Линкълн Чайлд
Зоната (4)

3

Спускането им от планината беше толкова мълчаливо, колкото бе шумно изкачването. Маршал можеше да се досети за какво мислеха всички. Откритието щеше да промени онова, което досега беше тиха, без блясък и дори скучна научна експедиция. Никой от учените не можеше да каже как ще стане това. Но отсега нататък нищо вече нямаше да е същото.

Същевременно знаеше много добре, че тайно всички си задават един и същ въпрос: „Какво по дяволите е това?“

Съли наруши мълчанието пръв:

— Трябваше да вземем сърцевина от леда за изследване.

— Как смяташ, откога ли е там? — попита Чен.

— Ледник Страх е МИС 2^[1]. Тази пещера е била заровена най-малко 12 000 години, ако не и много по-дълго.

Групичката отново потъна в мълчание. Слънцето най-сетне беше успяло да прогори ниско увисналите облаци и докато се спускаше зад хоризонта, караше струпаният сняг да хвърля ярки отблясъци. Маршал унесено измъкна слънчевите си очила от джоба и ги сложи. В момента си мислеше за необятната чернота на онези мъртви очи под снега.

— Колко е сега часът в Ню Йорк? — попита най-накрая Съли.

— Осем и половина — отговори Феръдей.

— Всички вече са си отишли вкъщи. Първата ни работа утре сутринта ще е да се обадим. Анг, ще бъдеш ли така добър да се погрижиш сателитният телефон да е включен още преди закуска?

— Разбира се, но ще трябва да се обърна към Гонзалес за нови батерии, защото…

Чен се спря насред изречението. Когато Маршал вдигна поглед, той веднага видя какво беше накарало докторанта да замълчи.

Базата лежеше на няколкостотин метра под тях. Дългите, ниски ръждясали сгради имаха враждебен вид под светлината на умиращото слънце. Учените бяха следвали леката извивка, която описваше ледниковата долина, и сега пред очите им лежеше главният вход на базата, видим през оградата, която я опасваше. Пени Барбър, компютърният специалист на експедицията, стоеше по джинси и карирана риза на бетонната площадка между караулното помещение и централния вход. Въздухът беше неподвижен и светлокестенявата й коса висеше върху челото, без да потрепва. До нея стоеше сержант Пол Гонзалес, командирът на малката група, която трябваше да поддържа база „Страх“ готова за действие.

Бяха заобиколени от четирима души в тежки парки, панталони от кожа на полярна мечка и муклуки^[2]. Единият държеше пушка. Другите носеха копия или лъкове на гърба си. Макар лицата им да не се виждаха, Маршал беше сигурен, че са местни индианци от малкия лагер на север.

Докато ускоряваха крачки към базата, той не беше сигурен какво трябва да изпитва: любопитство или страх. Макар че бяха тук вече месец, учените не бяха имали вземане-даване с индианците. Знаеха за съществуването им, защото войниците в базата го бяха споменали мимоходом. Защо от всички възможни дни бяха избрали точно днешния, за да им дойдат на гости?

Когато минаха през вратата на оградата и покрай празното караулно, а след това приближиха към входа, групата се обърна, за да ги посрещне.

— Тези хора почукаха на вратата преди не повече от две минути — обясни Барбър на своя ярко изразен севернолондонски акцент. — Сержантът и аз излязохме да ги посрещнем. — Обикновеното и дружелюбно лице изглеждаше измъчено и донякъде разтревожено.

Съли стрелна поглед към Гонзалес.

— Някога преди случвало ли се е подобно нещо?

Гонзалес беше плещест мъж на петдесет и няколко години и притежаваше прозорливия фатализъм на професионален войник.

— Не. — Той извади радиостанцията си, за да предупреди останалите войници, но Съли поклати глава.

— Това няма да е необходимо, нали? — попита той и се обърна към Барбър. — Ти по-добре се прибирай на топло. — Загледа я как се приближава към главния вход, след това се прокашля и се обърна към гостите. — Бихте ли желали да влезете вътре? — попита той, произнасяйки отчетливо всяка дума, като същевременно ръкомахаше към вратата.

Индианците не отговориха нищо. Групата им се състоеше от три жени и един мъж. Маршал забеляза, че мъжът е най-старият сред тях. От годините, прекарани на студ и слънце, лицето му се беше сбръчкало и превърнало в нещо подобно на гьон. Имаше ясни тъмнокафяви очи и носеше големи кокалени обеци, украсени с фантастични резбовани сцени. От кожената му яка стърчаха пера, а скулите му бяха осеяни с тъмните татуировки на шаман. Гонзалес им беше казал, че групата води необичайно прост живот, но докато гледаше копията и животинските кожи, Маршал си помисли, че не е имал и най-малка представа колко прост трябва да е в действителност.

За миг над тях се спусна неловко мълчание, единственият шум беше бученето на близките генератори. След известно време Съли заговори отново:

— От селището на север ли идвате? Това е много дълго пътуване и сигурно сте уморени. Можем ли да ви помогнем с нещо? Искате ли храна и топли напитки?

Никакъв отговор. Съли повтори казаното бавно и отчетливо, сякаш говореше на бавноразвиващи се:

— Искате ли да ядете? Нещо за пиене?

И сега не получи отговор и се обърна с въздишка.

— Така доникъде няма да стигнем.

— Те вероятно не разбират и дума от това, което им говориш — подхвърли Гонзалес.

Съли кимна.

— А аз не говоря инуитски.

— Тунитски — обади се възрастният мъж.

Съли бързо се обърна.

— Моля?

— Не инуитски. Тунитски.

— Много се извинявам. Никога не бях чувал за тунитите^[3] — Съли леко се потупа по гърдите. — Казвам се Съли. — След това представи поименно Гонзалес и учените. — Жената, която видяхте, се казва Пени Барбър.

Старецът докосна своите гърди.

— Усугук. — Произнесе го „Оос-оо-гук“ и не си направи труда да представи жените.

— Приятно ми е — каза Съли, който както обикновено беше поел изцяло ролята на ръководител на екипа. — Не искате ли да влезете?

— Попита дали можеш да направиш нещо за нас? — отговори на въпроса с въпрос Усугук. Маршал отбеляза с изненада колко монотонно говореше мъжът.

— Да — отговори Съли, също толкова изненадан.

— Има нещо важно, което можете да направите… много важно. Можете да си тръгнете. Още днес. И повече не се връщайте.

Този отговор накара Съли да онемее.

— Защо? — попита Маршал след малко.

Мъжът посочи към връх Страх.

— Това е седалище на злото. Вашето присъствие тук е опасно за всички нас.

— Зло? — повтори Съли, който се беше съвзел. — Имаш предвид вулкана? Сега е угаснал и заспал.

Тунитът го погледна, а безбройните бръчки по лицето му се очертаха релефно на светлината на залязващото слънце. То представляваше маска от мъчително безпокойство.

— Какво зло? — попита Маршал.

Усугук отказа да се впуска в обяснения.

— Вие не трябва да сте тук — повтори той. — Нахълтвате на място, където нямате работа. Затова разгневихте древните. И то много.

— Древните? — възкликна Съли.

— Обикновено те са… — Усугук потърси точната дума… доброжелателни. С отворената длан на едната си ръка той очерта полукръг. — В миналото всички хора тук, онези с униформите и пушките, си стояха зад металните стени, които бяха построили. Дори днес войниците не бродят из забраненото място.

— Нищо не зная за някакво си забранено място — измърмори Гонзалес, — но си стоя вътре, където е хубаво и топло.

Усугук сякаш не го чу. Той продължаваше да гледа втренчено Съли.

— Вие сте различни. Навлязохте в територия, където не бива да стъпва жив човек. И сега древните са обхванати от ярост повече откогато и да било според паметта на моя народ. Тяхната ярост боядисва небето кърваво. Небесата крещят от болка като раждаща жена.

— Не съм сигурен, какво искаш да кажеш с „крещят от болка“ — намеси се Съли, но странният цвят на небето се дължи просто на aurora borealis, или Северното сияние. То е предизвикано от слънчеви ветрове, които навлизат в земното магнитно поле. Вярно, че цветът е много необичаен, но сигурно и преди си виждал подобно нещо. — Сега Съли разиграваше ролята на добродушен глава на семейство, усмихваше се и се държеше покровителствено като човек, който обяснява нещо на малко дете. — Газовете в атмосферата отделят излишъка от енергия под формата на светлини. Различните газове излъчват фотони с различни дължини на вълните.

Ако това обяснение оказа някакво влияние на Усугук, той не го показа.

— Веднага щом видяхме колко са гневни духовете, тръгнахме насам. И оттогава вървим без почивка и без храна.

— Още една причина да влезете вътре — отбеляза Съли. — Ще ви дадем храна и нещо горещо за пиене.

— Защо планината е забранена? — попита Маршал.

Шаманът се обърна към него.

— Толкова ли не може да разберете? Вие всички чухте моето предупреждение. И сега отказвате да се вслушате в него? Планината е място на мрака. Трябва да си вървите.

— Не можем — отговори Съли. — Още не, но след няколко седмици, две или три, ще си тръгнем. А дотогава ти давам думата си, че…

Но шаманът заговори на тунитките.

— Аньок лубяр тусарнек — каза той. Една от жените започна шумно да плаче. Когато отново се обърна към учените, Усугук изгледа подред всеки от тях, а изражението на лицето му представляваше такава смесица от тъга и страх, че космите по врата на Маршал настръхнаха. След това извади малка кесия от парката си, потопи пръст в нея и надраска няколко груби знаци върху замръзналата тундра с толкова лепкава тъмна течност, че не би могла да е нещо друго, освен кръв. След това започна да декламира нещо на своя език с нисък и молитвен тон, обърна се и последва останалите, които вече се отдалечаваха по вечно замръзналата земя.