Джон Ъпдайк
Телевизионна реклама

Появява се всяка нощ, някъде по време на новините в единайсет часа. Има едно ДЕТЕ, което се спуска по СТЪПАЛА. Една закръглена ВЪЗРАСТНА ЖЕНА, която стои в подножието на стълбата, хваща ДЕТЕТО, разтърсва го (приятелски) и го пуска. Чува се МУЗИКА, в чийто текст се съдържат думи като „засмяно дете“, „килим от кожи“ и др.

СТЪПАЛАТА изглеждат неочаквано истински, дъбови, чепати и стръмни, в стила на онези къщи, в които протече детството ни. Ние всички познаваме тези СТЪПАЛА. Някои от тях проскърцват, а най-горе се разклонява многоъгълен мрак, в който уж трябва да намерим сигурност и сън. Докоснеш ли хартиените тапети (кошници с цветя, редуващи се, досещам се, с обвити от рози медальони), става ти топло.

ДЕТЕТО хуква и се скрива от екрана. Имали сме време да установим, че е МОМЧЕ с дълги коси, на челото подрязани в права линия. Камерата се застоява на ВЪЗРАСТНАТА ЖЕНА, която вече сме идентифицирали като БАБАТА. Тя проследява с нежност отдалечаващото се (по всяка вероятност) МОМЧЕ и ние веднага си представяме, че в сценария на рекламата е имало ремарка „проследява го с нежност“.

Минава секунда. Има опасност нейното лъчезарие да се превърне в безсмислица. Само че сега, сепната от пристъп на несигурност, за който не става ясно дали е по идея на режисьора или на самата актриса, БАБАТА поклаща полека глава, сякаш казва: „О, божке, божке, какво непоправимо пакостниче, на баба милото мъжкарче!“ Чувствуваме, че сърцето й прелива от такава обич, от каквато нейното налято туловище, да не беше с грам по-здраво и стегнато, да не беше поне мъничко по-притиснато и по-сдържано от изискванията и парадното снаряжение на БАБСТВОТО, направо би се пръснало. Но БАБСТВОТО я масажира от всички страни като четките на автомивка.

Сега (колко нещо може да види човек!) тя отпуска ръце пред себе си, пръстите на едната ръка са хванали китката на другата. Този жест обяснява, че по етнически тип тя е англосаксонка. Една италианска мамма например би скръстила ръце на гърдите; освен това средиземноморското й кокетство не би й позволило да напусне кухнята по престилка, особено пък да застане до нещо, което очевидно е парадно СТЪЛБИЩЕ. Така, все още напрегнати във вихрите на догадката, добираме се до извода, че рекламата няма да бъде за спагети.

Нито за подмладяващи кожни мазила или шампоани, тъй като камерата се премества от БАБАТА на МОМЧЕТО. Сега то подскача през някаква стая. Не точно подскача, нито пък прелита. Това е онази особена и обречена походка, от която косите му се надигат и напомнят крехката диалектика в отношенията между детето и режисьора. На това ДЕТЕ, макар ролята му да се изпълнява от дете-актьор и то наистина да си е дете, са му казали да се придвижи през въображаемата стая по детски. То се е подчинило и се движи спънато от неловкост, но все пак с онова пъргаво отскачане, подарено му от майката-Природа, което никакво количество режисура не е в състояние изцяло да съкруши. Само времето може да стори това.

Нямаме представа колко дубли са били пресети, докато се избере тъкмо това моментно движение. Макар в действителност никое дете (въпреки че милиарди деца са прекосявали милион стаи) да не се движи през една стая досущ по този начин, ние сме пронизани от впечатлението за ДЕТСТВО. Долавяме мисълта: БАБИНАТА КЪЩА (а монтажът така добре се прелива, че не забелязваме отделни подробности от покъщнината, само сме съгласни, че е подходящо старомодна и наблъскана) е уютна, закътана — онова място, където не може да не си весел. Но защо? Въпросът е още висящ.

Намираме се в друга стая. Кухнята. Предният план е зает от блестящ ЧАЙНИК. Разфокусирано и все така подрипващо по този неестествен, но въздействуващ начин, МОМЧЕТО се появява в задния план, идва напред на фокус, виждаме едно заплашително грамадно лице и една ръка, която повдига капака на ЧАЙНИКА. Блъвва ПАРА. МОМЧЕТО издухва ПАРАТА, след това ни поглежда с театрално ококорени очи. Какво значи това? Че се е изгорило? Че е усетило миризма на лошо? Или че невидимият за нас режисьор е викнал по него? Ние не знаем и изпитваме допълнителното неудобство пред възможността все пак това да е реклама за спагети.

Кратка сценка: БАБАТА мие лицето на МОМЧЕТО. Отзад се виждат крановете на банята. Подсъзнателно изплува темата за топлина (УЮТНА КЪЩА, горещ ЧАЙНИК). А може би време за вечеря?

Вечеря обаче не виждаме. Връщаме се при СТЪПАЛАТА. Появили са се нови актьори: МЛАДА ДВОЙКА, високи и енергични хора със стилни палта. Кои са те? Почти нямаме време да се запитаме. МОМЧЕТО скача (по-скоро полетява — не сме видели как го изхвърлят нозете му) в ръцете на МЪЖА. Значи това са неговите РОДИТЕЛИ. Като зрители ние ги приветствуваме. Искреността, с която ги посрещаме, разкрива вътрешните ни страхове от нещо грозно и отшелническо в тази стара КЪЩА с нейната така хитро подчертана уютност, от това усамотено домакинство, от една благосклонна вещица и един разглезен, театрален пикльо. Новите двама излъчват свежия полъх на външния свят. Ако се съди по облеклото им, навън е студено — това впечатление не е без значение. Чувството ни за подсъзнателни асоциации расте. Въвличат ни в ШУМОТЕВИЦАТА НА ПОСРЕЩАНЕТО и ние се наслаждаваме на МЛАДАТА ДВОЙКА за нейната сексуална енергия и щастливо завръщане, за великото и прекрасно щастие да си американец в днешно време, да си платежоспособен и плодовит и да притежаваш такава БАБА като от илюстрованите книжки, която ще наглежда ДЕТЕТО, речеш ли да се отдадеш на някой невинен и несистемен гуляй.

Но чия майка е БАБАТА — на БАЩАТА или на МАЙКАТА?

Всички въпроси намират отговор. Актьорът, който играе МЛАД БАЩА, отминава БАБАТА с нехайството на кръвната връзка, докато актрисата, изпълняваща ролята на МЛАДА МАЙКА, първо я прегръща, после се отдръпва, размисля и се хвърля напред, за да залепи на сияещата тлъста буза целувка, каквато БАБАТА явно не е очаквала. Грейналото изражение за миг се поколебава като пламъче на свещ, когато далеч някъде отварят врата. СНАХАТА отново се отдръпва, сякаш да огледа по-хладнокръвно резултата на своето емоционално вдъхновение. Дали защото една актриса, изпълняваща роля, изкуствено е изопнала напрегнатата струна на своите колебания, или пък това й е хрумнало, когато е дирила различни нюанси в ролята (представяме си колко безлично е казано това в сценария: Родителите се завръщат. Всички се поздравяват. Среден план), на зрителя като гъдел се предава чувството за близост в събитието, при което добрата воля разголена расте. СЕМЕЙСТВОТО е пълно.

Чак сега се проявява скритото чудо. Истинският герой на тези трийсет секунди сваля маската си. СЕМЕЙСТВОТО избледнява в синкав комиксов пламък, а МУЗИКАТА, вече непрепятствувана от визуалните стимули, пропява с камбанна яснота: „ПРИРОДНИЯТ ГАЗ е Нещо Чудесно!“

Един МЪЖ, когото откриваме в ЛЕГЛОТО до ЖЕНА му, едва изчаква края на НОВИНИТЕ, след това става и изключва ТЕЛЕВИЗИОННИЯ ПРИЕМНИК. Бледнеейки, екранът изпуша последното количество дневно лъчение. Служебно спечелила двубоя, стаята се изпълва със сумрачното сияние на ЛУНАТА. Надигнал се, МЪЖЪТ влачи нозе около ЛЕГЛОТО с онази уморена походка, подсказваща липса на гъвкавост и неискрено пожелано мълчание, после се отправя към тоалетната, където уринира. Досещаме се, че той прави това не от някаква належаща физическа нужда, а съзнателно, дори пуритански, вярвайки, че трябва да се прочисти — и себе си, и своето съзнание, — преди да заспи.

Красноречивият монтаж показва мислите му. Както, всеки път, когато се олюлява над смътната елипса на порцелановата чиния, той си припомня най-отчетливия образ на красотата, с който го е надарил четирийсетгодишният му живот. Бил е на официален обяд в Ню Йорк, който е преминал весело, разточително, свръхвълнуващо и с много вино. Сега той се намира в такси и пътува към магистралата на Уест Сайд. При разклона за петдесет и седма улица нуждата да уринира се превръща в неудържима подсъзнателна мисъл. Към Седемдесетте улици (където Крайбрежният булевард почва да се надига като самолет) тя е вече истински натиск, а до Деветдесетте (Паметникът на падналите войници и моряци вече се руши, като зелена канара се показва и Крайбрежният парк) тя е станала убийствена необходимост. Надвивайки срама, МЪЖЪТ признава своето терзание на ШОФЬОРА, който, постепенно отхвърляйки недоверието си, кривва от магистралата в Сто шейсет и осма улица, изкачва едно малко и покрито с едър паваж възвишение, където, очевидно не за първи път, се озовава пред един мръсен триъгълен гараж. Черни или почернени, механиците облещват бели очи към непознатия МЪЖ, който притичва край тях, навътре към върха на мазния триъгълник, изпълнен покрай стените с всякакъв отпадък. И тук, притиснат между мръсни стенописи, се намира най-красивият предмет, който някога е виждал. Или е могъл да види. Това е един ПИСОАР, ПИСОАР с нарушена белота, прокапващ тук-там, ала готов всичко да поеме в хармоничното чудо на своите ненарушими и неизменни дупки. Красивото — най-точно казано — е онова, от което имаме нужда в момента.

В бърз порядък виждаме медальони с профилите на Платон, Тома Аквински, Сантаяна и други теоретици на красотата, върху които минават тлъсти мазки накръст, показващи, че ги опровергаваме.

Кратък кадър: МЪЖЪТ си мие зъбите, изплаква си устата и плюе.

Неподвижен кадър на ЛУНАТА.

Връщане към МЪЖА. Стои объркан пред огледалното шкафче в банята. Отваря вратичката му, представляваща огледало. Вариообективът приближава червена КУТИЙКА. Какво има в КУТИЙКАТА? Досещаме се, че това е нещо, на което той се противопоставя, тъй като не е в съответствие с идеалната му представа за здравословната нормалност. Той затваря вратичката на шкафчето.

Почва да души. Както е стоял смутен, до носа му се е надигнала миризмата на собственото му тяло — неприятна миризма на картофи. Като дете, когато е живял с възрастни подобно на ДЕТЕТО от рекламата, той си е въобразявал, че възрастните изпускат тази миризма нарочно, да го обуздават и дисциплинират. Сега — тя вече е негова собствена — в нея няма нищо обуздаващо, а чисто и просто досадно като купчината РАЗРЯЗАНИ ПЛИКОВЕ, които всеки следобед отрупват кухненската маса. Виждаме натюрморт от ПЛИКОВЕ. Повтаря се кадърът, в който ДЕТЕТО лети по СТЪПАЛАТА към очакващата го прегръдка. Подсъзнателно ние сме трогнати.

Влачейки нозе (според случая или си навяхва палеца, или стъпва на кабарче), МЪЖЪТ се връща от банята и заобикаля ЛЕГЛОТО. ТЕЛЕВИЗИОННИЯТ ПРИЕМНИК вече е изстинал. ЛУНАТА също. Напъхвайки сякаш прочетеното писмо в разрязания плик, той се мушва в ЛЕГЛОТО до ЖЕНА си. Ръката му крадешком се озовава под нейната нощница и разтрива гърба й; това е ритуално запитване. В ритуалния си отговор ЖЕНАТА се размърдва в съня си, събужда се колкото да установи, че в стаята е студено, притиска тяло до МЪЖА си и наново заспива. Наново заспива. Наново. Наново. Заспива.

Неговата половина от ЛЕГЛОТО е намалена на третина — една трета, която непомнещи лакти и колене смачкват и още повече наръфват. Очите на МЪЖА се затварят, но УШИТЕ му се отварят още по-широко, като ужасни очи, чиито клепачи са били окастрени с ножица: огромни бездънни кладенци, жадуващи за шепота и пропукванията на СВЕТА. Той заравя ушите си едно по едно във възглавницата, но не успява да запуши и двете едновременно.

Един от радиаторите засъсква: парата се нагрява с нафта. Дали природният газ няма да е безшумен? Далече някъде форсира автомобил. Замърморва прибоят, а може би вятърът? А дали не е хеликоптер? Изведнъж — появило се е ново действуващо лице — на една стъпка по-долу от лицето на МЪЖА започва да мяука КОТКА. Кръшна и настойчива, КОТКАТА иска да излезе. Почти благодарен, МЪЖЪТ става. По-добре да правиш нещо, отколкото нищо — помисля си той, типичен представител на нашата изнуряваща ера. В голите му глезени мразовито го погъделичкват мустаците на КОТКАТА, заредени с електричество, потрепващи.

МЪЖЪТ и КОТКАТА слизат заедно по едно СТЪЛБИЩЕ. Тук обаче го няма възлестия дъб. Стилът е модерен, гол, мъжът докосва стената: студена мазилка.

МЪЖЪТ отваря входната врата. Изненадани сякаш, ТРЕВАТА, ДЪРВЕТАТА, НЕБЕТО и ЗВЕЗДИТЕ като че нямат време да съберат очертанията си и в рязката рамка изглеждат безцветни и плоски. ЗВЕЗДИТЕ особено му се струват съвсем механични като дупки от куршуми в покрива на някой хангар. КОТКАТА драсна в мрака.

Намираме се обратно при ЛЕГЛОТО. МЪЖЪТ обръща възглавницата на другата страна, за да изследва с бузата си нейната неосветена половина. Внимателно, ала заразен от настойчивост от примера с КОТКАТА, той избутва тялото на ЖЕНА си в нейната половина на ЛЕГЛОТО, инч по инч. Минутите на търпеливото избутване обаче свършват, защото, изплувала към пределите на съзнанието, тя още по-доверчиво се прелива към него. Будна ли е, или спи? Какво е от нейна страна възстановяването на двете трети от ЛЕГЛОТО — инстинктивно териториално потвърждение на безчувственото й тяло или пък е резултат на изчисление, надраскано с известно участие на мозъка върху несигурната брачна основа между тях? На това място МЪЖЪТ, нашият несъответен ГЕРОЙ, изглежда, стига до една от ония изпортени точки, когато разсъдъкът е благоприятно отвлечен от движенията на мисълта, а тялото изпада в безразсъдно блаженство. Предшественици на благословеното разпадане, у него зейват пълни с надежда ями, бълбукат мехурчета, протягат се някакви болки.

Рязка смяна на кадъра: в една детска стая, обзет от внезапен пристъп на фантазии за скорост и пространство, един ХОМЯК ускорява да върти отвътре несмазания си барабан. Разнася се епичен грохот, сякаш ХОМЯКЪТ върти земното кълбо на връв.

Отново сме в банята. МЪЖЪТ си е въобразил, че трябва отново да уринира. Смътната порцеланова елипса отново му припомня абсолютната красота. Миризмата на презрели картофи се обагря с отчаяното чувство, че ще трябва да капитулира. Той взема червената КУТИЙКА от шкафчето с огледалните вратички. От КУТИЙКАТА изважда два малки предмета. Варио. Виждаме, че това са две восъчни топчета. Защо? Защо, за бога?

Обратно в спалнята. ЛУНАТА в прозореца се е смалила. Свивайки се, тя е станала по-ярка: бледнината й изглежда гореща, почти слънчева.

МЪЖЪТ се пъха в ЛЕГЛОТО и натъпква восъчните ТАПИ в ушите си. Острите ярки ивици на шума, изрязани в тъмнината, се размазват в сивкави нишки, в една неразличима покривка. И той все повече осъзнава, долавя докосването на това покривало като източник на нещо добро, сякаш до него се е допряло НЕБЕТО. Незнайно как, ЖЕНА му доброволно премества тежестта си към широкия хоризонт, където всеки натиск преминава в един тъп ръбец. Той дочува подземен свирещ шум — звука на собственото си дишане. Погребал е и себе си, и своите размери. Черепната му пещера трепти от безсмислици. Панорама с камерата, затъмнение, образът изчезва. Така става всяка нощ.

Остава само един въпрос: какво се рекламира?

1. Тапи за уши

2. Природен газ

3. Падението на Луцифер

4. Или Нищо?