Деймън Найт
Двама са много (3)

III

Грамадното тяло, приличащо на гъсеница, излезе от гъстата гора и се заспуска по дългия склон, покрит с килим от твърда като метални проводници мъртва трева и след малко в долината, достигна руслото на реката, в което все-още течеше тънка струйка вода. Далеч надолу по течението, до брега, който почти не се виждаше през приличащите на скелети храсти, се намираше стадо от някакви животни, които напомняха по нещо на свине. Джордж доложи на останалите за видяното и започна да се промъква внимателно към нищо не подозиращите същества.

— Откъде духа вятъра, Вивиан? — запита той момичето. — Усещаш ли го?

— Не — отвърна тя. — При спускането изглежда бе срещу нас, а сега… май не е променил посоката си.

— Това е добре. Така ще се спуснем незабелязани.

— Но нали… не се каним да ги ядем, а?

— Същото и аз бих те попитал, Майстър — дочу се и гласът на майор Хамс. — Е, не съм кой знае, колко претенциозен, но да си кажа правото…

На Джордж също му се повдигаше: като останалите и той бе израснал на диета от синтетични храни, но сега възрази енергично:

— Какво друго ни остава? Имате очи, и нима не виждате, че наближава зима? И при това след знойно лято без валежи. Голи дървета, пресъхнали реки. Или ще ядем месо, или нищо няма да ядем, или може би… предпочитате насекоми!

Отвратеният Хамс от предложението мърмори още известно време, но се предаде и млъкна.

Видяни отблизо животните още по-малко приличаха на свине и с още по-неапетитен вид. Телата им бяха слаби и сякаш разделени на отделни части, цветът бе розовосив, а над четирите къси крачка и между широките разтворени уши се подаваха тъпи и зъбати зурли. Те се ровеха в почвата и понякога нещо намираха и тогава лакомо замляскваха.

Джордж изброи над тридесетина животни. Те се държаха близо едно до друго и стадото обхващаше сравнително малко пространство между храстите и реката. Движеха се сравнително бавно, но късите им крака подсказваха наличието на значителни сили. „Навярно могат добре да осакатят някой, ако се наложи“ — помисли си Джордж.

Напред се придвижваше педя след педя, като бе спуснал очите си на възможно най-ниското положение и замираше веднага щом някое от животните повдигаше глава. И колкото повече се приближаваше, толкова по-предпазлив ставаше. Но когато до най-близкото животно оставаха само десетина метра, МакКарти изведнъж го сряза:

— Майстър, а замисляш ли се, как именно ще изядем това същество?

— Не приказвайте глупости! — ядоса се той. — Ние…

И тогава му хрумна мисълта, че чудовището може да се е отказало от нормалния си начин на хранене, след като е било заселено от новите си наематели? „Очаква ли от нас, да създадем зъби, хранопровод, и въобще всичко останало? Едва ли?! Преди да го направим, ние ще умрем от глад! Но от друга страна, то би трябвало да изостави нормалния си начин на хранене, иначе би смляло съжителите си при първия обед. Ето къде се намира разковничето!“

— Е? — запита МакКарти.

Не. Не може да е така. Джордж бе убеден. Само, че нищо не можеше да обясни сега. И въпреки това, мисълта бе неприятна… И какво ще стане, ако храната стане съквартирант, а наемателят се превърне в храна?

В този миг най-близкото животно вдигна глава и четирите остри червени очички се впиха в това, което сега бе и Джордж. Увисналите уши щръкнаха. Нямаше време да се размишлява повече.

— Видя ни! — Извика Джордж. — Напред!

Сякаш всичко наоколо се раздвижи. Само преди миг те лежаха неподвижно на боцкащата суха трева, а сега се носеха напред с бързината на мощен експрес. Стадото галопираше пред тях. Бясно галопиращите крака на най-близкото животно постепенно нарастваха по размери. Те го настигнаха, натиснаха го с цялото си тяло и продължиха да тичат напред.

Джордж погледна назад и видя животното да лежи на земята неподвижно, било мъртво, било в безсъзнание.

Настигнаха още едно и само го докоснаха. „Наркотик — като оззарение премина през главата на Джордж. — Достатъчно е едно допиране. Ха така, още едно и още едно. Разбира се, че можем да ги смелим — помисли с облекчение. — Чудовището смила плячката си избирателно, иначе не би могъл да остави недокосната нервната ни тъкан“.

Четири. Шест. Последваха три наведнъж, когато стадото се сби в купчина и така преодоля теснината между гората и стръмния бряг на реката. Последваха още две, които незнайно защо тръгнаха в паника обратно по следите си. И още четири, които се откъснаха от стадото…

Останалите се скриха във високата трева на върха на склона. Петнадесет животни бяха полегнали в нишка по изминатия дотук път.

Джордж се върна при първата жертва.

— Приседнете, Хамс — каза той. — Нека влезем под него, но така, че главата му да остане навън.

— Защо? — попита войника.

— Надявам се, че не искате, мозъка на животното да се окаже сред нас? Откъде да знаем, колко мозъка може да вмести тази твар. Ами ако се окаже, че тя предпочете нов мозък вместо някой от нашите? Но едва ли ще се отказва от нечия нервна система, ако ние се въздържим да поглъщаме и главата…

— О-ле-ле! — простена слабо Вивиан.

— Моля за извинение, мис Белис — с разкаяние произнесе Джордж. — Впрочем, всичко би било не така неприятно, ако не си давахте такава свобода на въображението. Е, не е като да има хранителни смукала или…

— Добре де — каза тя. — Само да не говорим за това, моля ви.

— Аз също мисля така — вмъкна се и Хамс. — Нужен е повече такт, Майстър. Нали така?

Упрека би възприен. Джордж съсредоточи вниманието си на тялото на животното, което се намираше сега отгоре над чудовището, между него и Хамс. То плавно потъваше в желатиновата плът и биваше обвивано в непрозрачен облак.

Когато то почти изчезна и главата се отдели от туловището, те се преместиха на следващото. Този път, по предложение на Джордж, те „захапаха“ едновременно две тела. И постепенно раздразнението изчезна нанякъде, те започнаха да се чувствуват радостни, весели и доволни. Ученият откри, че отново може да мисли последователно и да не изпуска важни логически звена.

Те се справяха с деветото или десетото животно и Джордж с упоение бе предоставил на въображението си да рисува сложната циркулационна система на чудовището, когато изведнъж МакКарти изведнъж наруши мълчанието:

— Аз намерих начин да се върнем в лагера по съвсем безопасен начин — изрече с обичайния си твърд начин. — Започваме незабавно!

* * *

Объркан и ужасен Джордж естреми поглед към мястото, където се намираше мозъка на МакКарти. Нещо влакнесто се подаваше от нейната страна, по нещо напомнящо (всъщност такова си и беше) карикатурна, но напълно оформена ръка. Пред очите му тя се протегна, напипа едно трънче и го измъкна.

— Майор Хамс! — каза МакКарти. — Нареждам ви, да намерите веднага следните предмети. Първо: повърхност годна за писане. Това може да бъде широк и светъл лист, достатъчно сух, но в никакъв случай чуплив. Или дърво, от което може да се свали част от кората. Второ: оцветяващо вещество. Например, някакви ягоди с подходящ сок. Всъщност и проста кал ще ни свърши същата работа. Трето: Клонче или парче тръстика за перо. Когато ме насочите към тези неща, аз ще напиша докладна, в която ще опиша бедственото ни положение. Вие ще я прочетете и ще ми посочите грешките, които ще поправя. Когато я изготвим, се връщаме в лагера през нощта и ще я поставим на видно място. После се отдалечаваме и когато докладната бъде прочетена, езлизаме отново. Майоре, започвайте!

— Е, какво пък… — отвърна майорът. — Работата е там, че… Аз предполагам, че вие сте намерили начен да държите перото, Мис МакКарти?

— Глупак такъв! — отсече тя. — Естествено! Аз направих ръка.

— Тогава съм съгласен. Е, да видим, какво има наоколо. Струва ми се, че в близката горичка…

Общото им тяло направи скок в посока гората.

Джордж се закова на място.

— Чакайте! — отчаяно заговори той. — Нека проявим мъничко благоразумие и първо свършим с храната, преди да тръгнем. Кой знае, кога отново ще ни се удаде отново да хванем свинско…

— Колко са големи тези същества, майоре? — запита МакКарти.

— Като ги преценявам на око, около шестдесет сантиметра дължина.

— И ние нагълтахме девет броя, нали?

— Около осем — каза Джордж. — Последните две, са изядени само наполовина.

— С други думи — пресметна МакКарти, — на всеки от нас се падат по две прасета. Разкошно. Съгласни ли сте, майоре?

— Грешите, мис МакКарти — възрази съвсем сериозно Джордж. — Вие пресмятате в човешките мащаби потребностите в храна, докато този организъм има съвсем друг начин на обмяна на веществата, а и масата му е три пъти по-голяма от нашите четири тела. Съдете сама, само двадесет часа след като ни погълна това същество изгладня. А по вашите замисли, то трябва да издържи до утре сутринта.

— Правдоподобно е — каза Хамс. — Изобщо, мис МакКарти, предлагам, да се запасяваме с провизии, винаги когато имаме възможност. При такива темпове на зареждането, ние ще изгубим максимум около половин час.

— Съгласна съм. Но се постарайте, да стане по-бързо.

Те се запътиха към следващата двойка жертви. Джордж трескаво съобразяваше. С МакКарти бе безполезно да се спори. С Хамс — май също. Впрочем, защо да не опита? Ако само убеди майора, то и Белис би се присъединила към тях. Това май е единствената им надежда.

— Хамс — каза той, — представяли ли сте си поне за миг, какво ни очаква, когато се върнем?

— Вие сами разбирате, че това не е в задълженията ми. И го предоставям на вас, техничарите.

— Не става за това, а за съвсем друго. Представете си, че вие сте шеф на такава група, като нашата, и не ние, а други четирима са попаднали в този организъм…

— Какво, какво? Нещо не разбирам…

Джордж търпеливо повтори отново всичко.

— Аха, разбирам. Е, и какво от това?

— Какво бихте заповядали вие?

Хамс се замисли само за миг.

— Ще предоставя съществото на биологическата секция. Какво друго мога да направя?

— А не ви ли се струва, че ще издадете заповед, веднага да се унищожи, като възможна опасност?

— Дявол да го вземе! Възможно е… О, не! Трябва да се направи по-ясно донесението. Ние се явяваме ценен образец и т.н. и т.н. Да се отнасят към нас внимателно…

— Добре — каза Джордж. — Да предположим, че подействува, е какво ще последва тогава? Зная, не ви влиза в задълженията, така ще кажа аз. С деветдесет процента сигурност твърдя, че в биологическата секция в нас ще видят възможно оръжие на врага. А това означава, че ще минем през разпит по всички правила и не се опитвам да гадая, какво ще стане.

— Майор Хамс — изкърца гласът на мис МакКарти. — Майстър ще бъде разстрелян за неблагонадеждност при първата възможност. Под страх от същото наказание ви забранявам да разговаряте с него!

— Прекрасно — развълнува се Джордж, — но тя не може да ви попречи да ме слушате. Та, Хамс, ще взимат проби. И то без да правят упойка. И накрая или ще ни унищожат или ще ни изпратят на най-далечния преден пост за следващи изследвания. Ние ще станем собственост на Федерацията, най-висша нейна тайна и от Службата за Безопасност никой няма да ни реабилитира, никой няма да си позволи да поеме такава отговорност и ние никога няма да се измъкнем от там. Ние наистина сме ценен образец, майоре. Но никой няма да има полза от нас, ако се върнем веднага в лагера. Ние можем да представляваме каквото си искаме голямо откритие, но дори да бяхме просто една искрица ново знание, пак щяхме да бъдем обявени за свръхсекретни и никога да не излезем от стените на Службата по Безопасност. Ако се надявате, че те ще могат да ви измъкнат от тази работа, то вие грешите. Тук няма да помогне присаждането на крак или ръка — тялото ви е разрушено, Хамс, с изключение на нервната система и очите. Ние ще може да имаме такова ново тяло, което сами си създадем. Ние трябва да останем тук и да си го създадем!

— Майор Хамс! — каза мис МакКарти. — Смятам, че напразно изгубихме прекалено много време. Започвайте да търсите нужните ни неща!

Миг Хамс мълча и общото им тяло не помръдна. После каза:

— Та, значи, трябва ни лист, клонче и няколко ягоди, нали? Или поне известно количество кал. Мис МакКарти, това ви го казвам неофициално… Позволете ми да ви запитам по един въпрос… преди да започнем работата. Мислите ли, че те ще ни припишат нещо, а? Нали знаете, как става това: един техничар казва едно, друг — друго. Разбирате ме, нали?

Джордж с безпокойство наблюдаваше крайника на МакКарти. Ръката ритмично се сгъваше и разгъваше и растеше пред очите му. Често пръстите се завираха в шумата по земята, късаха по тревичка или две, а понякога и цяло снопче.

— По това не мога да ви кажа нищо, майоре. Въпросът не се отнася по работата. Нашият дълг е да се върнем в лагера! Това е всичко, което следва да знаем.

— По тази точка съм съгласен с вас — отвърна Хамс. — При това ние нямаме никакъм избор, нали?

Джордж се съсредоточи на един от израстъците под тялото на чудовището и страсно пожела той да се превърне в ръка. Но изглежда бе започнал прекалено късно.

— Имаме избор — изрече той. — Трябва просто да продължим да съществуваме в този вид, в който се намираме сега. Дори Федерацията да удържи тази планета в течение на столетия, на нея все ще останат неизследвани места. И ние ще живеем в тях.

— Но — възрази Хамс, сякаш отговаряше на собствените си мисли, — човек не може просто така да скъса с цивилизацията?

Джордж отново усети, че го теглят към гората и отново се възпротиви. Но Хамс впрегна още мускули и преодоля съпротивата. Като се тресеше чудовището измина половин метър и се закова на място.

И за втори път през този ден Джордж бе принуден да измени своето мнение за Вивиан Белиз.

— Аз ви вярвам, мистър Майстър… Джордж — каза тя. — Не искам да се връщам. Кажете какво трябва да правя?

— Ето, така те харесвам! — каза Джордж, като помисли известно време. — Ако си в състояние да създадеш ръце ще бъде най-добре.

Борбата продължаваше.

— Противникът се определи — каза мис МакКарти на Хамс. — Сега всичко е ясно.

— Така е! Напълно ясно.

— Майор Хамс — решително каза тя. — Вие май също сте против мен, а?

— Май е така? — нерешително каза Хамс.

— Така е! Щом го казвам или мисля е вярно. Сега ми кажете: Майстър къде се намира — отляво или отдясно?

— Отляво, поне това знам със сигурност. Виждам стеблата на очите му.

— Прекрасно!

Ръката на МакКарти се издигна. В дебелите, като кремвирши пръсти, бе стиснат камък с остър връх.

Джордж с ужас видя тази ръка да се извива на изпъкналото тяло на чудовището. Дългият като нож камък се забоде леко и изпитателно в повърхността на тялото само на три сантиметра от мястото под което се намираше неговия мозък. После юмрукът се вдигна и замахна. Остра болка прониза биолога и го накара да се усети като ранен звяр.

— Мисля, че не е достатъчно дълга — каза МакКарти, отново сгъна ръката и удари по същото място. — Не — замисли се над резултата. — Ще ни потрябва още доста време. — после се обърна към съратника си. — Майор Хамс, сега ще опитам отново, а вие доложете, дали сте забелязали някаква реакция в стеблата на очите на Майстър.

Болката разкъсваше нервите на Джордж. С едното си вече полусляпо око той наблюдаваше за зародиша на ръка, който, за съжаление така бавно, растеше под долния край на тялото. А с другото като омагьосан следеше ръката на МакКарти, която бавно се издължаваше в неговата посока. Но странно, сякаш растоянието вместо да се съкращава, се увеличаваше.

Плътта на чудовището пълзеше на различни страни и увличаше мис МакКарти със себе си. А тя нанесе отново удар и в него вложи цялата си злобна сила. Но този път болката бе значително по-слаба.

— Майоре — запита гласът и, — какви са резултатите?

— Никакви — отвърна храбрият войник. — Май никакви. Между другото, струва ми се, че леко се придвижваме напред, мис МакКарти.

— Лъжете се жестоко — отвърна тя. — Изтласкват ни назад. Бъдете бдителен, майоре!

— Не — запротестира Хамс, — ние наистина се движим в посока на гората. Ей богу, аз съм отпред, а вие ме следвате.

— Майор Хамс, аз се движа напред, а вие ме следвате, ясно ли е!

Джордж се огледа и видя, че и двамата са прави. Тялото на чудовището бе загубило закръглената си форма и се разтягаше в направление Хамс — МакКарти. По средата се бе образувало нещо като пояс. Вътре също всичко бе в движение.

Четирите мозъка сега се намираха не в ъглите на квадрат, а на правоъгълник.

Нишките на гръбначните мозъци също бяха изменили разположението си. Неговият мозък и този на Вивиан сякаш си запазваха местата. Докато тези на Хамс и МакКарти се отдалечаваха.

Изглежда съществото meisterii се делеше на две, след като бе достигнало маса около двеста килограма; при това разпределяше съквартирантите поравно във всяка своя половина: Хамс и Майстер в едната, МакКарти и Белис в другата.

Джордж се досети, че при следващото деление всяка особа ще бъде принудена да се ограничи с един мозък, а при още едно — отново ще се появи чудовището в първоначалното му състояние: незаселен, скрит и очакващ поредната жертва, която ще има нещастието да се спъне в него.

Но следователно, подобно на обикновената амеба, този удивителен организъм е безсмъртен. Ако се изключат нещастните случаи, той никога няма да умре, а само ще расте и ще се дели.

За съжаление, иначе стоят нещата с квартирантите му — тъканите им стареят и умират… Но всъщност, така ли е това? Нали нервната тъкан не може да расте, а при него и мис МакКарти тя се разрастна. Никакво съмнение: новата им нервна тъкан не можеше по никакъв начин да бъде от старата. Тя е копие, имитация, създадена от организма на чудовището по модел на чуждеродните образци.

Но копието не отстъпваше по нищо на оригинала — новата и стара тъкан проникваха една в друга, аксоните се протягаха към дендритите и в резултат мускулите се съкращаваха и отпускаха по команда. С други думи, копието работеше изправно. Следователно, когато нервните клетки се състарят, те ще бъдат заменени. И в края на краищата и последната негова клетка ще умре и ще изчезне първоначалната система, човекът напълно ще премине в структурата на чудовището, но „различието, което не поражда различие, не е различие“. В същност, квартирантът ще продължи да бъде квартирант, но вече безсмъртен.

Освен ако няма нещастни случаи.

Или убийства!

— Майор Хамс — казваше през това време МакКарти, — не карайте хората да ви се смеят. Защо се опитвате да ми напълните главата с разни глупости? Нали ако сте прави, то усилията ни ще са насочени в противоположни посоки и ще разкъсат това същество.

МакКарти за нищо не се досещаше. Е, да мисли каквото си ще, това ще я лиши от възможност да действува, а през това време и делението ще завърши… Не, така не става. Самият Джордж бе извън досега й, но какво ще стане с Белис? Нейният мозък и този на МакКарти се сближаваха…

Какво да прави? Ако предупреди по някакъв начин девойката, това означава да обясни и на МакКарти истинското положение. Но ако това я насочи по лъжлива следа…

Внезапно се досети, че няма никакво време. Ако той не греши и общуването се осъществява, благодарение на някаква физическа връзка, но тази връзка дълго няма да издържи. Поясът между двете двойки мозъци непрекъснато се увеличаваше. Той се реши.

— Вивиан! — повика я той.

— Какво има, Джордж?

— Чуй ме добре — започна да обеснява и усети облекчение. — Не ние обтягаме чудовището на разни страни, а то само се дели на части. То така се размножава. Ти и аз ще се окажем в едната половина, а Хамс и МакКарти в другата. Ако ни оставят на мира, всеки ще поеме накъдето му видят очите…

— О, колко се радвам!

Колко бе приятен гласа й!…

— Но може да ни се наложи да се бием. Това зависи само от тях. Така че, създавай ръка, Вивиан! Създавай ръка!

— Ще се опитам — отвърта тя неуверено. — Аз не знам…

Гласът на МакКарти заглуши нейните думи.

— Майор Хамс! Вие имате очи и затова ваш дълг е, да се погрижите, да не им дадем възможност да избягат. През това време ви съветвам и вие да си изградите ръка.

— Служа на Гражданската Безопасност! — отвърна Хамс.

Озадачен и до известна степен объркан, Джордж погледна надолу край своята наполовина оформена ръка. Почти вън оп полезрението му, под Хамсовия участък на тялото започна да избива масивен зародиш на ръка. Майорът явно бе работил тайно, като го бе крил под края на тялото… И този израстък бе къде по-развит от неговото творение.

— Ехе — изведнъж проговори Хамс. — Мис МакКарти, Майстър само ни е промивал мозъците. Виждате ли, ние с вас, не може да се окажем в една половина. Това просто не може да се случи! Ние сме на противоположните краища на това проклето нещо. Вие ще бъдете с Мис Белис, а аз с Майстър.

Чудовището явно вече си оформи елегантна талия. Нишките на гръбначния мозък се бяха опънали така, че между тях се забелязваши изтъняването.

— Добре — слабо изграка МакКарти. — Благодаря ви, Майор Хамс!

— Джордж! — сякаш някъде много отдалеч достигна до него изплашеният глас не Вивиан. — Какво да правя?

— Прави ръката си! — завика той.

Но отговор не последва.