Дийн Кунц
Входът за рая — платен (7)

Глава 7

Значи брат й е на Марс, майка й е наркоманка, а вторият й баща е брутален убиец. Ексцентричните разкази на Лейлъни бяха интересна тема за разговор по време на вечеря, си каза Мики. Но въпреки че понякога животът в дом „Дженива“ можеше да бъде доста странен и че от безмилостния горещ август хората бяха загубили трезвия си разум, историите на момичето отбелязваха нов рекорд на ирационалност в тази каравана. Тук, където екстравагантността и чудатостта опасно се приближаваха до истинската лудост.

— Ти кого викаш е убил баща ти? — попита тя въпреки мислите си, съгласна да играе интересната игра на Лейлъни, дори само защото така беше по-забавно, отколкото да си говорят за неуспешния й ден в търсене на работа.

— Да, скъпа, кого е очистил? — попита и леля Джен с интерес. Сигурно обърканата й психика от реални преживявания и филмови фантазии й помагаха да приеме измислиците в стил Хичкок или Спилбърг с по-малко скептицизъм, отколкото Мики.

Без изобщо да се замисли, Лейлъни отвърна:

— Четири възрастни жени, трима възрасти мъже, трийсетгодишна майка на две деца, богат собственик на гей клуб в Сан Франциско, седемнайсетгодишна футболна звезда от колежански отбор в Айова и шестгодишно момче в инвалидна количка недалеч оттук, в едно градче, наречено Тъстин.

Прецизността на отговора ги озадачи. Колкото и да не й се искаше, Мики трябваше да признае, че Лейлъни явно казва истината.

Вчера в двора, когато Мики предупреди момичето да не си измисля фантасмагории за майка си, Лейлъни й беше отвърнала: „Не бих могла да си измисля нещо толкова странно и откачено“.

Но пък втори баща, който е убил единайсет души? Който е убивал възрастни жени и дете в инвалидна количка?

Макар инстинктът да й подсказваше, че момичето не лъже, разумът и логиката й настояваха, че всичко звучи прекалено фантастично, за да е истина.

— Ако е убил всичките тези хора, как тогава се разхожда още на свобода? — попита Мики.

— Интересно, нали? — отвърна момичето.

— Не само интересно, невъзможно е.

— Доктор Смърт казва, че в момента живеем в епохата и културата на смъртта. Затова хората като него са новите герои.

— Какво означава това?

— Не мога да обясня думите му. Само ги цитирам.

— Изглежда като един наистина лош и страшен човек — каза леля Джен, сякаш Лейлъни беше описала не убиец, а някакъв дребен хулиган.

— Аз лично не бих го поканила на вечеря. Между другото, той не знае, че съм тук. Не би ми разрешил, но тази вечер има работа.

— По-скоро бих поканила Сатаната — отвърна Дженива. — Ти винаги си добре дошла тук, Лейлъни, но той по-добре да не прекрачва прага на тази къща.

— Няма. Не обича много хората, освен ако не са мъртви. Не е от тези, дето биха те заговорили на улицата. Но ако случайно се натъкнеш на него, не го наричай Престън или Мадок. Напоследък доста се е променил и пътува под името Джордан — „викай ми Джори“ — Банкс. Ако го назовете с истинското му име, ще разбере, че съм го издала.

— Не бих разговаряла изобщо с него — каза Дженива. — След всичко, което чух току-що, по-скоро бих го зашлевила.

Преди Мики да продължи да разпитва за още подробности, Лейлъни смени темата:

— Госпожо Ди, ченгетата хванаха ли престъпника, който ограби магазина ви?

Дженива сдъвка последната хапка от сандвича си и отвърна:

— От полицията нямаше никаква полза, скъпа. Трябваше сама да го издиря.

— Толкова дръзко! — Лицето на Лейлъни грейна от вдъхновение. Въпреки коефициента й на интелигентност, хлапашкото остроумие и впечатлението за начетеност момичето беше запазило и някои детински черти. — Но как сте могли да сторите нещо, което ченгетата не са?

Докато Мики палеше трите свещи в средата на масата, леля Джен отвърна:

— Обучените детективи не могат да се състезават с една побъркана жена, ако тя е решителна и крава.

— Колкото ида си корава, все пак подозирам, че си мислиш за някой филм с Ашли Джъд, Шарън Стоун или може би Пам Гриър — каза Мики.

Дженива се наведе заговорнически над масата и прошепна на Лейлъни:

— Открих копелето в Ню Орлийнс.

— Та ти никога не си ходила в Ню Орлийнс — напомни й Мики.

Леля й се намръщи.

— Май беше в Лас Вегас.

След като запали свещите, Мики изгаси клечката кибрит.

— Това не са истински спомени, лельо Джен. Отново се връщаш към филмите.

— Така ли? — Дженива остана наведена над масата. Трептенето на пламъците на свещите огряваше неравномерно лицето и очите й. Объркването, изписано на лицето й, остана обаче скрито за светлината. — Но, мила, помня го толкова ясно… удовлетворението, което изпитах, когато го застрелях.

— Ти нямаш пистолет, лельо Джен.

— Вярно. Нямам пистолет. — Тя се усмихна и изражението й сякаш огря кухнята по-силно от свещите. — Сега, като се замисля, мъжът, когото застрелях в Ню Орлийнс, беше Алек Болдуин.

— А Алек Болдуин не е мъжът, обрал магазина на леля Джен — увери Мики Лейлъни.

— Макар че не бих му имала много доверие, ако се навърта около касов апарат — продължи Дженива и стана от стола. — Алек Болдуин играе по-правдоподобно злодеи, отколкото добри герои.

— Човекът, който е убил господин Ди, беше ли хванат? — упорито се върна на въпроса Лейлъни.

— Не — отвърна Мики. — Ченгетата не можаха да съберат нито едно доказателство за осемнайсет години.

— Скапана работа.

Дженива се приближи и сложи длани върху крехките рамене на Лейлъни.

— Всичко е наред, скъпа — отвърна весело тя. — Ако мъжът, който застреля моя Върнън, вече не се пече в Ада, скоро ще се озове там.

— Аз не вярвам много-много в Ада — каза момичето с напълно сериозен тон.

— Напротив, разбира се, че съществува. Какъв щеше да е светът без тоалетни?

Объркана от странния въпрос, Лейлъни погледна за помощ към Мики.

Тя само сви рамене.

— Задгробният живот без ад би бил толкова непоносим, колкото и светът без тоалетни — обясни Дженива и целуна момичето по челото. — А сега и аз отивам да се облекча.

Когато възрастната жена изчезна в късия тъмен коридор и влезе в тоалетната, Лейлъни и Мики се спогледаха. В продължение на няколко секунди в тази непоносима августовска жега, от която времето сякаш бе спряло, те останаха смълчани също като трите пламъка на свещите на масата.

Най-накрая Мики наруши тишината:

— Ако си си поставила за цел да създадеш впечатление за ексцентрична личност, знай, че вече си постигнала голям успех.

— Конкуренцията е много жестока.

— Значи вторият ти баща е убиец?

— Можеше и да е по-зле. Можеше да е някой скапаняк, който няма никакъв вкус и се облича ужасно. Всеки добър адвокат може да оправдае буквално всяко убийство, но за безвкусицата няма оправдание.

— Той добре ли се облича?

— Определено има стил. Поне човек не се срамува, когато е в компанията му.

— Въпреки че убива възрастни жени и момчета в инвалидни колички?

— Само едно момче, доколкото знам.

Зад прозореца кървящият ден оставяше яркочервени петна по небето, като озаряваше всичко в златисти и пурпурни цветове.

Когато Мики стана да прибере масата, Лейлъни понечи да й помогне.

— Спокойно — спря я тя и запали лампата над мивката. — Ще се оправя и сама.

— Това, че съм недъгава, не значи, че не мога да помогна.

— Не се обиждай. Ти си ни гостенка, а ние не взимаме пари от гостите, нито пък ги караме да ни работят.

Без да й обръща внимание, момичето се зае да мие чиниите.

В това време Мики изплакваше на чешмата другите съдове.

— Логично е да се предположи, че всички тези приказки за баща убиец са само плод на въображението ти, опит да се добави малко блясък към образа на госпожица Лейлъни Клонк, огнената малка ексцентричка.

— Грешно предположение.

— Само някаква безсмислица…

— Та аз живея в страната на безсмислиците.

— … но безсмислица, която сигурно цели нещо повече.

Лейлъни върна картофената салата в хладилника и отвърна:

— Какво, да не мислиш, че говоря със загадки?

Мики беше разработила цяла теория за невероятните истории за Синсемила и доктор Смърт. Ако обаче директно разкриеше подозренията си, рискуваше Лейлъни да се затвори още повече в себе си. Поради причини, които нямаше време да анализира, тя искаше да помогне на момичето. Ако наистина Лейлъни се нуждаеше от помощ.

Вместо да я погледне в очите, Мики продължи да мие чиниите.

— Не точно загадки. Понякога става дума за неща, за които сме свикнали да говорим често и затова говорим за тях със заобикалки.

Лейлъни прибра и италианската салата в хладилника, след което каза:

— Така ли правиш? Говориш със заобикалки за неща, които искаш сериозно да обсъдиш? А аз — какво? — трябва сама да се сетя за истинския предмет на разговора ли?

— Не, не — поколеба се Мики. — Е, да, това правя в момента. Но имах предвид нещо друго — че ти говориш със заобикалки, когато ни разправяш за доктор Смърт и убитите от него хора.

С крайчеца на окото си Мики забеляза, че момичето спря да мие съдовете и се обърна към нея.

— Моля те, бъди по-ясна, Мишелина Белсонг. От този разговор ми се завива свят. Какво искаш да кажеш?

— Не мога да разбера за какво ми говориш — излъга Мики. — Ти трябва да ми кажеш… когато си готова.

— От колко време живееш с госпожа Ди?

— Какво значение има? От една седмица.

— Една седмица, а вече си майстор на завоалирания разговор. Интересно какви разговори водите двете, когато не съм тук да дам рационално зрънце.

— Ти да дадеш рационално зрънце? — Мики изплакна последната чиния. — Кога за последен път яде праскови със соя и зелен фасул?

— Никога. Синсемила ми поднесе такова ядене в понеделник. Хайде, сподели ми какво мислиш за мене. Щом каза, че увъртам, значи имаш някакви подозрения.

Мики беше озадачена. Аматьорските й познания по психология се провалиха, както би се провалил някой аматьорски изработен ядрен реактор. Със същия успех някой би извършил мозъчна операция с помощта на кухненски прибори.

Тя избърса ръцете си в хавлията и се обърна към Лейлъни:

— Нямам никакви подозрения. Просто казвам, че ако искаш да говориш за нещо с мен, няма защо да се стесняваш. На твое разположение съм.

— О, Господи! — Макар че блясъкът в очите на Лейлъни можеше да бъде разчетен като разочарование, веселият й тон беше естествен: — Смяташ, че си измислям историите за доктор Смърт, защото ме е страх или ме е срам да говоря за това, с което той наистина се занимава. И си мислиш, че в действителност той е педофил и ме малтретира.

Може би момичето се изненада от версията, че Престън Мадок е насилник на деца. Може би това беше само престорена изненада, която целеше да прикрие неудобството от факта, че Мики се беше приближила толкова много до нея и до истината.

Единственото по-опасно нещо от аматьорското прилагане на психологически техники беше аматьорското тълкуване на отговорите на пациента. Ако това беше ядрен реактор, Мики отдавна щеше да се е превърнала в облак радиоактивен прах.

Вместо това се превърна в самата прямота, която до момента се стремеше да избягва.

— А така ли е? — попита тя Лейлъни.

Момичето прибра кутията бира от масата и отговори:

— Тази мисъл е абсурдна поради милион причини.

— Дай ми поне една.

— Престън Клавдий Мадок е едно асексуално създание.

— Няма такова нещо.

— Ами амебата?

Мики разбираше това дете достатъчно добре, за да открие, че то крие доста тайни. Можеше да получи отговорите на тях само като спечели пълното й доверие, а доверието й можеше да бъде спечелено само като демонстрира уважение към нея и като приеме оригиналната й ексцентричност. Тук се включваше и странната словесна игра между двете. Затова продължи:

— Не съм убедена, че амебите са асексулани създания.

— Добре, тогава по-низшите едноклетъчни.

— Кои са те?

— Света Дево, не си ли ходила на училище?

— Ходила съм, но не внимавах много в час. Освен това вие в четвърти клас не учите за амеби и едноклетъчни.

— Аз не съм в четвърти клас. — Лейлъни изля топлата бира в мивката. — Ние сме като едни чергари от двайсет и първи век, които търсим стълбата към звездите. Никога не се застояваме на едно и също място достатъчно, че да си построим покрив над главата. Аз съм частна ученичка и в момента съм в дванайсети клас. — Пенещата се в канала на мивката бира ухаеше приятно на малц и надделя над миризмата на восък от свещите на масата. — На хартия моят учител е доктор Смърт. На практика съм се самообразовала. Думата е „самоук“. Аз съм самоука, и то добра. — И сякаш за да покаже колко е силна, Лейлъни смачка празната бирена кутия със здравата си ръка. — Както и да е. Доктор Смърт може и да е бил добър преподавател, когато е работил в университета, но сега не мога да разчитам на него да ме образова. Невъзможно е да се съсредоточиш върху уроците, когато учителят ти е прокарал ръка под полата ти.

Този път Мики се сепна:

— Не е смешно, Лейлъни.

Загледано в смачканата кутия в малкия си юмрук, момичето продължи:

— Е, признавам, че не е забавно като виц за тъпа блондинка. Обичам вицовете за блондинки. Ако наистина бях изнасилвана от педофил, никога нямаше да се шегувам така. — Тя отвори шкафа под мивката и хвърли бирената кутия в кофата за боклук. — Но в действителност доктор Смърт не би ме докоснал с пръст дори и да беше такъв перверзник. Той изпитва към мене съжаление така както ти би съжалила смачкано от камион и осакатено, но все още живо куче на магистралата. А освен това за него моите деформации са толкова отблъскващи, че по-скоро би си изповръщал червата.

Макар че тонът й беше весел, думите излизаха от устата й като оси и истината, съдържаща се в тях, сякаш ужили Мики.

Сърцето й се сви от състрадание. Почувства моментно объркване и не знаеше какво да каже.

Тирадите на Лейлъни обаче продължиха:

— Откакто се помня, старият Престън ме е докосвал само два пъти, но нямам предвид перверзно докосване. И двата пъти толкова се натъжи, че пребледня като мъртвец. Все пак трябва да му призная, че миришеше по-добре от теб.

— Спри — сряза я Мики, която все още не знаеше какво да отговори и в същото време беше стъписана, че събеседничката й е толкова язвителна. После смекчи тона си: — Моля те, просто престани.

Лейлъни най-накрая я погледна. Очарователното й личице беше непроницаемо — блажено и освободено от всякакви душевни емоции като това на бронзова статуя на Буда.

Може би момичето се заблуждаваше и си мислеше, че всяка тайна на душата му е изписана на лицето му. Или пък може би просто не отдаваше голямо значение на разговора и не искаше да гледа към Мики. Изгаси лампата над мивката и двете отново потънаха в полумрак, осветявани само от слабата светлина на свещите.

— Ти никога ли не се държиш сериозно? — попита я Мики. — Винаги ли бълваш такива „остроумия“?

— Винаги съм сериозна, но и винаги се смея вътре в себе си.

— На какво се смееш?

— Никога ли не си си казвала да спреш и да се огледаш наоколо, Мишелина Белсонг? Животът е една дълга и продължителна комедия.

Те се изправиха и застанаха лице в лице. Въпреки благородните намерения на Мики между тях се зараждаше конфликт.

— Не разбирам твоята философия.

— О, Мики, напротив, много добре я разбираш. Ти си също толкова умна и досетлива, колкото и аз. В главата ти винаги се въртят твърде много мисли, също като в моята. Ти като че се опитваш да го скриеш, но от мен не можеш.

— Да не би да четеш мислите ми?

— Знам какво си мислиш и защо го мислиш. Мислиш си, че доктор Смърт мърсува с малки момиченца, защото жизненият ти опит го диктува. Много ми е мъчно, Мики, за това, което си преживяла.

Постепенно Лейлъни започна да шепне, но мекото й гласче притежаваше силата да отвори вратата към душата на Мики. Врата, която дълго време беше стояла заключена и залостена и до която никой не беше припарвал скоро. Зад нея се криеха бурни чувства, емоции, толкова силни, че само признаването на факта за съществуването им след толкова дълго отричане остави Мики без дъх.

— Когато ти казвам, че старият Престън е убиец, но не и перверзник — продължи Лейлъни, — ти не можеш да го проумееш. Знам защо не можеш и напълно те разбирам.

Вратата се затръшна. Отново се залостиха всичките резета и ключалки. Преди момичето да е казало още нещо болезнено, Мики се отвърна от нежеланите спомени, намери сили да нормализира дишането си и отвърна:

— Не това имах предвид. Мисля, че ти се боиш да спреш да се надсмиваш…

— Страхлива пикла — съгласи се Лейлъни.

Неподготвена за признанието й, Мики измърмори:

— … защото ти… защото ако…

— Знам всичките причини. Няма нужда да ги изброяваш.

В един момент, през тези два дни, от които се познаваше с Лейлъни, Мики попадна, сякаш отнесена от някакъв ураган, в непозната територия. Пътуваше из страната на огледалата, които първоначално й се сториха смешни и забавни като кривите огледала. Въпреки това тя неколкократно видя истинското си отражение, толкова прецизно в детайлите и толкова задълбочено, че инстинктивно се отвръщаше от гняв. Или от страх. Момичето с ясните очи и стоманената скоба, игриво и закачливо, в началото й приличаше на писател, чиито богати фантазии не отстъпваха на приказката за вълшебника от Оз. Мики обаче не виждаше нищо приказно. И ето сега с горчивия бирен вкус в устата, в тази малка кухничка, където само три свещи задържаха мрака и зловещите сенки, тя беше сполетяна от страшната мисъл, че зад обърканото тяло на Лейлъни се криеше само суровата реалност и нищо друго.

И сякаш Лейлъни беше прочела и тези мисли на Мики, отново наруши тишината:

— Всичко, което ти казах, е самата истина.

Отново се чу отчаян крясък.

Мики надникна през отворения прозорец. Мъглявата светлина на отиващия си здрач изпращаше тънки пурпурни лъчи в тъмата на задаващата се нощ.

Отново крясък — този път по-продължителен, измъчен и уплашен.

— Старата Синсемила — каза Лейлъни.