Джон Ъпдайк
Семейната ливада

Срещите на рода стават все на тази ливада. Поколения наред се събират по традиция тук, на ливадата в Ню Джърси, с огромния орех, под чиято сянка се нареждат масите, и с ленивата река, където децата се возят на лодка, хрупкат листа от пореч и си играят на риболов.

Рано сутринта чичо Джеси излезе от каменната къща, строена от брата на дядо му, и заби коловете със старателно завързани парцалени флагчета, които щяха да показват къде да се паркират колите. Въздухът бе неподвижен, обзет от утринна леност, предвещаваща жега, и между ударите на чука си Джеси чуваше откъм кухнята потракването на чиниите за закуска и джафкането на по-малкото коли зад къщата. Кротък човечец, Джеси стъпваше лекичко, кротко по мократа трева, която вчера бе окосил. Крачолите на сивите му работни панталони постепенно прогизнаха от росата и лепкавия сок на млечката. След като заби коловете, той тръгна да разлепва афишите за срещата. Отклоняваше поглед от къщите, сякаш щеше да ги събуди, ако надникнеше през широките им мъртви прозорци.

В девет часа Хенри вече е пристигнал от Камдън с претъпкана кола: Ива, Мери, Фиц, Фред, близнаците и, представете си, леля Юла. Невероятно, че още е жива след седем удара. Съсухреното й лице играе непрестанно, сякаш преживя, ръцете й се тресат и се мъчат да отблъснат опитите за помощ, като че хей сега ще затанцува. Настаняват я на сгъваем стол под ореха. Гледа към реката и старческият й череп се поклаща безпомощно, сякаш иска да влезе в такт с трепетливото блещукане на слънцето по бавните води.

Мъжете работят мълчаливо по двойки — синхронът им се дължи на сродна кръв, — пренасят масите, струпани в бараката от едната година за другата. Всъщност от последното събиране са изминали три лета и се породи опасение, че надали ще има следващо. Леля Джослин, вчесала на плитки посивялата си коса, излиза от кухнята да поздрави роднините още на пътя. След нея се влачи внучката й Карън, боса, по бели джинси, с някакви съмнителни сенки около тъмните очи, сякаш е прекалила с телевизията. Баща й не е тук — работи във Филаделфия; той е италианец и колкото повече расте Карън, толкова повече една чуждоземна красота я отдалечава от това място, където всяко лято гостува на баба и дядо; в детството то й приличаше на зелено островче, а ето сега, на тринадесет, тя самата изглежда като островче тук. Чувствува се обградена от миналото, откъсната от сладкарници, плувни басейни и салони, окичени с гирлянди — нещата, които за нея са животът, настоящето, младостта й. Дори въздухът й се струва пожълтял, като на едновремешна фотография. Тия мъже, дето я поздравяват, сякаш са излезли от стар албум. Те помнят първоначалните си предубеждения към женитбата на майка й с католик и сега са особено сърдечни с нея; толкова са общителни и вежливи, че Джослин тутакси я прегръща и жестът й е многозначителен: иска да покаже, че я обича, че тя си е тяхно момиче, че трябва да я предпазват от мъжките подмятания и закачки.

До десет и половина от Трентън вече се е изсипало домочадието на Хорас, а и колите на фамилията Ориндж пристигат една по една. От първата кола казват, че са оставили братовчеда Клод в центъра на Бърлингтън, защото изгубили от поглед втората кола, а той бил сигурен, че ония няма да се оправят сами. От втората сред весели възгласи заявяват, че са минали по обиколния път и въобще не са го видели. Клод пристига с трета кола — на Джими и Етел Томпсън от Мористаун, които разправят как видели тоя клетник да маха за стоп на 130-о шосе и тъкмо да го подминат, Етел извикала: „Ами че това май е Клод.“ Безразсъден ентусиаст, искрено вярващ в добрите дела, Клод постоянно изпада в подобни затруднения, но това го забавлява. Сега жените се смеят, наобиколили тоя типичен представител на рода; висок и младолик — родова черта, — той се е заинатил да не оплешивява и да не изглежда на годините си. Въпреки че лицето му е сипаничаво и белязано от меланхолия, на Клод ще му дадеш по-скоро четиридесет, отколкото неговите шестдесет години и макар да работи в Нюарк, все още говори меко и плавно като в централно Ню Джърси. Той има дарбата (и честта) да разсмива тия жени; а тях не можеш ги различи, каквито са се налели всичките, пък и смехът им е един и същ, хем простодушен, хем безпощаден — смях, в който се захласнаха.

Джими и Етел Томпсън (те не носят фамилното име) стоят настрана сред неокосената трева, възрастни хора с крехко здраве, които вече нямат нищо общо с рода, но са дошли, защото са получили циклостилната покана. Те приличат на изолираните крайчета от междуметия и непонятни срички в несполучливо съставена кръстословица.

Близнаците донасят от бараката подковите и обръчите за мятане. Чичо Джеси забива прътовете и колчетата на старите им места, които след три лета все още не са заличени от тревата. Слънцето, устремено към зенита си, припича над ливадата. Сянката на ореха се смалява, но пък прохладата й става все по-приятна. До обяд всички са вече пристигнали, включително и комбито „Додж“ от централна Пенсилвания, младата бременна братовчедка от Уилмингтън, омъжена за летец, и роднините от Уайт Плейнс, които слизат от колата в циркаджийски къси панталони на червени райета и слънчеви очила с изкуствени брилянти по рамките. Докато се здрависват, едни имат чувството, че са хванали струговано дърво, а други — че стискат хлъзгаво виме на кротка крава. Жените раздават целувки наляво и надясно — влажни целувки с лепкаво докосване на буза о буза и потракване при засрещането на очила.

Дори и насекомите бягат на сянка. Започва ядене. От жестокия пек мидите димят, царевицата и тя, марулите увяхват, маслото потича, кренвиршите замирисват, пилешкото лъсва в мазнина. Ледените бучки в четиридесетлитровите бидони за мляко, където е запарен чаят, присмехулно потракват при разклащане. Картонените чинии се огъват в широките скути. При молба да разрежат студената шунка пластмасовите ножчета за масло отказват. В залисията дечурлигата лудуват под масите и хрускат само пържени картофки. След като първата вълна апетит се отлива, дългите маси зажужават и се вдига глъч до небето — мелодия, чието благозвучие се дължи на общия далечен праотец; изтъкано и опънато с един вид платно, по-скоро гоблен на фамилните съдби, с вплетени в него нишки на смъртта при войни и автомобилни катастрофи, и нишката на умопомрачението също — странно преобладаваща е тя, нишката на умопомрачението. Винаги свързан със земята или поне със спомена за нея, родът се е люшкал в скромния си, почтен живот между нищетата и богатството, между затворите и високите постове, ала не е вкусвал нито едното, нито другото. Едрите търговци, учителите и ветеринарите са неговите дворяни; месарите, електротехниците и амбулантните търговци — неговите йомени. Протестантски, въздържателен и лишен от дързост, смешно добродетелен и ненатрапчиво горд, родът бе увеличил прираста на населението в Америка, без ни най-малко да променя облика му. Отде тогаз туй непонятно доволство?

Наизваждат се дини, дъхащи на изби от детства, раздават се едри резени. Слънцето преваля и сенките полягат в ласкавата трева на тая отколешна ливада. Към мелодията на спомените се прибавя ритмичният хлопот от мятане на обръчи. Те се хващат по особен начин — палецът изопнат, пръстите свити и прибрани до гърдите — и се мятат с плавен, овладян замах, който загатва за огромен запас неизразходвана енергия. Близнаците и другите деца сякаш суеверно са отстъпили играта на по-големите — Фриц и Ед, Фред и Джеси, разделени по двойки, които след съответно измерване и отчитане на попадението вдигат четирите си обръча, обърсват ги, нанизани на длан, и пак ги запращат във въздуха. Обръчите описват висока дъга с въртеливото движение на жироскоп. Другата двойка измерва, отчита и се навежда. Когато събират наедно обръчите, стопяват се десетилетия. Дори и в ликуващите им викове има нещо сдържано, нещо старателно, подобно на прилежно запретнатите им ръкави. Погледнати в гръб, те нямат възраст. Поколения наред са се изпотявали все така — под мишниците, на плешките и покрай тирантите. По-младите мъже и момичетата играят софтбол на игрището, което Джеси е окосил. Децата изнамират лодката и като използуват веслата за прътове, се лашкат от бряг в бряг. Когато потапят ръце в спокойните кафяви води, необитавани от риба, една майка изкрещява изпод ореховата сянка: „Приберете ръце! Чичо ви Джеси казва, че реката е замърсена.“

Както клюма, леля Юла задрямва и протезата й се откача, та физиономията й заприличва на мумифицирана, а дечурлигата се кикотят ужасени. Мухите, безчетна напаст, откриват остатъците от гощавката и се понасят шеметно по въздушната пързалка на благоуханието; играта омръзна на всички освен на летеца, доста запален играч, окрилен от възхищението на братовчедката Карън с тесните бели джинси. Роднините от Пенсилвания и Ню Йорк започват да се стягат за път. Идва време за снимката. Историята на рода се съхранява чрез снимките на тия хора, дето са все същите, само премените им различни: хванали се под ръка, зачервени от жегата. Нареждат се един до друг — от възкръсналата леля Юла, треперлива и поклащаща челюст като блатна костенурка, до нероденото бебе в корема на братовчедката от Уилмингтън. За да побере всички в кадър, чичо Джеси трябва да приклекне, но така хваща и къщите. А той не желае да излязат на снимката и въобще не ги понася. Те заобикалят ливадата му от три страни, нескопосани вили, строени по един и същ частен проект, но боядисани в най-различни пастелни тонове. Задните им дворове, във всеки от които си отглеждат по едно алуминиево дърво за прането, разперило се като чадър, стигат до отсрещния бряг и замърсяват реката. И макар че покрай брега е издигната една обща ограда, зад която са се скупчили дечурлига и ги зяпат, сякаш са цирк или зоологическа градина, къщите надничат ли, надничат над тая ограда с несъразмерните си кухненски прозорци, намигащи над зейналите циментови усти на гаражите. Къщите не само надничат, но и говорят, тъй че Джеси ги чува дори и нощем. „Продай всичко! — казват му те. — Продай!“