Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (22)

21. Глава

Специалистите от Атина запълваха почти цялото време на Катерин. Уреждаше им срещи с колеги от компанията, развеждаше ги из Лондон. Те се удивляваха на нейната експедитивност. Познаваше всяка стъпка в техния бизнес и това им правеше силно впечатление.

Джери Хейли бе черната овца в своето семейство. Баща му бил богат, важна фигура в производството на петрол, а дядо му бил известен съдия. В младежките си години Джери три пъти бил задържан в младежките изправителни центрове за кражба на коли, за нарушаване на закона и за изнасилване. Най-накрая семейството му го изпратило в Европа, за да се отърве от него.

— Но там влязох в пътя — гордо заяви той на Катерин. — Отворих нова страница.

Ив Ренар бе доста озлобен. Родителите му го изоставили и той бил отгледан от далечни роднини, които се държали зле с него.

— Имаха ферма недалеч от Виши. Работех като добиче от сутрин до вечер. На петнайсет години избягах и отидох да си търся работа в Париж.

Веселякът Дино Матуси бе родом от Сицилия и произхождаше от семейство от средната класа.

— Шестнайсетгодишен направих голям фурор, като избягах с една женена жена, десет години по-възрастна от мен. Ах, каква беше bellissima!

— И какво стана? — попита Катерин.

— Върнаха ме вкъщи — въздъхна Дино. — Изпратиха ме в Рим, за да ме спасят от гнева на побеснелия съпруг.

— Разбирам — усмихна се Катерин. — Кога започнахте работа в компанията на господин Демирис?

— По-късно отвърна той. — Преди това се занимавах с много други работи. Нали разбирате — случайни неща. Просто за да преживея.

— И тогава срещнахте жена си, така ли?

Той я погледна продължително.

— Сега жена ми не е тук.

 

 

Наблюдаваше я, разговаряше с нея, слушаше гласа й, вдъхваше парфюма й. Искаше да знае всичко за нея. Харесваше походката й и се питаше как ли изглежда тялото й под дрехите. Много скоро щеше да разбере. Съвсем скоро и въпреки това нямаше търпение.

 

 

Джери Хейли влезе в кабинета на Катерин.

— Обичате ли да ходите на театър, Катерин?

— Да защо?

— Тази вечер ще има премиера на някакъв нов мюзикъл „Финиан Рейнбоу“ Бих искал да го видя. Ще ви поръчам билет.

— Удоволствието не е пълно, когато си сам, нали?

— Свободна ли сте?

— Ами да — отговори тя след кратко колебание. Просто не можеше да откъсне очи от огромните му ръце.

— Чудесно! Ще ви чакам в хотела в седем. — Това направо беше заповед. Той се обърна и излезе.

Странно наистина, помисли си Катерин. Има вид на такъв добряк, а в същото време… Трябва да се стегна.

Ръцете му не й излизаха от ума.

 

 

Джери Хейли очакваше Катерин във фоайето на хотел „Савой“. Отидоха на театър с лимузината на компанията.

— Лондон е страхотен град — рече той. — Винаги идвам тук с голямо удоволствие. От колко време сте в Лондон?

— От няколко месеца.

— В Щатите ли сте родена?

— Да, в Чикаго.

— Много хубав град. Чудесни часове съм прекарвал там.

В изнасилване на жени, може би?

Пристигнаха пред театъра и се смесиха с тълпата. Представлението се оказа много добро, участваха известни артисти, но Катерин изобщо не можа да се съсредоточи. Джери Хейли неспирно барабанеше с пръсти по дръжката на стола, по краката и коленете си. Не можеше да спре ръцете си нито за миг.

— Такава чудесна нощ. Защо не отпратим колата и не се разходим из Хайд Парк? — предложи Джери Хейли след края на представлението.

— Утре трябва да съм рано в кантората — отговори Катерин. — Може би някой друг път.

Хейли я изгледа с многозначителна усмивка.

— Разбира се. Има още толкова много време.

 

 

Ив Ренар се интересуваше от музеи.

— В Париж, естествено, са най-великолепните музеи в света — обясняваше той на Катерин. — Били ли сте в Лувъра?

— Не — призна тя. — Никога не съм ходила в Париж.

— Жалко, наистина. На всяка цена трябва да отидете някой ден. — Още докато говореше, през ума му мина мисълта: Естествено зная, че не е ходила.

— Бих искал да обиколя музеите на Лондон. В събота може би ще ми отделите време да дойдете с мен.

Катерин имаше намерение в събота да свърши малко работа в кантората, но Демирис я бе помолил да се грижи за гостите.

— Добре — съгласи се тя.

Тя съвсем не изгаряше от желание да прекара цял ден с французина. Толкова е неприятен. Държи се така, сякаш всички са несправедливи към него.

Събота започна приятно. Първо отидоха в Британския музей, обиколиха залите и прекрасните експонати от миналото. Видяха копие на Магна Харта, прокламация, подписана от Елизабет Първа, разгледаха описанията на битки, водени преди векове.

Нещо в този човек смущаваше Катерин и тя успя да разбере какво е то, едва след като бяха прекарали близо час в музея.

Разглеждаха някакъв документ, подписан от адмирал Нелсън.

— Мисля, че това е един от най-интересните експонати — каза Катерин. — Написал е текста преди началото на битката. Виждате ли, не е бил сигурен, че има правото да… — Изведнъж почувства, че Ив Ренар изобщо не я слуша. Той не бе проявил интерес към нищо от онова, което бяха видели.

Посетиха музея „Виктория и Албърт“. Реакцията му беше същата и Катерин го наблюдаваше внимателно. Обикаляха последователно залите и той се правеше на много заинтересуван, но очевидно мислите му бяха другаде.

— Искате ли да разгледаме Уестминстърското абатство? — попита Катерин, когато излязоха навън.

— Да, разбира се — кимна французинът.

Разходиха се из огромната катедрала, спряха пред каменните гробници на прочути мъже, поети, държавници и крале.

— Ето тук е погребан Робърт Браунинг.

— А да, Браунинг — повтори с равен той Ренар. От какво се интересува този човек? Защо си загубихме целия ден, недоумяваше Катерин.

Когато се върнаха в хотела, Ив Ренар каза:

— Много ви благодаря, госпожице Алегзандър. Беше истинско удоволствие за мен.

Лъже. Но защо?

— Има едно място, което според мен е много интересно — Стоунхендж. Мисля, че беше някъде в равнината Сейлсбъри.

— Да — рече Катерин.

— Защо не отидем там следващата събота?

Може би Стоунхендж щеше да му се види по-интересно място от музеите.

— Чудесно — рече Катерин.

 

 

Дино Матуси бе ценител на кулинарното изкуство. Един ден влезе в кабинета й с пътеводител в ръка.

— Направил съм списък на ресторантите в Лондон. Искате ли да го погледнете?

— Ами… аз…

— Добре! Тази вечер ще ви заведа на вечеря в „Коно“.

— Но тази вечер аз…

— Не приемам никакви извинения. Ще мина да ви взема в осем.

— Добре — въздъхна Катерин.

— Bene! Какво удоволствие е да не вечеряш сам, нали? — каза той многозначително, като се наведе през бюрото към нея. Намеренията му бяха красноречиви. Щом е толкова открит, значи е напълно безобиден.

Вечерята в „Коно“ бе превъзходна. Поръчаха си пушена сьомга, печено и йоркширски пудинг. Докато ядяха салата, Дино Матуси каза:

— Намирам, че сте много привлекателна, Катерин. Обичам американките.

— Така ли? Жена ви американка ли е? — попита тя невинно.

— Не — сви рамене Матуси. — Италианка е. Много добра жена.

— Имали сте късмет — рече Катерин.

— Така си е — усмихна се Матуси.

Едва когато стигнаха до десерта, той я попита:

— Обичате ли природата? Имам тук един приятел с кола. Мислех си, че може да се разходим другата неделя извън града.

Катерин понечи да откаже, но изведнъж се сети за Уим. Изглеждаше толкова самотен. Може би щеше да се зарадва на такава разходка.

— Звучи доста примамливо — рече тя.

— Обещавам ви да бъде много забавно.

— Може ли да поканя и Уим?

— Колата е малка — поклати той глава.

 

 

Гостите от Атина непрестанно имаха някакви желания и на Катерин не й оставаше почти никакво време. Хейли, Ренар и Матуси разговаряха неколкократно с Уим Вандийн и тя искрено се забавляваше от реакцията им.

— И той прави всичко това без калкулатор? — удивляваше се Хейли.

— Точно така.

— Не съм виждал такова нещо.

Катерин се учудваше на старанието на Атанас Ставич. Не беше срещала толкова усърден човек. Сутрин, когато пристигаше в кантората, той беше там. Беше там и когато всички отдавна си бяха отишли. Винаги усмихнат, винаги готов да свърши нещо. Приличаше й на треперещо кученце. Явно бе преживял травма. Катерин реши да поговори с Алан Хамилтън за него. Положително има някакъв начин да си възвърне увереността, мислеше тя. Алан ще му помогне.

 

 

— Забелязала ли си, че хлапето е влюбено в теб? — попита я един ден Ивлин.

— За кого говориш?

— За Атанас. Нима не си видяла боготворящия му поглед? Върви само по петите ти.

— Въобразяваш си — засмя се Катерин.

Веднъж, съвсем спонтанно, Катерин го покани на обяд.

— Ама как… в ресторант ли?

— Да, разбира се.

Момчето пламна.

— Не зная, госпожице Алегзандър. — Той сведе очи към неугледните си дрехи. — Ще ви е срам от хората, като ви видят с мен.

— Не съдя за хората по дрехите им — отсече Катерин. — Ще се обадя да запазя маса.

 

 

Заведе Атанас Ставич в „Лайън Корнър Хаус“ Изпълнен със страхопочитание към обстановката, той се настани на стола срещу нея.

— Никога не съм бил на такова място. Толкова е красиво!

Катерин беше трогната.

— Искам да си поръчаш каквото ти хареса.

Той прегледа менюто и въздъхна.

Всичко е толкова скъпо.

— Не се тревожи за това. И двамата с теб работим за много богат човек. Сигурна съм, че няма да има нищо против да обядваме добре.

Атанас си поръча коктейл от скариди и салата, печено пиле с пържени картофи и шоколадова торта със сладолед.

Катерин го гледаше изумена.

— Къде слагаш всичко това?

— Никога не напълнявам — срамежливо отговори той.

— Харесва ли ти Лондон?

Той кимна.

— Онова, което съм видял, много ми харесва.

— В Атина същата работа ли имаше?

— Да, в кантората на господин Демирис.

В гласа му се прокраднаха горчиви нотки.

— Там не ти ли харесваше?

— Не е моя работа да го казвам, за това моля да ми простите, но смятам, че господин Демирис не е добър човек. Аз не го харесвам. — Момчето хвърли уплашен поглед наоколо, сякаш се боеше някой да но го чуе. — Него нищо не го интересува.

Катерин го подкани да продължи.

— Какво те накара да дойдеш в Лондон?

Атанас промълви нещо толкова тихо, че тя не го чу.

— Какво каза?

— Искам да стана лекар.

— Лекар ли? — изумена вдигна вежди Катерин.

— Да, госпожо. Зная, че звучи глупаво. — Той замълча нерешително, после продължи. Семейството ми е от Македония и у нас много се разказваше турците, които нападали нашите села и убивали и мъчели хората, а нямало лекари, които да помагат на ранените. Сега вече селото го няма, а и от роднините ми не остана никой. В света има толкова много болни и ранени. Искам да им помагам. — Смутен от признанието си, той наведе очи. — Сигурно ме мислите за луд.

— Не — тихо каза Катерин. — Напротив. Мисля, че е чудесно. Значи дойде в Лондон, за да учиш медицина, така ли?

— Да, госпожо. Ще работя през деня, а вечер ще ходя на училище. Ще стана лекар. — В гласа му прозвуча решителност.

— Вярвам ти — кимна Катерин. — Пак ще си поговорим за това. Имам един приятел, който вероятно ще може да ти помогне. Освен това зная още един много хубав ресторант, където ще отидем да обядваме другата седмица.

 

 

В полунощ в къщата на Спирос Ламбру избухна бомба. Експлозията разруши фасадата и уби двама прислужници. Спалнята на Спирос също беше разрушена, но той не пострада, защото в последния момент двамата с жена му решиха да отидат на вечерята, давана от кмета на Атина.

На следващата сутрин в кантората му се получи бележка: „Смърт на капиталистите“, подписана „Гръцка революционна партия“

— Но защо ще стигат дотам? — ужасена попита Мелина.

— Това не е тяхна работа — мрачно рече Спирос. — Това е Коста.

— Нямаш доказателства.

— Не е нужно. Още ли не разбираш за какъв човек си се омъжила?

— Просто не зная какво да мисля.

— Мелина, докато този човек е жив, ние двамата сме в опасност. Той няма да се спре пред нищо.

— Защо не отидеш в полицията?

— Ти сама каза, че нямам доказателства. Ще ми се изсмеят. — Спирос взе ръката й. — Искам да заминеш оттук. Моля те. И то колкото може по-далеч.

Мелина дълго стоя неподвижна и замислена. Най-накрая, сякаш взела изключително важно решение, тя промълви:

— Добре, Спирос. Ще направя каквото трябва.

Той я прегърна.

— И не се тревожи. Ще намерим начин да го спрем.

 

 

Целия следобед Мелина прекара в стаята си. Опитваше се да свърже събитията. Значи мъжът й наистина е решил да изпълни намеренията си и да унищожи нея и брат й. Не можеше да му позволи да стигне докрай. Ако техният живот бе в опасност, това важеше и за Катерин Дъглас. Тя работи в кантората на Коста в Лондон. Трябва да я предупредя. Не, нещо повече. Трябва да премахна Коста. Все някой е длъжен да спре злото, което върши на другите. Но как? Тогава я осени спасителната мисъл. Да, разбира се! Няма друг начин. Как не се сетих по-рано?