Сергей Лукяненко
Спектър (3) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

1.

Дъждът настигна Мартин на върха на хълма.

Облаците плуваха толкова ниско, че му се струваше, че може да подскочи и да загребе с длан от мокрия сив памук. Първите капки започнаха да потропват по пътечката, вдигайки фонтанчета от прах, за момент утихнаха и дъждът се стовари като плътна стена.

Само за миг пътечката заприлича на водосток от аквапарк. Мръсотията в локвите забълбука. Студената вода се плискаше по нозете му, облаците падаха все по-ниско — и ето че той вече вървеше в дъжда, в сива мъгла, в сърцето на бушуващата стихия. Стана съвсем тъмно. През първите минути непромокаемата тъкан на якето му се справяше, после по кожата на Мартин плъзна влага. Панталоните прилепнаха към краката му, обувките му също протекоха.

Той крачеше, проклинайки и дъжда, който падаше триста дни в годината, и бодливия храсталак, заради който пътечката, противно на здравия разум, минаваше през хълма; и работата си, и самия себе си. Пътечката се разкалваше направо под краката му и му ставаше все по-трудно да пази равновесие. Той вече не вървеше, а се плъзгаше и рискуваше да падне всеки момент. Карабината се срасна с гърба му и забележимо натежа, при всяка стъпка за подметките му прилепваше по половин пуд^[1] кал, отвътре също всичко се беше разкиснало: носът му течеше, в гърлото му нещо клокочеше, мократа памучна тъкан стягаше мускулите му, дори мислите му бяха станали разводнени и течни.

Сега би се зарадвал на каквото и да е — изскочил от храсталака звяр, удар на мълния и тътен на гръмотевица, дори неочаквани препятствия, които биха го накарали да бяга, да се катери с набиране, да скача или да пълзи. Но в сивия дъжд имаше само жвакаща кал, мокри остри клони и гъста сива мъгла. Не му оставаше друго, освен да върви монотонно и непрестанно, сливайки се с еднообразието на пороя.

Видя светлинката над Станцията едва когато се спусна от хълма. Или имаше пролука в дъжда, или облаците горе се бяха разсеяли, но фарът започна да проблясва сред полегатите сиви струи. Червено припламване, зелено припламване, пауза (а всъщност просветване в ултравиолетовия диапазон) и ярка бяла светлина, ослепителна и омайваща, като блясък от електрическа дъга. Мартин ускори крачка. Въпреки всичко не се беше отклонил от пътя.

След час стигна до Станцията. Построената от каменни блокове двуетажна сграда не изглеждаше чужда в тази хълмисто-блатиста местност. Прозорците, затулени с плътни яркочервени завеси, като че ли бяха единствените уместни цветни петна, способни да подчертаят преобладаващите сиви тонове. Фарът върху високата каменна кула проблясваше далеч над главата му. Куличката приличаше на нещо средно между минаре и малък морски фар нейде на края на света.

А на верандата, в плетено люлеещо се кресло, седеше, вперил поглед в Мартин, надзирателят на фара и същевременно местният ходжа — покрито с блестяща черна козина същество, високо метър и половина. Козината по главата му не се различаваше изобщо от козината, покриваща цялото му тяло, само дето беше по-къса и по-рядка около големите печални очи и месестите устни. Съществото беше облечено единствено с дълги до коленете шорти.

— Здравей, пазителю — каза Мартин и спря до трите ниски стъпала пред сградата.

— Здравей, пътнико — отговори пазителят, като извади лулата от устата си. Имаше приятен нисък глас, мъжки, но с някаква женствена мекота и нежност. Усещаше се акцент, но толкова слаб, че престана да дразни слуха след няколко секунди. — Ела и си почини.

Сега Мартин можеше да се качи по стълбите. Като триеше подметките си в ръба на стъпалата — долу падаха слоеве тежка мазна кал, — той стигна до верандата. До пазителя имаше още едно кресло, а на масата — гарафа с бледожълто вино и две чаши. Това беше деликатна покана — всъщност пазителите никога не настояваха за незабавен разговор.

— Искам да се прибера вкъщи — каза Мартин и седна в креслото. — Възможно най-бързо.

Пазителят подръпваше от лулата. Дори миризмата на тютюн изглеждаше уютна, земна. Кой знае защо, пазителите възприемаха най-лесно човешките пороци — харесваха виното, а дори само от идеята за тютюнопушенето бяха изпаднали във възторг.

— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят. Ритуалната фраза прозвуча поразително искрено — трудно беше да се измисли по-тъжно и самотно място от тази сива, блатиста, студена планета. — Поговори с мен, пътнико.

— Дойдох в този свят преди два дни — започна Мартин, сякаш пазителят вече беше забравил за първата им среща. Впрочем, дали той го беше посрещнал? — Дойдох не за да търся нови впечатления и не защото бях устремен към приключения. Един човек, живеещ на планетата Земя, извърши лоша и нелепа постъпка. Докато е бил пиян, е позволил на най-лошото в душата му да надделее. Не знам дали отдавна е започнал да ревнува жена си, не знам също дали е имал основания за това… но тази вечер кавгата им завършила с трагедия. Той убил жената. А после, ужасен от извършеното, избягал през Портала.

Пазителят кимна и се размърда в креслото си.

— Роднините на клетата жена решиха да накажат убиеца — продължи Мартин след кратка пауза. — Те ме наеха и ме помолиха да го намеря и да го доведа обратно. Тръгнах след него и се озовах в този свят…

— Във Вселената има толкова много светове — каза пазителят, докато изтръскваше лулата си. — И много светове са годни за обитаване от хора. Как проследи пътя му?

— Това е трудна работа — призна Мартин. — Необходимо е да опозная добре човека, да се поставя на мястото му, да почувствам мечтите му, страховете му, да започна да мисля като него. Хората невинаги избират пътя си съзнателно. Понякога оказва влияние красивото наименование, необичайно съчетание от звуци, душевен порив… Случва се да греша, но този път късметът ми се усмихна още от първия опит. Пазителят кимна.

— Намерих беглеца — продължи Мартин. — Той очакваше да го преследват и не успях да го накарам да се върне обратно. Понякога разговорът помага, човекът решава да се върне и да приеме наказанието, което се полага в нашия свят. Но този не искаше да се връща. В него имаше много разкаяние, но още повече — страх. Убих го. Ето жетона му.

Той извади от джоба си прозрачен жетон, закачен за тънка верижка. В пластмасовия кръг се виждаше мъничка микросхема.

— Сега ще се върна вкъщи и ще разкажа на роднините на загиналата жена, че за нея е отмъстено — продължи Мартин. — Няма да съобщя за станалото на властите в нашия свят. Случилото се отвъд Порталите не ги засяга.

Пазителят започна да пълни лулата си. По върховете на пръстите му нямаше козина, а само черна блестяща кожа, като при маймуните. Необходимо беше човек да се вгледа много внимателно, за да осъзнае, че това не е кожа, а дребни люспички.

— Тук е тъжно и самотно — промърмори той. — Слушал съм много такива истории, човеко.

Мартин помълча известно време, после извади от джоба си още един жетон.

— Следвах беглеца по петите — каза той. — Този свят ме посрещна с дъжд, но нито един порой не може да отмие всички следи. Разбрах, че съм на верния път, когато открих следите от първия бивак. След това от върха на един от хълмовете зърнах хора. Двама души — единият изоставаше, но настигаше другия. Осъзнах, че има опасност срещата им да доведе до беда и ускорих крачка. Но закъснях. Скоро се натъкнах на тялото на юноша, шестнайсет– или седемнайсетгодишен. Беглецът го е изчакал да се приближи и го е застрелял.

— Защо? — поинтересува се пазителят. — Харесало му е да убива?

— Не. Страхът го е накарал да натисне спусъка. Очаквал е преследването, боял се е, че ще изпратят ловец след него. Изобщо не се е опитал да разбере каква е работата. Дори не се е замислил дали е възможно такъв младок да бъде ловец. Отмъщението е безплодно, пазителю, отмъщението не може да вдигне мъртвите от гроба и не прави света по-добър. Първоначално не възнамерявах да убивам беглеца. Но после се озовах над трупа на момчето, преминало през Портала и срещнало смъртта под чуждо небе и чужд дъжд. Какво ли е търсило извън Земята? Богатство, слава, любов? Просто приключения? Не знам. Но разбрах, че не бива да пускам беглеца. Някога в душата му са живели и любов, и доброта. Но беше останал само страх. Ако бе възможно да убия само страха — той никога повече не би посегнал на човек. Но нямаше да престане да се страхува, докато е жив. Затова го убих и взех жетона му.

Пазителят размишляваше, като се поклащаше и пускаше кълба дим. Извади лулата от устата си.

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи пътя си.

Сега Мартин можеше да се качи на втория етаж, да се настани в една от предназначените за хора стаи, да вземе горещ душ и да похапне. Или веднага да продължи по пътя си.

Той кимна, наля си чаша вино и изрече сякаш към празното пространство, стараейки се въпросът му да прозвучи колкото се може по-риторично:

— Интересно какво не достигаше в първата част на историята…

Разбира се, пазителят не отговори. И, разбира се, Мартин не очакваше отговор. Изпи виното на екс и се изправи.

— Благодаря за урока, пазителю. Всичко хубаво.

— А достигна ли до града, пътнико?

— Не. Видях светлините отдалече, но не исках да губя време.

— Това е голям град — каза пазителят. — Най-големият град на Хляб. Там живеят три хиляди човеци и почти десет хиляди нехора. Разположен е на брега на малко море и жителите му добиват водорасли. Отварата от тях се цени в много светове — тя удължава живота и придава яркост на впечатленията. Всички в града пият от нея — от кмета до последния просяк, — но в другите светове тя е достъпна само за най-богатите и най-влиятелните. Това е моята история и нека тя да разсее твоята тъга.

— Благодаря, пазителю — каза Мартин и се приближи към вратата. Когато вече влизаше в постройката, не се сдържа и погледна назад. Пазителят все така се люлееше в креслото. Късата му триъгълна опашка висеше от изрязана в облегалката дупка.

Макар и обрасли с козина и наподобяващи маймуни, пазителите си оставаха влечуги.

В коридорите на Станцията беше топло и тихо. Каменният под беше покрит с плътни рогозки, излетите бронзови светилници хвърляха странна тревожна светлина — спектърът беше предвиден не само за хора. Мартин се качи на втория етаж и влезе в една от „човешките“ стаи — с твърде масивни мебели и подозрително ниски столове, но все пак удобна. Затова пък банята се оказа разкошна — с дълбока, кръгла вана и нещо подобно на турска баня в малка кабинка. Разбира се, не за удоволствие на хората; за една от хуманоидните раси топлинните процедури бяха жизнено необходими.

А пазителите винаги изпълняваха задълженията си.

Мартин се съблече, пусна водата във ваната, изплакна се под душа и влезе в кабината. Нагревателят на каменната стена пращеше, а зад прозрачната врата се пенеше горещата вода, пълнеща ваната. Мартин седеше със затворени очи, отпуснал глава към гърдите си, и бавно поглъщаше топлината с цялото си тяло. Проклетият дъжд го беше изтощил повече, отколкото очакваше.

Интересно, колко ли щяха да му позволят да си отдъхне, ако разказът му не беше задоволил пазителя?

Денонощие, две?

Някой ден късметът може да му изневери. И поредният пазител, разположил се в люлеещо се кресло или излегнал се върху рогозка, ще повтаря: „Тук е тъжно и самотно, пътнико!“. Все още си оставаше загадка от какво се ръководеха пазителите, като приемаха или отхвърляха заплащането за преминаването през Порталите. Знаеше се само, че отхвърлят историите, взети от художествената литература, филмите или общоизвестните исторически документи. Подходящи бяха истории, случили се със самия разказвач или предадени му устно. Не можеше да се разплатиш два пъти с една история, дори и разказана при различни Портали — пазителите обменяха информация помежду си мигновено или почти мигновено. Не беше възможно да се трупа запас от разказани истории — можеше да се разказва само по една преди минаването през Портал. Напълно подходящи бяха измислени истории, но в този случай пазителите бяха особено придирчиви към сюжета и стила на повествование. Трагическите или романтичните истории се харесваха значително повече, отколкото пасторалните или описанията на природата. Добре вървяха хумористичните и криминалните, загадъчните и мистичните истории. Почти винаги вършеха работа мемоарите, но на повечето хора им се налагаше да разкажат всичко що-годе интересно, случило се в живота им, за да задоволят пазителя. Вероятно това беше изтънчена хитрост, позволяваща на всеки да използва Порталите. Но само по веднъж.

С какво можеше да е платило за преминаването си момчето, което сега лежеше в чужда земя, на двайсет километра от Портала?

Историята на своята първа и последна любов? Най-вероятно.

Мартин излезе от кабината и се потопи във ваната. След банята топлата вода му изглеждаше приятно прохладна. След кратко колебание той все пак се пресегна към дрехите си и извади жетона и часовника. Сложи часовника на ръката си и разглежда известно време жетона. После натисна няколко бутона на часовника и го поднесе към жетона.

Това по принцип беше забранено от руските закони… всъщност не, навярно не беше разрешено за частни лица. Но скенерите за жетони все пак се продаваха на черния пазар, разбира се, замаскирани като часовник или портативен компютър.

На малкото екранче се появиха редове. Номер, който не означаваше нищо за Мартин. Име. Възраст. Номерата на последните Портали, през които е преминал.

Юношата беше испанец, ненавършил още седемнайсет.

Мартин скри жетона в джоба си и се изтегна в топлата вода. Рано или късно властите щяха да разкрият номера с маскирания като часовник скенер и щяха да променят кодирането на жетоните. А можеше и да не го променят. Може би времето на недоверие в пазителите и в техните клиенти беше останало в миналото.

Мартин излезе от ваната, източи водата и я изми с подвижния душ. Избърса се с чиста, изгладена кърпа и я хвърли в коша за пране. Облече се. Не наметна раницата си на рамо, а я хвана за дръжката.

И тръгна към Портала.

Тази Станция не беше особено популярна. Мартин не срещна никого нито в жилищния отсек, нито в централната зона, до която достигна, след като мина през три автоматични врати. Малката кръгла зала, сърцето на Станцията, беше също толкова аскетична, както и всичко останало. Компютърната конзола върху ниската стойка беше единственият забележим признак за високи технологии. Всъщност това беше най-примитивната част на системата — все едно фитил от бикфордов шнур под дюзите на ракета или механичен катинар на клавиатурата на компютър. Впрочем, човечеството е свикнало с подобни хибриди.

Мартин изчака вратата зад гърба му да се затвори и да прилепне до пълно херметизиране. Дисплеят светна. Мартин дръпна към себе си клавиатурата, прекара курсора през дългия списък. Голяма част от наименованията светеха в зелено — пътят за човека дотам беше свободен. С жълт цвят бяха отбелязани имената на планети, където човек можеше да пребивава с голям риск за живота — с кислородна маска или като нежелан гост. С червено бяха отбелязани планетите, където изобщо не би могъл да съществува — или поне без сериозни защитни средства или помощта на местното население. Светове с прекалено силна гравитация или твърде разредена атмосфера, светове, където дишат хлор, светове, където въздухът е пронизван от електрически разряди и магнитни полета с чудовищна сила, светове, където материята живее по други физични закони. Мартин винаги се беше интересувал какъв персонал оставят пазителите в такива светове. Нима се доверяваха на местните жители или на автоматика?

Но на този въпрос можеха да отговорят само самите пазители. А те предпочитаха да задават въпроси, а не да отговарят.

Мартин избра от списъка Земята. Отвори се второ меню — четиринайсетте Портала, получени от човечеството. Мартин избра Москва. Натисна Enter. Изскочи последният предупредителен надпис и той натисна Enter повторно.

Дисплеят потъмня и се изключи.

И нищо друго не се промени.

Нищо, освен планетата, на която се намираше.

Мартин вдигна раницата си от пода и тръгна към вратата. Зад гърба му компютърната конзола плавно изчезна в пода, отстъпвайки мястото си на вече съвсем архаична конструкция — стотици оцветени ръчки върху три роторни колела от лъскав черен ебонит. Това означаваше, че към Портала идва извънземен. А Мартин, съвсем случайно, знаеше какъв точно е той.

Натъкна се на гедара в коридора, след втората шлюзова врата. Висока фигура, несъразмерна от човешка гледна точка. Почти човешко лице, само че с прекалено раздалечени очи и ушни миди с геометрично правилна форма на полуокръжност, като в рисунките на малките деца. Сива кожа и напълно обикновени червени устни, открояващи се със страшничката си кървава багра. Пищно облекло с яркочервени и небесносини цветове. Иззад рамото му се подаваше ръкохватката на ритуален меч, вълнообразен и тънък, направен не от метал, а от съединени разноцветни каменни нишки.

Гедарът кротко сведе глава в поклон.

Мартин учтиво му кимна в отговор.

Разминаха се. Гедарът тръгна към Портала, към своите ръчки и роторни колела, а Мартин прекоси широкия коридор и излезе от станцията на улица „Гагарин“.

Някога това е било едно от най-приятните и тихи места в Москва. По времето на съветската империя тук са снимали филми, предназначени да показват красотата на столицата. Освен това тук са се заселвали големците. Може би и на пазителите мястото бе харесало, макар че кой може да знае какви са мотивите им? Във всеки случай преди десет години точно тук беше паднал зародишът на Портала, за да избута небрежно встрани уютните сгради и за три дни да се превърне в Станция.

От този момент насетне никой не би си изкривил душата да нарече това място тихо.

Московската станция беше една от най-големите на Земята. Пазителите или бяха решили да не се затормозяват с архитектурни проучвания, или по този начин искаха да изразят мнението си за столичното строителство, но Станцията се оказа и най-уродливата на планетата. Няколко огромни бетонни купола, безпорядъчно струпване от кубове, произволно разхвърляни прозорци с тъмни огледални стъкла; кулата на фара, висока почти сто метра, но при това — изградена от същия зърнест неугледен бетон, с глупава беседка най-отгоре, откъдето проблясваше фарът. На покрива на един от кубовете имаше площадка за кацане на летящите чинийки — пазителите ги използваха рядко, но винаги имаха по един-два апарата, приготвени за всеки случай. По периметъра на Станцията, върху разтопения асфалт, преминаваше изработена от керамични плочки бяла ивица — границата. Зад нея имаше ниски решетъчни заграждения и милиционерска будка. Само на входа нямаше ограда и пазителите на реда, макар и да стояха на постовете си, не спираха желаещите да влязат.

Мартин постоя на място, оглеждайки се. Пръскаше ситен студен дъждец, въпреки че според календара още преди месец беше започнало лятото. Зад периметъра се мотаеха зяпачи, деца и градските откачалки. Затова пък заради лошото време журналистите бяха съвсем малко. Под дъжда подгизваха няколко групички с лозунги: „Пазители, идете си вкъщи!“, някакъв солиден на вид мъж държеше плакат с надпис: „Галче, върни се!“. Мартин го помнеше добре: той дежуреше пред Станцията вече трети месец. Появяваше се след пет часа, издигаше срещу равнодушните стени плаката си, в девет го навиваше прецизно и си тръгваше. Изглежда, мъжът също го позна, защото кимна едва забележимо.

Мартин се извърна. Имаше опашки на изходите на всички пропускателни пунктове, като най-малката беше на трети, излизащ на „Сивцев вражек“^[2]. Той се насочи точно натам.

Младият граничар проверяваше документите на същество, каквото Мартин още никога не беше виждал на живо. Хуманоид с мазно проблясваща сива кожа и два чифта ръце, облечен с кафява шуба и издокаран с нещо подобно на вълнена барета. Малките му очички бяха покрити с прозрачна мембрана. Мартин беше срещал тази раса в справочника на Гарнел и Чистякова „Кой кой е във Вселената“, но не можеше да се сети за нищо по-особено, свързано с нея. Това беше добре — помнеше наизуст всички опасни извънземни.

— Ето там е обменното бюро — обясняваше граничарят. — Можете да наемете личен гид или да се обърнете към някоя туристическа агенция. Запознат ли сте с нашите закони?

Извънземният кимна.

— Подпишете се тук и тук…

Мъжът, застанал между Мартин и пришълеца, се обърна. Усмихна се доброжелателно и почти угоднически и попита:

— Извинете, местен ли сте?

— Да.

— Аз съм от Канада. Ще ме посъветвате ли в кой хотел да отседна?

Мартин сви рамене. Погледна изпод вежди агентите, който бърбореха на известно разстояние.

— Кое е по-важно за вас — цената, удобството или разположението?

Канадецът се усмихна и замислено разпери ръце. Изобщо не приличаше на милионер — просто обикновен, средно заможен западняк на средна възраст.

— Ясно. Вземете такси и идете в „Русия“. Няма чак толкова много удобства, но е в центъра и не е скъп.

— Благодаря! — Канадецът изглеждаше някак радостно възбуден, като всички хора, връщащи се за пръв път на Земята. — Бях на гости на дъщеря си, тя е на Елдорадо. Реших да се върна през Русия, да видя свят…

— Мъдро решение — съгласи се Мартин. — Аз също често се връщам през чуждестранни Портали.

В погледа на канадеца се появи уважение.

— О, вие не пътешествате за първи път?

Мартин кимна.

— В Москва много хора ли знаят туристическия език?

— Както навсякъде. Един на хиляда. По-добре използвайте английски — всеки ще се опита да ограби до шушка турист, преминал през Портала.

— Следващият! — извика граничарят. Извънземният вече крачеше към обменното бюро, равнодушно подминавайки суетящите се гидове и сарафи. Умен и спазващ законите извънземен.

Канадецът отново се усмихна широко на Мартин и тръгна към граничаря.

— Добър ден, покажете си документите…

Граничарят мина на английски и Мартин си помисли, че през последните години граничарите са понаучили езици. Почти всички знаеха туристически — значи поне веднъж са преминали през някой Портал… тоест поне два пъти. Пазителите даваха общия език на всеки, който се възползва от услугите на транспортната им система. Дори расите, чиято система на комуникации не се основаваше на звуковата реч, получаваха универсален жестомимичен език, позволяващ сносно общуване.

— Следващият…

Канадецът тръгна неуверено по улицата и отгоре му веднага се нахвърлиха надушили печалбата гидове и таксиджии. Щяха да му съдерат кожата, няма да му се размине.

— Мартин Дугин, гражданин на Русия. — Той подаде документите.

Граничарят запрелиства замислено паспорта. Визи, визи, визи…

— Чувал съм за вас — каза той. — Вие всеки месец използвате Порталите.

Мартин си замълча.

— Как успявате, а? — Граничарят го погледна в очите. Сякаш очакваше някакво небивало откровение или неочаквано признание.

— Просто преминавам. Разказвам нещо на пазителя, после…

Граничарят кимна сериозно и рече:

— Разбирам. Минавал съм през Портала. И все пак как го постигате? Някои не могат да преминат дори веднъж.

— Сигурно ме бива в приказките? — предположи Мартин. — Не знам, офицер. Разказал съм всичките си истории на съответните органи. С нещо се харесват на пазителите.

Граничарят шляпна в паспорта му входна виза.

— Добре дошли обратно, Мартин Дугин. Знаете ли, че си имате прякор? Скитника.

— Благодаря, знам.

— Оръжието изпразнено ли е?

— Да, разбира се. — Мартин потупа калъфа. — Разглобено и изпразнено. Най-обикновена карабина. С нея ходя на лов за глигани.

— Успешен лов. — Граничарят го гледаше с любопитство, но без неприязън. — Добре ще е да разберете как го правите, гражданино Дугин. Би било от полза за всички.

— Ще се постарая — каза Мартин, докато преминаваше през зелената арка на пропускателния пункт. Все пак граничарите бяха станали по-добри през последната година. Някак по-спокойни… Без да проявяват нервност и подозрителност като в първите години.

Той повървя десетина минути, отдалечавайки се от суетата и тълпата. Покрай магазините „Лов“ и „Всичко за из път“, покрай стихийно възникналия, но вече успял да се узакони покрит пазар, където се търгуваше със стоки и снаряжение от други планети. Покрай няколкото малки хотелчета „за всички раси“ и ресторанти с примамливи извънземни имена, обещаващи небивали ястия.

Едва след това хвана такси. Частникът се спря сам и отвори вратата, без да уточнява нито маршрута, нито цената. Попита:

— От пътешествие ли се върнахте?

Тук, на обикновената московска улица, туристическият език вече изглеждаше чужд. Прекалено прости и меки звуци, прекалено къси фрази.

— Да. Току-що.

— Така и предположих. Самият аз съм пътешествал три пъти. Викам си: дай да откарам събрата… Далече ли бяхте?

Мартин затвори очи, облегна се назад и се настани удобно.

— Много далече. На двеста светлинни.

— И как е там?

— Същото. Вали дъжд.

Шофьорът се засмя:

— И аз така мисля. На гости е хубаво, но вкъщи — още по-хубаво. Колкото и да пътешества човек, няма да намери по-прекрасно място от Земята. Аз пътешествах просто ей така, приятелите ми ме взеха почти без да искам. Всички се бяха напили, глупаците, започнаха да се обзалагат, че ще успеем да преминем и да се върнем. Аз се върнах, но…

Мартин мълчеше. Прехвърляше с пръсти в джоба си двата жетона: без скенер не можеха да бъдат различени един от друг. Вечерта му предстоеше да напише писмо на роднините на загиналото момче и да изпрати жетона заедно с тъжната вест.

Реши, че си струва да се напие след това.