Артюр Рембо
Роман

I

На седемнайсет кой не е безумно-млад.

Веднъж — по дявола бокали, лимонада

и ярки светлини на шумния площад!

Под старите липи излизаш на прохлада.

 

О, юнски вечери! О, дъх на липов мед!

И лепнат клепките, дъха в гръдта ти спира.

Ветрец повява и долита глъч отвред,

и мирис на лозя се смесва с дъх на бира.

II

А ето там над теб — и мъничък парцал

от мръсен здрач, обшит от клонче изтъняло,

в средата със звезда — игла с фалшив кристал,

трептяща сладостно и с малко бледо тяло.

 

На седемнайсет! Нощ. И юни. И лози.

Като шампанско е дъхът им — губиш сила…

Ти скиташ; чувстваш как по устните пълзи

целувката — или калинка лекокрила.

III

О, Робинзоне луд, в романи скита ти!

Край слабия фенер — едва земята кваси —

една госпожица с пленителни черти

минава — в сянка от яката на баща си.

 

Отгатнала — уви! — че си наивник млад,

с ботинките си тя ситни, ала на мира

така ли се стои — и фръцва се назад…

И твойто „тра-ла-ла“ на устните замира.

IV

Ти влюбен си. Летиш. И тъй до август чак.

Ти влюбен си. Чете тя смешните сонети.

Приятелите — днес за тях си пръв глупак.

Но изведнъж… и тя ти пише. Как се сети?

 

И тая вечер… сам на светлия площад,

пак влизаш в кафене — бокали с лимонада…

На седемнайсет кой не е безумно-млад,

когато мамят вън липите — на прохлада.

 

3 септември 70