Джон Ъпдайк
Свеж поглед в Сребърния град

Когато за пръв път отидох в Ню Йорк, бях тринайсетгодишен и пътувах с баща си. Тръгнал бях да се запозная с чичо ми Куин и да си купя книга за Вермеер. Идеята за книгата беше на нас с мама, а за запознанството с чичо Куин — на баща ми. Преди едно поколение чичо се запилял някъде към Чикаго и, както по всичко личи, забогатял. Тези дни бе дошъл на изток по работа, пък аз току-що бях завършил осми клас с отличен успех. За баща ми аз и брат му бяхме най-умните хора на света — наричаше ни „муши-тръни“ може би с повече ирония, отколкото очаквах от него тогава — и не щеш ли, по интуиция той внезапно, неудържимо почувствува, че сега е дошъл моментът да се срещнем. По това време Ню Йорк беше на седем долара път от нас; тогава мерехме всичко — и време, и разстояние — в пари. Втората световна война беше свършила, но все още живеехме в годините на Голямата икономическа криза. С баща ми си взехме билети за отиване и връщане и тръгнахме с една петдоларова банкнота в неговия джоб. Петте долара бяха за книгата.

На перона майка ми неочаквано възкликна:

— Мразя я фамилията Огъст!

Това ме изненада, защото ние всички бяхме Огъст — аз бях Огъст, татко беше Огъст, чичо Куинси беше Огъст и самата тя, мислех си, е Огъст.

Баща ми зарея поглед нейде над главата й и каза:

— Имаш пълното право. Няма да ти се сърдя, ако вземеш една пушка и ни избиеш всички до крак. С изключение на Куин и сина ти. Те единствени от рода знаят какво искат и как да го постигнат.

Най-вбесяващата черта на баща ми беше начинът, по който се съгласяваше с всичко.

Чичо Куин не ни посрещна на Пенсилванската гара. И ако баща ми беше разочарован, той не го показа пред мен. Часът минаваше един, а за обяд имахме само две захарни пръчици. След като повървяхме — както ми се стори — доста дълго по тротоари, малко по-широки от тротоарите в родния ми град и не толкова чисти, стигнахме до хотела, изникнал сякаш из подлезите с цвят на карамел при Централната гара. Фоайето ухаеше на парфюм. След като администраторът се обади на Куинси Огъст, за да му каже, че някакъв човек, който се представя за негов брат, е на рецепцията, един от асансьорите ни изкачи до двайсетия етаж. В стаята седяха трима мъже, облечени в сиви или сини костюми, с безупречно изгладени панталони и надзъртащи изпод маншетите жартиери, когато кръстосваха крака. Невъзможно беше обаче да ги сбърка човек. Единият имаше мустачки с формата на гъсеница, вторият — рунтави руси вежди като на баща ми, а третият — чаша питие в ръка; и другите държаха питиета, но не ги стискаха толкова силно.

— Господа, бих искал да ви запозная с брат ми Марти и неговия син — рече чичо Куин.

— Детето се казва Джей — добави баща ми, ръкувайки се с останалите двама поотделно, отправил очи в очите им.

Аз последвах баща си и мустакатият, изненадан от твърдата ми ръка и твърдия ми поглед, каза:

— Хайде здрасти, Джей!

— Марти, ако искате да се поосвежите с момчето, банята е вляво.

— Благодаря, Куин. Ще се поосвежим. Извинете, господа.

— Моля.

— Моля.

С татко отидохме в спалнята на хотелския апартамент. Мебелите бяха нови и четвъртити, всички в един и същ оттенък на кафявото. На леглото лежеше отворен куфар, също нов. Чистата, скъпа миризма на кожа и мъжки одеколон ми хареса. Бельото на чичо Куин имаше вид на копринено и беше изпъстрено с гербове. Щом си свърших работата в банята, отправих се към гостната при чичо Куин и неговите приятели.

— Стой — каза баща ми. — Нека почакаме тук.

— Няма ли да излезе неприлично?

— Не. Тъкмо това иска Куин.

— О, татко, не ставай смешен. Ще си помисли, че сме хвърлили топа.

— Не, в никакъв случай. Не и брат ми. Пазари някаква сделка и не иска да го безпокоим. Щом ни прати тук, значи тук ще стоим.

— Ех, тате, какъв си бил фантазьор — казах аз, но не исках да влизам без него.

Потърсих из стаята нещо за четене. Не намерих нищо, нито дори вестник, само една лъскава диплянка за самия хотел. Питах се кога ли ще ни се удаде възможност да потърсим книга за Вермеер и какво ли си говореха мъжете оттатък. Питах се защо чичо Куин е такъв нисък, когато баща ми е толкова висок. Опрях се на прозореца и се загледах в такситата, които маневрираха като навити играчки.

Баща ми се приближи и застана до мен.

— Не се навеждай много.

Подадох се още няколко сантиметра и поех голяма глътка от високия студен въздух, подправен с далечната глъч на улицата.

— Виж как зеленото такси пресича пътя на жълтото. Имат ли право да обръщат на тази улица?

— В Ню Йорк може. Тук който е по-силен, той печели.

— Онова не е ли Крайслеровият небостъргач?

— Да, нали е изящен. Винаги ми напомня за царицата от шаха.

— А този до него кой е?

— Не знам. Някакъв надгробен паметник. Онова пък там в дъното е администрацията на Улуърт^[1]. Години наред е бил най-високият небостъргач в света.

Докато си приказвахме, облакътени един до друг на прозореца, с изненада открих, че баща ми успява да отговори на толкова мои въпроси. Като млад, още преди да се родя, е пътувал, търсел е работа; и това не беше първото му идване в Ню Йорк. Развълнуван от новия прилив на уважение, който изпитах към него, аз мечтаех да кажа нещо, за да разчупя това спокойно, похабено лице.

— Наистина ли мислиш, че иска да останем тук? — попитах.

— Куин е мушитрън — каза татко, зареял поглед над главата ми. — Възхищавам му се. Още от малък каквото си речеше, постигаше го. Джас! Прас! Мислите му изпреварват с километри моите — както тези на майка ти. Усещаш как излитат далеч пред теб. — Той допря една до друга обърнати с дланите надолу ръце, като две таксита, и лявата се стрелна бързо покрай дясната. — Ти си същият.

— Да де, да. — Моята припряност не беше просто свян, пробуден от хвалбите му; ядосвах се, че ме сравнява с чичо Куин. По онова време вярвах, че само глупците се интересуват от пари.

 

 

Когато най-после влезе в спалнята, чичо Куин каза:

— Мартин, все се надявах, че ще се покажете с момчето и ще се присъедините към нас.

— Дявол да го вземе, не исках да се натрапвам. Нали уреждахте някакви сделки.

— С Лукас и Роубък ли? Хайде, Марти, не беше нещо, което да не може да чуе родният ми брат. Просто дребни споразумения. И двамата са фини хора. Много влиятелни в собствените си кръгове. Съжалявам, че не можа да ги поопознаеш. Вярвай ми, наистина не съм искал да се криеш тук. Сега какво предпочиташ за пиене?

— Все ми е едно. Вече пия много малко.

— Уиски със сода, Марти?

— Чудесно.

— А момчето? Какво ще кажеш за една лимонада, млади момко? Или предпочиташ мляко?

— Не, лимонада — обадих се аз.

— Едно време, да знаеш, баща ти можеше да надвие всеки втори на пиене, додето го накара да залази под масата.

Спомням си, един келнер донесе питиетата и докато ги пиехме, попитах дали цял следобед ще стоим в стаята. Чичо Куин не даде знак да е чул, ала пет минути по-късно подметна, че момчето навярно иска да поразгледа града — „Гоутам“^[2], нарече го той, „Багдад-с-метро“. Баща ми каза, че за детето това ще бъде преживяване „един път“. Винаги ме наричаше „детето“, когато бях болен или сърдит, или бях загубил на нещо — с една дума, когато му беше жал за мен. Тримата слязохме с асансьора и с такси минахме надолу по Бродуей, или нагоре по Бродуей, не знаех точно. „Наричат го още «Големия бял път»“ — повтори на няколко пъти чичо Куин. По едно време се извини: „Денем просто е съвсем друга улица.“ Целта на разходката не беше толкова да се разгледат забележителностите на града, колкото чичо Куин да се добере до „Пикърнът клъб“ — малко ресторантче, от двете страни на което се нареждаха други подобни заведенийца с навеси отпред. Спомням си, че влязохме и вътре беше мрачно. Някой свиреше на пиано „Има един малък хотел“.

— Това не влиза в репертоара — каза чичо Куин и махна на човека зад пианото. — Как си, Фреди? Как са децата?

— Благодаря добре, мистър Огъст, добре — отвърна Фреди, като кимна усмихнато, без да пропусне нито тон.

— Тази е любимата песен на Куин — обясни баща ми, докато се провирахме на плъзгавата извита пейка край една кръгла маса.

Не казах нищо и чичо Куин, долавяйки неодобрение в мълчанието ми, поясни:

— Фреди е много порядъчен човек. Синът му тръгва да учи в „Колгейт“^[3] наесен.

— Това наистина ли е твоята песен? — попитах аз.

Чичо Куин се ухили и сложи топлата си едра длан на рамото ми; на тази възраст мразех да ме докосват.

— Нека си мислят тъй — измърка той странно. — За мен песните са като младите момичета. Всичките са хубави.

Един сервитьор в червено сако се забърза към тях.

— Мистър Огъст! Пак на изток, а? Как сте, мистър Огъст?

— Караме я, Джеръм, караме я. Запознай се с по-малкия ми брат Мартин.

— Как сте, мистър Мартин. На гости в Ню Йорк ли? Или живеете тук?

Баща ми на бърза ръка се здрависа с Джеръм за негова изненада.

— Тук съм само днес, благодаря. Живея в едно затънтено градче в Пенсилвания, за което никога не сте чували.

— Разбирам, сър. Наминали сте за малко.

— За пръв път от шест години насам ми се е паднало да видя брат си.

— Да, рядко го виждаме напоследък. Не е човек, който се задържа много на едно място, нали така?

— Това е племенникът ми Джей — прекъсна го чичо Куин.

— Харесва ли ти големият град, Джей?

— Харесва ми.

Не повторих бащината си грешка да се ръкувам с него.

— Е, Джеръм — рече чичо Куин, — двамата с брат ми ще пийнем по един скоч с лед. А за момчето лимонада.

— Не, почакайте — казах аз. — Какъв сладолед имате?

— Ванилов и шоколадов, сър.

Поколебах се. Не можех да повярвам; евтината дрогерия у нас предлагаше петнайсет вида.

— Опасявам се, че изборът не е много богат — добави Джеръм.

— По-добре ванилов.

— Да, сър. Един ванилов.

Сладоледът ми пристигна във формата на топка за голф в плитка метална чинийка. Постоянно се плъзгаше, щом се опитах да загреба с лъжичката. Наблюдавайки ме, чичо Куин попита:

— Нещо по-специално да ти се ще да видиш, Джей?

— Детето вика да идем в някоя книжарница — каза баща ми.

— Книжарница. За каква книга става дума?

— Бих желал да потърся някоя хубава книга за Вермеер — казах аз.

— Вермеер — произнесе бавно чичо Куин, като се наслаждаваше на „р“-то и си даваше вид, че мисли. — Холандската школа.

— Той е холандец, да.

— По моему, Джей, няма по-големи майстори от французите. У нас в гостната в Чикаго имаме четири балерини на Дега и мога да седя и да съзерцавам всяка една с часове. Този човек е имал удивително чувство за равновесие.

— Да, но картините на Дега не ви ли напомнят винаги на цветни рисунки? Защото, ако погледнем нещата откъм багрите, за всеки свеж поглед Дега би изглеждал като болник пред Вермеер.

Чичо Куин нищо не каза и баща ми, след като хвърли разтревожен поглед към мен, рече:

— Ей така си говорят с майка му непрекъснато. Не мога да го проумея. Не разбирам и дума от онова, което си приказват.

— Майка ти иска да станеш художник, нали, Джей?

Усмивката на чичо Куин беше много широка и бузите му се бяха разтегнали, сякаш във всяка от тях имаше но един бонбон.

— Да, така мисля.

— Майка ти е чудесна жена, Джей — каза чичо Куин.

Толкова неловко прозвучаха думите му и толкова зависеха от онова, което човек разбира под „чудесен“, че аз задълбах сладоледа си, а баща ми се поинтересува за съпругата на чичо Куин, Теси. На тръгване чичо Куин подписа чек и сложи името на някаква компания. Наближаваше пет часът.

Чичо ми много-много не знаеше къде има книжарници в Ню Йорк, защото от двайсет години живееше в Чикаго, но реши, че ако отидем до Четирийсет и втора улица и Шесто авеню, все ще намерим някоя. Таксито ни остави край една градинка, която беше нещо като заден двор на Градската библиотека. Тя изглеждаше толкова примамваща, толкова отморяващо прашна, с гълъбите и хората, кимащи по пейките, с младите чиновнички в опънати летни рокли, че аз несъзнателно поведох двамата мъже нататък. Ослепителни сгради, стрелнали снага нагоре, проблясваха между короните на дърветата. Това е Ню Йорк, казах си: сребърният град. Кули от амбиция се възвисиха кристално ясни в душата ми.

— Ако застанеш тук — каза баща ми, — ще видиш зданието на „Емпайър стейт“.

Приближих се и се мушнах под ръката му, проследявайки с поглед посоката. Нещо остро и твърдо попадна в дясното ми око. Наведох мигом глава и замижах; болеше.

— Какво става? — долетя гласът на чичо Куин.

— На детето нещо му влезе в окото. Как пък хич не му върви!

Това нещо като че ли беше живо. Хапеше.

— Ох! — извиках аз и едва не заплаках от яд.

— Ако го заведем някъде на завет — чух гласа на баща ми, — може би ще успея да видя какво е.

— А не, Марти, недей така. С очите и с ушите шега не бива. Хотелът е на две преки оттук. Можеш ли да повървиш малко, Джей?

— Сляп съм, не съм куц — троснах се аз.

— Не можеш го наддума — рече чичо Куин.

Така, помежду им, прикривайки с длан окото си, се добрах до хотела. От време на време някой от тях взимаше другата ми ръка или слагаше своята на рамото ми, но аз ускорявах крачка и се изплъзвах. Надявах се влизането ни във фоайето да не бие много на очи; свалих ръка от лицето си и тръгнах изправен, напук на желанието да сяда. Освен дето единият ми клепач беше затворен и лицето ми — вероятно червено, реших, че имам що-годе приличен вид. Моите придружители обаче не закъсняха да ме издадат. Не само че вървяха по петите ми, сякаш всеки миг а-ха да се строполя, ами баща ми взе, та рече на един стар пройдоха, седнал във фоайето: „Горкото дете, нещо му влезе в окото“, а чичо Куин, минавайки покрай рецепцията, викна: „Изпратете лекар в двайсет-единайсет.“

— Не трябваше да викаш лекар, Куин — каза баща ми в асансьора. — Тук на завет и аз мога да го извадя. Не му е за първи път на детето. Очите му са доста изпъкнали.

— С очите шега не бива, Мартин. Те са най-скъпото на човека.

— Сега ще излезе — казах, макар да не вярвах на думите си. Бодеше като стоманена стружка, забита дълбоко навътре.

Горе в стаята чичо Куин ме сложи да легна. Баща ми, стиснал носна кърпа в ръка, така че единият й край да стърчи, се приближи до мен, но толкова ме болеше да си отворя окото, че го отблъснах.

— Не ме мъчи — казах, извръщайки лице. — Какъв смисъл има? Докторът сега ще дойде.

Опечален, той сложи обратно носната кърпа в джоба си.

Докторът беше внимателен и не особено разговорчив; не се преструваше на семеен лекар. Запретна долния ми клепач с тънка пръчица, бръкна със завит в края инструмент и на върха на инструмента ми показа една мигла. Капна три капки от някаква жълта течност в окото ми, за да премахне и най-малката вероятност от възпаление. Капките пареха и аз затворих очи, отпускайки глава на възглавницата, доволен, че всичко е свършило. Когато ги отворих, баща ми подаваше банкнота в ръката на доктора. Човекът поблагодари, намигна ми и си отиде. Чичо Куин излезе от банята.

— Е, млади момко, как се чувствуваш сега? — попита той.

— Чудесно.

— Беше само една мигла — каза баща му.

— Мигла ли? Е, знам как някой път мигла в окото боде като ножче за бръснене. Ала сега, щом младият потърпевш се е възстановил, можем да помислим за вечеря.

— Не, благодаря за добрината ти, Куин, но ние трябва да се връщаме вдън горите. Имам събрание в осем часа, на което трябва да присъствувам.

— Колко жалко! Какво събрание, Марти?

— Църковен съвет.

— Значи още се занимаваш с църковна работа. Е, господ да те възнагради за това.

— Грейс поръча да те поканя да наминеш някой ден към нас. Ще преспиш у дома. За нея ще бъде истински празник да се видите.

Чичо Куин протегна ръка и прегърна брат си през рамото.

— Какво ли не бих дал за това, Мартин, но съм потънал в ангажименти и сега в четвъртък трябва да се връщам на запад. Не ме оставят минутка да си отдъхна. Няма нищо по-приятно от това да прекарам един спокоен ден с теб и Грейс във вашия дом. Поздрави я, моля те, и й кажи какво прекрасно момче е възпитала. И двамата сте го възпитали.

— Добре, ще й предам — обеща баща ми и след още малко залисия тръгнахме.

— Детето по-добре ли е? — попита ни старецът във фоайето на излизане.

— Беше само една мигла, сър — отвърна баща ми.

Когато се намерихме навън, се поинтересувах дали можем да открием отворена книжарница.

— Нямаме пари.

— Никак ли?

— Докторът взе пет долара. Ето колко струва в Ню Йорк да ти влезе нещо в окото.

— Не съм го направил нарочно. Да не мислиш, че съм си отскубнал миглата и съм я забил вътре самичък? И не съм те пращал да викаш лекар.

— Знам.

— Не може ли просто да влезем в някоя книжарница да погледаме?

— Нямаме време, Джей.

Но когато стигнахме на Пенсилванската гара, до следващия влак оставаше още цял половин час. Седнахме на една пейка; баща ми се сети за нещо и се усмихна:

— Ама какво ще кажеш, страшно умен е, нали? Мислите му изпреварват моите с шейсет светлинни години!

— Чии мисли?

— На брат ми. Видя ли как се скри в банята, докато си отиде лекарят? Ей тъй се правят пари. Богатият колекционира банкноти, както филателистът — марки. Знаех, че ще направи така. Още когато прати да повикат лекар, разбрах, че аз ще трябва да платя.

— Та от къде на къде той ще плаща! Ти трябва да си плащаш.

— Точно така. От къде на къде той. — Баща ми се облегна назад, гледайки право пред себе си, със скръстени, отпуснати в скута ръце. Кожата под брадичката му беше увиснала; слепоочията — хлътнали. Алкохолът сигурно не му понасяше. — Затуй Куин е това, което е сега, а аз — това, което съм.

Покълващият ми гняв, изглежда, бе желание да го накарам да се опомни, да се отърси от старостта и от умората.

— Добре де, защо си взел само пет долара? Трябваше да допуснеш, че нещо може да се случи.

— Прав си, Джей. Трябваше да взема повече.

— Виж. Точно отсреща има отворена книжарница. Ако беше взел десет…

— Отворена ли? Не ми се вярва. Просто са оставили осветена витрината.

— Какво като не е? Голяма работа! И каква ли книга можем да купим за пет долара! Колко, мислиш, струва една сносна книга за Вермеер? Най-малко петнайсет долара, дори на старо, с кирливи страници, целите сплескани с кафе — продължавах аз, като терзаех пронизително равнодушната, вбесяваща ме фигура на баща ми, докато излязохме от града. Щом взехме влака за вкъщи, внезапното ми раздразнение стихна; това беше нещо като ритуал помежду ни и той бе изтърпял крясъците ми смирено, кимайки в знак на съгласие, като акушерка, израждаща фамилната гордост. Минаха години, преди да стане нужда да ида пак в Ню Йорк.

Бележки

[1] Франк Уинфийлд Улуърт (1852–1919) — американски търговец. — Б.пр. ↑

[2] Село в Нотингамшир, Англия, чиито жители според легендата се престорили на глупаци, за да разубедят крал Джон да си построи замък в техния край. Ироничен прякор за Ню Йорк. — Б.пр. ↑

[3] Университет в Хамилтън, щата Ню Йорк, основан в 1820 г. — Б.пр. ↑