Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2009)
Корекция и форматиране
NomaD (2010)

Издание:

Гюстав Флобер. Избрани творби в четири тома. Том 1. Мадам Бовари

Пето издание

Съставител: Богдан Богданов

Редактори: Пенка Пройкова, Силвия Вагенщайн

Художник: Петър Добрев

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Евелина Тодорова

Издателство „Народна култура“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

I

Гюстав Флобер е роден в Руан на 12 декември 1821 година. Майка му, дъщеря на лекаря Фльорио от Пон л’Евек, произхождала от долнонормандския род Канбрьомер дьо Кроа-Мар и била в некръвно родство с Туре[1] от Учредителното събрание.

Бабата на Флобер, Шарлот Канбрьомер, в детството си дружала с Шарлот Корде[2].

Баща му, родом от Ножан-сюр-Сен, Шампан, бил първокласен и известен хирург, директор на болницата в Руан. Човек прям, непосредствен и рязък, той не се възмутил, но се учудил от влечението на сина си Гюстав към литературата. Смятал писателството за ненужен и лентяйски занаят.

Гюстав Флобер бил обратното на дете-чудо. Научил се да чете изключително трудно. Когато на деветгодишна възраст тръгнал на училище, едва се справял с четенето.

Голямата му детска страст била да слуша приказки. Седял неподвижен, вперил в разказвача големите си сини очи. След това размишлявал в продължение на часове, е пръст в устата, напълно вглъбен, като на сън.

Умът му обаче работел. Той вече измислял пиеси, които не можел да напише, но които изигравал сам, изпълнявайки ролята на всички действащи лица и съчинявайки дълги диалози.

От най-ранно детство двете отличителни черти на характера му били голямата наивност и ужасът от физическото усилие.

Такъв си остана през целия си живот — наивник и домосед. Не можеше да гледа без раздразнение някой да ходи или въобще да се движи около него. Заявяваше с острия си, звучен и винаги малко театрален глас, че това не е признак за интелигентност. Казваше: „Човек не може да мисли и да пише, ако не е седнал.“

Наивността му се запази до последните му дни. Този тъй проницателен и изтънчен наблюдател като че ли виждаше ясно живота само отдалеч. Допреше ли се до него, станеше ли дума за най-близките му съседи, сякаш пелена покриваше очите му. Крайната му природна порядъчност, непоклатимото му чистосърдечие, щедростта на чувствата му, на душевните му пориви са несъмнените причини за тази упорита наивност.

Той живя до света, а не вътре в него. По му се отдаваше да наблюдава и не умееше много да общува.

Думите, които написа за приятеля си Луи Буйе[3] в предговора към „Последни песни“, могат да се приложат за самия него:

„Ако възприемате случките от заобикалящия ви свят като някаква илюзия, която трябва да опишете, и ако при това всички неща, включително и собственото ви съществуване, губят за вас всяко друго предназначение и се чувствате решени на всяко унижение, готови на всякаква жертва, бронирани срещу всяко изпитание, залавяйте се за работа, печатайте!“

В младостта си бил изумително красив. Един стар приятел на семейството, прочут лекар, казал на майка му: „Вашият син е самият млад Амур.“

Изпълнен с пренебрежение към жените, Флобер живеел в състояние на артистична възторженост, в нещо като поетичен екстаз, подхранван от всекидневното общуване с най-скъпия му приятел, първия му наставник, братското сърце, което човек намира веднъж в живота, Алфред Льо Поатвен, съсипан от работа и починал съвсем млад от сърдечно заболяване.

По-късно самият Флобер бил поразен от ужасната болест, която друг негов приятел, Максим дю Кан, има лошото хрумване да направи публично достояние в стремежа си да намери връзка между артистичната природа на писателя и епилепсията, да обясни първата чрез втората.

Разбира се, страшното зло не е могло да порази тялото, без да засегне разсъдъка. Но дали да съжаляваме за това? Дали напълно щастливите, силни и здрави хора са добре подготвени да разберат, да прозрат, да изразят живота, нашия тъй тревожен и тъй кратък живот? Дали те, преливащите от жизненост, са способни да открият всички нещастия, всички страдания, които ни заобикалят, да си дадат сметка, че смъртта неспирно ни покосява, всеки ден и навсякъде, свирепа, сляпа, неизбежна.

Така че възможно е, вероятно е първият пристъп на епилепсия да е оставил следа на меланхолия и боязън върху пламенния дух на здравото момче. Вероятно в него се е запазил известен страх от живота, донякъде мрачен поглед върху нещата, някаква подозрителност спрямо събитията, съмнение в очевидното щастие. Но който е познавал възторжения и як Флобер, който всекидневно го е виждал да живее, да се смее, да се превъзнася, да чувства и да се вълнува, несъмнено знае, че страхът от кризите, които впрочем изчезнаха в зряла възраст и се появиха отново едва в последните му години, не бе изменил почти никак начина му да живее и чувства, нито навиците му.

Ако не се смятат няколкото непубликувани литературни есета, Гюстав Флобер издава първата си книга през 1857 година и това е шедьовърът „Мадам Бовари“.

Известна е историята на този роман, делото, заведено от прокуратурата, яростната обвинителна реч на Пинар, чието име ще остане свързано с делото, красноречивата защита на Сенар, оправдателната присъда, изтръгната трудно, с пазарлъци, предизвикала тежките укори на председателя на съда, после успехът — отмъстителен, блестящ, огромен!

Но „Мадам Бовари“ си има и тайна история, от която могат да се поучат начинаещите в трудния литературен занаят.

Когато след пет години настървен труд Флобер най-после завършил гениалното си произведение, той го поверил на приятеля си Максим дю Кан, който го предал на Лоран Пиша, редактор и собственик на „Ревю дьо Пари“. Тогава Флобер си дал сметка колко е трудно да те разберат отведнъж, до каква степен оставаш недооценен от тези, в които най-много вярваш, които минават за най-умни. От това време именно води началото си презрението му към човешките оценки и ироничното му отношение към пълното утвърждаване и отричане.

Малко след като занесъл на Лоран Пиша ръкописа на „Мадам Бовари“, Максим дю Кан написал на Гюстав Флобер следното изключително писмо, което може би ще промени мнението създало се в обществото след разкритията, направени от този писател за приятеля му, и особено за „Мадам Бовари“ в книгата му „Литературни спомени“:

14 юли 1856 г.

 

Драги мой, Лоран Пиша прочете романа ти и ми връчи рецензията си, която ти изпращам. Като я прочетеш, ще видиш, че тя съвпада с моето мнение, защото в нея се съдържат почти всички забележки, които ти направих, преди да заминеш. Предадох книгата ти на Лоран, като само му я препоръчах горещо. Така че съвсем не сме се уговаряли да те мерим с един аршин. Съветът, който той ти дава, е добър, дори бих казал, че е единственият, който трябва да последваш. Дай ни пълна свобода на действие, за да можем да публикуваме романа ти в „Ревю“. Ще направим съкращенията, които считаме за наложителни. После ти можеш да го издадеш в книга както намериш за добре, това си е твоя работа. Дълбокото ми убеждение е, че ако не направиш това, много ще се изложиш, публикувайки за пръв път едно объркано съчинение, чиито стилистични достойнства не са достатъчни, за да събудят интерес. Бъди смел, затвори очи по време на операцията и се довери, ако не на таланта ни, поне на опита, който сме придобили в тези неща, както и на обичта ни към теб. Романът ти се губи под купищата добре написани, но излишни подробности. Трябва да се освободи от тях и тази работа не е трудна. Едно опитно и сръчно лице ще я свърши под наш контрол. Нито дума няма да бъде прибавена към ръкописа ти. Само ще го посъкратим. Ще ти струва стотина франка, които ще ти бъдат удържани от получената сума, но ще си публикувал нещо наистина хубаво, вместо едно недообработено и твърде претрупано съчинение. Сигурно ме проклинаш с всички сили, но трябва да знаеш, че правя всичко това само за твое добро.

 

Довиждане, драги, чакам отговора ти.

Твой Максим дю Кан

Осакатяването на тази характерна и оттогава насам безсмъртна книга, извършено от „опитно и сръчно лице“, щяло да струва на автора само стотина франка! Нищо работа наистина!

Докато е четял тези странни съвети, Гюстав Флобер сигурно е потръпвал от дълбоко и съвсем естествено вълнение. На гърба на това пазено като скъпоценност писмо той е написал с най-едрия си почерк: „Колосално!“

Двамата сътрудници, господата Пиша и Максим дю Кан, наистина се заловили за работа, за да освободят торбата на приятеля си от тези „купища добре написани, но ненужни подробности“, които я разваляли. Защото върху един от екземплярите от първото издание на книгата, запазен от автора, четем следните редове:

Този екземпляр е моят ръкопис, преминал през ръцете на иженарицаемия Лоран Пиша, поет и редактор, собственик на „Ревю дьо Пари“.

 

ГЮСТАВ ФЛОБЕР

20 април 1857 г.

Като отворим списанието, намираме на всяка страница премахнати редове, параграфи, цели части. Повечето от оригиналните и нови неща били грижливо задраскани.

На последната страница отново четем написано от ръката на Гюстав Флобер следното:

Според Максим дю Кан трябваше да се махне цялата сватба, а според Пиша да се изхвърли или поне да се съкрати значително, като се преправи от край до край, сцената на събора! Според мнението на всички, в „Ревю“, историята с кривия крак била прекалено дълга, „ненужна“.

Оттам сигурно идва охладняването в горещото приятелство на Флобер с Максим дю Кан. Ако е необходимо по-точно доказателство, то може да се намери в следния откъс от писмо на Луи Буйе до Флобер:

Що се отнася до Максим дю Кан, петнадесет дни не го бях виждал изобщо и сигурно нямаше да го видя до края на годината, ако той сам не беше дошъл у нас миналия четвъртък, преди осем дни. Трябва да призная, че беше много мил и към мен, и по отношение на теб. Може да цели нещо, но аз просто констатирам фактите като обикновен историк. Предложи ми услугите си да ми намери издател, след това да ме включи в някоя поредица. Попита за теб и за работата ти. Това, което му казах за „Мадам Бовари“ много го заинтересува. Спомена ми, така между другото, че се радва за теб, че грешиш, задето не си му простил още историята с „Ревю“, че ще е щастлив да напечата творбите ти в сборника си и т.н. Стори ми се искрен и убеден в думите си…

Тези лични подробности имат значение само във връзка с оценките, направени от Максим дю Кан за приятеля му. По-късно двамата се сдобриха.

Появата на „Мадам Бовари“ извърши революция в литературата.

Великият — и недооценен — Балзак бе вложил гения си в могъщи, пищни книги, преливащи от живот, от наблюдения или по-скоро от прозрения за човечеството. Той предугаждаше, измисляше, създаваше цял един свят, роден в ума му.

Не беше особено изискан като художник и пишеше на силен, образен, малко объркан и тежък език.

Увлечен от вдъхновението си, той сякаш пренебрегваше трудното изкуство да се придаде стойност на идеите чрез думите, чрез звучността и подредбата на фразата.

На някои места в произведенията си Балзак е тромав като великан. Малко страници, написани от този много велик човек, могат да бъдат цитирани като езикови шедьоври, така както цитираме Рабле, Лабрюйер, Босюе, Монтескьо, Шатобриан, Мишле, Готие и др.

За разлика от него Гюстав Флобер, който бе много по-проницателен отколкото интуитивен, използваше възхитителен, нов език, точен, сдържан и звучен, за да направи задълбочено, удивително, цялостно изследване на човешкия живот.

Това не беше вече романът такъв, какъвто го бяха създавали най-великите, романът, в който се долавят измислицата и авторът, романът, който може да бъде причислен към трагичния или сантименталния жанр, да бъде определен като роман на страстите или на всекидневието, романът, в който личат намеренията, възгледите и начинът на мислене на писателя; това беше самият видим живот. Обръщайки страниците, човек би казал, че героите се изправят пред очите му, че пейзажите се разгръщат с тяхната тъга или жизнерадост, с мириса си, с очарованието си, че предметите също се явяват пред читателя, призовани от невидима, неизвестно къде скрита сила.

И наистина Гюстав Флобер бе най-пламенният апостол на имперсоналността в изкуството. Според него авторът не бива дори да се отгатва, не бива да изтърве на никоя страница, на никой ред, в никоя дума дори частица от собственото си мнение, нито да прояви дори подобие на намерение. Той трябва да бъде огледало на фактите, но огледало, което да ги отрази, като им придаде неописуемия, неопределим и почти божествен отблясък на изкуството.

Говорейки впрочем за този изряден художник, не би следвало да кажем имперсонален, а неутрален.

Той отдаваше голямо значение на наблюдението и анализа и още по-голямо на композицията и стила. Последните две качества осигуряваха според него трайността на книгите. Под композиция разбираше упорития труд, чрез който се предава единствено същността на действията, извършвани в живота, подбират се само характерните черти и се групират, съчетават, така че да се постигне по най-добрия начин желаният ефект, но не и да се внуши някаква поука.

Нищо не го дразнеше повече от байрактарите на критиката с техните теории за нравственото или порядъчното изкуство.

„Откакто съществува човечеството, казваше той, всички големи писатели са протестирали чрез творбите си срещу подобни ялови съвети.“

Моралът, почтеността, принципите са наложителни за поддържането на установения обществен ред. Но между обществения ред и литературата няма нищо общо. За романиста главният предмет на наблюдение и описание са човешките страсти, добри или лоши. Неговата мисия не е да назидава, нито да бичува, нито да поучава. Преднамерената книга губи своята художественост.

Писателят се вглежда, опитва се да проникне в душите и сърцата, да разбере същността им, позорните им или благородни влечения, цялата сложна механика на човешките подбуди. Той наблюдава според нрава си на човек и съвестта си на художник. Той престава да бъде добросъвестен творец, ако се мъчи непрекъснато да величае човечеството, да го разкрасява, да смекчава страстите, които смята за непочтени, за сметка на тези, които смята за почтени.

Всяка постъпка, добра или лоша, значи нещо за писателя само доколкото подлежи на описване, без връзка с представата за добро или зло. Тя има някаква стойност като литературен документ и нищо повече.

Съществува само истината, наблюдавана без умисъл и изразена с талант — другото са безплодни усилия на самозванци.

Големите писатели не се интересуват от морала, нито от целомъдрието. Например: Аристофан, Апулей, Лукреций, Овидий, Вергилий, Рабле, Шекспир и много други.

Ако една книга съдържа поука, то тя трябва да се извлече независимо от автора, само по силата на фактите, които той разказва.

За Флобер тези принципи бяха божи заповеди.

Когато излезе „Мадам Бовари“, публиката, свикнала с гъстия сироп на изящните романи и с невероятните истории на приключенските романи, причисли новия писател към реалистите. Това бе груба грешка и кръгла глупост. Гюстав Флобер не е реалист само защото наблюдава внимателно живота, така както Шербюлие[4] не е идеалист само защото го наблюдава зле.

Реалист е този, който се интересува единствено от голия факт, без да разбира относителната му стойност и без да отчита последствията му.[5] За Гюстав Флобер сам по себе си фактът не означава нищо. Ето какво обяснява той в едно от писмата си:

… Оплаквате се, че събитията не са разнообразни — това е жалба на реалист, пък и впрочем едва ли е така. Трябва просто да се вгледате в тях. Вярвате ли изобщо в съществуването на нещата? Не смятате ли, че всичко е илюзия? Истинни са само отношенията, тоест начинът, по който възприемаме предметите.

Не е имало по-съвестен наблюдател от него, но и никой повече от него не се е опитвал да разбере причините, които пораждат следствията. В работния му метод, в художествения му метод имаше много повече проницателност, отколкото наблюдателност.

Вместо да разкрива душевността на героите си чрез обстойни обяснения, той просто я показваше чрез действията им. По този начин вътрешното се разбулваше чрез външното без нарочна психологическа обосновка.

Най-напред измисляше типовете. След това чрез дедукция ги караше да извършват характерните действия, които непременно и напълно закономерно трябваше да извършат, всеки според нрава си.

Така че той изучаваше живота много придирчиво, но го използваше едва ли не само за сведение.

Флобер никога не излага събитията. Като четем произведенията му, имаме чувството, че фактите сами говорят, такова голямо значение отдава той на видимата поява на хората и нещата.

Заради тази си рядка способност да показва фактите като на сцена, безстрастно да ги извиква на живот той бе кръстен реалист от повърхностните умове, които могат да разберат дълбокия смисъл на една творба само ако е изложен във философски фрази.

Много се дразнеше от епитета „реалист“, който му бяха прикачили, и твърдеше, че е написал „Мадам Бовари“ единствено от омраза към школата на Шанфльори5.

Не можеше да прости натурализма на Емил Зола въпреки голямото си приятелство с него, въпреки голямото си възхищение към мощния му талант, който окачествяваше като гениален.

Един интелигентен прочит на „Мадам Бовари“ е достатъчен, за да разберем, че тази книга е безкрайно далеч от всякакъв реализъм.

Методът на писателя реалист се състои в простото разказване на случки, на постъпки, извършени от обикновени хора, които той е познавал и наблюдавал.

В „Мадам Бовари“ всеки герой е тип, тоест обобщение на редица същества, принадлежащи към една и съща интелектуална категория.

Селският лекар, мечтателната провинциалистка, аптекарят-простак, свещеникът, любовниците, та дори и второстепенните лица са типове, ярко изпъкващи, защото в тях са съсредоточени голям брой сходни наблюдения, и твърде правдоподобни, защото представляват примерен образец на съсловието си.

Но Гюстав Флобер израсна в разцвета на романтизма. Той бе закърмен с кънтящите фрази на Шатобриан и Виктор Юго и душата му изпитваше нужда от лиричност, която не можеше напълно да се излее в такива точни книги като „Мадам Бовари“.

И това е една от най-чудните черти на този велик човек: новатор, откривател, смелчага, той остана до смъртта си под господстващото влияние на романтизма. Написа романи толкова нови по вид, така присъщи нему почти независимо от желанието си, почти несъзнателно, тласкан от неудържимата сила на гения си, от скритата в него творческа мощ. А вкусът му беше друг: предпочиташе епичните сюжети, които се разгръщат в подобни на оперни картини сцени.

Впрочем в „Мадам Бовари“, както и във „Възпитание на чувствата“, където му се налага да предава обикновени неща, фразата му често е по-поривиста, звучна и интонационно наситена, отколкото е нужно за изразяваната идея. Тя сякаш се уморява от това, че трябва да се сдържа, че е принудена да понася цялата тази блудкавост, и за да ни покаже глупостта на Оме, празноглавието на Ема си придава тържественост или блясък, като че става дума за поетични мотиви.

Безсилен да потисне тази нужда от величие, Флобер написа втория си роман — „Саламбо“, в стила на омировски разказ.

Роман ли е това? Не е ли по-скоро нещо като опера в проза? Картините се раздиплят с фантастично великолепие, с поразителен блясък, цвят и ритъм.

Фразата пее, зове с яростта и звучността на тромпет, с шепота на обой, с трепета на виолончело, с гъвкавината на цигулка и с изяществото на флейта.

А изградените в героичен план действащи лица, които се изразяват с възвишени, силни и завладяващо-красиви думи, сякаш никога не слизат от сцената, сякаш се движат сред величествен античен декор.

Тази книга, написана от титан, най-прекрасната и най-изразителната измежду всичко, което е сътворил, напомня чудесна мечта.

Така ли са се развили събитията, за които разказва Флобер? Не, разбира се. Фактите може да са точни, но поетичната светлина, в която ни ги е поднесъл, ги възвеличава като всяко нещо, до което се докосва лиричното изкуство.

Едва привършил звънкия си разказ за бунта на наемниците, ето че Флобер отново се почувства примамен от недотам величави сюжети — и той се зае с продължителното написване на големия роман, изискващ толкова търпение, на дългата, спокойна и съвършена студия, наречена „Възпитание на чувствата“.

Този път героите му не бяха типове като в „Мадам Бовари“, а обикновени, посредствени хора, каквито срещаме всеки ден.

Въпреки че в това произведение е вложен свръхчовешки труд, то дотолкова прилича на самия живот, че сякаш е написано без план и без никакво намерение. То е идеалният образ на всекидневието; то е достоверният дневник на съществуването; философията му е подмолна, скрита зад фактите, психологията е плътно затворена в постъпките, в държането, в думите на героите до такава степен, че свикналата с ясните внушения и явните поуки публика не разбра стойността на този несравним роман.

Само много острите и наблюдателни умове схванаха значението на тази единствена по рода си книга, на пръв поглед тъй проста, унила, безинтересна, а всъщност тъй дълбока, прикрита и горчива.

„Възпитание на чувствата“ е творба, презирана от повечето критици, свикнали с познатите и неизменни форми в изкуството, но тя има и многобройни и възторжени почитатели, които я поставят на първо място след произведенията на Флобер.

Вследствие на една от присъщите на ума му реакции, Флобер изпита нужда отново да се заеме с обширен и поетичен сюжет. И той преработи нахвърляното някога произведение „Изкушението на свети Антоний“.

Това бе най-мощното умствено усилие, полагано дотогава. Самата природа на сюжета обаче, обхвата му, недостижимата му висота превръщаха написването на подобна книга в дело, надхвърлящо човешките сили.

Подхващайки старата легенда за изкушенията на самотника, Флобер го обгради не само с видения на голи жени и на сочни ястия, но и с всички учения, с всички вярвания, с всички суеверия, в които се е лутал неспокойният човешки дух. Пред нас е титаничното шествие на религиите, съпроводени от всички странни, наивни или твърде сложни идеи, разцъфнали в мозъците на мечтатели, свещеници, философи, терзани от жажда по непознаваемото.

Щом свърши тази творба — огромна, смущаваща, малко объркана като хаоса от рухнали догми, той се върна към почти същия сюжет, като замести религиите с науките и стария светец, изпаднал в екстаз, с двама ограничени буржоа.

Ето какъв е замисълът и съдържанието на енциклопедичното произведение „Бувар и Пекюше“, чието подзаглавие би могло да бъде: „За липсата на метод в изучаването на човешките знания.“

Двама парижки писари случайно се срещат и се сприятеляват. Единият получава наследство, другият дава спестяванията си, купуват стопанство в Нормандия — мечтата на живота им, и напускат столицата.

Тогава започват редица изследвания и опити, обхващащи всички области на познанието — тук именно е философският заряд на творбата.

Най-напред се отдават на градинарство, след това на земеделие, на химия, медицина, астрономия, история, литература, политика, спорт, магнетизъм, магьосничество. Стигат до философията, затъват в абстракции, обръщат се към религията, отвращават се от нея, опитват се да възпитат две сирачета, отново се провалят и в отчаянието си се връщат към някогашната си професия на писари.

Книгата е следователно преглед на всички науки, така както те изглеждат на двама здравомислещи буржоа, с ограничен и просто устроен ум. Същевременно в нея има забележително натрупване на знания и главно смайваща критика на всички научни системи, съпоставени една с друга, унищожаващи се взаимно чрез противоречията във фактите, във всепризнатите и неоспорвани закони. Тя е история на слабостта на човешкия интелект и разходка в безкрайния лабиринт на познанието с водеща нишка в ръка — и тази нишка е великата ирония на мислителя, който непрекъснато и във всичко открива вечната и всеобща глупост.

Утвърдени от векове възгледи са изложени, развити и оборени в десет реда чрез противопоставянето им на други възгледи, също така живо и ясно доказани и разгромени. От страница на страница, от ред на ред се възправя знание, след това друго, което поваля първото и на свой ред пада поразено от следващото.

Това, което бе направил по отношение на античните религии и философии в „Изкушението на свети Антоний“, Флобер повторно извърши за съвременните знания. Книгата му е Вавилонска кула на науката, в която различните учения — противоположни и въпреки това абсолютни, всяко от тях говорещо на свой собствен език — доказват безплодието на всяко усилие, суетата на всяко твърдение и непременно „безкрайната окаяност на всяко нещо“.

Днешната истина става утрешна грешка. Всичко е несигурно, променливо и съдържа в непознати пропорции и истина, и лъжа. Освен ако няма нито истина, нито лъжа. Поуката от книгата се съдържа като че ли в следните думи на Бувар: „Науката е изградена по данните, получени от едно кътче на необята. Може би тя не подхожда за останалото, което не познаваме, което е много по-голямо и което не можем да открием.“

Тази книга се докосва до най-великото, най-любопитното, най-тънкото и най-интересното у човека: тя е история на идеята във всичките й форми, във всичките й прояви, с всичките й преобразования, със слабостта и мощта й.

Нещо любопитно се забелязва тук: непрекъснатия стремеж на Гюстав Флобер към един все по-отвлечен и по-възвишен идеал. Под идеал не трябва да се разбира сантименталната му разновидност, която очарова посредствените въображения. Защото за повечето хора идеалът не е нищо друго освен невероятното. За другите това е просто областта на идеите.

Първите романи на Флобер бяха или много вярно, много човешко изследване на нравите, или блестяща поема, низ от образи, от видения.

В „Бувар и Пекюше“ истинските герои са системи, а не вече хора. Действащите лица служат само за изразители на идеите, които като живи същества се движат, срещат се, сражават се и се унищожават.

И тази върволица от убеждения в мозъка на клетите хорица, олицетворяващи човечеството, излъчва един твърде особен, зловещ комизъм. Двамата са винаги добронамерени, винаги въодушевени. И неизменно опитът влиза в противоречие с най-добре построената теория, най-изтънченото съждение е пометено от най-обикновен факт.

Тази изумителна научна сграда, издигната, за да покаже човешкото безсилие, трябваше да има завършек, заключение, блестящо оправдание за съществуването си. За да подкрепи страшното си обвинение, авторът бе натрупал убийствен запас от доказателства и създал цяла колекция от глупостите, изречени от известни хора.

Когато, отвратени от всичко, Бувар и Пекюше отново стават писари, те най-естествено разтварят книгите, които са чели, и спазвайки реда на собствените си изследвания, придирчиво преписват избрани откъси от ползваните от тях трудове. С това започва ужасяваща поредица от нелепости, от невежество, от явни и чудовищни противоречия, от колосални грешки, позорни твърдения, непонятни провали на най-възвишените умове, на най-необхватните интелекти. Всеки, който е писал по някакъв въпрос, понякога е казвал някоя глупост. Флобер безпогрешно я бе открил и отбелязал. После, съпоставяйки я с друга, с втора, с трета, той бе създал поразителна сбирка, опровергаваща всяка догма и всяко твърдение.

Това досие на човешката глупост съдържаше планина от бележки, останали твърде разпилени, твърде объркани, за да бъдат публикувани.

Той все пак ги бе подредил. Но трябваше отново да ги прегледа, да ги пререди, да съкрати поне половината от купчината документи. Ето впрочем реда на бележките му:

Морал

Любов

Философия

Мистицизъм

Религия

Пророчества

Социализъм (религиозен и политически)

Критика

Естетика

 

                        Перифрастичен

Видове стил                Палинодичен

                        Рококо

СТИЛОВЕ НА ГОЛЕМИТЕ ПИСАТЕЛИ, НА ЖУРНАЛИСТИТЕ, ПОЕТИТЕ

        Класически

                        Медицински

        Научен

                        селскостопански

        Клерикален

        Революционен

Стил        Романтичен

        Реалистичен

        Драматичен

        Официално-владетелски

        Официално-поетичен

ИСТОРИЯ НА НАУЧНИТЕ ИДЕИ
Изящни изкуства

                                На Партията на реда

                                На литераторите

                Бисери        На религията

                                На владетелите

                                        Мнения за великите хора

                                                Преработени класици

Странности. — Жестокости. — Ексцентричности. — Обиди. — Глупости. — Подлости.
Прехласване по прозаичното

                                Устни

Официални дрънканици

                                Писмени

ГЛУПЦИ
Речник на готовите истини
Каталог на изисканите мнения

        Това е наистина история на човешката глупост във всичките й форми.

        Няколко цитата ще пояснят значението и характера на тези бележки.

ФИЛОСОФИЯ, МОРАЛ, РЕЛИГИЯ
Гърците, погубени от резоньорската си философия

Този тъй блестящ народ не е основал, не е създал нищо трайно, оставил е само спомени за престъпления и бедствия, за книги и статуи. Винаги му е липсвал разум.

ЛАМЕНЕ. „Есе за безразличието“, т. IV, стр. 171

Морал

Владетелите имат право да променят по нещичко в нравите.

ДЕКАРТ. „Разсъждение за метода“, част 6

 

 

Като потиска чувствителността и въображението, изучаването на математиката довежда понякога до ужасно развихряне на страстите.

ДЮПАНЛУ. „Интелектуалното възпитание“, стр. 417

 

Суеверието е преден пост на религията, който не бива да се разрушава.

ДЬО МЕСТР. „Вечери в Санкт-Петербург“, 7 разг., стр. 234

 

Водата е създадена, за да поддържа чудните постройки, наречени плавателни съдове.

ФЕНЕЛОН

РЕЛИГИОЗНИ БИСЕРИ, ФИЛОСОФИЯ, МОРАЛ
Политическа икономия

През 1823 година жителите на град Лил, застъпвайки се за маслото от рапица, обяснили на правителството, че един нов светилен продукт, газта, започва да се разпространява и че ако този начин на осветление стане повсеместен, ще трябва да изоставят другите, още повече, че той е едновременно по-добър, по-евтин и т.н. Поради което те смирено, но твърдо молят Негово величество, естествения покровител на труда им, да ги предпази от всяко посегателство върху придобитите им права, като абсолютно забрани този размирен продукт.

ФРЕДЕРИК ПАСИ. „Разсъждение за свободната размяна“ 5 декември 1878

 

Дори Шекспир, колкото и недодялан да е бил, все нещо е попрочел и все нещо е поназнайвал.

ЛА АРП. Въведение към „Курс по литература“

Църковен стил

Госпожи, в развитието на християнското общество по релсите, върху които се движи светът, жената е като капка вода, чието магнетично въздействие, съживено и прочистено от огъня на Светия дух, също придава движение на обществения влак чрез благотворния си тласък. Така този влак бърза по пътя на прогреса и се отправя към извечните учения.

Но ако вместо да принесе капката вода на божествената благословия, жената постави камък върху релсите и влакът дерайлира, стават ужасяващи катастрофи.

Монсеньор МЕРМИЛО. „За свръхестествения живот на душите“

ПЕРИФРАЗИ
Глупци

Смятам, че е лошо една неразумна девойка да живее с мъж преди брака.

(Превод на Омир.) ПОНСАР

Романтичен стил

Когато свиреше на арфа, Сибила биваше възхитителна. Само като я гледаш, и думата ангел ти идваше на устата.

„Сибила“ (стр. 146) О. ФЬОЙЕ

Владетелски стил

Богатството на една страна зависи от общото благоденствие.

ЛУИ-НАПОЛЕОН Цитиран в „Рив гош“ от 12 март 1865 г.

Католически стил

Изучавайки философия, младежта пие драконска жлъчка във вавилонски потир.

ПИЙ IX. „Манифест“, 1847 г.

 

Наводненията, причинени от Лоара, се дължат на изстъпленията на пресата и неспазването на неделните празници.

ЕПИСКОПЪТ НА МЕЦ. „Послание“, декември 1846 г.

НАУЧНИ ИДЕИ
Естествена история

Жените в Египет публично проституираха с крокодилите!

ПРУДОН. (За честването на неделните празници, 1850 г.)

 

Обикновено кучетата са в два противоположни цвята, единият светъл, другият по-тъмен, та където и да се намират из къщата, да може човек да ги забележи върху мебелите, с чийто цвят иначе щяха да се сливат.

БЕРНАРДЕН ДЬО СЕН-ПИЕР. „Хармониите в природата“

 

Където и да са, бълхите налитат на белия цвят. Този инстинкт е заложен в тях, за да можем по-лесно да ги хващаме.

БЕРНАРДЕН ДЬО СЕН-ПИЕР. „Хармониите в природата“

 

Пъпешът е разделен на резени от природата, за да може да се яде семейно. Тиквата е по-голяма и затова може да се яде със съседите.

БЕРНАРДЕН ДЬО СЕН-ПИЕР. „Изследване на природата“

Грижа за истината

Всяка власт, и особено църковната, трябва да се противопоставя на новостите, без да се плаши, че може да забави откритието на някоя и друга истина — временно и съвсем незначително неудобство в сравнение с разклащането на институциите и на утвърдените мнения.

стр. 283, т. II, ДЬО МЕСТР, „Фил. изсл.“ (БЕЙКЪН)

 

Болестта по картофите се дължи на Монвилското бедствие. Метеорът е повлиял повече на долините и е отнел калоричността им. Такъв е ефектът от внезапното застудяване.

РАСПАЙ. „Ист. Здраве и болест“, стр. 246, 247

Риби

Смятам, че е цяло чудо, дето рибите са се родили и живеят в морската вода, която е солена, и дето расата им отдавна не е загинала.

ГОМ. „Катехизис на постоянството“, 57

За химията

Нужно ли е да се казва, че тази обширна наука (химията) е абсолютно излишна в едно общо образование? За какво служи тя на министъра, магистрата, военния, моряка, търговеца?

ДЬО МЕСТР. Неиздадени писма и бележки

Презрение към науката

Много хора са смятали, че в ръцете на човека науката изсушава сърцето, отнема очарованието на природата, подтиква слабите духом към атеизъм и от атеизъм към престъпление.

ШАТОБРИАН. „Геният на християнството“, стр. 335

Зоология

Много е жалко, че в качеството си на бозайник човекът стои днес, според системата на Линей, редом с маймуните, прилепите и ленивците. Не беше ли по-добре да го оставим начело на сътворението, както бяха направили Мойсей, Аристотел, Бюфон и природата?

ШАТОБРИАН. „Геният на християнството“, стр. 351

 

Движенията й (на змията) се различават от движенията на всички други животни. Не можем да кажем по какъв принцип се придвижва, тъй като няма нито перки, нито крака, нито криле, а въпреки това бяга като сянка и изчезва магически.

ШАТОБРИАН. „Геният на християнството“, ст. 138

Езикознание

Ако съществуваше речник на езиците на дивите племена, в него щяха да се намерят явни останки от предишен език, говорен от образован народ, а дори и да не се намерят, от това би следвало само, че упадъкът е заличил тези последни останки.

ДЬО МЕСТР. „Вечери в Санкт-Петербург“

Естествените науки са второстепенни

Полага се на църковните сановници, на благородниците, на висшите държавни служители да бъдат носители и пазители на консервативните истини, да научат нациите кое е зло и кое добро, кое е истина и кое лъжа в моралната и духовната област. Останалите нямат право да разсъждават за тези неща. Нека се развличат с естествените науки. От какво биха могли да се оплачат?

ДЬО МЕСТР. „Вечери в Санкт-Петербург“, 8-и разговор, ст. 131

Науката трябва да бъде поставена на второ място

Ако не се върнем към старите максими, ако образованието не бъде отново поверено на свещениците и ако науката не бъде поставена навсякъде на второ място, очакват ни неизброими нещастия. Ще оскотеем от наука, а това е последната степен на оскотяване.

ДЬО МЕСТР. „Есе за съзидателните принципи“

Исторически нелепици
Мнение за изучаването на историята

Според мен преподаването на история крие неудобства и опасности за учителя. А също и за учениците.

ДЮПАНЛУ

Историознание

Ако Наполеон се разглежда от гледна точка на моралните качества, няма да е лесно да го преценим, защото не е лесно да се открие доброта у войника, чието основно занимание е да покрива земята с трупове, приятелски чувства у човек, който никога не е общувал с равни, честност у владетел, който бе господар на богатствата на вселената. И все пак, колкото и този смъртен да не се вписваше в обикновените правила, не е невъзможно да се намерят тук-там някои черти от нравствения му облик.

А. ТИЕР. „История на Консулството и Империята“, т. XX, стр. 713

 

Много пъти съм чувал да съжаляват за късогледството на съветника на Франсоа I, отблъснал Христофор Колумб, който му предлагал Индия.

МОНТЕСКЬО. „Духът на законите“, кн. XXI, гл. XXII (Франсоа I се качва на трона през 1515 г. Христофор Колумб умира през 1506 г.)

Лула през XV век

На няколко крачки от тази тъй жива сцена, испанският вожд стоеше неподвижно и пушеше дълга лула.

ВИЛМЕН. „Ласкари“

В навечерието на Наполеоновата империя

Никога не е съществувал владетелски род, чийто плебейски произход да може да бъде установен. Ако се случи такова нещо, то е било епохално събитие в света.

ДЬО МЕСТР. „Вечери в Санкт-Петербург“

Прусия няма да се възстанови

Нищо не може да възстанови могъществото на Прусия (1807). Тази забележителна постройка, съградена от кръв, кал, фалшиви пари и вестникарски измислици се сгромоляса мигновено и с нея е свършено завинаги.

ДЬО МЕСТР. Писма и бележки, стр. 98

 

Свети Йоан Златоуст, този африкански Босюе! (Свети Йоан Златоуст е роден в Антиохия — Азия.)

Кан е двойно знаменит град — поради победата на Ханибал над римляните и поради дебаркирането на Бонапарт.

Той обвинява Луи XI, че е преследвал Абелар.

Луи XI е роден през 1423 г.

Абелар е роден през 1079 г.

Смирна е остров.

Ж. ЖАНЕН, от „Ж. дьо Флот“, 1860

Прехласване по прозаичното

Нужен е повече гений, за да бъдеш лодкар по Рона, отколкото за да напишеш „Ориенталски поеми“.

ПРУДОН

ГЛУПОСТИ ЗА ВЕЛИКИТЕ ХОРА
Корней

Нравите й (на Химена) са най-малкото скандални, ако не и порочни. Подобни пагубни примери правят произведението твърде несъвършено и се отклоняват от целта на поезията, която претендира да бъде полезна.

АКАДЕМИЯТА (за „Сид“)

 

Нека ми цитират една пиеса от великия Корней, която да не бих се наел да напиша по-добре от него! Кой се хваща на бас? Бих направил нещо, на което всеки е способен, стига да вярва в Аристотел така твърдо както в мен.

ЛЕСИНГ. „Хамбургска драматургия“, стр. 462, 463

 

Въпреки репутацията на този писател (Лабрюйер), стилът му е много небрежен.

КОНДИЙАК. „Трактат за изкуството да се пише“

 

(Декарт), мечтател, известен с разюзданото си въображение, роден за страната на химерите.

МАРАТ, по повод на Пантеона

 

Рабле, боклукчията на човечеството.

ЛАМАРТИН

Люли

Така разпространените му в обществото мелодии всъщност само вдъхват най-разюздани страсти.

БОСЮЕ. „Максими за театъра“

Молиер

Жалко, че Молиер не умее да пише.

ФЕНЕЛОН

 

Молиер е презрян шут.

БОСЮЕ

Байрон

Геният на Байрон е всъщност малко глуповат.

Л. ВЬОЙО. „Свободните мислители“, стр. 11

 

Според мен, ако Байрон, който съвсем справедливо е бил отхвърлен от семейството и родината си, т.е. изпратен в каторга, загдето е бил неверен съпруг и скандален гражданин, та ако Байрон беше разумен и наистина велик по дух и сърце, той просто щеше да се покае, за да си възвърне правото да отгледа дъщеря си и да служи на родината си.

Л. ВЬОЙО. „Свободните мислители“, стр. 11

Обиди за велики хора

Той (Бонапарт) наистина умее да печели битки. Иначе и най-незначителният генерал по го бива от него.

ШАТОБРИАН. „За Бонапарт и Бурбоните“

Бонапарт

Смятало се е, че той (Бонапарт) е усъвършенствал военното изкуство, а истината е, че той го върна, към детството на изкуството.

ШАТОБРИАН. „За Бонапарт и Бурбоните“

Бейкън

Бейкън бе напълно лишен от аналитичен ум. Той не само не умееше да решава въпросите, той дори не умееше да ги поставя.

ДЬО МЕСТР. „Преглед на философията на Бейкън“, т. I, стр. 37

 

Бейкън бе човек, чужд на всички науки и основните му идеи до една бяха погрешни.

ДЬО МЕСТР. „Преглед на философията на Бейкън“, т. I, стр 82

 

Бейкън разсъждаваше забележително погрешно и то по начин, свойствен само нему. Бе крайно, напълно, изцяло некадърен във всички области на естествените науки.

ДЬО МЕСТР. „Преглед на философията на Бейкън“, т. I, стр. 285

Волтер

Волтер е кръгла нула като философ, няма тежест като критик и историк, изостанал е като учен, а в личния си живот така не умее да се прикрива, че е загубил всяко уважение към себе си заради горделивостта, проклетията и дребнавостта на душата и характера си.

ДЮПАНЛУ. „Висшето интелектуално възпитание“

Гьоте

Потомството, на което Гьоте остави за оценка своето творчество, ще направи необходимото. То ще напише върху бронзовите си плочки:

„Гьоте, роден във Франкфурт през 1749 г., починал във Ваймар през 1832 г., велик писател, велик поет, велик творец.“

И когато фанатиците на формата за самата форма, на изкуството за изкуството, нека да е и на любовта и материализма, поискат от него да добави:

„Велик човек!“, то ще отговори: „Не!“

А. ДЮМА-син, 23 юли 1873 г.

СХВАЩАНИЯ ЗА ИЗКУСТВОТО
Глупци

Няма съмнение, че изключителните хора, в която и област да се изявяват, дължат част от успеха си на високите качества, с които са надарени.

ДАМИРОН, „Курс по философия“, т. II, стр. 35

Будали

Щом французинът премине границата, той навлиза в чужда територия.

Л. АВЕН. „Курие дю диманш“ 15 декември

Като му се отпусне края, и вече краят му се не вижда.

ПОНСАР

Глупци

Бакалството е достойно за уважение. То е търговски бранш. Армията е дваж по-достойна за уважение, защото е институция, чиято цел е редът.

ЖУЛ НОРИАК, „Ле нувел“ 26 октомври 1865 г.

Съществуват около три тома подобни записки.

Гюстав Флобер имаше учудваща способност да открива този род глупости. Ето един характерен пример.

Като четял речта по случай приемането на Скриб във Френската академия, той се спрял на една фраза, която веднага записал:

„Научаваме ли нещо от комедиите на Молиер за големите събития във века на Луи XIV? Споменава ли се изобщо в тях за грешките, слабостите или простъпките на великия крал? Става ли дума за отменянето на Нантския едикт?“

Под този цитат Флобер е написал:

„Нантският едикт е отменен през 1685 г.

Молиер умира през 1673 г.“

Как е било възможно нито един от академиците, специално събрали се, за да чуят речта преди произнасянето й, да не сравни двете дати?

Гюстав Флобер е смятал да напише цял том, съставен от този доказателствен материал. За да олекоти и разнообрази въпросния сборник от нелепости, той е щял да вмъкне две-три поетично-идеалистични повести, също преписани от Бувар и Пекюше.

В книжата му е намерен план на една от тях, която щяла да се казва „Една нощ на Дон Жуан“.

Този план, набелязан с къси изречения, понякога дори с несвързани помежду си думи, разкрива по-добре, от всяко проучване начина му да замисля и подготвя работата си. От тази гледна точка той може да представлява интерес. Ето го:

ЕДНА НОЩ НА ДОН ЖУАН
I

Да се направи не на части, а изцяло.

Началото раздвижено като действие — картина: двама конници пристигат на запъхтени коне. Изглед от пейзажа, но все още не подробен, само за сведение, между дърветата, оставят конете да пасат в гъсталака, те се оплитат в юздите и т.н. — Всичко това вместено в диалога, от време на време прекъсван от дребни подробности, свързани с действието.

Дон Жуан се разкопчава, изважда сабята си, която се подава малко от ножницата, и я хвърля на моравата. Току-що е убил брата на доня Елвира. Избягали са. Разговорът започва с ядовити и груби думи.

Пейзаж. Зад тях манастирът. Седнали са на неравна поляна под портокалови дървета. Огражда ги гора. Пред тях теренът е с лек наклон. На хоризонта назъбени планини. Залез.

Дон Жуан е уморен и се кара на Лепорело. — Но аз ли съм виновен за живота, който водите и който ме карате да водя? — Добре де, а аз ли съм виневен за моя живот? Как да не сте виновен! — Лепорело му вярва, защото често е бил свидетел на добрите му намерения да води по-уреден живот. — Да, но съдбата иска друго. Примери. — И Лепорело дава примери: желанието му да опознае всички жени, които среща, всеобща завист към човешкия род. — Искате всичко да е ваше. Сам си търсите белята. — Да, някакво безпокойство ме подтиква. Бих искал да… — поема си въздух. Не знае какво би искал, какво иска, по-малко от всякога. Отдавна Лепорело не разбира нищо от това, което говори господарят му. Дон Жуан желае да бъде чист, да бъде девствен юноша. Никога не е бил такъв, защото винаги е бил дързък, безочлив, земен. Често е искал да изпита вълненията на невинността. Във всичко и навсякъде търси жената. — Но защо ги напускате? — А, защо! — Дон Жуан отговаря, че притежаваната жена го отегчава. Досадно му е да ги гледа, изкушава се да набие тези, които плачат. — Как само ги отблъсквате, бедните сърнички! Как само забравяте! — Дон Жуан сам се учудва на забравата и се спира на тази мисъл, тя е тъжна. — Спомнял съм си за уверения в любов, без да знам чии са били. — Господарю, несправедливо е да се оплаквате от живота. — Лепорело подло се наслаждава на мисълта за щастието на Дон Жуан. Младежите го гледат със завист, него, Лепорело, донякъде като участник в поетичния живот на господаря си.

Дон Жуан се замисля върху идеята, подхвърлена от Лепорело, че някъде може да има син…

Виждал съм, че ви се ще отново да се срещнете с бившите си. — Желание на Дон Жуан да си припомни почти изличени от паметта му лица. Какво не би дал, за да ги види ясно отново!

Промяната не е всичко на тоя свят. А вие често се променяте към по-лошо. Любов към грозните жени. — Миналата година не бяхте ли подлудели по онази стара неаполитанска херцогиня?

Дон Жуан разказва как е загубил девствеността си (стара бавачка в тъмнината, в един замък). — Нещастнико, нима не знаеш какво е желанието (хваща го за ръката) и кое го поражда? — Възбуждане на физическо желание. Поквара. Бездна, разделяща обекта от субекта, и жажда на втория да проникне в първия. — Ето защо винаги търся. — Мълчание.

В градината на баща ми имаше женска статуя, украсявала някога нос на кораб. — Желание да се качи на нея. Покатерва се един ден и я хваща за гърдите. Паяци в изгнилото дърво. Първо чувство за жената, възбуда от опасността. — И винаги попадах на тези дървени гърли. — Как така, ами когато се наслаждават! Нали виждам, че сте щастлив. — Учудване от насладата (спокойствие преди това, спокойствие след това), ето кое ме е карало винаги да подозирам, че има нещо отвъд. — Ами. — Невъзможност за пълно сливане, колкото и свързваща да е целувката. Има нещо, което пречи, някаква преграда. Мълчание на зениците, които се изпиват една друга. Погледът стига по-далеч от думите. Оттам и желанието за по-голяма близост, винаги ново и винаги измамено. (На различни места да се отбележи:

Ревност в желанието = да знаеш, да имаш.

Ревност в притежанието = да я гледаш като спи, да я опознаеш изцяло.

Ревност в спомена = отново да имаш, добре да си спомняш.)

Но нали винаги е едно и също, казва Лепорело. — Е не, никога не е едно и също! Колкото жени, толкова различни желания, наслади и горчивини.

Пошлостта на Лепорело подчертава превъзходството на Дон Жуан като нещо обективно и показва разликата между двамата, а всъщност разликата е само в степента!

Ревност към другите мъже. Иска да бъде всичко, което жените поглеждат. Да има всичката хубост и т.н. — Но вие притежавате много жени. — И какво от това? Какво са многото любовници в сравнение с останалите? Колко жени не ме познават и никога няма да бъда нищо за тях!

Два вида любов. Себичната, която ни изстисква, в която преобладават индивидуализмът и чувствеността (не всеки вид сладострастие все пак). Към този вид спада ревността. И алтруистичната. Тя е по-широка, по-затрогваща, по-сладка. Тя се насочва навън, докато другата се затваря в горчивината си. Дон Жуан е изпитвал и двете, понякога към една и съща жена. Има жени, които предразполагат към първия вид, други — към втория, понякога и към двата. Това също зависи от момента, от случая и настроението.

Дон Жуан е уморен и го обзема желанието да умре, което човек изпитва, когато твърде много е мислил и доникъде не е стигнал.

Камбаната бие на умряло. Ето един, за когото всичко е свършено. Какво ли означава това?

II

Дон Жуан прескача зида и вижда Ана-Мария легнала. — Картина. Дълго съзерцание, желание, спомен. Тя се събужда. Отначало няколко несвързани думи като продължение на мислите й. Тя не се бои от него (да се предаде без резки преходи, да не може да се различи фантастичното от действителното).

Отдавна те чакам. Ти все не идваше. — Разказва за болестта и смъртта си. — С разгръщането на диалога тя все повече се разбужда. Пот избива по слепоочията й, надига се бавно, бавно, отначало се подпира на лакти, а после сяда. Големи учудени очи. Навлизане в подробности. — Как?

Значи, твоите стъпки чувах в гората. — Задушни нощи. Разходка в манастира, в сянката на колоните, които не са подвижни като дърветата. — Потапях ръце в извора. Символично сравнение с жадния елен. — Летен следобед.

Забраняваха ни да разказваме сънищата си — по повод разпятието над леглото на Ана-Мария, Христос, който бди над съновиденията. Разпятието е винаги неподвижно, а сърцето на девойката е развълнувано и често кърви.

Какво е за Ана-Мария Христос, но той не откликва на любовта ми. А колко го молих! Защо не пожела, защо не ме изслуша? — Стремеж към истинска плътска любов (допълваща мистичната любов) в сравнение с безсрамните домогвания на Дон Жуан, който е изпитвал мистични нужди в другите си връзки, особено в моменти на умора. (Това за Дон Жуан да се посочи в разговора му с Лепорело.)

Ана-Мария се раздвижва и прегръща Дон Жуан. Ръцете й са поставени на шията му, но вдървените им пръсти не могат да я обгърнат; като се навежда над нея, един кичур от косата на Дон Жуан се заплита в копчето на блузата й.

Нощта е оживена, овчарски огньове в планината. И там говорят за любов. Любовта само ги интересува. Не познаваш простите радости. Развиделява се.

Порив за живот у Ана-Мария по време на жътва. Неделни утрини през празнични дни в църквата. — Изповедниците я измъчват. Много обичах изповедалнята. Приближаваше се до нея с чувство на сладострастна боязън, защото щеше да разтвори сърцето си. Тайнственост, сянка. Но тя нямаше грехове за изповядване, а би искала да има. Казват, че имало жени с пламенен живот — щастлив.

Един ден бе дошла в църквата да постави цветя (органистът свиреше съвсем сам) и припадна, съзерцавайки осветен от слънцето стъклопис.

Често изпитва желание да се причести. Исус да проникне в тялото й, Бог да бъде в нея! — При всяко ново причастие й се струва, че ще утоли жаждата си. — Все повече се отдаваше на богоугодни дела, на пост, молитва и т.н. — Чувственост в поста. — Да усетиш стомаха си раздиран, да ти се мае главата. — Страхува се, изучава се, като сама се плаши и т.н. — Умъртвяване на плътта. — Много обичаше хубавите миризми. — Мирише отвратителни неща. — Наслада от лошите миризми. — Срамува се от Дон Жуан, който е във възторг. — Ана-Мария е учудена от желанието му. — Какво става? Как така и аз желая и тя желае това, което не познава? Сладострастието цяла я е обзело (както отвращението — Дон Жуан). — Канех се да разправям какво става по света. — Говори ми! Говори ми!

Маслото се свършва и лампата угасва. — Звездите осветяват стаята (няма луна). — След това пуква зората. — Ана-Мария пада мъртва.

Чува се как конете пасат и седлата подрънкват на гърбовете им. Дон Жуан избягва.

Тон за характера на Ана-Мария: нежен.

Да не изпускам из очи Дон Жуан. Главният предмет на описанието (поне във втората част) е съюзът, равенството, двойствеността; всяка тяхна съставка е била дотогава незавършена, сега се сливат, като всяка постепенно се развива, допълва другата и се съединява с нея.

Гюстав Флобер не написа „Бувар и Пекюше“ на един дъх. Може да се каже, че той прекара половината си живот в обмисляне на тази книга и посвети последните си шест години на извършването на този подвиг. Ненаситен читател, неуморим изследовател, той непрекъснато трупаше документи. Докато най-после един ден седна да пише, стреснат все пак от огромната работа, която му предстоеше. „Човек трябва да е луд, често казваше той, за да започне такава книга.“ Нужни бяха главно свръхчовешко търпение и неизкоренима воля.

В Кроасе, в големия си кабинет с пет прозореца, той ден и нощ се потеше над творбата си. Без никаква почивка, без развлечения, без удоволствия и без забавления, в изключително умствено напрежение напредваше в работата си отчайващо бавно, откривайки всекидневно нови книги за четене и нови предмети за изследване. Измъчваше го фразата, стегната, точна и същевременно колоритна, която в два реда трябваше да побере цял том, в един параграф — цяла наука. Вземаше куп идеи от един вид и подобно на химик, приготовляващ еликсир, ги стопяваше, размесваше, отхвърляше второстепенните, опростяваше главните и от забележителния му съсъд излизаха абсолютни формули съдържащи в петдесет реда завършена философска система.

Веднъж се почувства изтощен, почти обезкуражен и му се наложи да спре. Тогава написа за отмора прелестната книга, озаглавена „Три новели“.

Човек би казал, че с нея е искал да направи пълно и съвършено обобщение на творчеството си. Трите новели: „Чисто сърце“, „Легенда за свети Юлиян Гостоприемен“ и „Иродиада“, по възхитителен начин показват в съкратен вид трите страни на таланта му.

Ако тези три бижута трябва да се подредят по стойност, може би на първо място би следвало да се постави „Свети Юлиян Гостоприемен“. Тази книга е абсолютен шедьовър по съдържание и по стил, тя е шедьовър на изкуството въобще.

„Чисто сърце“ е историята на бедна селска слугиня, порядъчна и ограничена, чийто живот изтича без нито веднъж да е озарен от светлика на истинското щастие.

„Легенда за свети Юлиян Гостоприемен“ ни показва чудните приключения на светеца и с мъдрата си и образна наивност напомня стар църковен стъклопис.

В „Иродиада“ се разказва за трагичното обезглавяване на свети Йоан Кръстител.

Гюстав Флобер имаше и други идеи за повести и романи.

Смяташе най-напред да напише „Битката при Термопилите“ и за тази цел в началото на 1882 година трябваше да отпътува за Гърция, за да види истинското място на това свръхчовешко сражение.

Искаше да създаде нещо като патриотичен разказ, прост и страшен, който да може да се чете на децата на всички народи и да ги учи на родолюбие.

Искаше да покаже смелите души, великодушните сърца и силните тела на тези символични герои и без технически термини, без архаични думи да разкаже за безсмъртната битка, която принадлежи не на историята на определена нация, а на историята на света. Изпитваше наслада, като си представяше звучните думи, с които щеше да предаде как воините се сбогуват с жените си и им заръчват, ако загинат в сражението, бързо да се омъжат за здрави мъже, за да родят нови синове на отечеството. Мисълта за тази героична приказка го хвърляше в бурен възторг.

Възнамеряваше също да напише и нещо като съвременна „Ефеска матрона“, привлечен от един сюжет, разказан му от Тургенев.

Замисляше и голям роман за Втората империя, в който смяташе да покаже смесването и съприкосновението на ориенталската и западноевропейската цивилизация, въвеждането на многобройните константинополски гърци, дошли в Париж по времето на Наполеон и играещи важна роля в парижкото общество, в лъжовния и изтънчен свят на имперска Франция.

Две главни действащи лица го привличаха — мъжът и жената, парижкото семейство, наивно-хитро, амбициозно и покварено. Мъжът е висш чиновник, мечтае да се издигне и го постига бавно, с егоистично и естествено притворство, поставяйки жена си — доста красива и с интригантски наклонности — в услуга на плановете си.

Но въпреки усилията от всякакъв вид, положени от съпругата му, той не успява напълно да задоволи желанията си. Тогава, след дългогодишни опити, двамата признават суетата на въжделенията си и завършват живота си спокойно и примирено, като разочаровани почтени хора.

Флобер планираше също и друг голям роман за администрацията със заглавие „Господин префектът“ и твърдеше, че никой преди него не е разбрал каква комична, надута и безполезна личност е префектът.

Бележки

[1] Жак-Гийом Туре — френски политически деец (1746–1794). Адвокат в Руанския парламент, депутат на третото съсловие в Генералните щати (1789), известен с умерените си позиции, противник на Терора. Осъден на смърт и гилотиниран.

[2] Шарлот Корде (1768–1793) — привърженичка на жирондистите по време на Френската революция, известна с убийството на Марат. Осъдена на смърт и екзекутирана.

[3] Луи Буйе — френски поет и драматург (1822–1869), приятел и съратник на Флобер. Автор на „Меленис, римска приказка“, „Изкопаемите“ и др. Пиесите му „Госпожа дьо Монтарси“ и „Заговорът Анбоаз“ имат огромен успех. В сътрудничество с Флобер написва феерията „Замъкът на сърцата“.

[4] Виктор Шербюлие — френски писател (1829–1899), публикувал след пътуването си из Ориента романите „Граф Костя“, „Принц Витал“, „Приключенията на Ладислав Болски“ и др.

[5] Жюл Шанфльори — френски писател (1821–1869), автор на няколко романа и на сборника-манифест „Реализмът“, в който защищава това течение както в литературата, така и в изкуството.