Роберт ван Хюлик
Златното божество (18)

Глава XVI
Съдията Ди яде юфка в ресторант; той приветства решенията на свой колега от древността.

Пред главния вход на съдилището съдията Ди срещна Хун. Сержантът беше научил новината, че Тан е погълнал отрова, и сега отиваше в хотела, за да се осведоми за състоянието му. Ди му каза, че Тан се е самоубил, защото не е могъл да преживее смъртта на Фан.

— Тан е бил преследван от ужасна орис — добави той и приключи разговора.

Когато се върнаха в личния му кабинет, съдията каза на Хун:

— Сега, след като Тан и Фан не са вече живи, останахме без двамата най-старши служители в чиновническия състав на съдилището. Повикай третия писар и му кажи да донесе тук регистрите, за които е бил отговорен Тан.

Съдията прекара остатъка от сутринта със сержанта и писаря в преглеждане на папките. Тан беше водил регистрацията на женитбите, ражданията и смъртните случаи, както и финансите на съдилището с педантична точност, но дори краткотрайното прекъсване през последните два дни се беше отразило върху сметките. Тъй като третият писар правеше добро впечатление, съдията го назначи временно на мястото на Тан. Ако чиновникът се справеше задоволително с тази длъжност, Ди щеше да го повиши, а това щеше да доведе до повишения и на други хора от персонала.

След като уреди тези въпроси, съдията Ди обядва на открито под един голям дъб в ъгъла на двора. Когато пиеше чая си, дойде началникът на стражата и докладва, че засега издирването на Бо Кай не е довело до нищо. Той сякаш се бе изпарил във въздуха. Хун отиде в канцеларията да надзирава работата на чиновниците и да разговаря с посетителите. Съдията се върна в личния си кабинет, спусна бамбуковите щори, разхлаби пояса си и полегна на кушетката.

Усети с тревога, че напрежението през последните два дни бе започнало да му се отразява. Затвори очи и се опита да се отпусне и да подреди мислите си. Сега случаите с изчезването на госпожа Гу и Фан Шун бяха разгадани, но той си даваше сметка, че с убийството на съдията тъпчеха все още там, откъдето бяха тръгнали… Не че нямаше заподозрени… Бо Кай, Йе Бън, доктор Цао, а и още неизвестен брой монаси от Храма на белия облак, включително Хуйбън… Старшият монах се бе появил твърде скоро след неуспешното покушение срещу съдията. Беше ясно, че Йе Бън е свързан с престъпниците, но нито той, нито Хуйбън, нито доктор Цао имаха вид на водачи. Злият гений несъмнено беше Бо Кай. Той явно изпълняваше няколко роли, обладаваше забележително присъствие на духа и беше завършен артист. Беше пристигнал в Бънлай непосредствено след убийството на съдията. Той като че ли бе възложил подготвителните работи на Йе Бън и Ким Сан, а след това бе пристигнал от столицата, за да поеме делата в свои ръце. Но какви бяха тези дела? Сега съдията трябваше да приеме, че се налага да преразгледа заключението, до което бяха стигнали с Хун, а именно че покушенията срещу него и двамата му помощници означаваха, че според престъпника те знаят повече, отколкото в действителност. Дори столичният следовател, подпомаган от голям брой опитни тайни агенти, не бе успял да разкрие истината, а престъпникът със сигурност знаеше, че в резултат на собствените си разследвания Ди е разбрал само, че тояжките на монасите се използват за контрабандно изнасяне на злато в Корея. Очевидно златото се доставяше от вътрешността на страната под формата на тънки пръчици, скрити в кухите бамбукови тояжки на монасите. Разбира се, монасите, които идваха в Бънлай с тези златни тояжки, поемаха значителен риск, защото по пътищата и шосетата на равни интервали са разположени постове, където неуниформените пътници се претърсват за контрабандни стоки. Там се декларираше носеното злато и се плащаше такса за всяка измината отсечка. Печалбата от избягването на пътните и митническите такси не би могла да бъде голяма. Съдията Ди имаше натрапчивото усещане, че самата контрабанда на злато беше само маскировка, че противниците му го бяха оплели в хитро скроена игра, която имаше за цел да отвлече вниманието му от нещо много по-важно. Толкова важно, че можеше да оправдае убийството на един имперски чиновник и покушението срещу друг. И това важно нещо трябваше да се случи твърде скоро. Ето какво беше истинското обяснение за дръзките действия на престъпниците — времето ги притискаше. А той, магистратът, нямаше дори смътна представа, какво предстои да се случи. Докато разбойникът Бо Кай бе намерил начин да се сприятели с Ма Жун и Цяо Тай, като по този начин своевременно бе научавал всичко, което ставаше в съдилището. И сега този неуловим главорез ръководеше развитието на нещата от тайното си убежище.

Съдията въздъхна. Той се замисли дали при това положение един по-опитен съдия не би рискувал и не би арестувал доктор Цао и Йе Бън, за да ги разпита с разрешената от закона строгост, включително с изтезания. Но Ди знаеше, че няма достатъчно основания да предприеме подобни крайни мерки. Едва ли би могъл да арестува човек само защото е взел някаква тояжка в черничевата горичка, или защото не е проявил особен интерес към съдбата на дъщеря си. Колкото до Йе Бън, съдията смяташе, че е постъпил правилно. Домашният арест беше мека мярка, достатъчно оправдана от опита да се пробута лъжливата версия за незаконното изнасяне на оръжие. А по този начин Бо Кай се лишаваше от второто си доверено лице непосредствено след като бе загубил Ким Сан. Съдията се надяваше, че това ще обърка плановете на престъпника, може би ще го принуди да отложи големия удар и така ще даде на съдилището още малко време за разследване.

Съдията се замисли и за това, че поради стремителния развой на събитията още не бе успял да отдели време, за да посети коменданта на гарнизона при устието на реката. Или комендантът трябваше да го посети пръв? Отношенията между висшите военни и цивилни служители винаги бяха представлявали доста деликатен въпрос. Ако ранговете им бяха равни, по правило цивилните имаха по-висок статус. Но комендантът имаше над хиляда души под свое разпореждане и люде като него обикновено проявяваха високомерие. В същото време беше много важно да се узнае какво мисли той за контрабандата на злато, освен това със сигурност бе специалист по въпросите, засягащи Корея. Може би щеше да е в състояние да обясни защо някой би тръгнал да изнася злато за страна, където то, внесено без мито, струваше приблизително толкова, колкото и в Китай… Жалко, че не се беше консултирал с Тан за местния протокол.

Нещастникът явно е бил педантичен привърженик на формалностите. Той щеше да знае как би било редно да се постъпи… Съдията Ди задряма.

Събуди го шумна гълчава на двора. Той стана и бързо оправи дрехите си. За свое учудване видя, че е спал повече, отколкото реши в първия миг. Вече се здрачаваше. В средата на двора се беше струпала голяма тълпа от чиновници, стражници и пазачи. Над главите на всички стърчаха главите на Ма Жун и Цяо Тай. Когато тълпата почтително му направи път, той видя как четирима селяни смъкват от бамбуковата си носилка и оставят на земята безжизненото тяло на един огромен тигър, дълъг почти десет стъпки.

— Брат Цяо му видя сметката! — провикна се към съдията Ма Жун. — Селяните ни заведоха до горската пътека в подножието на планинския склон, откъдето обикновено минавал. Вързахме едно агне за примамка и се скрихме в храстите така, че вятърът да духа срещу нас. Голямо чакане падна. Звярът се появи чак следобед. Приближи се към агнето, но не се хвърли върху него. Сигурно бе подушил опасността. Лежа там, сгушен в тревата, повече от половин час. Господи, какво чакане му ударихме! Агнето блееше, та се късаше, а брат Цяо пълзешком се промъкваше все по-близо и по-близо до тигъра със зареден арбалет. Помислих си, че ако тигърът скочи в този момент, ще кацне точно на главата му. Аз и двама други ловци се опитахме да заобиколим отзад пълзешком с тризъбци в ръка. Онова чудовище скочи изведнъж. Видях само, че нещо се стрелна във въздуха. Обаче брат Цяо го улучи право в хълбока, точно зад дясната предна лапа. Велики небеса, три четвърти от стрелата се беше забила в тялото му!

Цяо Тай се засмя щастливо. Сочейки бялото петно върху огромната дясна предна лапа на тигъра, той каза:

— Това трябва да е същият тигър, който видяхме оня ден на отсрещния бряг на притока. Мисля, че тогава малко прибързах с изводите си. И все пак чудно ми е как този звяр се е озовал там.

— Няма смисъл да си блъскаме главите със свръхестествени загадки, когато сме затънали до гуша в естествени — каза съдията. — Моите поздравления за улова!

— Сега ще го одерем — каза Ма Жун. — После ще поделим месото между селяните. Те дават от него на децата си, за да станат силни. Когато обработим кожата, ваше превъзходителство, ще ви я подарим за креслото в библиотеката като скромен израз на нашето почитание.

Съдията Ди му благодари, после тръгна със сержант Хун към главния вход. Прииждаха групи развълнувани хора, нетърпеливи да видят убития тигър и човека, който му бе видял сметката.

— Аз нещо се поуспах — каза съдията. — Вече наближава часът за вечеря. Хайде да идем заедно в оня ресторант, дето нашите двама юнаци срещнали за пръв път Бо Кай, и да вечеряме там за разнообразие. Хем ще можем да чуем какво приказват хората за Бо Кай. Ще вървим пеша. Току-виж свежият вечерен въздух издухал паяжините от главата ми.

Двамата тръгнаха по многолюдните улици в южна посока и без затруднения намериха ресторанта. На горния етаж собственикът излезе да ги посрещне. Кръглото му лице беше се разляло в угодническа усмивка. Задържа ги достатъчно дълго, за да могат останалите посетители да видят какъв изтъкнат гост приема, после почтително ги отведе до едно разкошно обзаведено сепаре и ги попита какво да им предложи от скромната си кухня:

— Няколко яйца от пъдпъдък, пълнени лангусти, резенчета печено свинско, солена риба, пушена шунка, парченца студено пиле… Това за начало, а след това…

— Донесете ни — прекъсна го съдията — две купички с юфка, едно блюдо солени зеленчуци и голяма кана горещ чай. Това е всичко.

— Позволете ми да предложа на негово превъзходителство поне една малка чашка ликьор „Розова роса“ — възкликна поразеният съдържател. — Колкото да ви се отвори апетитът.

— Благодаря ви, апетитът ми е чудесен — каза съдията. Когато съдържателят предаде скромната поръчка на един от келнерите, Ди продължи: — Бо Кай често ли посещаваше този ресторант?

— Ах! — възкликна съдържателят. — Веднага разбрах, че е подъл разбойник. Винаги когато идваше, забелязвах този негов лукав поглед и начина, по който бъркаше в ръкава си… все едно се канеше да извади оттам кинжал. Когато тази сутрин чух, че са разлепени обяви за издирването му, си рекох: „Отдавна трябваше да кажа на негово превъзходителство.“

— Жалко, че не сте го направили навреме — сухо отбеляза съдията. Той разпозна в съдържателя типа досадни свидетели, които нямат капка наблюдателност, но въображение притежават в излишък. — Пратете тук главния келнер.

Главният келнер се оказа мъж с хитро лице.

— Трябва да ви кажа, господарю — започна той, — че никога не съм допускал Бо Кай да е престъпник. А в нашия занаят човек се научава да преценява посетителите. Правеше впечатление на образован и изискан човек и си оставаше такъв, колкото и да беше пил. Винаги беше учтив с келнерите, но никога до такава степен, че да фамилиарничи с тях. А веднъж дочух настоятеля на класическото училище, което са намира близо до храма на Конфуций, да се произнася за великолепните качества на неговата поезия.

— Често ли ядеше, или пиеше тук с компания? — попита съдията.

— Не, господарю, през десетината дни, откакто идваше тук редовно, се хранеше или сам, или с приятеля си Ким Сан. И двамата господа много обичаха да се шегуват помежду си. А извитите вежди на господин Бо Кай придаваха на лицето му такова весело изражение. Понякога обаче забелязвах, че очите му съвсем не са толкова весели. Някак не се връзваха с веждите. Тогава си задавах въпроса, дали не носи маска. Но после той пак започваше да се смее и аз разбирах, че съм се излъгал.

Съдията Ди му благодари и набързо привърши с юфката си. Плати сметката въпреки енергичните протести на съдържателя, даде богат бакшиш на келнерите и напусна ресторанта. На улицата каза на сержант Хун:

— Този келнер е наблюдателен мъж. Опасявам се да не би Бо Кай наистина да е носел маска. Спомняш ли си, че когато срещнал госпожица Цао и не бил принуден да играе ролята си, й е направил впечатление на човек с властна осанка? Сигурно той е главният ни противник, главатарят, който стои зад всичко това. И сега трябва да се простим с всяка надежда, че нашите хора ще го заловят, защото той дори няма нужда да се крие. Просто сменя маската си и никой не може да го разпознае. Колко жалко, че никога не съм го виждал!

Хун не чу последните думи на съдията. Той напрегнато се вслушваше в звуците, долитащи откъм улицата, на която се намираше Храмът на бога на града. Свиреха флейти и цимбали.

— В града е дошла трупа пътуващи артисти, ваше превъзходителство — възбудено каза той. — Сигурно са чули за церемонията в Храма на белия облак и са издигнали сцената си, за да спечелят някоя пара от тълпата, която тази нощ няма да спи. Да идем ли да ги погледаме, ваше превъзходителство? — добави той с надежда.

Съдията знаеше, че сержантът открай време е горещ поклонник на сцената. Това беше единственото развлечение, което си позволяваше. Той кимна с усмивка.

Празното място пред храма бе претъпкано с народ. Над множеството съдията Ди видя висока площадка, скована от бамбукови пръти и покрита с рогозки. Във въздуха се развяваха червени и зелени знамена. Актьори в лъскави костюми се движеха насам-натам по сцената, осветена от многобройни пъстроцветни фенери.

Двамата мъже си проправиха с лакти път през тълпата от правостоящи зяпачи, докато стигнаха до дървените пейки с платените места. Едно силно гримирано момиче в крещящ сценичен костюм им взе парите и посочи две свободни места на задния ред. Никой не обърна внимание на новодошлите. Всички погледи бяха приковани в сцената.

Съдията Ди огледа без особен интерес четиримата актьори. Той знаеше много малко за театъра и неговите условности, но предположи, че възрастният мъж с бяла развяваща се брада, облечен в зелена брокатена роба, който седеше в средата на сцената и ръкомахаше, сигурно е старейшината. Обаче не можеше да разбере какви бяха двамата мъже, застанали прави пред него, и жената, коленичила между тях. Оркестърът замлъкна, старият мъж подхвана дълъг монолог с глас във високия регистър. Съдията Ди не разбираше особената, провлечена театрална дикция и не можеше да схване смисъла на думите.

— Какво казва? — попита той Хун. Сержантът веднага отговори:

— Старият мъж е старейшината, ваше превъзходителство. Пиесата е към края си… Сега той обобщава обвинението, което мъжът отляво е отправил към жена си: тази, коленичилата. Другият мъж е брат на ищеца. Той е дошъл, за да докаже безукорния си морал — Хун послуша известно време, след това продължи: — Съпругът пътувал и го нямало две години, а като се върнал, заварил жена си бременна. Съобщил за случая на старейшината, за да получи разрешение да се разведе с нея заради развратното й поведение.

— Млък! — сопна им се през рамо един дебел мъж, седнал пред съдията.

Внезапно оркестърът засвири. Цигулките скрибуцаха, цимбалите дрънчаха. Жената се изправи грациозно и запя прочувствена песен, чието съдържание остана тайна за съдията.

— Тя казва — пошушна Хун, — че мъжът й се върнал у дома една вечер преди осем месеца и прекарал нощта с нея. Заминал отново преди изгрев слънце.

На сцената настъпи какофония. Четиримата актьори говореха и пееха едновременно. Старецът обикаляше в кръг и клатеше главата си така, че бялата му брада се развяваше край него. Съпругът се обърна с лице към публиката. Размахвайки ръце, той изпя с пронизителен глас, че жена му лъже. Показалецът на дясната му ръка беше намазан със сажди, за да изглежда, че е отрязан. Брат му стоеше и одобрително клатеше глава, пъхнал ръце в широките си ръкави.

Той беше гримиран така, че досущ да прилича на другия.

Изведнъж музиката спря. Старецът избоботи нещо на втория мъж. Той се престори на много уплашен. Започна да се суче около себе си, като тропаше по сцената с крака и блещеше очи. Когато старейшината отново му подвикна нещо, мъжът извади от ръкава дясната си ръка. Показалецът му също липсваше.

Оркестърът гръмна, изпълнявайки някаква неистова мелодия. Но аплодисментите и овациите на публиката почти заглушаваха музиката. Сержант Хун също викаше колкото му глас държи.

— Е, какво толкова стана? — кисело попита съдията Ди, когато врявата поутихна.

— Този, който посетил жената оная нощ, е бил братът близнак на съпруга — бързо обясни Хун. — Той отрязал показалеца си, та жената да помисли, че това наистина е съпругът й. Затова пиесата е озаглавена „Един пръст за една пролетна нощ“.

— Ама че история! — рече съдията и стана. — Хайде да се прибираме.

Дебелият мъж на предния ред белеше портокал и нехайно хвърляше парчетата кора през рамото си в скута на съдията. Сценичните работници бяха почнали да разгъват голямо червено платно, на което бяха изписани пет големи черни йероглифа.

— Вижте, ваше превъзходителство — оживено каза Хун. — Следващата пиеса се казва „Три загадки, разкрити чудодейно от съдията Ю“!

— Добре — примирено каза Ди. — Съдията Ю е бил най-великият следовател от времето на славната ни династия Хан, управлявала империята преди седемстотин години. Да видим какво ще ни покажат.

Сержантът отново седна на мястото си с доволна въздишка. Когато оркестърът засвири някаква жива мелодия, чийто такт се подчертаваше от щракане на кастанети, сценичните работници изнесоха голяма червена маса. Появи се огромната фигура на мъж със строго лице и дълга брада. Той беше облечен в развяваща се черна роба, украсена с избродирани червени дракони, и носеше висока черна шапка, увенчана с блестящи орнаменти, описващи кръг. Мъжът се намести тежко зад червената маса, приветстван с шумни възгласи от ентусиазираните зрители.

Двама мъже излязоха напред и коленичиха пред масата. Те запяха някаква песен с пискливи фалцети. Съдията Ю ги слушаше, решейки брадата си с разперени пръсти. Той вдигна ръка, но Ди не можа да види какво сочи, защото точно в този миг един малък дрипльо, който продаваше питки, се опита да се покатери на предната пейка и влезе в разправия с дебелака. Но ушите на съдията Ди вече се бяха приспособили към сценичната дикция и той разбра някои откъслеци от песента, която се чуваше въпреки караницата пред него.

Когато малкият продавач на питки офейка, съдията Ди попита Хун:

— Това пак ли са двама братя? Струва ми се, че единият обвинява другия в убийството на стария им баща.

Сержантът енергично поклати глава. По-възрастният мъж на сцената се изправи и даде да се разбере, че поставя на масата малък предмет. Съдията Ю театрално го взе между палеца и показалеца и започна да го разглежда много внимателно със смръщено лице.

— Какво е това? — попита Ди.

— Нямате ли уши? — грубо каза през рамо дебелият мъж. — Това е бадем.

— Разбирам — сдържано отвърна съдията.

— Старият им баща — бързо обясни Хун — е оставил този бадем като ключ към откриването на убиеца си. Сега по-възрастният брат казва, че баща му е написал името на убиеца на къс хартия и го е скрил в този бадем.

Съдията Ю си даде вид, че внимателно разгъва парче хартия. Изведнъж неизвестно откъде в ръцете му се появи голям лист хартия, дълъг пет стъпки. Върху хартията бяха изрисувани два големи йероглифа, които той показа на зрителите. Публиката започна да роптае възмутено.

— Това е името на по-младия брат — извика сержант Хун.

— Затваряй си устата! — кресна му дебелият мъж.

Последва умопомрачителен туш на оркестъра. Гонгове, цимбали и барабанчета трещяха едновременно. По-младият брат се изправи и изпя сърцераздирателно възражение срещу обвинението с акомпанимент на писклива флейта. Съдията Ю местеше поглед от единия брат към другия, като гневно блещеше очи. Изведнъж музиката секна. В мъртвата тишина, която последва, съдията Ю се надвеси над масата, сграбчи двамата мъже за яките и ги дръпна към себе си. Първо помириса устата на по-младия брат, после и на по-възрастния. След това грубо отблъсна втория, удари с юмрук по масата и изкрещя нещо с гръмотевичен глас. Музиката отново засвири весела мелодия. Публиката изригна нова вълна аплодисменти. Дебелакът стана и зарева с пълно гърло:

— Чудесно! Прекрасно!

— Какво се случи? — попита съдията, заинтересуван за своя собствена изненада.

— Съдията каза — отговори сержант Хун, като козята му брадичка трепереше от вълнение, — че по-възрастният брат мирише на бадемово мляко. Старият баща е знаел, че ще бъде убит от по-големия си син, който ще фалшифицира всяка оставена улика. Затова е оставил бележката в бадемова черупка. Бадемът е бил истинската улика, защото по-големият брат много обичал бадемово мляко.

— Добре замислено! — отбеляза съдията Ди. — А пък аз предполагах, че…

Но в това време оркестърът подхвана нова оглушителна мелодия. Сега пред масата на съдията Ю паднаха на колене двама души, облечени в обсипани със злато халати. Всеки от тях размахваше в ръка къс хартия, върху която имаше кратък надпис и голям червен печат. От думите им съдията Ди разбра, че са двама благородници. Техният господар разделил помежду им наполовина едно голямо състояние: земя, къщи, роби и скъпоценности, изброени в документите, които те представяха. Всеки от двамата твърдеше, че разпределението е несправедливо и че другият е получил повече, отколкото му се полага.

Съдията Ю ги изгледа, показвайки бялото на очите си. Той гневно тръсна глава, което накара блестящите орнаменти върху шапката му да затанцуват на светлината на разноцветните фенери. Музиката стихна почти напълно. Атмосферата стана напрегната, което отговаряше на настроението на съдията Ди.

— Хайде де, продължавайте! — нетърпеливо извика дебелият мъж.

— Млък! — чу се да крещи съдията Ди и се сепна от себе си.

Последва продължително дрънчене на чинели. Съдията Ю се изправи. Той грабна документите от ръцете на двамата недоволни и ги размени. После вдигна ръце в знак, че случаят е приключен. Благородниците гледаха втрещено парчетата хартия в ръцете си.

Над публиката се понесоха оглушителни аплодисменти. Дебелият се обърна назад и каза наставнически:

— Поне това разбра, нали? Нали видя, тия двамата… Гласът му секна. Той гледаше съдията Ди с увиснало чене. Беше го разпознал.

— Разбрах всичко, благодаря! — саркастично каза съдията.

Той стана, отърси портокаловите обелки от полите си и започна да си проправя път през навалицата. Сержант Хун го последва, хвърляйки последен жаден поглед към сцената, където пред съдийската маса сега се появи актрисата, която им намери местата.

— Това е историята на една млада жена, която се преоблякла като мъж, ваше превъзходителство — каза той. — Много е интересно!

— Вече наистина трябва да се прибираме, Хун — твърдо заяви съдията Ди.

Докато вървяха по многолюдната улица, внезапно каза:

— Обикновено нещата съвсем не се оказват такива, каквито сме очаквали да бъдат, Хун. Трябва да ти кажа, че когато бях още студент, си представях работата на магистрата горе-долу като тази на съдията Ю, когото преди малко видяхме в действие на сцената. Мислех, че ще седя зад съдийската маса и ще изслушвам снизходително различните дълги, заплетени истории, объркани лъжи и противоречиви показания на хората пред себе си. После изведнъж ще открия измамата и ще раздам правосъдие веднага и на място, разобличавайки стъписания престъпник. Е, Хун, сега знам, че не е точно така.

Те се засмяха и продължиха към съдилището. Когато се прибраха, съдията заведе Хун право в личния си кабинет и му каза:

— Направи ми чаша хубав, силен чай, Хун. Изпий една чаша и ти. После извади церемониалните ми дрехи за тържеството в Храма на белия облак. Досадно е, че се налага да ходим там. Бих предпочел да си остана тук и да помислим заедно докъде сме стигнали с убийството на магистрата. Но няма как!

Когато сержантът донесе чая, съдията Ди бавно отпи няколко глътки и каза:

— Трябва да призная, сержант, че сега по-добре разбирам интереса ти към театъра. Трябва да ходим по-често. Отначало всичко изглежда толкова объркано, после някой казва ключовото изречение и изведнъж нещата стават кристално ясни. Много ми се иска същото да стане и в нашия случай с убийството.

Съдията замислено поглади мустаците си. Докато изваждаше внимателно церемониалната шапка на магистрата от кожената кутия, Хун каза:

— Последната част на пиесата съм я гледал преди. Става дума за превъплъщението на…

Съдията като че ли не го слушаше. Внезапно стовари юмрука си върху писалището и възкликна:

— Хун, мисля, че открих! Велики небеса, ако е вярно, трябвало е да се сетя много по-рано! — и след кратък размисъл добави: — Дай ми картата на окръга.

Сержантът бързо разгъна върху писалището голямата илюстрована карта. Съдията я разгледа нетърпеливо, после кимна. Гъстите му вежди се сключиха над челото, образувайки дълбока бръчка. Той скочи и започна да се разхожда из стаята с ръце на гърба. Сержантът го наблюдаваше напрегнато. Ди пресече кабинета като че ли безброй пъти, преди да спре и да каже:

— Това е! Всичко съвпада. Сега трябва да се залавяме за работа, Хун. Имаме да вършим много неща, а времето ни е съвсем малко.