Джон Ъпдайк
Упоритостта на желанието

И сега, както някога, в чакалнята на Пенипакър миришеше на линолеум. Това бе унил дъх на чисто, който сякаш се излъчваше от шахматния под на квадрати с редуваща се наситеност. Когато Клайд бе момче, този двуцветен мотив пораждаше у него странното изнервящо усещане за кръстосване на нещата и ето че сега пак бе като разчертан на квадратчета от чувството за двойствено „аз“: настоящата му същност се спускаше от Масачузетс да се срещне с безрадостната му младост от Пенсилвания, която се простираше нагоре през разстоянието на годините. Увеличената, допълнително оцветена снимка на някакво езеро от канадската пустош все така покриваше една цяла стена, а столовете и пейките, имитация на орехово дърво, пак му напомниха смътно за квакерския бит. Единствената нова вещ, поставена върху оранжева масичка, бе елегантен черен часовник във форма на спидометър; показваше в арабски цифри сегашния час, 1:28, и незабележимо пренавиваше в своя механизъм двете безкрайности — на миналото и бъдещето. Клайд бе подранил. В чакалнята нямаше никой. Седна на един стол срещу часовника. Вече беше 1:29 и докато гледаше цифрите, те пак се плъзнаха: още една капка в преливащата празнота. Озърна се да намери утеха в циферблат с милостиви, плавно местещи се стрелки. На пода бе поставен огромен едновремешен часовник с неподвижно махало, който подхождаше на останалите вещи — имитация на старинна мебел. Отгърна едно списание и пред погледа му попадна изречението: „Науката доказва, че клетките на здравото човешко тяло се възобновяват изцяло за седем години.“

Отвори се горното крило на холандската врата в другия край на чакалнята и застанала в квадратната рамка, секретарката на Пенипакър обърна към него сияйния диск на лицето си.

— Вие ли сте мистър Бен? — попита напевно тя. — Доктор Пенипакър всеки момент ще се върне от обяд.

Тя изчезна в лабиринта от стаички, където Пенипакър, специалист по очи, уши, нос и гърло, бе подредил чудноватите си инструменти. През еркерния прозорец се виждаше Гранд Авеню, където се лееше забързан поток от коли и хора, сега по-пъстроцветен, отколкото в спомените на Клайд. Из тротоара, по две, по три, се шляеха момичета, разголили гърбове, досущ като ония, които той познаваше навремето — може би само по имена се различаваха. Тия неколкогодишни букети на малките градчета бяха клюмнали печално под бремето на натежалия си цвят. В насрещната посока се нижеха тумби от другия пол и размахваха бейзболни ръкавици.

Докато наблюдаваше някогашната своя улица, Клайд се почувствува съвсем самотен и щом вратата откъм вестибюла се отвори с придиханен възклик, той вдигна признателни очи, уверен, че след като е в родния си град, не може да не влезе някой приятел. При все че откакто се бяха срещнали за последен път, всяка клетка в тялото му бе сменена, щом я съзря, ръцете му се разтрепераха в скута, а кръвта му забушува.

— Клайд Бен — макар и постресната, изрече тя с покровителствен тон на бавачка, която не търпи възражения, сякаш той бе дете, а думите й — поуката от някаква приказка.

— Джанет! — Клайд се надигна неловко и се поприведе не толкова от вежливост, колкото за да успокои блъсъците на сърцето си.

— Какво те води към нашия край? — Държеше се така, сякаш той й бе най-обикновен познат от едно време.

Клайд се отпусна тежко на стола.

— Аз често се връщам тук. Само че теб никога те няма.

— Ами бях… — тя приседна на една оранжева пейка и предизвикателно кръстоса пълните си крака — в Германия с мъжа ми.

— Той беше към военновъздушните.

— Да. — Осведомеността му я позачуди.

— Но вече е цивилен, нали?

Клайд не го бе срещал, ала като гледаше Джанет, изпита чувството, че го познава добре: слабоват, прозаичен човечец, ако се съди по сивотата, с която я беше белязал. Сигурно носеше старомодни очила, беше досадник и вероятно притежаваше някакъв не особено доходен талант — свиреше на кларнет или рисуваше политически карикатури, — а сега може би вече се беше захванал с някоя скучна службица: най-вероятно бе станал застрахователен агент. Бедната Джанет, съжали я Клайд: след озарението на прекрасното му краткотрайно присъствие тя завинаги щеше да крее в тъма. Ала поне бе запазила своето очарователно спокойствие и явно посрещаше примирено безсънието, което тъмните торбички под очите й издаваха. Може би беше поотслабнала или пък той вече не бе толкова взискателен към фигурите на жените. Навремето пълните й глезени и упорството на плътта й го ожесточаваха.

— Да. — Гласът й подсказваше, че е охладняла. Сигурно в съзнанието й бе изникнал някакъв неприятен, грозен момент от последната им раздяла.

— Аз бях освободен. — Срамуваше се от това и с признанието си сякаш стопи студенината на разговора, макар че тя, изглежда, не забеляза промяната. — Изклинчих от военна служба. Мирновременен кръшкач — какво по-позорно?

Тя помълча, а сетне попита:

— Колко деца имаш?

— Две. На три и на една. Момиче и момче — като по поръчка. А ти — той се поизчерви и отри чело да прикрие смущението си… — имаш ли деца?

— Не, сметнахме, че няма да е подходящо, докато не се установим някъде за по-дълго.

Сега той трябваше да се справя с неловкото мълчание. Бяха наравно — тя също му бе разкрила слабото си място. Джанет прекръстоса крака и се усмихна някак особено и пресилено.

— Мъча се да си спомня кога беше последната ни среща — призна той. — Не се сещам как скъсахме.

— Аз също — рече тя. — Един и два пъти ли ни се бе случвало?

Клайд се почуди дали с този сарказъм тя не се мъчи да изцеди от очите му сълзи на разкаяние. Вероятно не: преднамерените думи не бяха в арсенала на нейните оръжия, макар че навремето се бе опитала да усвои нещичко от него в това отношение.

Той стана от стола си и се премести на пейката, до нея.

— Ще ми повярваш ли — рече той, — че от всички в тоя град най-много исках теб да срещна. — Прозвуча глупаво, но той си беше подготвил отдавна тези думи, в случай че я срещне някога.

— Защо? — Това вече бе в стила й: любопитствуваше простодушно, нацупила устни. Беше забравил за тази нейна привичка.

— Как тъй защо. По най-различни причини. Исках да ти кажа нещо.

— Какво?

— Ами че ако съм те обидил, било е от глупост, понеже съм бил хлапак. Често съм се питал оттогава насам дали наистина не съм те обидил, защото изглежда, че ти всъщност си единственият човек извън семейството ми, който някога ме е харесвал.

— Нима?

— Ако смяташ, че си много интересна, като задаваш кратки въпросчета, лъжеш се.

Тя извърна лице и сякаш остави при него единствено тялото си — по-скоро бледата ръка-дирек и осеяното с лунички заоблено рамо, прерязано от презрамката на памучната й рокля.

— Ти се правиш на интересен. — Думите й бяха съвсем измъчен и безсмислен опит за самозащита. Клайд, буквално парализиран от този явен изблик на обич, докосна неловко ръката й. Тя тутакси скочи, явно предчувствувала жеста му, и застана до масичката край прозореца, където в редички бяха строени списания. Както бе свела глава с поглед в заглавията, върху тила й падаше сянката на разхлабения кок. Тая коса винаги й бе създавала затруднения: все се изплъзваше от фибите.

Лицето на Клайд пламтеше.

— Мъжът ти наблизо ли работи?

— Сега си търси работа. — Обнадежди го с това, че му отговори гърбом.

 

 

— Мистър Бен? — Поклащайки се като часовниково махало, миниатюрната сестра-секретарка го въведе в едно от свещените кабинетчета и му посочи висок стол с подвижна облегалка, облицован в черна кожа. Инструментите на Пенипакър го плашеха открай време. Подредени из всички стаички, те нямаха чет. Над лявото му рамо бе надвиснало разклонено дърво, окичено с тръбички и лещи, а от дясната му страна стоеше в очакване покрито стоманено легенче. На една таблица за проверка на зрението бяха нанизани разни безсмислици. След известно време се появи и самият Пенипакър: висок, прегърбен мъж с петна по скулите и с изражение на сподавен гняв.

— Та от какво се оплакваш, Клайд?

— Нищо ми няма. Искам да кажа, дреболия е — започна Клайд и се засмя ни в клин, ни в ръкав. В младежките си години бе установил шеговити приятелски отношения със зъболекаря и участъковия си лекар, но не бе успял да се сближи с Пенипакър, който си оставаше (така както го бе възприел още в началото) надменен издевател, назначаваш, скъпоплатени унижения. Когато Клайд беше в трети клас, той го накара да сложи очила. По-късно всяка година чистеше ушната му кал със свистящо впръскване на хладка вода, а веднъж завря два метални шиша в ноздрите му в безрезултатно усилие да отпуши синусите. Клайд винаги се смяташе недостоен за Пенипакър: чувствуваше се като отточна тръба, която замърсява спокойните води на този човек.

— Просто от два месеца и повече клепачът ми трепти и ми пречи да се съсредоточа.

Пенипакър зашари над дясното му око с фенерче, тъничко като молив.

— Левият клепач — каза Клайд, като не смееше да помръдне глава.

— Пишеш ли статии, Клайд?

— От дъжд на вятър. Ходих на доктор там, където живея, и той каза, че било като разтракан калник и нищо не можело да се направи. Каза, че ще премине, но то не ще и не ще, тъй че накарах майка да ми запази час.

Пенипакър насочи поглед към лявото му око и още повече приближи лице. Разстоянието между очите и устата му беше много голямо. Надвесеното лице напомняше ония първи снимки, правени от ракети, на които вече ясно си личи заобленият лик на земята.

— Как се чувствуваш на родна земя? — попита Пенипакър.

— Чудесно.

— Малко необичайно, нали?

Самият въпрос звучеше необичайно.

— Малко.

— Хм. Това е интересно.

— Две неща предполагах за окото. Първо, поръчах си очила на един човек в Масачузетс, при когото никой не ходи, и си помислих, че може да ми е объркал диоптрите. Оборудването му беше допотопно и направо бе хванало паяжина; все едно гледаш гравюра на Дюрер. — Не бе успял да определи докъде се простира общата култура на Пенипакър; канадското езеро не говореше за особен вкус, но пък като специалист бе прочут в целия окръг, и то в окръг, където лекарите се поставяха на най-високото стъпало на интелектуалната стълбица.

Фенерчето, хладно слънце сред оптически стъкълца, направо опря до клепача на Клайд, а отзад мержелееше замъгленото и безцветно лице на Пенипакър; разлятата му физиономия се килна гневно напред. Ослепен сред море от светлина, Клайд се побоя, че Пенипакър оглежда по-скоро душевното му дъно. Скован от страх, той продължи:

— Другото, което си мислех, е да няма нещо вътре. Нощем усещам, че все едно дълбоко под клепача ми дращи някакво зрънце.

Пенипакър се отдръпна и безцеремонно зашари с фенерчето по лицето на Клайд.

— Откога имаш тия люспички по клепачите си.

Обидата постресна Клайд.

— Люспички ли имам?

— Откога ги имаш?

— Понякога сутрин забелязвам нещо като пърхот по очите си, но си мислех, че това са гурелки, както им казвах едно време.

— Това не са гурелки — каза лекарят. И повтори: — Не са гурелки.

Клайд взе да се усмихва, като реши, че Пенипакър се подиграва на детския му език, но той го сепна:

— Подобно заболяване може да доведе до окапване на миглите.

— Нима? — Клайд се гордееше с миглите си, които навремето бяха удивително дълги и му придаваха одухотворен и миловиден девически израз. — Смятате ли, че това е причината за трептенето? — Представи си как клепачите му оголяват, а миглите му се поръсват по лицето като пипалца на насекоми. — Какво да правя?

— Много ли си натоварваш очите?

— Нормално. Не повече, отколкото преди.

Ръката на Пенипакър, която сега синееше пред заслепения поглед на Клайд, извади тъмнокафяво шишенце от едно чекмедже.

— Може би са бактерии, може да е алергия. На тръгване ще ти дам нещо, което трябва да го премахне и в двата случая. Разбираш ли ме? А сега — зашептя успокоително той и сложи върху челото на Клайд присвитата си длан, твърда като електрод — ще ти сложа капки в очите, за да проверим предписанието на очилата, които си купил в Масачузетс.

Клайд бе забравил, че тия капки парят, та не се сдържа и изохка; от очите му потекоха сълзи, докато Пенипакър придържаше клепачите му и ги отваряш и затваряше, сякаш си играеше с цветчета от кученце. После надяна на носа му смешни тъмнокафяви рамчици, като поиска модните рогови очила, които Клайд носеше в джоба си, и излезе. Имаше особен метод на работа — пълнеше килийките си с чакащи пациенти и ги обикаляше като тъмничар.

 

 

Клайд чу от разстояние звънливия глас на секретарката, а после боботенето на Пенипакър, който посрещаше Джанет, и накрая нейните думи. В отговора й ропотливо отекна думата „главоболие“. Сетне прихлопна врата. Тишина.

Клайд се възхити от деловия й тон. Винаги се бе удивлявал от тази нейна способност, от ръководните й заложби на любовния фронт, където бе толкова предана. Спомни си как поставяше келнерките на мястото им и как успяваше да заблуди майка си, когато тая бдителна жена нахълтваше неочаквано на закритата веранда, където те двамата уж играеха карти. В ъглите на верандата се мъдреха саксии с бегонии като предани джуджета; червеношийките си бяха свили гнездо в люляка, досами стъклата. Когато една вечер птиците престанаха да се плашат от присъствието им, на тях двамата, седнали на дивана люлка, това им се стори като знамение, като благословия.

За разлика от действието на нозокаина например разширяването на зениците става неусетно. Тапетите, които виждаше през отворената врата, си оставаха все така ясно очертани. Но като приближи пръсти към очите си, не успя да различи кожичките над ноктите. Попипа коса си отстрани, където бяха останали мокри следи. Пак разгледа пръстите си и не можа да забележи браздичките по кожата. Нишките на ризата му се бяха слели в трептяща разлята повърхност.

Пак се отвори и затвори врата — в един от кабинетите бе въведен нов пациент, задържан в плен от Пенипакър. Но не можа да долови стъпките на Джанет. Без да жертвува решително името си на добре възпитан младеж, в гимназията Клайд се бе осмелявал да апострофира учителите, които считаше за глупави или несправедливи. Стана от стола, огледа коридора, където в дъното се мярна бяло късче от секретарка, и като притича покрай една затворена врата, спря пред следващата, която бе открехната. Надникна вътре. Джанет седеше на стол с висока облегалка, също като неговия; привела гръб, тя бе захапала гребенче за кок, а вдигнатите й ръце навиваха косите. Щом той се вмъкна, тя извади гребенчето от устата си и се изсмя насреща му. В едно наклонено огледало над главата й видя лицето си, изкривено в конспиративна гримаса, нелепо маскирано с очилца — същински шоколадови монетки, — и й прости за смеха, макар да не подхождаше на това, което се канеше да я попита. Ала все пак я попита:

— Джанет, щастлива ли си?

Тя се надигна с делова физиономия, заобиколи го и щракна вратата. Докато се ослушваше, застанала с гръб към него, той прихвана косите й с една ръка и ги вдигна, като очакваше да съзре на врата й предишната сянка, но видя с разширените си зеници, че оголената й шия е грейнала като под пламъка на свещ. Плахо долепи устни до това място.

— Не обичаш ли жена си? — попита тя.

— Страшно я обичам! — прошепна той в нежния мъх на врата й.

Остана неловко приведен, когато тя се изплъзна и застанала пред огледалото, приглади назад разрошената си коса. После пак седна на стола и скръсти ръце в скута си.

— Току-що разбрах, че миглите ми ще окапят — рече Клайд.

— Хубавите ти мигли!? — рече нажалено тя.

— Защо ме мразиш?

— Ш-шт. Вече не те мразя.

— Но едно време…

— Не, никога не съм те мразила. Клайд, какви са тия досадни истории? Какво целиш?

— По дяволите, значи съм досадник? Знаех си. Забравила си всичко, а аз винаги съм те помнил. Ужасно си тъпа. Идвам тук с цялата си болка да й кажа, че ми е мъчно за нея и че искам да е щастлива, а тя ми се дърпа, като че ще я изям. — Под въздействие на това, което ставаше с очите му, езикът му се бе развързал и той нижеше неизбистрени мисли. Ставаше все по-хаотичен, а накрая падна на колене пред нея и се зачуди дали шумът няма да привлече Пенипакър.

— Трябва да те видя пак — заяви той.

— Ш-шт!

— Връщам се тук и се оказва, че единственото същество, което е било любезно с мен… към него аз съм се отнасял толкова зле, че то ме мрази.

— Клайд — рече тя, — ти не си се отнасял зле с мен. Беше много мил.

Изправил гръб, както бе на колене, той заопипва деколтето й, после го опъна надолу и надникна в притъмненото улейче между гърдите. Помнеше, че луничките й се стопяваха като сняг в белотата, очертана от банския костюм. Тежките неудобни очила се удариха в бузата й.

Тя бодна ръката му с гребенчето и той се надигна — изправи се сред една нова, не така печална атмосфера.

— Кога? — попита задъхано той.

— Не — рече тя.

— Как се казваш по мъж?

— Клайд, смятах, че бракът ти е сполучлив. Сигурно имаш чудесни деца. Не си ли щастлив?

— Щастлив съм, да! Но… — останалото бе така спонтанно изречено, че едва раздвижи устните му — щастието не е всичко.

По коридора зачаткаха токчета, приближиха вратата, подминаха я. Премалял от уплаха, той все пак успя да й изпрати въздушна целувка, безпогрешно вживял се в някогашното си дръзко ученическо лекомислие. Поизчака малко и се шмугна навън. Тъкмо бе пуснал дръжката, когато от неговия кабинет изникна секретарката и го пресрещна в коридора, дъхащ на линолеум.

— Къде мога да пия вода? — попита жаловито той с позата и хленча на сляп просяк. Без да го съзнава досега, наистина бе ожаднял.

 

 

— Веднъж годишно минавам през твоя край — говореше монотонно Пенипакър, докато мушкаше все по-Тежки лещи в металната рамка на носа му. Беше се върнал по-спокоен и разговорчив, след като всичките му стаички бяха пълни с пациенти. По шума от стъпките Клайд се бе опитал да разбере дали Джанет не си е отишла. Съмняваше се, че е още тук. При тази мисъл клепачът му пак затрепка. Не знаеше дори как се води по мъж.

— По магистралата за Ню Джърси — продължаваше да нарежда Пенипакър и лицето му ту се избистряше, ту се замъгляваше пред погледа на Клайд, — после нагоре, през моста „Джордж Вашингтон“, по меритския път и накрая все по Седмо шосе, та чак до езерото Шамплейн. Там ходим да ловим големите костури. Можеш да напишеш цяла статия за това.

— Гледам, че имате нов часовник в чакалнята.

— Коледен подарък ми е от фирмата „Олтън Оптикъл“. Можеш ли да прочетеш този ред?

— 7, 4, 1, а това е или 9, или 6.

— О — рече Пенипакър, без да поглежда. Бедният човечец, беше запомнил всички тия цифри и разните му занзибарски букви поред. Внезапно Клайд почувствува умиление към него. Лекарят смени едната леща. — Така ли е по-добре?… Или така?

След като прегледът свърши, Пенипакър заяви:

— Може да са му били прашни инструментите, но човекът ти е дал правилно назначение. В дясното ти око диоптрите на астигматизма са се увеличили, което се коригира с лещите. Ако чувствуваш напрегнатост, Клайд, причината е донякъде в тия тежки рамки, които постоянно се плъзгат надолу и създават призматичен ефект. За да не ти падат, трябва да носиш метални рамки с наносници.

— Те оставят такива грозни белези отстрани.

— На тебе ти трябват точно такива рамки. Костта ти, ето виж — той напипа собствения си нос, — е вдлъбната горе. Затова и не могат да ти се задържат обикновените рамки. През всичкото време ли си с очила?

— На кино и при четене. Когато ги сложих в трети клас, вие ми казахте само тогава да ги нося.

— Трябва да ги носиш непрекъснато.

— Нима? Дори и когато се разхождам.

— Да, постоянно. Вече не си в първа младост.

Пенипакър му подаде пластмасово шишенце с капкомер.

— Това ти е против лющенето на клепачите.

— Лющене ли? Звучи ужасно. Добре, ще ми мине ли трептенето?

Пенипакър рече с досада:

— Трептенето е от преумора на мускула.

И така, Клайд бе отпратен в един свят на петна, където предметите се разливаха пред погледа му. Сложил слънчевите си очила, той тръгна по коридора и секретарката му каза, че ще получи сметката по пощата. Сега чакалнята бе пълна — най-вече с омърлушени старци и късогледи деца, които мрънкаха и тормозеха майките си. От тази тълпа се надигна зрееща млада жена и както застана до Клайд, облъхна го с аромата на косите и кожата си и го накара да се почувствува цъфтящ, размекнат и отпуснат като пищно разтворена роза. Джанет пъхна в джоба на ризата му сгънато листче и каза най-спокойно:

— Той чака долу в колата.

Безличното застрашително „той“ отвори широко вратата на конспирация, в която Клайд влезе мигновено.

Изостана, за да й даде време да си отиде. Заобиколен от изпитателните очи на млади и стари, Клайд се почувствува като актьор, скрит в заслепяващото убежище на прожекторите. Позадържа поглед върху часовника-спидометър, чието екранче сега бе празно като писмо, получено на сцена. А сетне, като се усмихна иронично и в двете посоки, излезе във вестибюла: кутийка с гипсова стойка за чадъри и червена гумена изтривалка, на която пишеше „ВХОД“ с такива букви, че той спокойно ги различи.

Не очакваше, че не ще успее да прочете бележката й. Протегна напред ръка и бавно започна да приближава листчето към очите си, като го въртеше под светлината отвън. Макар да повтори тези опити няколко пъти, не му се удаде да различи и най-кратката дума. Виждаше само разлети сини петна. Ала му се струваше, че изпод петната разпознава почерка — наклонен, ясен и закръглен, шаблонен. Помнеше го от други бележки, получавани едно време. Това надзъртане през хартията в простодушната й същност разпали желанието му повече, отколкото докосването до нея. Пак мушна бележката в джобчето на ризата си и там тя стана като броня за сърцето му. В тия доспехи излезе на познатата улица. Кленовете, чакълената настилка, сенките, къщите и циментът заблестяха пред изтерзания му поглед като картина, останала в спомените. Той пак се превърна в дете на тоя град, където животът бе недостижимо приключение, мълва, вечно очакване на радост.