голям курдел се приближи в тръс до един по-малък — това стана насред голо поле, доста сухо дори, обрасло с червеникава тревица, сред каквато на Земята можем да намерим червена млечница, — та притича той до малкия, който пасеше, подуши го отвсякъде, повърна и тогава другият падна най-напред на предните си, а след това на задните си колене, съвсем като камила (но по-голяма от кит), изяде всичко, облиза се и зави. А зави толкова диво, глухо, хрипливо и печално, толкова безнадеждно и мрачно, сякаш виеше вечно намръщеното пространство, та чак мраз прониза тялото ми, изпълнено все още с отвращение. Тогава големият хвана коленичилият за ухото, откъсна му го с едно щракване на челюстите си и започна да дъвче, като мляскаше методично и движеше уста напречно като крава, когато къса със зъби млади листенца. След това отхапа другото ухо на малкия, но веднага го изплю, сякаш не му хареса на вкус. Тогава коленичилият се раздвижи. Явно му се повдигаше. Като се гледаха отблизо в очите, ококорени стъклено, големият и малкият курдел зареваха така, че чак ме полазиха тръпки. След което се изправиха, поровиха почвата със задните си крака и се отправиха без да бързат в противоположни посоки. Какво ли можеше да означава това? Приближих се внимателно до отъпканото място, с ями като същински кладенци, следи от краката им, сплескани в петите и по-широки от еднофамилна къща. От зеленикава локва, голяма колкото езеро, тихо, без нито една дума излизаха ниски прегърбени същества, съвсем човекоподобни, защото бяха двуноги, но всяко имаше отзад допълнителна двойка къси крайници, от които се стичаше не толкова вода, колкото по-скоро течност, за чийто произход изобщо не бих искал да разсъждавам. Бяха цивилизовани, защото имаха дрехи, и то двуредни, с копчета както отпред, така и отзад, с широки коланчета — съвсем като на реглан, — а допълнителните им израстъци изобщо не бяха крака, а нещо като поли на фрак. Бях взел полите за крайници, защото се полюляваха доста тежко при движението на съществата, натъпкани като чували, и ето че един от тях бръкна вътре и в ръцете му се озова кожен мех, който веднага допря до устата си. Значи бяха джобове за слагане на ядене и пиене. Като пиеха често от меховете, те събираха в торби водораслите, които плаваха в локвата, след това един висок изкашля нещо, всички се построиха в дълга редица и отнякъде, но понятие си нямам откъде, се появи бюро. Трябва да беше сгъваемо и сигурно някой го е носил като раница на гърба си. Високият седна зад бюрото, редицата същества, образувайки набързо дълга опашка, започна да се движи бавно, а като минаваше пред седящия, който беше някакъв чиновник — в това не се и съмнявах, — всеки му показваше поред нещо триъгълно, белезникаво, което държеше в ръката си, може би удостоверение, а може би хартиена или пластмасова карта. Седнал с широко разтворени назад колене, чиновникът постъпваше с всеки от проверяваните по един и същи начин: най-напред гледаше документа му, след това лицето му, а накрая надничаше в неголяма, много дебела, мокра, мръсна книга или тетрадка, като движеше пръст по страниците, сякаш търсеше там съответното място. След това вземаше триъгълната карта от проверявания, слагаше я на бюрото, удряше печат и кашляше кратко, а аз продължавах да се чудя как всъщност може да прави всичко това наведнъж, защото за да разлиства книгата, му трябваше трета ръка, а видимо имаше само две. Накрая забелязах, че не седи на никакъв стол, а на един от своите побратими и той, свит под тежестта на чиновника, му подаваше постоянно някакъв списък или каталог. Това се вършеше доста умело дори, но краката ми изтръпнаха, защото бях приклекнал в неудобно положение зад купчина кал, после проверката свърши, бюрото се озова със сгънати крака на нечий гръб, всички застанаха в колона по трима и замаршируваха направо към хоризонта, където синееше гъста иглолистна гора. Приклекнал през цялото време, не се осмелих да се покажа. Като се върнах в ракетата, се мих, чистих се, оправях си облеклото, особено обувките, и мислех за всичко видяно.

Ден трети. Много бих дал да разбера това, което ми се случи да видя днес. Отдалечих се от ракетата на цели петнадесет възела, местността там е значително по-суха, но от близкото тресавище се носят над самата земя белезникави ивици мъгла. Най-напред попаднах на курдел-единак, който спеше под ниското слънце. Трябва да го мъчеха лоши сънища, защото хъркаше страшно, с тежки хрипове, а когато въздишаше, истинският вихър, който излизаше от полуотворената му паст, разпръскваше мъгливите изпарения. Смрадта едва не ме събори на земята, затова направих заобикаляща маневра и го доближих откъм посоката на вятъра, за да го снимам няколко пъти. Снимките щяха да станат превъзходни, но за съжаление, когато сменях филмите, касетките паднаха в една яма, пълна с вода и кал, следа от неговия крак, и аз не се реших да се гмурна в лепкавата мас. Курделът беше истински колос. Като го видях отдалече, отначало го взех за някакъв кораб, изхвърлен на брега от бурята, но забелязах как хълбоците му се движат при дишането. От гърба му висяха парцали линееща кожа. Липсваше голяма част от опашката му. След това в пътеводителя намерих описание на такива индивиди, които губят опашката си, защото си я изяждат сами. Обикновено престарял и по тази причина вече доста засегнат от склерозата, такъв курдел се нарича каудиперд^[1]. Бързо се убедих, че старецът е населен. Фотографирах го от различни страни и записвах неговите стенания по време на съня му, после, като огладнях, изядох част от сухите провизии, които бях взел със себе си. Вече ставаше тъмно, когато във все още зеещата паст заблестяха светлинки. Значи курдлите все пак дишат огън, помислих си, като сметнах, че имам случай на самозапалване, но това бяха фенерчетата на вървящи едно след друго същества, каквито вече бях виждал. Те обаче бяха облечени по-различно от тези, които видях предния ден. Имаха триъгълни, макар и омекнали от влагата шапки a la^[2] баница, а фракчетата им бяха препасани косо с широки разноцветни ленти. Нещо блестеше по тях, може би ордени или медали, но с всяка секунда ставаше все по-тъмно и макар че използвах полеви бинокъл, не можах да разбера от укритието си какво е това. Този път се изсипаха от курдела в много голямо количество, може би двеста. Спуснаха се тичешком пред очите ми всеки срещу всеки, сякаш че се нападнаха, но не се биеха, а само се качваха един върху друг, като подскачаха и се превиваха. Това напомняше демонстрация на акробатически умения, защото от катеренето се оформиха четири центъра, четири стълба от впили се един в друг индивиди трепереха напрегнато близо до спящия гигант, а други продължаваха да притичват до тях и се катереха бързешком нагоре като обзети от масова лудост, сякаш че искаха в общо умопомрачение да направят от себе си стълба до облаците, жива Вавилонска кула. Най-сетне от върховете на четирите телесни колони започнаха да се прехвърлят сводове със сплетени ръце и крака и дъхът ми спря, защото разбрах какво всъщност правят. Със собствените си тела бяха създали подобие на курдел! Това обаче не беше никаква лудост, а дори и да беше, в нея имаше система, защото един по-висок индивид, с калпак от пера, целият окичен с ленти и отличия, надаваше през подобен на фуния мегафон викове, като съвсем явно ръководеше мъчителното катерене и сплитане. Спомних си какво бях прочел в най-старите експедиционни доклади в библиотеката на МВнР, затова смятах, че лъжекурделът ще тръгне от мястото си, макар по начало да знаех, че това е невъзможно физически. В същото време се показа луната и въпреки че не и се радвах, защото ми напомняше за някогашната ми излагация, сега ми помогна много със светлината си. Беше пълна и през нощния бинокъл разглеждах лъжекурдела дотогава, докато не се убедих, че в неговата конструкция цари особен ред. Човиците, които бяха образували краката, имаха единични, доста тесни ленти, с неопределено тъмноват цвят, мисля, че просто бяха изкаляни. В замяна на това стоящите над тях имаха по-широки и по-светли ленти, може би жълти или яркооранжеви, а намиращите се на върха, които представляваха плешките и гърба, бяха препасани, всеки накръст, с блестящи ленти, сякаш че в тях има вплетени сребърни нишки. Цялата тази жива постройка обаче не можеше да устои дълго, защото особено краката и коремът все по-забележимо трепереха от усилието, но техният водач или диригент, заобиколен от малка свита, все надаваше властни викове, докато по негов знак не се появиха тръбачи и при звуците на тръбите не се разнесе приглушена, но отчетлива песен. Ефектът беше толкова необичаен, колкото и силен и все си мислех защо всъщност правят това — дали не става въпрос за някакъв парад на цирковото изкуство, държавна церемония, дефилиране на място или в крайна сметка за някакъв ритуален обред от религиозен тип? Но, разбира се, това можеше да бъде също така и нещо съвсем различно, за което нямаме название. От време на време някой от изпълнителите падаше от лъжетялото и тихо се измъкваше на четири крака в тъмнината, сякаш много засрамен или потресен от неволното отстъпничество. Това продължи половин час, а може би и малко по-дълго, докато спящият курдел не започна бавно да се буди. Тогава четворната пирамида се разпадна за един миг, стотици тела се разсипаха на всички страни, засвириха тръби и индивидите хукнаха в четири колони един след друг към прозяващия се гигант, за да изчезнат с подскачащите пламъчета на фенерчета в неговата паст. Облак закри луната и едва виждайки вече каквото и да било, успях да забележа, че градодонтът се изправя най-напред на задните си, а след това на предните си крака и тръгва тържествено. Коремът му клокочеше и гърмеше така, сякаш че имаше лошо храносмилане. Връщах се към ракетата в тъмнината, обзет от почуда, защото се говори, че няма нищо ново под слънцето, че не съществуват неразбираеми явления, след като законите на Природата са универсални, но защо те най-напред излязоха от отвратителния старец, а след това влязоха обратно? Защо множеството положи такъв труд, че да се превърне за кратко време в курдел? Какво беше това? Сексуален подтик? Забавление? Необходимост? Биоми? Вяра? Адаптация? Държавно дело? Генетично отклонение? Полицейска заповед? Главата ми се пръскаше, преди всичко от любопитство. В пътеводителя нямаше и дума за нещо подобно, защото авторите му бяха специалисти, които отричат съществуването на градоходите като едновременно живи и населени курдли. Но вече ми беше съвсем ясно, че съм длъжен преди всичко да се оставя на собствените си очи и уши, а не на литературата, която бях взел със себе си.

Ден шести. Ще отбележа накратко какво наблюдавах днес.

А. Сблъсък на два градодонта; от единия изпадна като че ли цяло семейство с едно парализирано старче.

Б. Нападение на четири малки срещу един огромен курдел; блъскаха го в слабините и го принудиха да побегне позорно; по пътя си повърна и на бял свят се появи малко курделче, което веднага се отъркаля в локвата, ритна, преметна се и избяга весело в гората, така че случилото се приличаше на съюзно-спасителна помощ, оказана от малките на погълнатото.

В. Мърша по време на разходката. Последното явление изисква по-подробен доклад. Промъквах се силно изпотен през високостеблените тръстикови гъсталаци между две вериги полегати възвишения, когато на фона на небето, на върха на единия от голите хълмове, забелязах силует на курдел. Не привлече особено вниманието ми, защото не правеше нищо друго, освен че вървеше долу-горе в същата посока като мене, но на разстояние една миля по-напред. А и като се борех с тръстиките, които се закачаха за раницата, кислородния апарат, калъфите с касетите и фотоапарата, не ми беше до самотния колос и си мислех преди всичко как да се измъкна на някое по-твърдо място, защото направо потъвах в тинята, лъхаща зловоние, което вероятно до края на живота си ще свързвам с тази уж така високо развита планета. Накрая, останал без дъх, спрях да си почина и едва тогава крачещият в далечината курдел ми се стори някак си странен. Вървеше доста плавно дори, но по-иначе от всички, които бях видял. Главата си на дългата шия държеше вдървено, като че е глътнал точилка, или по-скоро по подобие на наклонената кула в Пиза, опашката му се влачеше след него безпомощно като пречупена, а краката си поставяше широко и на всяка крачка се олюляваше, от време на време така силно, сякаш че ще рухне на хълбок, но в последния момент запазваше отново равновесие. Сигурно е болен, нали всички тук прекарват половината от живота си в повръщане по време на движение, — помислих и като изтрих потта от челото си, тръгнах по-нататък в тръстиките, защото не много надалече просветваше по-разредено място. Сега вече поглеждах по-често към курдела и затова не пропуснах важния момент, когато спря, но така рязко, че всичките му четири крака се разминаха, и започна да прави пълно завъртане назад, много тромаво, като се оплиташе в собствената си опашка, която наистина само му пречеше, същински прът, поставен в краката му. Като се обърна, курделът тръгна обратно по съвсем същия път, по който беше докуцукал, а когато се препъваше по неравностите на терена, главата му подскачаше, сякаш че наистина вместо еластичен гръбначен стълб имаше в шията си железен лост или някаква друга неподвижна опора. Но опашката му е като мъртва, помислих си, възможно ли е да е претърпял някакъв нещастен случай? Извадих от калъфа бинокъла и го насочих към гиганта. Той се клатеше, вървейки, като кораб при силно странично вълнение, а между лопатките му, в един широк участък плешива кожа, защото козината му там беше напълно опадала, видях нещо цветно на ивици и като фокусирах образа, замрях от учудване. Там, най-отгоре на гърба на курдела, между огромните шпланхоути на работещите в такт лопатки, лежаха на шезлонги няколко печещи се на слънцето индивиди. А когато погледнах главата на странния курдел, моето учудване прерасна в ужас, защото в лещите се пови частично прозиращия изпод прогнилата кожа череп; вместо очи нещастникът имаше черни зеещи ями, а това, което по-преди взех за недоизден широколистен клон или брезичка, висяща от зъбите му, беше страховит остатък от езика. Значи това е труп, но въпреки всичко се движи и то с доста бърз ход; наблюдавах го дълго, докато вятърът не донесе от него равномерен звук и в същи миг разбрах, че това е барабан или някакъв друг ударен инструмент. В курдела — защото къде на друго място? — свиреше оркестър. Той вървеше в крак с мелодията, подчертана от ударите на барабана, приглушени, разбира се, защото идваха от дълбините на корема. Като се върнах в базата, седнах да ям компот от праскови (за съжаление запасът вече свърши), като обмислях по-нататъшните си действия. Ракетата престана да потъва, потъна само една трета от нея, така че можех по принцип да стоя тук още, защото благодарение на защитната боя е почти невидима, но не ми изглеждаше все пак, че мога много да имам полза от по-нататъшния престой в околните гъсталаци. Реших се тогава на още едно разузнаване с намерение да се сдобия с „език“, но без да имам някакви особени надежди за успех, защото курдландците никога не се появяваха сами и нито веднъж не се бях натъкнал на група, наброяваща по-малко от тридесет индивида, а с толкова народ не желаех да се впускам в никакви разговори, възпиран от инстинкта, че това може да свърши зле за мене. Но тъй като не се отказвам бързо от изследователските проекти, след като за осъществяването им се е наложило да заплатя с векове леден сън, една истинска обратима смърт, стегнах се и подготвих нощното снаряжение, иначе казано — ноктовизора, фенерчето, голямо количество шоколад, термос с напитка и преводалката, необикновено удобен според фирмения каталог модел, но все пак не толкова лек, когато трябва да се промъкваш през блатисти гъсталаци, защото тежеше почти осем килограма. Но това беше модел „първи контакт“, който съдържаше програма от около осемнадесет горно и долнокурдландски диалекта, така че ако в общи линии се налагаше да рискувам живота и здравето си, щеше да ми бъде само от полза. Не зная добре защо, но когато се показа Луната, се отправих на североизток, с други думи — натам, където преди един ден срещнах ходещия по голото бърдо труп. Трябва обаче да съм сбъркал пътя, макар че следвах азимута, защото попаднах в гъсталак, за който мога да кажа само това, че там смърдеше ужасно, а клоните ме удряха през лицето и ако не беше кислородната маска, която ми пазеше очите, щях да се върна назад с подвита опашка. Накрая обаче се проврях през дебрите и се изкачих на някакъв самотен хълм, за да се огледам при светлината на пълната луна. Беше тихо, по ливадите пълзеше ниска мъгла, нещо цвъркаше като насекомо, не като птиче, и само далече, почти под черния хоризонт имаше някакво движение. Погледнах през ноктовизора и както не един път тук, най-напред изненадан, а след това във все по-голяма паника, наблюдавах проточилата се през воднистите места дълга верига курдли, които идваха право към мене, защото образуваха фронт във вид на полумесец, а между тях проблясваха светлинки, носени най-вероятно от пешаци. Не зная защо си помислих веднага, че това е някаква хайка. Изобщо не се заех да размишлявам дали хайката е за мене, или не, защото тънкостите на случая нямаха значение. Трябваше да се скрия и то добре. Наистина, курдлите вървяха бавно, но техният марш се равняваше на човешки тръс. А най-опасни бяха тези, които вървяха пеш със светлините, защото бяха толкова маневрени, колкото и аз. От най-близките ме деляха някакви си две хиляди крачки, може би и по-малко, така че трябваше да взема светкавично решение да се върна или да осъществя среща с непредвидими резултати. Не зная защо, но особено ме смразяваше спомена за курдлита, който беше яхнал своя подчинен с печат в ръката. И точно този спомен ми даде криле. Тази нощ вероятно установих пожизнен рекорд в бягането по пресечена местност с препятствия. Тичах напред, падах и ставах отново на крака, право на север, защото там свършваше линията на хайката и разчитах, че ще успея да я заобиколя с голяма дъга, за да мога, докато се съмне, да се намеря в тръстиката. За щастие не успях. Казвам за щастие по две причини: най-напред, защото по всяка вероятност нямаше да успея и щях да попадна в чувал, а освен това нямаше да срещна съществото, което съм радостен и до ден днешен да си спомням като моя Петкан. Нямах понятие, че тичам право към миниран терен, подкопан от стари, рушащи се землянки под прогнилите пънове и че именно това е единственият път за спасение; астронавтиката, както впрочем и много други занимания, изисква не само разум, но и малко късмет. Дишах като локомотив, галопирах с последни сили и измъквах отчаяно стъпалата си измежду някакви извити, хлъзгави корени, сигурен, че ако си навехна крака, няма да бъде никак добре, когато изведнъж земята се отвори под мене и аз полетях отвисоко в черна дълбина, но калообразната маса отслаби силата на падането и почти се блъснах сред египетския мрак в някакво създание, в разумно същество, в туземец, защото когато двамата нададохме вик на изненада или уплаха, ръцете ми докоснаха прогизнал, тежък, дебел ленен плат на дреха. Ето ти тебе „първи контакт“! Нито аз можех да го видя, нито той мене. Отскочихме един от друг в противоположни посоки като опарени. Вероятно щеше да избяга веднага и нямаше да го видя, по-точно да го напипам, защото се беше укривал в подземията отдавна и ги познаваше като петте си пръста, но многогодишният ми тренинг направи своето. Включих преводилката и казах, по-точно изхриптях в микрофона: „Не бягай, чуждо същество, аз съм твой приятел, дойдох отдалече, но с дружески намерения и не искам да ти направя нищо лошо“. Долу-горе нещо от този род, защото с извънземни никога не трябва да се изпада в подробности; лесно е да си представим какво би станало с един високоразвит волянец, който е попаднал например през нощта в Иран или Азия; ако се отърве само с шест месеца затвор, би могло да се каже, че е изключителен щастливец. Честно казано, не разчитах на благосклонна реакция от негова страна и бях приятно изненадан, когато той внезапно затихна. — Кой си ти? — попита предпазливо. Казах, че съм учен-изследовател и че съм дошъл тук да изучавам живота на курдлите. Той не се отърси веднага от подозрителността, накрая обаче повярва на моите благи увещания и като ме опипа, се убеди какво снаряжение нося, а най-удивително е, че разпозна ноктовизора, макар че не можеше да знае за подобен модел, защото моделът беше японски. От дума на дума обаче, не без много недоразумения, се разбрахме и ето какво чух от нощния си другар по неволя. Той бил обещаващ млад курдландски учен, изцяло предан на Предводителя, както и на идеята за странохода, затова властите му позволили да продължи образованието си във Воляния. След всеки семестър се връщал вкъщи, иначе казано — в своя курдел. За съжаление по време на последното си завръщане изпаднал от фазата и получи петак на скелет. Не оспорил това, защото оспорването, като белег на особено непокорство от страна на осъдения, обикновено предизвиквало утежняване на присъдата. Не разбрах нищо от това. Преводилката работеше много добре, но превеждаше думите, а не стоящите зад тях обществени явления. Седяхме един до друг в черния мрак на един пън, забит в тинята, и ядяхме шоколад, който му се хареса. Отбеляза, че е ял нещо подобно в Люлавит, волянския град, където работел върху докторат по астрофизика в университета. Много бавно и търпеливо ми обясни в какво се състои неговата беда. Курдландската преса наистина стигала до Воляния, но „Гласът на курдела“, който редовно четял, мълчал за всичко неприятно, затова не разбрал, че вече има нов Предводител и че предишният заедно с трима найкури — най-старши на курдлите — принадлежат към така наречената Банда на четиримата, иначе казано — ИЗОШ (Изключително отвратителна шайка). Задържали го веднага щом извикал на границата обичайното приветствие „Най-най“, с което се отдава почит на най-скъпите найкури, като изброил в съответния ред техните титли, отличия и имена. Обясненията не му помогнали. Но той знаел, че никога няма да му помогнат. Получил пет години в наказателен курдел и избягал от него преди две седмици. Наказателният курдел, от какъвто се измъкнал, използвайки невниманието на пазачите (много са се отпуснали в службата, казваше, все им се иска да се препичат на гърба), в действителност е труп, мършоход, иначе казано — смърдел, както го наричат затворниците, които го движат с общи усилия като галера. Тук си спомних, че бях чел за нещо подобно в архивите на МВнР. Не го питах обаче за нищо и му дадох възможност да се изкаже. Като учен, специализирал астрофизика, той прие вестта за моя земен произход съвсем делово. Между другото беше чувал за Земята и знаеше, че у нас няма никакви курдли, във връзка с което ми изрази съчувствието си. Отначало помислих, че това е горчива ирония, но той каза това напълно сериозно. Чудно нещо, не се сърдеше на никого за своята съдба, нито за присъдата, нито за тежкия труд, макар да се оплакваше, че пазачите продават на черно маслото за смазване на ставите, и то почти всичкото, заради което гърбът им пука, когато движат ужасните кости, които на това отгоре стържат и скърцат така, че може да те докарат до лудост. Що се отнася до нациомобилизма, продължаваше да му принадлежи твърдо. Само смяташе, че намиращите се зад граница стипендианти трябва преди връщането им да бъдат информирани добре от собственото им посолство, защото не е ли жалко за годините, които талантите ще пропилеят в някой смърдел? Никой не трябва да изпада от фазата, без да е виновен за това! Той ме увери, че във Валяния има много привърженици на страноходството, особено сред студентите и професорите. Там всеобщото щастие направо ги похабявало.

Шоколадът, или нещото от този род, бил наистина по-хубав от бирбицата (супа от гнил мъх и лишеи), но не можело да се вземат под внимание каквито и да е явления отделно от Цялото. Отбелязах внимателно, че ако техният „Глас на курдела“ съобщава добросъвестно новините, никой няма да бъде заплашен от това, което се е случило с него. Той повдигна рамене. Не видях това, но го усетих, защото се бяхме притиснали един до друг на грапавия пън заради пронизващия влажен хлад на нощта. Ако беше така, каза той, от игла до конец трябва да се напише и за волянските вкусотии, а тогава, с настъпил обрат в мислите, обикновените хора ще изтекат като лава от курдлите и какво би станало с идета за странохода? Ами да речем, че избягат, отбелязах, от това да не би светът да изчезне? Тези мои думи го засегнаха силно. Как, повиши той глас, век и половина идейна работа, рустикация^[3] и натурализация на обществото трябва да отидат напразно за един миг, защото някъде има нещо по-вкусно от бирбицията?

За да го успокоя, го попитах за хайката. Отново говореше с равномерен, леко печален глас, а преводилката бързо чуруликаше думите в ухото ми. Ами да, известно му беше за хайката, точно затова се скрил тук, това бил някогашен политически полигон, самият той се обучавал на него преди три години, така че го знаел наизуст. Знаел как се минава през минното поле, защото лично бил слагал мините. Това, че не бях хвръкнал във въздуха, малко го учудваше, но имаше по-важни неща за решаване. Прекарахме в приказки половината нощ. Хайката ни отмина, когато залезе луната, и стана тихо като в гроб. Наричах невидимия бивш скелетист Петкан, защото за нищо на света не можех да изговоря името му, макар че ми го каза звук по звук шест пъти. Но какво значение имаше това? Той ме наричаше „господин Тоблер“. Защо Тоблер? Защото от тази фирма беше шоколадът с ядки, с който го почерпих, и сметна, че това ми е името. Преводилките винаги имат най-големи проблеми със собствените имена. Останах с впечатлението, че взема истинското ми име за определение на моя характер (като тих човек или тиха вода ненапита). Но не се опитах да го разубедя, исках да чуя повече за нациомобилизма. Как може да се занимава някой с астрономия в курдела? Не може, естествено, каза той със снизходителен тон, но страноходът е преди всичко идея. Само с идеята обаче не върви да се живее — необходими са конкретни неща за всеки ден. В дадени случай — курдлите. Но животът в курдела е прекрасна школа за формирането на esprit de corps, дух на сътрудничество в тежки условия, и разкрива перспективи за бъдещето. Какви? Ами да напуснеш курдела и да се заселиш някъде край Кикирикс (или може би Рикиксикс); климатът там е много здравословен, няма никакви блата, курдли също, в центъра се намира правителственият квартал, но самит Предводител и Съветът на найкурите са някъде на друго място. Останах с впечатлението, че знае адреса на първите курдландски политици, но макар че се беше сдружил с мене в черинте дебри, все пак не ми се доверваше напълно. Казват, рече конфиденциално по едно време, че никой от найнаите никога не е виждал и очите на жив курдел, а само дефилаци — живописни композиции, с които гражданите пресъздават по време на държавни празници фигурите на могъщите животни пред почетна трибуна със самия Предводител. Вероятно бях станал свидетел на приготовления за такава демонстрация онази нощ, защото трябваха доста много тренировки, за да се блесне след това в прекрасна форма пред високопоставените лица под звуците на химна и плющенето на знамената. Той самият имал някога щастието да бъде горната част на лявата задна плешка на такъв дефилак. Размечта се и въздъхна тежко. С риск да го разгневя попитах какво всъщност красиво вижда в едно такова мрачно животно. Вместо да се разсърди, той се засмя иронично и каза, че не е такъв невежа по земните дела, за какъвто несъмнено го смятам. Имате държавни гербове, нали? — каза той. Лъвове, орли и други птици. И какво толкова хубаво има в пернатото животно, не ви ли е известно, че разкъсва с ноктите и клюна си различни невинни създания, а оная работа върши под себе си в гнездото? И пречи ли ви това да свеждате чело пред неговото изображение? Но ние не живеем нито в орлите, нито в лъвовете, отвърнах. Не живеете, повдигна той рамене, защото не бихте се събрали. Ние просто сме имали повече късмет. Нациомобилизмът е свещена традиция, курделът е нейното въплъщение, неговите жизнени интереси са държавен интерес, а който има малко ум в главата си, няма да завърши живота си в корема и ако не било фаталното подхлъзване във фазата, след година вече щял да седя пред съвсем приличен вносен телескоп край Кикирикс. Но здраво тяло в здрав дух. Никой волянин (той казваше „воляк“) нямало да издържи и три дни в подобна яма, като се храни с корени, той обаче живеел от две седмици и съвсем не се чувствал зле, защото храната в скелета не била много по-добра. Попитах го за впечатленията му от Воляния. Не е ли живеел там добре? Разбира се, каза той, дори възнамерявал да мине границата и да отиде в Люлавит, отново във факултета на професор Гзимкс, който му бил научен ръководител. Ще залегне над докторската си дисертация, за да се върне, когато обявят амнистия или сегашният Предводител се превърне в демон и чудовище. Защото е патриот и изповядва принципа right or wrong my country^[4]. Но какво ти там „wrong“. Всеки в курдела живее с надеждата да се засели край Кикирикс, а волянците нямат пред себе си абсолютно нищо. Чувал ли съм за синтурата, хедустриализацията и фелицитационния търг, наречен фелитърг? Това е. От курдела може да се излезе с разрешително за излизане на всеки шест месеца за 24 часа, а от букаите и оковите на тяхното осъобразонено щастие, от етикосферата, никога, по никакъв начин, и да зная само как му завиждали по-младите колеги, когато се връщал в къщи, в Курдландия, по време на ваканциите… Попитах го какво ще му направят, ако го залови хайката и с това страшно го обидих или го разсърдих. Нарече ме безсрамен чужденец, смъкна се от пъна на земята и легна да спи. Поседях малко над него, след което също легнах наблизо и моментално заспах. Събудих се на разсъмване сам. От Петкан нямаше и следа. Дори не ми беше казал къде са проходите през минните полета. За щастие собствените ми следи бяха застинали в студената кал и като стъпвах по тях внимателно, около обяд се добрах до ракетата, срещайки по пътя си само един малък курдел да лудува в една локва. Знаех благодарение на Петкан, че това са незаселени или еднофамилни жилища на средни административни функционери. Но курделите вече съвсем ми бяха дошли до гуша — от всякакъв вид, форма и характер. Изпрах и изгладих костюма си за посещения, хапнах набързо и излетях на толкова висока орбита, че да се върна с космическа скорост, защото не възнамервах да разкривам на волянците моя престой в Курдландия. Исках да се появя на техните радари като идващ направо от Земята полуофициален неин представител. Така беше по-подходящо. Свързах се с централата на космодрума край Люлавит и като получих поздрави от разстояние, се приготвих за неизбежните в такива обстоятелства церемонии, защото ми дадоха да разбера, че освен председателя и делегати от Дружеството за енцианско-човешко приятелство ще ме чакат и представители на правителството. Като брилянт от първа величина заблестя на екрана ми столицата на Воляния малко преди полунощ, защото случаят пожела да кацна доста след залеза на слънцето. И като два прекрасни смарагда в една обковка с намиращия се по средата брилянт горяха от двете страни на метрополията градовете-спътници Тлиталутл и Люлавит. Спрях майсторски и като лежах на дръпнатата назад облегалка на фотьойла, вече с най-хубавото си облекло, слушах ужасната котешка музика, която идваше от бордовото радио. Ако не се лъжа, волянците, след като не знаеха от коя земна държава съм, ме поздравиха наведнъж с всички химни на държавите-членки на ООН. Ефектът беше кошмарен, но все пак разбирах, че тази постъпка им е била продиктувана от политически, а не от музикални съображения. Три минути след дванадесет застанах на отворения люк на кораба и в пламтящия блясък на прожекторите, които светеха от всички страни, започнах да слизам под звуците на оркестри по застлана с килим подвижна стълба, като обърнах към натрупалата се тълпа усмихнато си лице и правех приветствени движения с вдигнати ръце. Не забравих да хвърля едновременно с това поглед към кърмата на ракетата, за да се убедя, че атмосферното триене е овъглило и така е изтрило следите от калта, които свидетелстваха, че съм отскочил до Курдландия. Водеха ме сред приветстващи шпалири почти на бегом все по-нататък, навярно, си мислех, за да ми спестят обичайните при такива обстоятелства обсади на телевизията и пресата. От гигантската гара не запомних нищо освен врява и светлини. Не бях дори съвсем наясно кой е около мене, водеха ме внимателно, направляваха ме, побутваха ме, докато не паднах на нещо меко и не потеглихме не зная нито с какво, нито накъде. Замаян бях от прехода в стихията на нощната метрополия след мъглистата пустота на тресавищата, онемях от бързата скорост по някакви наклонени плоскости и пускови установки, отвсякъде блъсканица, блясък, съскане, свирене, сякаш бях в центъра на хаос, постоянно на косъм от превръщането ми на каша, не различавах вече покривите от пътищата, колите от лампите сред светлините и препускането, напрегнат като късаща се струна, гърчех се като дивак, трябваше да не се издавам, като се правя на спокоен. Не зная къде ме откараха, там имаше парк, параден вход, който се оказа асансьор, нашето превозно средство се отвори като разрязан портокал, излязохме, ушите ми глъхнеха, дебел волянец с напълно човешка физиономия ми пъхна в бутониерата орхидея, която проговори, защото беше микропреводилка, преминахме през няколко такива зали, че си помислих за дворец и музей едновременно, статуите ни правеха път (роботи ли бяха?), не, богоиди, каза някой, а може би богоили като богомили, килими или тревни площи (в сградата?), бронз, олтари (или може би маси?), някой видя, че нямам тъмни очила, дадоха ми, поблагодарих, толкова златни ослепителни повърхности имаше наоколо, вратите се отваряха като отвесни ириси на котка, таваните ни обсипваха с розов прашец, може да беше някаква мъгла, мебелите (или часовници?) пееха, но шапката на волянеца до мене изглежда също тананикаше, защото като я подхвърли на един богоид, настъпи тишина, в полукръгла зала, която гледаше с изпъкнал прозорец града, светещ в нощта като съзвездие, долетяха до нас малки крилати амурчета с подноси закуски, но докато разбера какво е това, един от водачите махна с ръка, че няма нужда, те отлетяха, още една зала, отгоре тъмна, в замяна на което блестяха палми или храсти, листата им светеха, и ме въведоха в следващата стая. Видях голи стени, нещо като занаятчийски тезгях в ъгъла, белият килим беше на петна или прогорен от реактиви, кука на стената, нашийник на верига и се спрях, неприятно изненадан, но помолиха да се приближа, да огледам, един от тях взе нашийника в ръка, сложи си го на шията, завъртя очи като от възторг, свали го, другите гледаха внимателно, напрегнати, усмихваха се изглежда с усилие. Какво, трябваше да сложа нашийника ли?

В края на краищата това можеше да бъде някакъв местен обичай, но не исках. Сам не зная какво ме възпря. Изглежда това, че не ми говореха, само с мимики и жестове ми демонстрираха най-раболепна сърдечност, но нали имаха преводилки като мене, забодени на реверите, а мълчаха. Застанах в средата и толкова. Побутваха ме леко, с жестикулации, каквито се използват при общуване с глухи или простовати хора, но вече се бях запънал, започнах да ги отблъсквам, отначало още не безцеремонно, като се кланях, бях все пак в някакъв палат, пазех привидно благоприличие, защото преходът беше някак си много внезапен, защо тук, за какво става дума, по дяволите това, подтикваха ме вече почти нагло, толкова по-силно, колкото по-силно се съпротивлявах, и не зная кога комплиментите се превърнаха в битка. Всъщност не те ме биеха, а аз ги налагах; в пухкавата физиономия дебелия — чакай да видиш! — с глава в корема — пусни ме, простако! — моля да ме оставите, чакайте, това е някакво недоразумение, аз съм чужденец, идвам като дипломат — преводилката пискливо повтаряше всяка моя дума, трябва да чуваха, но продължаваха да ме блъскат към стената — така ли? тогава ще поразговаряме иначе, ти с пеещото облекло, ритник не искаш ли? — преводилката изхрущя и млъкна, стъпкана, напираха всички наведнъж; въпреки всичко не залагах това, което бих могъл, защото не знаех залога. Нямам понятие нито кога, нито как нашийникът щракна на врата ми, а те вече искаха само да се освободят, да избягат, да се махнат, защото бях на веригата, но като държах под мишница главата на дебелия, го налагах заради всички останали, а те го дърпаха за краката, той ревеше като бик, докато не го пуснах, защото беше някак си глупаво. Избягаха ми като от зло куче, дишаха тежко, с изпокъсани дрехи, които пееха фалшиво мелодиите, доста добре ги бях повредил, но те ме гледаха с радост, съвсем различна от тази, с която ме посрещнаха на летището — тя не беше за мене, а СВЪРЗАНА С мене. Изразявам ли се разбрано? Възхищаваха ми се като на едро животно в капан. Това адски не ми харесваше. Като се насладиха на вида ми, излязоха един след друг. Останах сам, на веригата, и още един път огледах стаята. С удоволствие бих седнал, краката ми още трепереха от напрежението, бях разкъсал все пак ухото на единия, на дебелия бях смачкал носа, но просто да седна така до стената, с нашийника, някак си не ми идваше, поне засега. Макар че не го исках, подобно поведение би било прекалено кучешко. Пред очите ми още стоеше златното великолепие на двореца, няколко амурчета с подносчета се струпаха под тавана, но никое вече не се опита да ми поднесе вкусотии. Насилвах се да си внуша, че става въпрос за някакво голямо недоразумение, но напразно. Най-подозрително ми се струваше дори не това, че ме сложиха на верига, а радостта, с която ме гледаха преди да излязат. Размишлявах как да се държа, за да не загубя достойнството си, в такива ситуации на човек му идват кретенски мисли в главата, например може да се прикрие нашийника с яката на ризата, а веригата да се закрие с тялото. Очите ми някак си сами се насочваха към тезгяха в ъгъла, там лежаха някакви ножове и клещи, видях, че понякога ограждат ъгъла, под тавана преминаваше прът, по който се предвижва завеса на колелца, но сега беше дръпната. Ножовете ми напомняха нещо, приличаха малко на пили, но без зъби, с полукръгли остриета, дръжки, ами да, съвсем като кожарски. За обработка на кожи. Но какво общо можеха да имат с мене? Ясно, че нищо! Казах си го десет пъти, това обаче изобщо не ме убеди в каквото и да е. Срамувах се да викам за помощ. Джобното ми ножче имаше пиличка, но не за такава верига, тя не само едро куче, но и шесторен впряг би удържала.

Изведнъж, долу-горе след около час, ирисовата врата се отвори. Влязоха моите похитители, с висок, също много едър, непознат волнец. Имаше розови очила, държеше се величествено, макар че се задъхваше така, сякаш беше бързал да дойде неимоверно много. Поклони ми се ниско от самия праг и изключи песента на дрехите си. А може би на шапката си. Другите, като ме посочиха, говореха, надвиквайки се един друг, все със същото щастливо удовлетворение. Заложник ли бях? Може би политически? Да не ставаше дума за откуп?

Оглеждането ми продължи само няколко секунди, докато величественият не забеляза открития тезгях и не започна да крещи на другите, дори заплаши единия с юмрук. Спуснаха се един през друг да дърпат завесата, идиоти, след дъжд качулка, но това, че закриха тезгяха с ножовете, ме смрази окончателно. Големият изкомандва, двама изскочиха навън и почти веднага се върнаха с една статуя, от тези, които наричаха богоиди. Богоидът приличаше съвсем на наш земен, църковен ангел, само че се движеше. Донесоха кресла, ангелът придърпа едно до мене и като застана редом, започна да говори с нечувана бързина: разбрах, че е преводач, а освен това ми правеше вятър с разперените си криле, което беше много добре, защото по време на разговорите и посегателствата върху живота ми се потях ужасно. Насядаха наоколо, но премериха разстоянието така, че да не са много близо — извън обсега на веригата — и се започна. Трудно е да се каже какво именно. Отпърво ми се представиха, но не всички. Най-настървените седнаха между креслата, подгънали крака на килима, и подкрепяха ораторите с вопли, крясъци, водопади от сатанински смях, а говорещите заставаха един след друг на празното място пред мене и даваха воля на страстите си, враждебни не толкова към мене, колкото към света. Някога вече бях отвличан за откуп, за идейните похитители също знаех не малко, те се представяха именно за такива, но нещо в това като че ли не изглеждаше съвсем така. Не зная, по дяволите, как да го изразя. Не че се съмнявах в сериозността на злите им намерения. Разбрах, че величественият с розовите очила е председател или по-скоро Антипредседател на Съюза на писателите, че едни се занимават с антижречество, други бяха панантисти (пан-анти-артисти или може би автисти), на килима беше клекнал един неонист (не светеше като неон, защото това е прозвище на неонихилистите), до него имаше двама социопалачи (довършители), а до ангела — един окончателник (есхатист), двама съпротивленци, които се борят с нещо си, един разкъсвач и няколко по-дребни крайняци, изпълняващи ролята на клакьори. Като се нахвърляха с ругатни върху мене, те преминаваха от гняв към ентусиазъм, чувствата им изглеждаха истински, но… като че ли на тях самите не им достигаха. Това приличаше малко на представление, изнасяно от актьори, обезкуражени, че нещо няма да се получи, малко на танц около стълба на мъчението на индианци, които, знае ли се, вече не са напълно сигурни в своя Маниту и Вечните ловни полета и танцуват като своите прадеди, но с някакво безпокойство… не че нещо ги спира, никакво състрадание, откъде, по-скоро малко зла вяра, заглушавана от общо виене… бяха като оплаквачки на погребение, но не платени, за да плачат и да си скубят косите, а като роднини, които правят усилие да достигнат висок градус на отчаянието, но не могат… поради което трябва да си скубят дори повече коси, отколкото е необходимо, и така да ридаят, че да се чува извън гробището. С една дума — някак си много се стараеха. Лицата им бяха човешки, но не носеха маски, макар да се виждаше, че това не са обикновените им лица. Тогава още не знаех как го правят и, честно казано, този въпрос не ме занимаваше специално. Ангелът, който стоеше до мене, биеше някакви космически рекорди по превеждане. Превеждаше дори хоровите крясъци: „Свобода и благоденствие! Няма да го бъде това! Бой за гнуснявите киберванци-отколбисти, програмирани в люлката-колба на пишман готвачите, за мляскащи във всеобща кремавост, за мушканите с мушкало задимени суперфлуенчаци“. Така долу-горе се горещяха, докато един не разблъска останалите и като скачаше на място като петел, и махаше с ръце, сякаш искаше да полети при амурчетата с таблите под тавана, не изрева:

— Землянино, твойта дипломамка куриерска! Не е ли всеки, голям или малък, красив или безобразен, мръсник или благородник, гърбав или строен, докато примира от това и онова и привит на две размотава живота на нишката, искам да кажа нишката на живота, не е ли същество, което буди в нас емпатия, обаяние, съчувствие, удивление, грижа, амин, ежедневна молитва и общо уважение? А развратният оповръщенец, похотливецът ревач, спаслият синьомутрест коремотриец, зъбоокият устоважник, къчохвърлщ в цветята, потъпквателят на световете е двуног замърсител на битието, сакрементален лъжльоядач, циниковред, иначе казано — вреден циничен разсополивец, не е ли така? Ако срещнеш някого с продрана дреха в блатото, някой нещастен шаечник в лошо време, от уважителна жалост веднага жлъчката ти в съмнение ще се скъса и към сърцето ти ще заплете бледата искра на грижите. Ах, пироннико, ако така съвсем фактически срещнех някъде сираче да плаче, двугърб или поне по-малък инвалид, или недъгавец, замръзнал на света заекливец, без гащи, който има нужда от подкрепа, как бих го приласкал, заобичал, притиснал до гърдите си, а като го нахраня, бих му изпял в немитото, едро, но народно ухо своята песен! Но жалко за думите — няма да ги чуе, синтурата няма да даде, мамка и съобразонна! Когато отидох при конфесионатора, той ме посъветва да гася жаждата на моето милосърдие със съответни поръчки на синтесантименти и синтесенти вместо истинско Милосърдие, чуваш ли, земно кученого?! Ох, без да се бавя значи изтичах вкъщи за туба с бензин, за да запаля собственоръчно този конфесионатор, което, както лесно ще разбереш, никой не ми пречеше да направя. На другия ден там поставиха нов, стоканален, за да изповядва едновременно по много наведнъж. Тогава разбрах, че вече е дошло време да се вкара в ред НАРОДА и че това е Единственото спасение. О! как ме озари това прекрасно мое откритие! Спасител на масите, разбрах, може да стане само терористът-вредвкарвист, който скалъпените свободи, разсланинени от милионното подхлъзване, ще върже, ще направи по-малко, ще запуши и ще прикове здраво и от общото беснеене, след хриповете и стенанията, ще се появи със силен врясък Висшето видение, което ми беше зора в мрачната нощ на извампирения либерализъм… Ах, вършитба на либерали, снопи гнусни егалитаристи стъпкани от моя справедлив гняв! Ах, синя далнина и дрипльовци в струпеи! Ела, казах си, сладък дом на робството, съвсем просташко, обикновено, потискащо, тупалупско, разцъфни ти, мой розмарин! Колкото са звездите на небето, толкова синини трябва да има по дарителите на вредни блага! Така минах в нелегалност. Конкретно към тебе нямам нищо против и моите колеги също, но трябва да загинеш, защото не може да се започне, започвайки от когото и да е. Какъвто собственикът, такъв и магазинът, трябва да се намерят сили за намеренията! Ако не сме ние, всичко ще се потопи в кибермазнина със захарин! Трудно е да се изкаже — трябва да се коли! Всеки велик преврат е започвал така, дори без идея, а какво остава за нашия. С една дума, стига приказки, нужни са дела!

— Какво — извиках така, че чак веригата ми издрънча, — искате да ме убиете ли?

Сам не зная защо се изразих някак си неестествено. А малкият, вместо да изпълни кървавото предсказание, се отпусна пребледнял в обятията на колегите си, които го прегръщаха, а той само дишаше тежко, сякаш не беше свикнал с това. Следващият влезе в кръга и като вдигна двете си ръце към амурчетата със закуските, каза с мистичен шепот:

— Загиваме, господин Тихи!

Просъска го толкова покъртително, че някак си ми стана жал въпреки нашийника, затова попитах:

— От какво и защо?

— От благоденствието…

— Принудително ли е?

Той се заля от ядовито подигравателен смях, който премина в хълцане. Останалите похитители също триеха скришом сълзите си.

— Не, ни най-малко — простена той, — но макар райският хляб да горчи, никой няма да се лиши от него доброволно. Абсолютното благоденствие покварява абсолютно! Народът вече няма да се откаже! Можеш да разчиташ на него, когато го заплашва беда, но не и когато го угнетява великолепието. Не му се иска да бъде иначе, след като иначе вече значи само по-лошо, а не по-добре! Разбира се, някога беше на мода аскетизмът — супа от горски корени, къща с покрив от слама, курдел в конюшнята, рала, дрипльовци, налъми на босо, парцаливо облекло, но всичко синтетично, корените от трюфели, курделът с поставка като на детско конче, сламата найлонова, ралата самодвижещи се с транзистори, лъжлив аскетизъм беше това, така че бързо се изтърка. Ах, господине, не знаеш ти как се мъчат всички! При самия вид на изберака, който приготвя ново заласкаване, гражданите ги хваща треска на решенията, не един разбива или разглобява своя изберак, но какво от това, той веднага се самопоправя. Най-страшното е, че народът ни мрази, нас, които се борим за неговото добро, защото не иска да разбере, че е пред прага на гибелта. Затова, уви, трябва да те убием, уважаеми господине…

Може би това беше техният официален говорител — не зная, във всеки случай не ги задоволи с експозето. Забрави да добавиш, викаха един през друг, че великото дело изисква велика жертва! Не акцентира както трябва върху общоисторическата страна на това, което скоро ще настъпи! Какво именно? Кожодерство! Може би, след като ставаше дума да ми смъкнат кожата. Но перспективата за Тихобой (повтарям след ангела, който превеждаше майсторски всичко) не ме порази допълнително, защото предпочитам конкретната заплаха пред заплахата, гъделичкаща гръбнака със смъртоносни алюзии; мисълта ми стана бърза и се напрегнах целия, като замислях отбраната, защото нямах намерение да си продам евтино кожата; едновременно се впуснах с тях в дискусия, като подчертах, че не може да се подкрепят високи идеи с убийство, но все едно говорех на стените. От идеалистично облещените им очи святкаше твърд фанатизъм, по-скоро бих избил от главата на готвачките кървавите мисли, ако бях пуяк в кухнята преди празниците, отколкото на тези ентусиасти, които искаха, като ме убият, да извоюват неизвестно какво, неизвестно как; посегнах към панталона си за джобното ножче, тук обаче бях отново изненадан, защото се оказа, че това, което смятах за епилог, е било само начало на истинското следствие. Искаха поред думата, водещият теолог или антижрец направи списък на говорещите, гласуваха дневен ред и комисия по предложенията и бавно, като се вслушвах в техните изказвания, долових най-сетне смисъла на нещата. Смъртта ми вече беше решена и не подлежеше на съмнение относно предметната страна, но не и обосновката. Сега ставаше въпрос от каква позиция трябва да бъде извършено това, което трябваше да бъде извършено. След бурен дебат в средата излезе един артист екстремист, поклони се и заговори напевно:

— Уважаеми пришълецо, дано загинеш от ръката ми! Считам се длъжен да ти кажа защо захвърлих любимата си палитра заради тебе. Искал ли съм кръв? Никога! Какво жадувах? Да творя. Да рисувам! Да полагам върху грубата основа на боята изповедта на сънищата и някой, който и да е, един път да погледне и да извика поразен. Нищо повече, кълна се. Но виж: как да рисуваш тук, когато е достатъчно да поискаш и стената, благодарение на своите интегрални меандри, както и на четачите на желания, сама, жива и умела, ще нарисува по себе си фрески??? Ето защо, когато в детските си години изявявах желание да рисувам, ме побутваха към стените. Какво да правя? Давах им известно време поръчки, а сърцето ми се свиваше от жал. Но със стените се приключи бързо, защото се появи ново направление — елоквентизмът^[5]. Не беше лошо направление, но какво от това? Докато успях да се впиша в него, за едно тримесечие се самокомпютризира. А после за шест седмици се появи дублизмът. След като картината може да говори сама със себе си, може и да нарисува нещо сама, нали? Но аз бях упорит, чаках и се появи екскрементизма. Кухненска лъжица растително масло върху платно четири на шест. Когато липсва вдъхновение — рициново масло. Какво може да се направи срещу Тиранията на изкуството? Затова се тровехме всички с цинков окис^[6], но и това бързо изгуби актуалност. И дойде суицидизмът^[7], наречен също самизъм. Първо беше вентризмът^[8] — отива човекът на изкуството и показва корема си, лакиран и с какви ли не неща, залепени с пластир или имплантирани, но публиката се пресити и на това, така че на вернисажите се поставяше бетонна стена и творецът, като се облее обилно с брилянтин, се засилва отдалече и се удря в стената, за да остане така, натюрморт в стил автосакрификационизъм. Макар че това може да се направи само един-единствен път, намериха се готови да се жертват! Аз обаче имах много твърд череп, а и бетонът скоро омекна, известно е — съобразоните се грижат за нас… А когато навърших двадесет и седем години, на мода беше генизмът. Взема се миксер и се разбъркват в него най-различни гени, от кол и въже свалени, за да се появи monstre pittoresque^[9], но и това премина, говедобразите вече не са актуални. След това се появи деструкционизмът, ликвидирането на колеги, но и той отстъпи място на ново направление. Креационизмът не е някакво ровене в глината и гипса, а създаване на произведения в духа на епохата, спътници във вид на златни олтари с аквариуми, в които самочисти се грижат за зъбите на всяка акула, или многоцърковна безгравитационна урбанистика, при която църквите в орбита телескопират своите кули и камбанарии като омари в празното пространство, но всичко това, за съжаление, без дух, без вяра, и съвсем индивидуално, лично, необходимо беше всяко подобно творение да се залива с черна стъклена маса, за да не го види чуждо око, а още по-добре — да се стрива на прах, това обаче също не подкрепяше линеещата творческа страст…

— Не издребнявай, Ксиц! — викаха другите. — Бий право в центъра! Без детайли, давай, смело, дръж най-главното! Ще ти помогнем! Приятелче, не се предавай предварително!

— Не се предавам — ръмжеше вече той, — ars pro arte^[10] значи с ножа да одереш милосърдно кожа, богоид, дръж, хвани земяка за шията, ще направя от него произведение на изкуството!!!

— Кожата на ближния да смъкнем! — започнаха да се дерат останалите, като скочиха на крака, това изглежда беше нещо като техен химн, спуснаха се към завесата, вероятно за инструментите, аз се изправих бързо, от което веригата ми издрънча.

— Полудяхте ли! Спрете! — изревах, виждайки с ъгъла на окото си, че ангелът преведе даденото му нареждане, но не се помръдна. Извисен над нас с две глави, той стоеше, като пляскаше равномерно с криле. Въпреки много добрата вентилация, ми стана малко задушно.

— Богоиде, какво има? — викаха те. — Дръж земяка… не иска!… кримистърът му е повреден! Сами ще помогнем! Ксиц е във форма, хайде сега, прители-птици, да се наредим в клин!

Те се наредиха в плътен строй и се нахвърлиха върху мене, но странно, с гръб, като блъскаха пред себе си художника с нож в ръката. В моята блесна джобното ножче. Ако не ме лъже паметта, подобен строй е използвал Александър Македонски, но с по-добър резултат, защото на половината път им се преплетоха краката, сякаш че килимът беше ледена площадка, и те се натъркаляха един през друг в краката ми. Първи се изправи с вик едрият председател на антилитераторите, защото падайки, закачи панталона си за острието в ръката ми. Едва го драснах по седалищните части, а и това всъщност неумишлено, но той ревеше като че ли го колят. Другите бяха толкова отчаяни от провала, че дори не бързаха със ставането. Като лежаха кой както е паднал, те стенеха тихо:

— Не ни достигна вяра…

— Заради Ксиц е. Смрадлив бъзливец!

— Не е истина! Заради вас е! Заради вас! — избухна в ридания екстремният художник.

— Какво-о-о! Махни се оттук веднага, баба такава. На бегом!

— Чувствах, че бояджията ще ни подведе, да се провали дано!

Художникът скочи на крака и започна да се съблича.

— Ксиц, престани! — извика пресговорителят на групировката. — А вие оставете нещастника на мира! Излез, Паток, твой ред е!

— Да, Паток! — извикаха всички с ентусиазъм. — Още нищо не е загубено! Натрий носа на артиста-портретиста, Паточе! Ще ти дадем разпалки за печката!

— Един път, но яко удряй!

— Опитай с колофон, да не се подхлъзнеш…

— Колофонът не стига, за това трябват вибро…

Ангелът превеждаше с нечувана скорост, екстремистите се прегрупираха, посраменият художник изчезна, а към мене се приближи така наречения Паток, широкоплещест негодник с неприятен вид, защото носът му беше отишъл под лявото око, вероятно по време на борбата, и се беше сплескал върху бузата. Без съмнение е маска, помислих си, и при другите също, но трябваше да се съсредоточа върху новия си противник.

— Тихо! — извика той басово, макар че от доста време никой не се обаждаше. Той пристъпи от крак на крак, залюля се на петите си напред-назад, а в това време носът му бавно се връщаше на съответното място.

— Земни бозайнико! — каза той с гробовен глас. — Пъпен пъпнико, направен от пипета, твойто тресавище козиянво, разбери за тези няколко минути дъх, които са ти останали, с кого си имаш работа! Аз съм курдлист-идеалист, безкомпромисен боец, автор на химна, който слави Великия ход. Да живее курделът, идеален обществен организъм и едновременно с това органично светозарен! Зная, че ако можеш да се измъкнеш оттук, веднага ще полетиш с донос за мене, но нашийникът на историческата справедливост, веригата на прогреса държат здраво и с нищо никакви съобразони няма да ти помогнат, ти, чужди глупако! Позорът на благоденствието ще падне скоро от моя народ, както твоето свинско месо от костите, и ще тръгне той с обща крачка към по-доброто светло бъдеще! Така че за всички клевети, подхвърляни за върховните идеали, за ведрата с лъжлива помия, изливани на главите на нациомобилите, се приближава разплата, защото ме обхваща благороден гняв, на бой, напред, хей, ястреби братя, дайте ми сили, когато го цап…

— Слабовато ми изглежда — казах аз.

С тухла да бях го ударил, нямаше да го отърся по-бързо от самоувереността му.

— Какво? — изхриптя той. — Как смееш, на мене?… Мълчи, жертво!

— Ама че пиявица — отвърнах аз, — на носа с брадавица, а леля ти скъпа един пингвин изкъпа…

Той се затресе целият, а останалите чак простенаха от ужас. Не ми е лесно да обясня как се сетих за тази импровизация, защото в края на краищата нямах никакво понятие какво им пречи да ме екзекутират бързо и кърваво, но чувствах инстинктивно, че трябва да се приготвят за това като се вдъхновяват един друг, сякаш успехът на убийственото им дело зависеше изцяло от съответното нагнетено до краен предел кошмарно настроение.

— Ела тук, пиленце — добавих аз, — да ти кажа нещо на ухото…

— Запушете му устата! Хайде! — кресна курдлистът Паток. — Не мога така, този негодник ме обърква…

— Защо да му запушваме устата — с отчаяние в гласа каза антипредседателт на писателите. — Ритни го в задника и край…

— Аз жесток съм Паток… — изхриптя курдлистът, измъкна от колана си кожарски нож и се нахвърли върху мене. Веригата издрънча остро и затрептя като струна, защото скочих зад ангела, който се олюля намушкан. Патока се спъна и се свлече на колене пред ангела.

— Аз ей сега… ще опитам още един път… — мърмореше той отчаяно. Беше толкова объркан, че можех без всякакво усилие да му взема ножа, евентуално да го халосам по птичето ухо, но аз дори не трепнах. От известно време се бях вторачил в трима индивиди, които след като отвориха тихо ирисовата врата, ни слушаха, застанали на прага. Никой освен мене не ги виждаше, защото остатъкът от групировката гледаше към мене, а аз, принуден от нашийника и ситуацията, подпирах стената с гръб. Отначало си помислих, че може би са други артисти-екстремисти, но се излъгах.

— Не мърдайте! Това е нападение! — извика най-високият от дошлите, като влезе в стаята. Курдлистът заекна и млъкна, само две едри сълзи, които си беше приготвил за края на претърпяното поражение, се стекоха по бузите му. Едната от тях попи на ревера на сакото му, другата падна на килима. Един Бог знае защо такива глупави подробности се запечатват в паметта на човека и то при подобни обстоятелства. Моите похитители наскачаха, като протестираха, от което веднага възникна разпалена кавга. Ангелът продължаваше да превежда всяка дума, но те така се ругаеха и крещяха, че се обърках. Успях да схвана смисъла на спора само в общи линии. Неканените гости бяха екстремисти от някаква друга групировка, която нямаше нищо общо нито с изкуството, нито с теологията, нито с общата теория на битието. Боят (защото вече се бяха хванали за гушите) се водеше заради мене. Надмощието на професионалистите над аматьорите, каквито по силата на обстоятелствата са хората на изкуството и другите хуманисти, се прояви незабавно. Най-дълго се съпротивляваше председателят на Антисъюза на писателите, притиснат в ъгъла, в който се намираше работилницата, защото взе оттам едни клещи за съдиране на кожа и ги използваше като тояга, но въпреки това новодошлите след няколко минути се оказаха господари на положението. Виждаше се, че са специалисти. Не обосноваваха нищо, не теоретизираха, не се церемоняха, всеки изглежда имаше предварително поставена задача, която изпълняваше така, че да се чудиш, и при други обстоятелства може би щеше да ми стане жал за моите артисти-екстремисти. Притихнали, с раздърпани костюми, от които се чуваше жалостна какафония вместо камерна музика, те бяха наредени на пода до стената, съвсем близо до мене — наистина, удивителна превратност на съдбата. Само антипредседателят все още отбиваше атаките, но губеше сили. В бъркотията някой блъсна ангела, той се търкулна в ъгъла и престана да преважда. Затова пък върху неподвижното му до този момент небесно лице се появи странна усмивка, а малко под гърдите му върху алабастровото тяло по непонятен начин започнаха да светят и гаснат разноцветни надписи: „Дидр, беунс ганатопроксул? Форникалорисимур, Доминул? А дрикси пикси квак супирито? Милулолак, господин началник?“.

Същевременно ангелът ме хвана за ръката и ме дръпна с тайнствена физиономия толкова силно, че едва не се удуших, когато веригата се опъна. — Помощ! — исках да извикам, но не можех, защото нашийникът ми стегна гърлото. Цяло щастие е, че този, който победи председателя, ми се притече на помощ. Не зная точно какво той и високият направиха на ангела, защото, когато отворих очи, отново беше застанал на поста си, правеше вятър с крилата си и превеждаше. Но нямаше много за превеждане, тъй като новите ми похитители се оказаха хора на действието. Отдалечиха ме от куката, извадиха от една чанта, която бяха донесли, няколко необходими инструмента и без какъвто и да е огън, мирис и дим куката излезе от стената като от масло. Въздържах се от благодарности и правилно, защото по-нататъшното им поведение изобщо не беше на освободители. Един ме теглеше за веригата, други двама ме побутваха без следа от онази деликатност, с която бях малко попривикнал в компанията на артистите. Напуснахме замъка не през амфиладата от великолепни стаи, а изглежда с някакъв кухненски подемник и ми беше трудно да се ориентирам. Навън цареше непрогледен мрак, нощта беше хладна, а бях по копринени чорапи и веднага си намокрих краката в някаква локва. Намъчих се доста, докато носех лачените обувки, необикновено съм чувствителен, а дори, бих казал, беззащитен съм с обувки, които обувам за първи път, бях ги сложил при кацането, защото очаквах, че ще има банкет, но както се вижда от гореказаното, не всичко стана според очакванията ми. Лачените обувки ме стягаха, когато бях на веригата, затова докато слушах изявленията и гледните точки, потънал почти до кокалчетата в пухения килим, ги събух незабелязано, решавайки, че след като в известен смисъл предстои моето погребение, строгото придържане към правилата за благоприличие би било предразсъдък. Забравих изобщо за това под влияние на впечатленията, предизвикани от новото нападение. Видях на лунната светлина, че един от нападателите има превеждаща розетка на ревера си използвах случая, за да го помоля да спрат за малко: исках само да отскоча за лачените си обувки. Споменах нещо за възможността да хвана хрема, но този некултурен тип (което явно си личеше) се засмя хрипливо и рече:

— Каква хрема? Няма да успееш да я пипнеш, кюфте такова.

Явно прозвищата от областта на месните ястия се радваха тук на не по-малка употреба от тази, която имаха в Италия. Натъпкаха ме в някакъв скрин, може би сандък, и като дрънчах на всяка дупка с веригата, защото ако се съди по неравностите, карахме през полето, след не по-малко от четвърт час се озовах полузадушен в едно бетонно мазе. Изобщо не зная как беше влязъл вътре самоходът на похитителите. От него нямаше и следа. Ниските голи стени навяваха мрачни чувства. Всичкият инвентар се състоеше от няколко трикраки столчета, пън за цепене на дърва с косо забита в него брадва, куп дебели цепеници, обикновена дървена маса с кръстосани крака и, разбира се, циментирана в стената халка, на която веднага закачиха веригата ми. Значи бях постъпил правилно като не разпалвах в себе си надежди. Зад масата имаше пейка, така че седнах и събух прогизналите си чорапи, оглеждайки се къде бих могъл да ги окача да съхнат, но моят похитител, който един път вече ми беше отговорил нелюбезно, измърмори:

— Излишни усилия.

Като хвърли дебелата си сукнена куртка, той извади от печката една препечена питка и я захапа лакомо. Странно нещо — знаех, че лицата на енцианците са по-различни от нашите, но бях свикнал вече с човешките, които имаха първите похитители, и не можех да се противопоставя на впечатлението, че пазещият ме грубиянин носи маска, макар точно той да нямаше никаква. Обликът на енцианците е също толкова отблъскващ за човека, колкото е човешкият за тях. В тяхното изпъкнало лице, с ноздри, раздалечени толкова широко, колкото и кръглите им очи, имаше като че ли нещо наподобяващо по-скоро кранта или тапир, отколкото птица. Но никакво описание не може да замени това, което виждат очите. Като се наяде, моят пазач се удари няколко пъти по подобните на бъчва гърди, наистина гъши или щраусови, защото бяха покрити с гъст като козина белезникав пух, след това се чеса известно време под мишниците, после започна скубе мънички перца, които изглежда го гъделичкаха по ноздрите, а накрая зарови съсредоточено с пръст в носа си. Но вероятно от скука той започна най-сетне да говори, при което отначало като че ли не говореше на мене, а на някого пред себе си, акцентирайки с удари на юмруци по масата. Продължавах да мълча, а този енциански простак, като се изправи, заяви, че всъщност традицията изисква да се обясни на отвлечения кой и за какво му е видял сметката и макар че съм особено вреден мерзавец, недостоен да го слушам, ще се принизи до равнището ми, защото съм чужденец. Другите все още не идваха, а той извади от куртката си лист, за да си помага, и като гледаше в него често-често, се залови за работата.

ЗАЯВЛЕНИЕ НА ГЛАВАТАРЯ НА ВТОРИТЕ ПОХИТИТЕЛИ

Нека земеликият слуша внимателно, защото не обичам да говоря много. Преди векове тук не е имало никаква Воляния, а Хиндия, но дойдоха и отнеха земята на бащите ни. Ние сме червенопери хиндианци, това обаче не се вижда, защото побеляхме от дългото подземно мизерстване. Тези земи над нас всичките някога са били наши и ние имаме законното право над тях. Великият дух ни заповяда да дебнем лошите от засада, затова ги хващахме и ги канехме на последен танц. А сега нищо, само чакаме, ослушваме се и четем вестници. А в тях пише, че при нас идва брат, на тази планета, чужденец, отдалече, но брат по разум. И попитахме нашите учени съотечественици в управата какъв е този брат, който ще пристигне на гости на някогашната наша страна? А те, макар пухът им да е побелял, продължават да са в сърцето си червенопери и ни казаха самата истина, кой е този, дето идва, също така откъде. И ще бъде посрещнат тържествено, защото е от звездите и не е от птичи род, а като че ли съвсем напротив. За какво обаче е това славно посрещане, необходимо ли е? Пишат: посланик е, но от кого е неговото посланичество? И ни казаха какво представлявате. Обичате войната, постоянно се въоръжавате, привидно сте за мир, а в сърцето ви има предателство. Играта ви на война е подплатена с измяна, защото вече сте приготвили по осемдесет атомни брадви за всяка своя глава и още ви е малко. Продължавате да се въоръжавате, варите силни отрови, още и още, а ако стане дума, усмихвате се, че има мир, мир, защото не мислите за равнопоставен бой, а за хитрост и предателство. Съседите си безпокоите, самите себе си тровите, а сега ви се е приискало и на гости да отидете, за да поогледате, понабележите и пошпионирате къде каква плячка има. А какво да кажем ние на това? Ние (вече ревеше, като удряше с юмрук по масата) също се събрахме, за да те приветстваме, разбойнически посланико! Чувал ли е някой в галактиката, да я звезднат дано, земеликите, които тъпчат своите, че дори и разплаканите деца, да вървят по разстлания мирен килим пред очите на мъжествените хиндианци, които не са забравили наставленията на бащите си и чуждите нашественици? Намислили сте със смирение да уловите на въдицата си неуките волянци, но има тук по-бдителни! Нас с тази стръв няма да ни хванете! О, висшият твой разум, навикнал на мърша, силно ще се разочарова! Няма вече при вас жълти, залени и черни лица за изтребване, нали? Ако си седеше в своята тундра, при своите гробове, може би щеше да спасиш плешивата си кожа, която не си струва щавенето, но не и тук, където бди червеноперият мъж! Тормозили сте своите, клали сте ги и сте ги грабили, а след това труповете в земята, обличате най-хубавите си дрехи и хайде при „братята по Разум“, на сладки приказки ли? Е, червеният брат по разум ще обясни, братът няма да пожали труда си, братът ще се постарае, ще изрови топора на войната и ще зарови брат си както трябва, ще напише на братската кожа равносметката и ще я изсуши за спомен… Слуша ли земеликия червеноперя си брат по разум? Виждам, че го слуша… И нищо не отговаря?… Чувам, че нищо не отговаря… Е, в такъв случай сега братът собственоръчно ще свърши със своя брат-небрат, ще го изпрати в Страната на вечния позор, където вече е изпратен не един от лошите, но такъв като земеликия още никога не е бил изпращан…

Сам не зная нито как, нито кога събори пейката заедно с мене, прескочи масата, хвърли вече ненужния лист с изложението и като приклекна, запя със страшен див глас:

Хванах ви бозайник,

бой до късна доба,

да му заиграем

боси танц на гроба…

Паднал в ъгъла до комина, не издрънчах нито един път с веригата, докато пееше, защото виждах, че нещата отиват на зле. По-зле не можеше да бъде. Похитителят не беше, за съжаление, толкова необразован, както отначало си помислих, след като до него бяха достигнали моменти от нашата обща история, а дистанцията между нашите светове правеше предварително напразни всякакви опити за защита: смяташе ме за шпионин на убиваща звездна раса и не си въобразявах, че ще мога успешно да го накарам да разбере разликите, които биха имали силата на доказателство пред всеки земен съд, но не и тук, в мазето на една чужда планета. Бях като парализиран, нямах дори сила или желание да посегна отново за джобното ножче, когато внезапно се разнесоха неразбираеми викове и тропот и през вратата изтъркаля с викове кълбо енцианци. Познах артиста-художник Ксиц, антипредседателя и Патока, все още имаха човешки вид, няколко други обаче не бях виждал досега, може да бяха приятели на моя пазач, не зная, защото изобщо не можах да видя никого от тях преди малко в тъмното, когато ме слагаха в сандъка. В първия миг ми се стори, че се бият помежду си, но това беше нещо друго, още по-необикновено: всеки като че ли се бореше със себе си. Моят пазач скочи от пода без каквото и да е учудване, като викаше:

— Сваляйте дрехите, веднага, хващат ни, ама че гадост, филтрите са пропуснали, ще ни вържат с гащите! Хайде, бързо, защото вече се втвърдяват… — и като крещеше така, сам едновременно с това сваляше панталоните си, но го правеше все по-трудно, по-бавно, а другите, мятайки се на всички страни като риба на сухо, също се бореха, един със сакото си, друг с ризата или може би с туниката си, всичките все по-бавно, сякаш че ги заливаше някакво невидимо сковаващо лепило, някакъв сгъстяващ се сироп, и не мина половин минута, а вече едва мърдаха крайниците си, същински мухи в невидима паяжина. Моят похитител, който си беше свалил сакото преди да затанцува, трябваше да се справи само с широките си панталони, но те го стегнаха по такъв начин, че само пълзеше по гръб, с крака, вирнати към тавана, скубеше пера от главата си и ругаеше на поразия. Помагаше ли ми някой? Спасяваха ли ме? Но в мазето нямаше никого освен мене, все така бях свободен в движенията си, макар и на веригата… а те, като лежаха встрани, кой по корем, кой на гръб, крещяха от отчаяние и ярост:

— Гадост… криминалният филтър е пропуснал… ох, задушавам се… Гургакс, помогни ми, ръката ти е свободна… не по пищялките, идиот… не съм аз, а гащите… председателю, имаш ли кримистър?… откъде да ти го взема… ох, без ченгета ни спипаха… умииииирам!!!

Техните жалостиви стонове и крясъци така ме объркаха, че като забравих изобщо за веригата, станах от пейката. От движението нашийникът стисна гърлото ми, паднах и почувствах следващо дръпване, но някак си по-меко и за мое голямо учудване халките на веригата се отвориха… виеше ми се свят, клекнах, все така с нашийника, но когато сложих инстинктивно пръст между него и шията си, почувствах, че е като от тесто… ето защо го скъсах съвсем лесно и се изправих на омекналите си крака, като гледах моите похитители от първото и второто нападение, които бяха все така безпомощни и едва се движеха по пода, макар вече да разбрах, че това не е агония, че нищо всъщност им няма, а само дрехите, след като се бяха втвърдили като гипсови отливки, ги държаха, облепили ръцете, краката и телата им…

— Бозайникът си отива, неговия род млечен, дръжте го, ако държите на честта си… — започна да хрипти Гургакс, който преди минута танцуваше и пееше за гибелта ми. Явно беше по-разярен от останалите, защото другите — не зная защо — като че ли се стараеха изобщо да не ме забелязват в позорното си положение… а аз стоях над тях, дишайки тежко с омекнало парче от нашийника в ръка, без да зная дали трябва да бягам, накъдето ми видят очите, или да им кажа нещо… нужно ли е да натрапвам помощта си? Признавам, че не можах да се реша на това. Отминах един след друг втвърдилия се Ксиц и Патока, чиито вкаменени ръкави на сакото бяха изправили ръцете му нагоре, и тихичко, мълчешком се измъкнах през вратата, като все очаквах, че и моите дрехи изведнъж ще се разбунтуват по същия неразбираем начин, но нищо такова не се случи. Намерих стълбището, тежката желязна врата беше открехната, големите и резета висяха, сякаш ги беше стопил огнен жар, но бяха студени. Като направих усилие, сам не зная защо, да не допра рамката, продължих по-нататък по стълбите, видях обсипаното със звезди небе, почувствах студения полъх на вятъра… бях свободен. От луната нямаше и следа. Цареше непрогледен мрак. Протегнал напред ръце, вървях внимателно под разискреното небе, когато една звезда промени цвета си и започна да се приближава към мене. Докато разбера какво означава това, чух шум, звездата се превърна в пулсираща светлина, която обля и мене, и околността с живачен блясък, спуснах се да бягам и се проснах в някакъв бодлив гъсталак. Нещо меко падна върху мене, извиках и изглежда в същото време изгубих съзнание. Не зная колко дълго съм бил така. Чух неразбираеми гласове, но не смеех да отворя очи. Лежах на нещо студено, много леко, като въздушен балон. Ръцете и краката ми бяха свободни. Отворих едва-едва едното си око. Над мене се беше надвесил енцианец със сребърен плащ и малка светлинка на челото.

— Кси кса — каза той.

Същевременно нещо под мене, като че ли от дълбините на надуваемата възглавница, която беше под главата ми, каза:

— Не падай духом, уважаеми господин Ийон Тихи. Ти си сред истински приятели, под грижите на опитни медикатори и медиканси, и косъм няма да ти падне от главата. Можеш ли да говориш? Бъди добър да издадеш земен глас от своето естество, за да знаем, че ни разбираш.

— Разбирам, ох, разбирам — казах аз и сам се учудих на моето стенание, защото нищо не ме измъчваше.

— Ксу ксу — каза все още наведеният над мене сребрист енцианец и изгаси челната си светлинка, а нежно модулираният глас от възглавницата ме уведоми:

— Официалното посрещане на скъпия господин Ийон Тихи ще се състои, когато Той се насити на необходимата почивка. Стаите на правителствения хотел са отворени за господин Тихи и нищо не го — не те — заплашва. Неприятно нещо се случи заради двойна засада. Всичко ще изясним, инцидента ще оправим, поклон смирен ще направим. Нека спи благородното ви Естество, Да почиваш Дълго…

Само да не е завинаги — помислих си аз, но тук сребърният енцианец каза:

— Ксо ксо — и едновременно с това потънах в здрав сън.

Държаха ме в това подобие на болница само едно денонощие, след което решиха, че съм в добра форма и мога да се пренеса в хотела. Не зная защо лечебното заведение разполагаше с преводилки, които се изразяваха така странно — никога след това не попаднах на подобни. Разбрах колко ловко се бяха справили с мене похитителите от групировката на Патока, Ксиц и Съюза на антиписателите. Истина е, че бях невнимателен. Скокът от мъглистите блата и пощръклелите курдли до мегалополиса беше толкова внезапен, че загубих ума и дума и когато на космодрума към мене се приближиха четирима изискани волянци, помислих, че са делегати от Дружеството за земно-енцианска дружба. Объркан от великолепието и прекалената вежливост на въпросните индивиди, се оставих да бъда отведен до превозното средство и дори не ме учуди стръвната прибързаност, с която ме напъхаха вътре. Когато ме возеха към малкия дворец, където не можеше да се гледа от яспис, злато и дявол знае какво още, и се оставих да ме водят като овен сред мебелите-олтари до известната ни зала, в същото време специален подмененец, който се правел на Ийон Тихи, мамел истинската делегация и при първия удобен случай се измъкнал, така че органите останали с празни ръце и нямали понятие къде да ме търсят. Отвличането станало на космодрума защото, както ми беше обяснено, етикосферата още не ме познавала и затова не можела да се намеси веднага в моя защита. Пълнеха ми главата с много неща, които не разбирах, но като не исках да правя впечатление на глупак — нали се бях оставил да ми сложат лесно нашийника, — предпочитах да мълча дипломатично. Преместването в хотела се оказа преместване на самия Олимп. Нещастниците сами вече не знаеха какво трябва да правят с мене, за да компенсират някак си неприятностите, които изпитах в началото. Не стига, че спалнята ми е златна и златото може да се разпалва или гаси със съответно устройство (нося го в джоба си), че в касетоните на тавана седят амурчета (които между другото предизвикват неприятни асоциации) и политат към мене, колкото пъти отворя уста, за да ми поднасят патери с лакомства, ами с облеклото ми се занимава Меркурий, а в ъглите между кристалните колони на леглото (лежа под балдахин) стоят нащрек две Афродити — на Анадиомен и Калипигос. Не зная точно за какво са, защото не правят нищо, а някак си е неудобно да попитам. Обувките ми чисти Зевс с апарат, който прилича на вретено. На стената срещу леглото ми има огледален щит с главата на Медуза, по-скоро отблъскваща, най-вече защото змиите на главата се движат и всичките ме гледат, когато мръдна, но не върви да се оплаквам още в самото начало, виждайки как се стараят домакините. Целият този Олимп, изготвен, за да се чувствам като у дома си, ужасно ме измъчва. Но не следва да проявявам капризи — и без това се чувствам неудобно, след като председателят на Дружеството за енцианско-земна дружба дойде при мене с двама носачи и се оказа, че в чувала, който донесоха, има пепел, а той си посипа с него главата, като падна пред мене на колене. Плюс това с председателя си приличаме като две капки вода. Когато реших да си сложа ризата в гардероба, се вцепених — вътре имаше кентавър, наистина — малък като пони. Издекламира ми нещо, изглежда на гръцки. Освен това е масажист и познавач на вината. Сутринта ме събуди задушаващ облак от амбра, нард и мускус. Двете Афродити стояха до леглото с кадилници и аз ги прогоних в ъгъла, като кашлях, а очите ми бяха пълни със сълзи. По мое нареждане Меркурий проветри стаята. Бих желал все пак повече мярка в гостоприемството, а също така Афродитите най-сетне да облекат нещо. Започвам да се досещам как са програмирали всичко това: опирайки се на фотограми от Лувъра и други земни музеи. Освен кентавъра в шкафа седи и Аполон. Вече не пее — забраних му категорично. Преходът от курдланските блата и познатото мазе с нашийника към този фантастичен лукс беше толкова внезапен, че не отстъпваше по впечатление на сън. Яденето е великолепно с изключение на тъмния сос, с който поливат всичко. Намирам се в столицата ХСПРКС. Едната преводилка го превежда Есприкс, а другата Хесперида. Нека бъде Хесперида. Ще пиша по дати. Днес е пети блатоари. Сосът не е сос, а нектар. Откъде ли са могли да вземат рецептата, след като и ние не я знаем? На вкус — майонеза с лакрица. Изливам го, а останалото изстъргвам с лъжичката от шницела. Председателят дойде отново, за да ми предложи програма за престоя ми на планетата. Утре трябва да посетя главния фелицай. А може би се нарича иначе, не запомних. Председателят вече не прилича на мене като през първи ден. Явно има такъв местен обичай. Гоня амурчетата по-надалече, доколкото мога, защото се страхувам за килограмите си. Трябва също да помисля как да се избавя от олимпийската тълпа, без да засегна домакините. Закрих Медуза с кърпата за ръце, на Калинигос дадох бански си халат. Но това са само половинчати мерки.

Бележки

[1] Каудиперд — От лат. cauda, „опашка“ и perdo, „губя“. ↑

[2] A la (фр.) — като, във вид на, по подобие на. ↑

[3] Рустикация — От лат. rusticus, „селски“. ↑

[4] Right or wrong my country (англ.) — „права или не, това е моята страна“. ↑

[5] Елоквентизъм — От лат. eloquens, „красноречив“. ↑

[6] Цинков окис — Химическо съединение с бял цвят, което се използва за направата на бои. ↑

[7] Суицидизъм (лат.) — „самоубийство“. ↑

[8] Вентризъм — От лат. venter, „корем“. ↑

[9] Monstre pittoresque (фр.) — живописно чудовище. ↑

[10] Ars pro arte — изкуство за изкуството. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Станислав Лем Оглед на място (6)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

IV. Оглед на място

ЗАЯВЛЕНИЕ НА ГЛАВАТАРЯ НА ВТОРИТЕ ПОХИТИТЕЛИ

Станислав Лем
Оглед на място (6)