Алфред дьо Мюсе
Мадрид

Мадрид, о, столица-принцеса,

сред теб — от не едно селце са! —

ту грейне син, ту тъмен взор.

О, град със страстни серенади,

с разходките на двойки млади

среднощ под звездния простор.

 

Мадрид с кориди, заехтели

от ръкопляскане на бели

ръце, развели ветрила.

И що сеньори, сеньорини

през лунна нощ с воали сини

по мраморните стъпала.

 

Мадрид, Мадрид, за тия талии

и аз, и всички сме мечтали,

но знам една с тъй гъвкав кръст,

че — руси, смугли, с перли скъпи —

не може никоя да стъпи

дори на малкия й пръст.

 

Познавам нейната дуеня,

прозореца й в нощни бдения

държи отворен тя за мен,

от нея погледи не свалят

дори епископът и кралят

на службата в тържествен ден.

 

Това е мойта андалуска!

Вдовица дивна, ловко спуска

от ревност изтъкан воал!

И ангел чист! И тъмен демон!

И сякаш птица с глас неземен,

и с плът на златен портокал.

 

Ах, щом с целувки най-изкусни

тя впие сочните си устни

в езическите ми уста,

като змия се заизвива

и нежна, гъвкава и дива

край мен се вие в унес тя.

 

Какво ми струва ли? — на сметка

ми е капризната кокетка:

това е конят, в пяна цял,

и комплимент — каква мантиля! —

бонбони с мирис на ванилия,

и цяла нощ на карнавал.