Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (22)

20

В сградата „Ван ден Хювел“ към кабинета на патоанатома Хугел изтича куриер, който му съобщи, че линейката току-що е доставила още един труп в моргата. Патоанатомът отпрати момчето с пълно безразличие, но то не искаше да си тръгне. Не е просто някакъв си труп, каза, а детектив Литълмор. Заобиколеният от кутии и купчини хвърчащи листове патоанатом отвърна, че това не може да бъде, и побягна към мазето по-бързо дори от куриерчето.

Тялото на Литълмор не беше в моргата, а в лабораторията в преддверието, където Хугел правеше аутопсиите. Детективът бе внесен на количка и поставен върху една от операционните маси. Хората от линейката вече си бяха тръгнали.

Хугел и куриерът се втурнаха в преддверието и замръзнаха при вида на обезобразеното тяло на детектива. Хугел стисна силно рамото на момчето и бавно тръгна към масата за аутопсии.

— О не — каза патоанатомът. — Аз съм виновен.

— Не сте, г-н Хугел — каза трупът и отвори очи.

Момчето изпищя.

— По дяволите! — възкликна Хугел.

Детективът седна на масата и отръска реверите си. По лицето на патоанатома се изписа смесица от горе-долу равни части изчезваща печал и натрупващ се гняв.

— Извинявайте, г-н Хугел — каза Литълмор умолително. — Всичко започва да се подрежда. Имам нещо голямо, наистина голямо.

Патоанатомът си тръгна. Литълмор скочи от масата. В мига, в който стъпи на пода, извика от болка. Десният му крак беше много по-зле, отколкото си мислеше. Последва Хугел по петите и му разказа хипотезата си за смъртта на Сиймъс Мали.

— Абсурд — беше отговорът на Хугел. Продължи нагоре по стълбите, като отказваше дори да се обърне към Литълмор, който куцукаше след него. — Защо му е на Бануел да завлича трупа на Мали в асансьора, след като го е убил? Да му прави компания по пътя нагоре?

— Може би Мали е умрял, докато са се качвали.

— О, разбирам — каза патоанатомът. — Бануел го убива в асансьора, след това го оставя там, за да увеличи шансовете си да бъде арестуван за две убийства. Бануел не е глупак, детектив. Той е много пресметлив. Ако е извършил това, което твърдиш, щеше веднага да се върне обратно с асансьора и да изхвърли тялото на Мали, както е изхвърлил това на Елизабет Ривърфорд.

— Но калта, г-н Хугел, забравих да ви кажа за следите от кал…

— Не искам да знам — отвърна патоанатомът. — Бяха стигнали до кабинета му. — Не искам повече да слушам за това. Върви при кмета, какво правиш тук? Без съмнение в негово лице ще намериш добър слушател. Казах ти, случаят е приключен.

Литълмор примигна и поклати глава. Забеляза купчините документи и кутиите, пръснати по пода на кабинета.

— Да не се местите, г-н Хугел?

— Всъщност да — отвърна патоанатомът. — Напускам работа.

— Напускате?

— Не мога да работя при тези условия. Заключенията ми нямат никаква тежест.

— Но къде ще отидете, г-н Хугел?

— Да не мислиш, че само в този град имат нужда от патоанатом? — и той огледа кашоните с документи по пода на стаята. — Разбрах, че има свободно място в Кливланд, Охайо. Там мнението ми ще се цени. Ще ми плащат по-малко, разбира се, но това не е основният проблем. Имам значителна сума, заделена настрани. Никой няма да може да се оплаче от архива ми, детектив. Наследникът ми ще завари идеално организирана система, създадена от мене. Знаеш ли в какво състояние беше моргата, преди да дойда?

— Но, господин Хугел… — започна детективът.

В този миг в коридора се появиха Луи Ривиер и Стратъм Янгър.

— Мосю Литълмор! — извика Ривиер. — Жив е!

— За нещастие — съгласи се патоанатомът. — Господа, извинете ме, но имам работа.

 

 

Клара Бануел се разхлаждаше във ваната, когато чу външната врата да се затваря с трясък. Банята беше в турски стил, с арабски плочки от Андалусия, доставени по изрична поръчка на Клара. Когато гласът на съпруга й извика името й от антрето, тя се уви набързо в две бели хавлиени кърпи, една през раменете и една на главата.

От нея все още се стичаше вода, когато намери съпруга си в просторната им всекидневна с чаша в ръка, взрян в река Хъдзън. Наливаше си бърбън върху кубчета лед.

— Ела тук — каза Бануел от другата страна на стаята, но без да се обръща. — Видя ли я?

— Да. — Клара остана на мястото си.

— И?

— Полицията смята, че сама се е наранила. Мислят, че или е луда, или се опитва да ти отмъсти.

— Ти какво им каза? — попита той.

— Че снощи си си бил вкъщи.

Бануел изсумтя.

— А тя какво казва?

— Нора е много уязвима, Джордж. Според мене…

Прекъсна я трясък от стоварващата се бутилка уиски върху, покритата със стъкло маса. Масата не се счупи, но от гърлото на бутилката плисна алкохол. Джордж Бануел се обърна с лице към съпругата си.

— Ела тук — нареди отново.

— Не искам.

— Ела тук.

Тя се подчини. Когато се приближи до него, той погледна надолу.

— Не — каза тя.

— Да.

Разкопча колана на съпруга си. Докато го изваждаше от гайките на панталона, той си наля още едно питие. Тя му подаде черната кожена лента и вдигна ръцете си със събрани длани. Бануел уви колана около китките й, промуши го през токата и стегна здраво. Тя примигна.

Дръпна я към себе си и я целуна. Тя го остави да я целува само по ъгълчетата на устата, като извърташе към него първо едната си буза, после другата. Той зарови лице в голата й шия и тя пое дълбоко дъх.

— Не — каза.

Той я накара насила да коленичи. Въпреки че бяха вързани с колана, тя можеше да движи ръцете си достатъчно, за да му разкопчае панталоните. Той смъкна рязко бялата хавлиена кърпа от тялото й.

След малко Джолдж Бануел седна на дивана напълно облечен и продължи да си пийва бърбън, а Клара, съвсем гола, коленичи на пода с гръб към съпруга си.

— Разкажи ми какво ти каза тя — нареди й и той и разхлаби вратовръзката си.

— Джордж — Клара вдигна поглед към него. — Хайде да приключим с това. Тя е още малко момиче. Как би могла да ти навреди?

Веднага усети, че думите й по-скоро са разпалили, а не потушили тлеещия гняв на съпруга й. Той се изправи на крака и се закопча.

— Малко момиче — повтори.

 

 

Французинът май имаше слабост към Литълмор — разцелува го и по двете бузи.

— Трябва по-често да се правя на умрял — каза детективът. — Никога не си се държал по-мило с мен, Луи.

Ривиер му връчи голяма папка.

— Станаха идеални — каза. — Дори аз се изненадах.

Не очаквах при увеличението да излязат такива подробности. Много необичайно. — След това заявление французинът излезе, като извика едно „оревоар“.

Останах сам с детектива.

— Вие сте се правили на умрял? — попитах.

— Беше шега. Когато се свестих, бях в линейката и реших, че сигурно ще е забавно.

Замислих се.

— И беше ли?

Литълмор се огледа.

— Много забавно — каза. — А вие какво правите тук?

Казах на детектива, че съм открил нещо, което може да се окаже важно за случая с г-ца Актън. Обаче изведнъж се усетих, че не знам как да му представя нещата. Нора бе преживяла вид билокация — състояние, при което на човек му се струва, че е на две места едновременно. От следването си в „Харвард“ смътно си спомнях за това явление във връзка с изучаването на някои експерименти в анестезиологията, която така промени медицинската наука. Моето проучване в библиотеката потвърди предположението. Вече бях убеден, че на Нора е даван хлороформ. До няколко часа от него не остава миризма, нито някакви други следи.

Проблемът ми беше, че Нора бе признала пред мене нещо, което не бе казала на детектив Литълмор, а именно за странния начин, по който е наблюдавала събитията. Страхувала се е, че няма да й повярва. Реших да бъда откровен.

— Има нещо за снощното нападение, което г-ца Актън не ви е казала. Тя е била едновременно и участник в събитията, и техен наблюдател, сякаш е била излязла извън тялото си. — Като чух собствените си объркани думи, осъзнах, че съм избрал възможно най-замъгления и най-неубедителния начин да представя нещата. Изражението на детектива потвърди това. Добавих: — Сякаш се е била издигнала над леглото си.

— Сякаш се е била издигнала над леглото? — повтори Литълмор.

— Точно така.

— Хлороформ! — каза той.

Бях поразен.

— Откъде, по дяволите, знаете това?

— Уелс. Той ми е любимец. Има една история, в която същото се случва на човек, когото оперират под упойка с хлороформ.

— Току-що изгубих цял следобед в библиотеката.

— Не, не сте — каза детективът. — Можете да го потвърдите, имам предвид научно, нали? Значи „летене“ след хлороформ?

— Да. Защо?

— Вижте, задръжте замалко, става ли? Трябва да проверя нещо, докато сме тук. Можете ли да дойдете с мене? — Литълмор побягна по коридора и после надолу по стълбите, като силно накуцваше. Обясни ми през рамо: — Хугел има хубави микроскопи долу.

Влязохме в малката криминална лаборатория в мазето, в която имаше четири маси с мраморни плотове и медицински инструменти с отлично качество. Детективът извади от джобовете си три малки плика, в които имаше засъхнала кал или глина. Едната от пробите, обясни ми той, е от апартамента на Елизабет Ривърфорд, другата е от мазето в Балморал, а третата е от Манхатънския мост — от кея, където се отбива Джордж Бануел. Постави трите вида пръст на отделни стъкълца, които след това сложи под два различни микроскопа. Местеше се от единия на другия много бързо.

— Съвпадат — каза. — И трите. Знаех си.

След това отвори папката на Ривиер. На снимката видях шия на момиче, на която имаше тъмно зърнисто петно. Ако разбирах правилно детектива, което може и да не беше така, това бе обърнато изображение на отпечатък, открит на врата на убитата г-ца Ривърфорд. Литълмор разгледа фотографията внимателно, като я сравняваше с игла за вратовръзка, която извади пак от джоба си. Показа я и на мене — на нея имаше монограм GB — и ме прикани да я сравня с отпечатъка на снимката.

Така и направих. С иглата в ръка вече виждах със сигурност подобни очертания и букви в тъмното петно на шията на момичето.

— Приличат си — казах.

— Да — каза Литълмор — почти еднакви. Единственият проблем е, че според Ривиер не трябва да са еднакви. Трябва да са огледални. Не разбирам. Знаете ли къде намерихме иглата? В задния двор на Актън. За мене тя доказва, че Бануел е бил у семейство Актън и се е катерил по дървото — най-вероятно за да се добере до прозореца на госпожицата. — Седна на един стол, десният крак го болеше и не можеше да стои дълго прав. — Вие също все още мислите, че е Бануел нали, докторе?

— Да.

— Трябва да дойдете с мене в кабинета на кмета — каза детективът.

 

 

Смит Ели Джелиф, настанен удобно на първия ред на Хиподрума, най-големия покрит театър в света, тихо плачеше. Повечето зрители също плачеха. Кулминацията на спектакъла, която толкова ги бе развълнувала, бе тържественият марш на шейсет и четири гмуркачки към дълбокия пет метра басейн на гигантската сцена на Хиподрума. (Басейнът си беше съвсем истински. Посредством въздушни резервоари и подземни тунели през него се стигаше зад сцената в случай на авария.) Кой би могъл да сдържи сълзите си, докато прекрасните гордо крачещи момичета по бански изчезваха в развълнуваните води, за да не се върнат повече на земята, обречени да изнасят завинаги представлението си на Марсианския крал в неговия театър, който бе толкова далеч от дома.

Тъгата на Джелиф се поразсея, като се сети, че скоро щеше да се срещне с две от тези красавици. Половин час по-късно с по една гмуркачка на токчета от двете си страни и с блеснали от доволство очи Джелиф влезе в колонната зала на „Римските градини“ на Мърей на Четиридесет и втора улица. Всяко от момичетата влачеше по една розова боа. Пред тях се издигаха масивните гипсови колони на ресторанта, обвити в растителност, които подпираха тавана, извисен на трийсет метра над главите на посетителите. Горе блестяха електрически звезди, а една пълна луна преминаваше през изобразената небесна шир с необичайно висока скорост. В средата на ресторанта бликаше триетажен помпейски фонтан, а в измамната далечина на фреските по стените тичаха голи момичета.

На тегло Джелиф беше колкото двете си придружителки, взети заедно. Той смяташе, че надебеляването на средната възраст го прави по-внушителен и по-привлекателен за жените. Много се радваше на своите дами, защото нямаше търпение тази вечер да смае всички. Щеше да вечеря с Триумвирата — за първи път. Най-голямата близост, която до момента бе постигнал, беше обядът в клуба. Но очевидно акциите му се бяха покачили заради връзките му в психотерапевтичните среди.

Джелиф нямаше нужда от пари. Искаше слава, признание, позиции, престиж — всичко това можеше да му даде Триумвиратът. Точно те например насочиха адвокатите на Хари Тоу към Джелиф и така му позволиха за първи път да опита вкуса на славата. Най-великият ден в живота му беше, когато видя снимката си в неделните вестници и прочете, че го наричат „един от най-изтъкнатите консултанти по психиатрични въпроси в щата“.

Триумвиратът прояви изненадващо голям интерес и към издателството му. Очевидно бяха прогресивни хора. Отначало му забраниха да приема статии, споменаващи каквото и да било за психоанализата, но после отношението им се промени. Преди около година му наредиха да им праща резюмета на всички материали, в които се споменава Фройд, като след това му съобщаваха кои одобряват. Триумвиратът го посъветва да публикува Юнг. Те също така го насърчиха да вземе превода, направен от Брил на книгата на Фройд, когато разбраха, че Мортън Принс от Бостън иска да я публикува. Наеха на Джелиф редактор за превода.

Джелиф доста мисли колко момичета да доведе на вечерята. Момичетата бяха неговата специалност. Укрепваше всичките си социални и професионални връзки с този материал. Знаеше най-добрите домове за мъжки развлечения. Когато му искаха съвет, неизменно препоръчваше „Плейърс клъб“ до Грамърси парк. Мъжете от Триумвирата никога не го бяха питали за такова нещо. Когато обаче го поканиха в „Римските градини“, Джелиф усети, че случаят е подходящ. Както всеки бохем знаеше, над ресторанта имаше двайсет и четири луксозни ергенски апартамента, във всеки от които имаше двойно легло, отделна баня и бутилка шампанско в кофичка с лед. Отначало Джелиф се спря на четири момичета и четири стаи, но след като размисли, това му се стори недостатъчно колегиално. Затова подсигури по две от всичко; смяташе, че редуването ще придаде повече пикантност на изживяването.

Джелиф наистина направи впечатление, но не по начина, по който искаше. Когато ги въведоха в сепарето, където Триумвиратът вече се бе настанил край масата, бонвиванът и дамите му се сблъскаха с неочаквана студенина. Никой от тримата джентълмени дори не стана. Джелиф не успя да се ориентира веднага, сърцато поздрави домакините, повика салонния управител, за да поиска още столове, и обяви, че два апартамента ги очакват след вечеря. С едно махване на елегантната си ръка д-р Чарлз Дейна отмени поръчката за допълнителни столове. Джелиф най-накрая разбра, че са го плеснали през пръстите, и изломоти на момичетата да го чакат горе.

Малко след това Джелиф информира Триумвирата, че ей така, без предупреждение Ейбрахам Брил е отложил за неограничено време издаването на книгата на Фройд. Жалко, каза Дейна. Ами какво ставало с лекциите на д-р Юнг във „Фордам“? Джелиф докладва, че плановете за тях вървели по график и че от „Ню Йорк таймс“ са се свързали с него да им уреди интервю с Юнг.

Дейна се обърна към набития мъж с големите бакенбарди.

— Стар, тебе не те ли бяха интервюирали от „Таймс“?

Изсипвайки една стрида в устата си, Стар отговори, че е точно така, мамка му, а той бил пълен тъпак да им позволи. След това разговорът се насочи към Хари Тоу, по отношение на когото Джелиф бе посъветван да престане веднага с експериментите.

Когато вечерята завърши, Джелиф се уплаши, че с нищо не е успял да повдигне акциите си. Дейна и Сакс дори не му подадоха ръка на тръгване. Но оклюмалото му настроение се подобри, когато поизостаналият Стар го попита дали е чул правилно, че е запазил два апартамента горе. Джелиф потвърди. Двамата пълнички господа се спогледаха, представяйки си танцьорка само по боа, изопната до ледена неотворена бутилка шампанско. Стар изрази мнението, че нещата, за които е вече платено, не трябва да се оставят неизползвани.

 

 

— Да не си се побъркал, детектив? — попита кметът Макклелън в кабинета си в четвъртък вечерта.

Литълмор бе поискал екип, който да отиде до кесона на Манхатънския мост и да види защо не работи прозорецът. Двамата бяхме седнали срещу бюрото на кмета. Макклелън бе прав.

— Г-н Литълмор — каза кметът и гласът му хич не бе добронамерен (очевидно се опитваше да имитира тона на военен, усвоен от своя баща) — обещах на този град метро и му го дадох. Обещах му „Таймс скуейър“ и му го дадох. Обещал съм Манхатънския мост и каквото и да стане, ще му го дам, ако ще да е последното нещо, което ще направя през мандата си. Работата там няма да се спира при никакви обстоятелства — нито за една проклета минута. И при никакви обстоятелства няма да се пречи на Джордж Бануел. Чу ли ме?

— Да, сър — каза Литълмор.

— Елизабет Ривърфорд бе убита преди четири дни, а единственото, което сте направили досега, е да загубите проклетия й труп.

— Всъщност аз намерих един труп, ваша чест — каза тихо Литълмор.

— О, да, г-ца Сигел — отвърна Макклелън, — която сега ми създава още повече неприятности от г-ца Ривърфорд. Видяхте ли следобедните вестници? Пълни са със статии за нея. Как може кметът на този град да позволи момиче от добро семейство да се окаже мъртво в куфар на китаец? Сякаш аз лично съм отговорен! Забравете за Джордж Бануел, детектив. Намерете ми този Уилям Леон.

— Ваша чест, с цялото ми уважение — каза Литълмор, — но смятам, че случаите със Сигел и Ривърфорд са свързани. И според мен г-н Бануел е замесен и в двата.

Макклелън скръсти ръце.

— И мислиш, че този Леон не е убил г-ца Сигел?

— Възможно е, сър.

Кметът пое дълбоко дъх.

— Г-н Литълмор, г-н Чонг, когото вие лично арестувахте, е признал всичко преди час. Неговият братовчед Леон е убил г-ца Сигел миналия месец в пристъп на ревност, след като я е хванал с друг китаец. Полицията е ходила в дома на другия мъж, където е намерила още писма от г-ца Сигел. Леон я е удушил. Станало е пред очите на Чонг. Той дори е помогнал да приберат тялото в куфара. Ясно? Сега доволен ли си?

— Не съм убеден, сър — каза Литълмор.

— Ами тогава постарай се, дявол да те вземат, да се убедиш. Искам отговори. Къде е Леон? Била ли е нападната г-ца Актън снощи, или не? Въобще била ли е нападана някога? Аз ли трябва да върша работата на всички? И нека ти кажа още нещо, детектив. Ако още някой ми влети в кабинета, за да ми опява, че Елизабет Ривърфорд е убита от човек, за когото съм сигурен, че не я убил, ще започна да уволнявам. Ясен ли съм?

— Да, сър, ваша чест — беше отговорът.

Милостиво ни пуснаха да си ходим. Когато излязохме в коридора, се обърнах към Литълмор.

— Е, поне кметът твърдо стои зад нас.

— Не аз изгубих трупа на г-ца Ривърфорд — възрази Литълмор и се натъжи — нещо нетипично за него. — Какво им става на всички? Имам игла за вратовръзка, проби от глина, необяснима смърт на строителната площадка, Бануел отговаря на профила, направен от патоанатома, плаши се, когато вижда г-ца Актън, тя казва, че той я е нападнал, а ние дори не можем да слезем долу да видим какво е запушило отвора за изхвърляне на отпадъци.

Отбелязах очевидното, че Бануел не е бил в града в нощта, когато е убита Елизабет Ривърфорд, значи той не може да е извършителят.

— Да, но може би има съучастник — отвърна Литълмор. — Знаете ли нещо за „изгърбването“, докторе?

— Да, защо?

— Защото ми хрумна какво трябва да направя — каза Литълмор, който бе започнал да куца много лошо. — Но не мога да го направя сам. Ще ми помогнете ли?

След като изслушах предложението на детектива, първоначално си помислих, че това е най-безразсъдният план, който някой някога е излагал пред мене. Но като се замислих, промених мнението си.

 

 

Нора Актън стоеше на покрива на своя дом. Вятърът развяваше меките кичури над челото й. Виждаше целия Грамърси парк, включително и пейката, на която преди няколко часа бе седяла с д-р Янгър. Съмняваше се, че някога ще седне пак там с него.

Не можеше да понесе мисълта да остане в къщата. Баща й се бе заключил в кабинета си. Нора нямаше представа какво прави там. Не работеше, защото нямаше работа. Преди години бе намерила книгите, които тайно четеше. Бяха отвратителни. Отвън двама полицаи охраняваха предния и задния вход. Сутринта бяха напуснали поста си, но сега отново бяха застъпили.

Нора се чудеше дали ще умре, ако скочи от покрива. Едва ли. Момичето се върна в къщата и слезе в кухнята. Разрови се из чекмеджетата и намери един от острите ножове на г-жа Бигс. Занесе го горе и го скри под възглавницата си.

Какво можеше да направи? На никого не можеше да признае истината, а повече не можеше и да лъже. Никой нямаше да й повярва. Никой не й вярваше.

Нора не възнамеряваше да използва кухненския нож за себе си. Не искаше да умира. Но поне можеше да се опита да се защити, ако той се върнеше.