Зейн Грей
Гърмящото стадо (10)

X част

От ранна сутрин до късна вечер Том беше непрекъснато на капрата. Така пътуваше той из прерията на юг към бизоновите полета, а Стронгхърл се мъчеше да не го изпуска от очи. Той си постави за цел — всяка вечер да достига до лагера на някоя от групите, които се намираха напред по пътя му. Така всеки ден протичаше в мъчителна надежда и всеки път при залез-слънце той се задъхваше от гореща възбуда. Но търсенето му всеки път завършваше с разочарование.

Рано на деветото утро от това дълго пътуване Том и Стронгхърл пресякоха един опасен брод на река Пийс Ривър и навлязоха в зоната, където не се виждаше жив бизон, но труповете, които ловците бяха оставили след себе си, умирисваха летния въздух и превръщаха прерията в касапница. Двамата минаха покрай хиляди и хиляди одрани кожи и трупове. Колкото по-нататък водеше пътят, толкова по-малко ставаха кожите и повече — неодраните трупове. Койоти на глутници се трупаха покрай шосето, без да се плашат от колите. Много от тях така бяха преяли, че не можеха да бягат. А лешоядите бяха нагъсто като гаргите в канзаска нива през октомври.

Том можа да се убеди в нещо, за което беше чувал да говорят някои ловци и което беше непонятно за него. При всеки убит и одран бизон идваше и друг, ранен или осакатен, за да умре сврян в храсталака, така че неговата кожа, ако се намереше трупът му, да не може да се употреби. Във всеки трап, във всяка клисура, във всяко сухо корито на река встрани от шосето лежаха мъртвите и неодрани бизони. Том го знаеше, тъй като беше разучил скритите убежища в околностите на обедните или вечерни лагери. Той беше изброил такива скрити трупове със стотици, а те вероятно бяха хиляди…

По обед се появиха стада от живи бизони, чиито брой непрекъснато нарастваше и които непрекъснато се преместваха. Том настигна една-единствена кола, возена от четири коня, опна поводите на конете си и запита както обикновено.

— Пррр! — извика едрият стар колар на конете си. — Джет? Не, не съм чувал още такова име. А ти, Сам?

Придружаващият го също не можа да си спомни за такова име.

Тогава Том го запита дали са виждали една група от трима мъже, една жена и едно младо момиче, водещи три коли.

— Ха, мисля, че си спомням. Мъжът има ли руса брада?

— Да, това е Джет — бързо отвърна Том.

— Тази сутрин минаха покрай нас, малко по-назад. Спомням си съвсем точно, защото младото момче ни махаше с червена кърпа.

— Мили! — прошепна Том на себе си. — Много благодаря, това е групата, която търся.

Той тръгна бързо, като подкара уморените си коне, глух за виковете след себе си. Надеждата и решителността му растяха с всяка измината миля. Изглеждаше, че Джет бърза към главния лагер при Пийс Ривър и ако не го настигне по шосето, Том лесно ще го свари там. Писмото на Мили стоеше в джоба на ризата му. От време на време Том притискаше ръка към гърдите си, като че искаше да отговори на умолителния зов за помощ на Мили. Той караше уморените си коне така бързо, че разстоянието между него и Стронгхърл постоянно растеше.

Целта беше близо. Ето пръснати стада от двете страни на пътя и глухи гърмежи от тежки пушки.

От последния хълм той видя на запад към реката виещ се облак прах. Там имаше някакво движение, живот, но все още беше далече.

Реката извиваше из прерията и беше отделена от нея с една широка лента от тъмнозелени тополи и брези. Том я стигна до нея след един час, но пак не можа да види групата от трите коли. Той огледа внимателно прашния път, за да се увери, че няма следа от коловози, които се отбиват от пътя.

Не след дълго той приближи местността, в която бе разположен лагерът. Лошото му настроение значително се промени поради утехата, че Мили е някъде тук наблизо по протока на Пийс Ривър.

Бум-бум-бум, пукаха тежките петдесеткалиброви пушки по двете страни на реката, не по-силно но повече на брой от преди. Лагер след лагер се нижеха край Том. Някои му бяха познати, повечето нови. Никъде по колите или палатките обаче не се мяркаше червената кърпа, за да зарадва погледа му. Дълго пътува той покрай реката същия резултат. Ловците се прибираха от лов, изстрелите от пушки намаляваха, когато Том се приближаваше към стъкнатия огън. Не бе възможно да се огледат всички лагери — някои бяха далече от пътя, други бяха скрити в шумака на речните брегове. Много коловози се отделяха от главния път, за да преминат реката. Том не намери следи от групата на Джет, но въпреки голямото разочарование той не загуби кураж. Джет вероятно се намира сред ловците, които бяха зад главното стадо бизони.

Малко преди залез-слънце той влезе в лагера на Хаднълови.

— Ето го и Том! — извика Бърн, който го видя пръв.

При Том веднага дойде Хаднъл, той почти се хвърли на врата му.

— Толкова бързо се върнахте? Да не сте хвърчали! — ехтеше сърдечният му глас. — Ние имаме чудесна плячка. Тежка работа, но прилича на златотърсачеството. Колко получихте за кожите ми?

— Петдесет цента в повече за парче — Том измъкна от джоба си тежка кесия. — Ето и писмата. Под капрата има вестници, списания и други неща.

Хаднъл опипа нежно зеленикавите банкноти.

— Как са жените?

— Отлично, не би могло по-добре. Но на мен се случи лошото. Мили я няма.

— Мили? Какво се е случило? Ах, да, бях забравил… По дяволите, Доун, вие изглеждате отслабнал. Много тревоги пак? Тежко пътуване.

Хаднъл беше едновременно загрижен и доста радостен.

— Грижи, Хаднъл, грижи. Всичко ще ви разправя… Дейв ще пристигне скоро начело на керван нови ловци на бизони.

— Колкото повече, толкова по-весело. Място има, а и бизони — колкото щеш. Пийлчак удари завчера двеста шестдесет и осем парчета. Това е рекорд. И той твърди, че ще го надмине… И още нещо, Том. Забравих да ви кажа, че ще ви платим пътя до Спрейг. Пет долара на ден, ако сте съгласни?

— Много благодаря — отвърна Том с отпаднал глас, като се търколи на земята напълно изтощен.

— Опитах се да настигна Джет. Той напуснал Спрейг с Мили един ден преди аз да пристигна там.

— Дявол да го вземе, не може да бъде! — извика Хаднъл и изведнъж доброто му настроение изчезна. — Ние чухме лоши неща за този Джет и хората му. Вие трябва да отървете Мили от него.

— Не можах да намеря следите — продължи Том.

— Видели са го малко пред мен. Трябва да е стигнал реката следобед. Сврял се е някъде наблизо до нас.

— Ха, ние ще го намерим, не си блъскайте главата. Тук не е място за жени, Том, в това се убедих.

— Какво се е случило тук, докато бях на път?

— Моето момче, ако трябваше да вярвам на всичко, което чух, бих дошъл презглава в Спрейг — обясни Хаднъл. — Но има нещо вярно. Което сам видях, бяха няколко убити кайени при речното разклонение. Те нападнали един лагер и искали да минат реката, докато няколко ловци от другия бряг ги застреляли заедно с конете им.

Едно високо извикване „хей!“ прекъсна разказа на Хаднъл. По това време Дейв влизаше в лагера заедно с прашния и изморен от тежкия лов Пийлчак. След малко дойдоха Дън, Текс и Стронгхърл, смъкнаха кожите от колите и при здрачаване шестимата мъже седнаха да вечерят, гладни като вълци и жадни за приказки.

Ари Текс беше само от няколко седмици по ловните полета. Новият живот никак не бе го променил, като се изключи това, че беше изгубил част от закръглеността си. Нито опасностите, нито мъчнотиите бяха променили детското изражение на задоволство от живота върху лицето му. Той носеше старата си мека шапка прихлупена върху ухото и от нея, както винаги се подаваше през една дупка кичур коса.

Ари отрупа Том с различни въпроси, като се мъчеше да изкопчи нещо от него, но Том, който беше толкова гладен, колкото и уморен, не им даваше задоволителни отговори.

Тогава Ари се обърна, дъвчейки залъците си, към младия Стронгхърл, като смени любопитството си с нахалство.

— Господин Стронгроу — започна той, изговаряйки, както винаги, погрешно презимето на Дейв, — видяхте ли моята — нашата — млада дама в Спрейг?

— Не, тя беше заминала с Джет за съжаление — отвърна Дейв.

— Охо, госпожица Сали! — извика Ари.

— Не, аз помислих за момичето на Том — отвърна Дейв твърде късо.

— Но видяхте ли госпожица Сали?

— Разбира се.

— А не ми ли донесохте писмо от нея? — запита Ари с детска наивност.

— Какво? — зяпна Дейв, като за малко щеше да изпусне едно голямо парче лук.

— Носите ли писмо за мен от Сали? — каза Ари сега с поверителен тон.

— Младо, да не ме смятате за пощальон от някоя селска поща?

— Имахте ли удоволствието да виждате често дамата? — запита Ари с грижлива учтивост.

— Почти не.

— Щях да бъда много задължен към вас. Питам ви за това, защото имам основания да се съмнявам. Ако бяхте видели дамата дори и за секунда, тя непременно щеше да ви даде писмо за мене.

След тази изискана реч Дейв изду страните, подпря главата си назад и се загледа нагоре в звездите с невъзмутимо спокойствие.

— Бях при нея само около тридесет минути — каза той — и тогава, тъй като Том бързаше да свършим някои неща, ние се оженихме набързо.

Това обяснение хвърли бедния Ари в мълчание. Той стоеше като замаян. На Том се силеше да не избухне в смях, но не беше толкова груб, за да даде простор на закачливата си веселост. Хаднъл погледна с набръчкано чело.

— Дейв, не бива да дразниш по този начин Ари — каза той с упрек. — Ари има същото право като теб да се интересува от Сали. И ако тя му е пратила писмо, дай му го.

Лицето на Дейв почервеня.

— Тя не му е пратила никакво писмо — обясни той.

— Е, добре. Тогава край на тези глупави закачки, които подхвърляш, за да дразниш Ари. Те са неуместни.

— Шефе, аз нямам намерение да го дразня — отвърна Дейв предпазливо.

— Какво? — извика Хаднъл.

— Да, Сали и аз се оженихме.

Лицето на Хаднъл се намръщи от недоволство и изненада.

— Вие се оженихте?

— Да, сър. Точно тогава беше дошъл един пътуващ свещеник в Спрейг и ние със Сали си помислихме, че ни се удава добър случай да се оженим. Така и направихме.

— Без да питате за позволение мене, нейния баща?

— Ти не беше наблизо. Сали искаше, но си помислихме, че има време и после да ти съобщим новината.

— Ти, проклет мерзавец! — извика Хаднъл. — Ти, безсрамен нахалник: Ще те бия до посиняване.

Стронгхърл не изглеждаше особено засегнат от тези закани.

— Ако мислиш, че е нужно — почвай! — отвърна той студено.

Пийлчак вдигна рамене насмешливо; Ари Текс бе обзет от желание за разплата; Бърн Хаднъл се колебаеше между радост и изумление; старият Дън се чудеше на цялата ситуация, а що се отнася до Том, той очакваше някакво сериозно сбиване, но не допускаше, че може да се стигне чак дотам.

— Почвай — повтори Хаднъл с гръмлив глас, като се изправи с целия си ръст. Той беше два пъти по-висок от Стронгхърл. Би могъл мигновено да повали дребния и набит младоженец. Бавно стана и Стронгхърл, той изглеждаше някак тъжен и примирен със съдбата си.

— Хайде, Хаднъл, можеш да ме набиеш — каза той, — ако мислиш, че така ще ти олекне, нека да свършваме по-скоро.

Вместо да отговори, Хаднъл го изгледа за миг и изражението му се промени, едрата му фигура се протегна, той метна черната си глава назад и избухна в смях.

С това напрежението изчезна. Пийлчак се присъедини към смеха и после всички, с изключение на Дейв, весело се разсмяха. Последен се съвзе от смеха Хаднъл. Той протегна здравата си ръка на Стронгхърл.

— Дейв, ти си храбро момче, щом искаш да се биеш с мен за Сали. Е, нека бог ви благослови. Искам да гледам на нещата откъм най-хубавата им страна. Пожелавам на двама ви щастлив живот!

* * *

На следното утро Хаднъл предложи всички от групата да се оглеждат по време на лова за нов лагер, а ловците да се опитат да разузнаят за местопребиваването на Рендъл Джет.

— Не можем да спрем напълно работата си, Том, но всеки ще посвети по малко време на търсенето. Аз ще тръгна с колата, а вие имате време да яздите надолу по реката. Вярвам, че скоро ще открием Мили.

— И тогава? — запита Том, за когото съчувствието на стария мъж беше желана утеха.

— Тази работа оставете на мен — прекъсна го Пийлчак сухо…

Този ден обаче, както и следващите два минаха бързо и без да се намери и най-малката следа от групата на Джет. Хаднъловите хора претърсиха местността на десет мили по течението на западния бряг на реката. Никъде не откриха лагер от три коли.

На четвъртия ден Том яхна своя Дъсти, който благодарение на грижите на Пийлчак се беше превърнал в издръжлив ездитен кон. С малък запас хранителни продукти, походно шише с вода и бинокъл, той потегли със задачата сам да търси следите на Рендъл Джет.

За по-малко от два часа той измина десет мили, които досега бяха границата на претърсваната област, и тръгна по непознати места.

Лагерите бяха по-нагъсто, а бизоните — като пчели в кошер. Но повечето лагери бяха празни.

От непрекъснатата стрелба наоколо се разбираше, че мъжете са излезли на лов из прерията. Със страх и загриженост Том поглеждаше към всеки лагер, търсейки с очи червена кърпа. Всеки път, зървайки някой червен предмет като одеяло или дреха той биваше горчиво разочарован.

Том излизаше от всеки лагер, заобикаляйки покрай склона и оттам — срещу тъмната, обвита в прах, громоляща маса бизони. Така той стигна до ловците, одирачите и коларите, които го поздравяваха не така сърдечно, както той бе свикнал с ловците на кози, преди да тръгне на север. Трябваше да минават няколко минути, докато. Том ги убеди в своите честни намерения. Тези мъже бяха много заети. И освен това изглеждаше, че те се въздържат по отношение на всяко чуждо лице, което скита от лагер на лагер. Никой от тях не можеше или не желаеше да му даде сведения за следите на Джет.

— Кого търсите? Крадците на кожи ли? — запита един стар, посивял ловец.

— Не. Търся Джет, който ми открадна момичето.

— Съжалявам. Не съм чувал името му. Но ако търсите крадците на кожи, това живо ме интересува.

— Защо?

— Защото хиляда и сто кожи ми бяха откраднати от лагера и досега нищо не съм чул за тях.

— Лошо, лошо, случват се такива мръсни истории.

— Кой може да знае, по дяволите — отвърна ловецът, — четиридесет квадратни мили, пълни с бизони, един постоянен грохот, безкрайна блъсканица. Никой не може да забележи чуждите хора. Но няколко хитри безчестници си пълнят джобовете за сметка на честните ловци.

Само неколцина от срещнатите го удостоиха с разговор и той реши този ден да не разпитва вече никого. Дотегна му да го посрещат със студени и сърдити погледи. Не му оставаше нищо друго, освен сам да търси лагера на Джет. Тази задача не му се виждаше толкова тежка, колкото вече непоносимите мъка и копнеж. Той продължи нататък, докато отмина лагерната зона и вече престана да чува тежките гърмежи на петдесеткалибровите пушки. Трябваше още дълго да язди обаче, за да стигне края на бизоновото стадо.

Залез-слънце го завари още на седлото, но преди смрачаване той намери една гъста горичка, в която реши да прекара нощта. Избра си подходящо място в покрайнината, разседла Дъсти, заведе го при реката на водопой и го привърза с дългото ласо на една тучна ливада.

Здрачът се спускаше над горичката, когато Том хапна малко хляб и месо, които предвидливо беше взел със себе си. Той се отказа да пали огън, тъй като въздухът беше душен и тежък, а и за да не привлече вниманието на някой любопитен. После постла на земята одеяло, сложи седлото вместо възглавница, и легна да спи ръка върху оръжието.

Това беше първата нощ, която Том прекара сам в прерията на Тексас. Едно рядко преживяване, пораждащо у него необикновена възбуда и лек страх. Стремежът му да намери Мили го доведе в дивия Запад, далеч от ловците и лагерите, а всяка негова стъпка беше изложена на хиляди опасности.

Тъмнината обхвана гъсталака край реката. Нощните насекоми започнаха безкрайната си песен тихо, монотонно, жалостиво, а жабите им пригласяха с мелодичните си трели. Въпреки този шум наоколо владееше дълбока тишина. Том мъчно можеше да повярва, че по брега на тази река с невероятна скорост се изтребва най-многобройният, най-величественият дивеч на Америка, че индианците са на бойна нога и крадците на кожи тайно обират лагерите! В тази самотна нощ се събуждаха мисли, които бяха нови за Том…

В зори кукуригането на диви петли го разбуди. Те бяха толкова наблизо, че той можеше да хвърли шапката си сред тях. Червеното слънце се показваше на хоризонта. Том се беше успал. Набързо закуси, напои и оседла коня, напълни шишето с вода и отново пое бодър и решителен.

Изминаха часове на непрекъсната езда и усилено взиране. Гърмежи от пушки, подгонени бизони, лагер след лагер, обаче Том не намери това, което търсеше. Късно следобед той стигна в Хаднъловия лагер уморен и сломен. Още отдалече съзря група чужди ловци, събрани на сериозен разговор.

Том пришпори уморения си кон в лек тръс и после в бърз галоп. Нещо се беше случило. Той чувстваше ясно това. Като че ли студени клещи свиха сърцето му. Щом стигна в лагера, Том скочи от седлото.

Ари Текс, който се изпречи на пътя му, плачеше. Дън стоеше до него като замаян. Бърн Хаднъл бе заровил глава в ръцете си. Стронгхърл и Пийлчак приказваха с група от седем-осем мъже, сред които Том разпозна ловци от съседните лагери. Странно бе, че всички мъже държаха пушките си в ръце. И още по-забележително беше лицето на Пийлчак, твърдо, студено заплашително, със стиснати устни и присвити очи.

— Какво се е случило? — извика задъхан Том. Бърн Хаднъл надигна глава. Том никога не ще забрави изражението му.

— Татко е убит от индианците.

— Проклятие. Вярно ли е? — изохка Том.

— Да… Аз сам го видях — едва избягах — насмалко щяха да хванат и мен — отвърна Бърн с ужасен глас.

— Как? Кога? Къде? — задъхваше се Том, силно развълнуван.

Бърн започна да разправя запъващ се и едновременно подтикван от силната си възбуда.

— Това стана поради небрежността на татко. О, да беше се вслушал в думите на Пийлчак… Преди близо два часа. Бях на запад, на четири-пет мили оттук, когато видях група индианци. Те яздеха срещу нас. Аз тъкмо одирах един бизон и бях закрит от трупа. Татко беше на четвърт миля далеч от мен. Той яздеше около едно малко стадо бизони, нападаше здраво и не чуваше нищо. Съдрах си гърлото да викам. Напразно. Той не можеше да чуе. Затичах се към коня си и исках да се стигна до него, за да го спася, но видях, че е вече късно… Индианците яздеха като вихрушка. Те се нахвърлиха върху татко. Дим и трясък от пушки. Татко падна от седлото. Тогава червенокожите заиграха около него, стреляйки и виейки — голи, боядисани дяволи… Вярвайте ми, аз трябваше да бягам с коня си, а те препускаха след мене чак дотук, близо до лагера… Чувах край ушите си свиренето на куршумите!

— И той лежи там в прерията, мъртъв?

— Мъртъв — отвърна Бърн горчиво. — Кой ще каже на мама и на Сали?

— Ние, но трябва да отидем там и да го намерим.

— Пийлчак вече взе работата в свои ръце, Том. Той смята, че индианците са команчи и са доста голяма група. Ще трябва да чакаме до сутринта, да съберем възможно повече хора и тогава ще отидем, за да погребем татко.

Том почувства като замайване. Ето я най-после катастрофата, за която Пийлчак постоянно предупреждаваше. Едрият, добър Хаднъл лежеше убит от ръцете на диваци. Всички предупреждения досега звучаха несериозно, но фактът се хвърляше в очи с ужасяваща жестокост.

Том напусна лагерния огън — той не беше в състояние да вечеря. Безцелно заскита из лагера, усещайки как в него се поражда едно ново съзнание, което надмогва ужаса от нещастието и което го изправя пред нещата от живота с една строга, безпощадна яснота.

През първите часове на нощта Том и Стронгхърл бяха на стража. Проточеното, плачливо виене на вълците от прерията събуждаше едно ново и страшно чувство през нощта. Дивият Запад започваше да показва зъбите си.