Франсоа Вийон
Балада за любимата

Фалшива хубост, скъпа при това,

Радушна уж, а пък с душа лукава;

Аз молех за любов, а тя едва

Не ме уби — от камък по-корава.

Сърцето на смъртта се уповава!

Очите й — в тях милост не търси,

А моля пак: смекчи си малко нрава,

смили се вече, клетника спаси!

 

Мъчителката зла ме окова,

А аз търпя и, както често става,

Разнася ме днес хорската мълва,

Търпя и скитам, търся уж забрава,

А мало и голямо ме задява.

Какво сега? Върви се обеси!

Не щеш — за милост се моли тогава:

смили се вече, клетника спаси!

 

Върви си времето, като трева

И ти ще свехнеш, всеки плод презрява,

Йерархът даже няма тук права…

О, само луд с това се утешава! —

Над мене висне същата разправа.

Но днес над ручея се надвеси

и жадно пий, че всичко отминава:

смили се вече, клетника спаси!

Послание

О, Принце на любовната прослава,

не ме кори, скръбта ме подкоси,

една молба към Бога ми остава:

смили се вече, клетника спаси!