Гено Генов
От изследване на разрушителните инстинкти към психография на социалната престъпност (3)

3

В книгата си, посветена на живота и творчеството на Емил Зола, френският писател Арман Лану разглежда „Човекът-звяр“ като важен етап в обновлението на романния жанр: „В този свой роман Зола се задълбочава в изследването на «физиологическия човек», за който се заговаря още при появата на «Терез Ракен». След смъртта на Зола този тип герой буквално наводни световния ч. Авторът на «Ругон-Макарови» твърди, че трябва да се изучи по научен път проблемът за наследствеността чрез образа на родения престъпник Жак Лантие, син на нежната и слабоволева Жервез от «Вертеп», брат на Клод от «Творбата» и на Етиен от «Жерминал». Той изпреварва науката, като подлага своя персонаж на възможно най-безупречна психоанализа, имам предвид както психоанализата на Фройд, така и на Юнг. Писателят интуитивно уравновесява агресията със сексуалността — двете главни движещи сили, направляващи поведението на човека-животно. Той им отрежда място, което днес не биха оспорили и най-добрите психиатри. В случая Зола се ръководи от поразително точния си инстинкт.“

Общо взето, изследователите на романа „Човекът-звяр“ са единодушни: писателят подхожда към изграждането на образа на Жак Лантие като към „клиничен случай“. Но при оценката на художествения резултат мненията се разделят. Литературната критика във Франция от края на миналия век клони повече в полза на едно чисто „физиологическо“ тълкуване на агресивността на Жак. Това схващане и днес впрочем има ревностни поддръжници, най-вече сред привържениците на „психологията на дълбините“. В научното съобщение на френския литературовед Огюст Дезале, изнесено на колоквиума, посветен на творчеството на Зола (1968), се твърди дословно: „Аз наистина вярвам, че в романа «Човекът-звяр», се представя една «подземна драма» — драмата на Зола, който, общо взето, е живял твърде дълго в подземие, търси изход от него и го намира. Струва ми се, че именно това е символичното и значимото.“ С „подземие“ Дезале явно назовава тягостното брачно съжителство на писателя, а с „изход“ — прелюбодейната му любов към Жан Розро. Подобни тълкувания отвеждат до принизяването на романа до несложно литературнохудожествено означение на „престъпното“ скрито влечение у Зола към извънбрачното плътско изживяване, до затваряне на смисъла на едно толкова богато с многопластови символи романно повествование в границите на индивидуалната психопатология на твореца.

Много по-убедително са построени разсъжденията на съветския литературовед, изследовател на творчеството на Зола, Александър Пузиков, който при анализа на романа „Човекът-звяр“ изхожда обосновано от правомерното твърдение, че „Зола в това подчертано физиологично произведение въпреки всичко е намерил пътя към социалната тема“: „Жак наистина е в плен на рядка и почти невероятна болест, превръщаща го в човек-звяр, но хората, които го обкръжават, са напълно здрави, в наследствеността им няма никакви аномалии, и все пак те са много по-страшни от Жак. Пред нас се възправя мрачният образ на председателя на съда Гранморен, който озлочестява една млада девойка — Луизет. Престъплението завършва със смъртта на девойката, а в престарелия съдия откриваме звяр, много по-опасен от онзи, който живее у Жак. Гранморен е страшен със своето лицемерие, с животинската ситост, с безнаказаността си. Пред нас като кошмар застава Мизар, който убива жена си за пари. И пред този изтънчен и бездушен убиец патологичната мания на Жак отстъпва на заден план. Дори женствената Севрин таи у себе си много повече животинско, отколкото Жак, който не се решава да убие Рубо по нейно внушение. Зверските закони на съществуването, а не порочната наследственост, превръщат всички тези персонажи в грабители и убийци, всички те са породени от определени социални условия. Именно така, непредубедено би трябвало да се чете този страшен роман, посветен на проблема за наследствената престъпност“ (А. Пузиков, Пять портретов, М., 1972, с. 378).

Истина е, че в „Човекът-звяр“ твърде много хора стават жертва на насилствена смърт, за да си позволим да анализираме тази творба само като обективно литературнохудожествено изследване на разрушителния инстинкт у един потомствен алкохолик, чиято наследствена обремененост се проявява в ненормалното изживяване на сексуалния порив. Зола включва в повествованието описанията на четири различни убийства, с нож или с отрова, и пресъздава три потресаващи самоубийства. Романистът усложнява преднамерено интригата, като представя някои от персонажите в две роли — като убийци и като жертви. Насилствената смърт се вплита в нравствените взаимоотношения на героите, вписва се в обществения морал като неизлечима социална болест, пред която се оказват еднакво безпомощни следствените и правораздаващите органи в буржоазната държава.

Зола ни насочва да търсим тайната причина за оскотяването на хората и за озверяването в човешкото общуване в принизената в морално отношение обществена атмосфера, сред която разцъфтяват на воля хищническият егоизъм, бездуховната корист и озлобената ненавист. Оказва се, че в буржоазното общество индустриалният прогрес съвсем не предполага като социално-нравствена аксиома постепенното облагородяване на инстинктите. Постиженията на науката и техниката не само не побеждават дремещите животински нагони у човека, но още повече ги задълбочават.

С присъщата си романтична нагласа романистът Зола опоетизира света на техниката, като одухотворява нейните творения. Локомотивът за машиниста Жак се превръща в живо същество и съвсем естествено той го назовава със собственото име Лизон. Ако героят на Зола се страхува от естествените мъжки пориви, които го обземат при вида на красива и нежна жена, то той е подчертано щедър и любвеобилен в грижите си за Лизон. С безупречния си ритъм на работа и с мелодичното си приглушено потракване послушната стоманена машина стопля много повече самотника Жак от всеотдайните прегръдки на пламенната Севрин. Необикновената привързаност към локомотива не е следствие единствено от ненормалния наследствен страх у една издънка на поколения алкохолици пред топлата благосклонност на отдаващата се жена. Както при редица други взаимоотношения в романа, и тук връзката е многопластово символна. Извънмерната любов на Жак към новото техническо чудо — парния локомотив — означава не само боязънта от необичайно протичащото у него полово влечение, но и липсата на надеждна, индивидуално промислена формула за социална адаптация у този човек, търсещ изход от самотата единствено в професионалната реализация.

Като насища пределно повествованието си със запомнящи се символни образи и взаимоотношения, авторът на „Човекът-звяр“ убедително доказва на злонамерените си критици не само своята съпричастност с поетиката на романтическия роман, но и дълбокото си пристрастие към романа като всеобхватно, обмислено научно-художествено изследване на язвите, разяждащи социалната психика на хората в буржоазното общество. Романистът натуралист, замислил първоначално творбата си като продължение на историята на необузданите инстинкти, развихрили се във Франция по време на Втората империя, достига до покъртително епично обобщение на социално-нравствените поражения, предизвикани от ускорената вследствие бързото индустриално развитие експанзия на насилието и отчуждението в света на капитала.