Робърт Кейган
Завръщането на историята и краят на мечтите (13)

Към „концерт“ между демокрациите

Световните демокрации трябва да започнат да мислят как биха могли да защитават интересите и да отстояват принципите си в свят, в който към тях се отправят сериозни предизвикателства. Това включва установяването на нови методи за оценяване и придаване на международна легитимност на действията. Съветът за сигурност на ООН не може да изпълнява тази роля, тъй като бе безнадеждно парализиран от разкола между автократичните и демократичните членове. А на демократичния свят все пак са му необходими механизми за изглаждане на различията и за постигане на консенсус. Едната възможност може да е изграждането на световен „концерт“ или лига на демокрациите, първоначално може би неформално, но с цел да се провеждат редовни срещи и консултации между демократичните страни по актуални проблеми. Подобна институция би събрала азиатски и тихоокеански страни като Япония, Австралия и Индия с държавите членки на ЕС и НАТО от Европа и Северна Америка и с други демокрации, като например Бразилия — демокрации, които досега са имали сравнително малко контакти помежду си извън търговската и финансовата сфера. Тази институция няма да замени, а ще допълни Обединените нации, НАТО, Г–8 и други глобални организации. Но създаването й ще бъде знак за ангажираност към демократичната идея, а тя би могла да се превърне в инструмент за мобилизиране на ресурсите на демократичните нации за решаване на редица проблеми, които не могат да бъдат отнесени към Обединените нации. Ако се окаже успешна, организацията може да допринесе за придаването на легитимност на действия, които демократичните нации смятат за необходими, но които автокрациите отказват да одобрят — както например НАТО придаде легитимност на интервенцията в Косово.

В свят, разделен по линията демокрация-автокрация, световните демократи ще трябва да се поддържат. Това не означава нито сляпо повеждане на кръстоносен поход в името на демокрацията навсякъде и по всяко време, нито агресивна конфронтация с автократичните сили. Не е необходимо демокрациите да преустановят търговията с автокрациите или преговорите по въпроси, свързани с общи или разминаващи се интереси. Но Съединените щати и останалите демокрации трябва да пригодят външната си политика към политическите особености на днешния свят и да признаят ролята, която битката между демокрацията и автокрацията играе по най-важните стратегически въпроси. Истинският реализъм в международните дела се изразява в разбирането, че външната политика на една държава се моделира до голяма степен от естеството на нейното управление. Необходимо е демокрациите по света да бъдат солидарни и да поддържат онези, които се опитват да отворят демократичното пространство там, където то се затваря.

Подкрепата на демокрацията е стратегически релевантна, отчасти защото демонстрира силните страни на либералния свят и разкрива слабостите на автократичните сили. Лесно е да погледнем Китай и Русия днес и да сметнем, че те са непроницаеми за чуждо влияние. Но не трябва да се пренебрегва тяхната крехкост и уязвимост. Тези автократични режими днес може да са по-силни отпреди, що се отнася до богатство и световно влияние, но те все още живеят в предимно демократична епоха. Това означава, че те неизбежно се сблъскват с проблема за легитимността. Те не са предвождани от европейските монарси на XVIII и XIX в., които се радват на историческа легитимност, защото светът преди тях не е познавал почти нищо друго, освен автокрацията. Днешните автокрации трябва да се борят, за да създадат нов вид легитимност, а това не е лека задача. Китайските лидери пришпорват икономиката си, защото се боят, че всяко забавяне би било равносилно на гибел. От време на време смазват дори най-малките зачатъци на политическа опозиция, тъй като живеят в страх, че ще ги сполети съдбата на съветската разруха или ще се повтори собственото им почти фатално преживяване от 1989 г. Те се страхуват от чуждестранна подкрепа на вътрешната политическа опозиция много повече, отколкото се страхуват от чужда инвазия. В Русия Путин се мъчи да премахне политическите си опоненти, колкото и те да изглеждат слаби, тъй като се бои, че всеки признак за жизненост на опозицията може да свали режима му.

Демокрациите по света имат стратегически интерес от това да поддържат жива надеждата за демокрация в Русия и Китай. Оптимистите от първите години след края на Студената война не грешаха, като смятаха, че демократизиращите се Русия и Китай биха били по-добри международни партньори. Малко вероятно е демократичен Китай да се окаже в конфликт със Съединените щати, защото американците ще бъдат по-толерантни към една нововъзникваща демократична велика сила, отколкото към автократичната такава.

Грешката на 90-те години бе надеждата, че демокрацията е неизбежна. Днес в някои части на света прекомерният оптимизъм е заменен от прекомерен песимизъм. Много европейци смятат, че на Русия не може да се повлияе отвън. Но ако се върнем към годините на Студената война, ще видим, че много от същите тези европейци са вярвали, че Хелзинкските споразумения от 70-те години ще окажат деликатно, но дълбоко влияние върху еволюцията на Съветския съюз и Източния блок. По-непроницаема ли е за подобни методи Русия на Путин от Съветския съюз на Леонид Брежнев? Самият Путин не смята така. Нито пък така мислят управниците на Китай, иначе нямаше да харчат милиарди за контрол над чатовете в интернет и за репресивна кампания срещу „Фалун Гонг“.

Трябва ли Съединените щати и съюзниците им да налагат демокрацията и в Близкия изток? Един начин да се отговори на този въпрос е той да се преформулира: Трябва ли Съединените щати да подкрепят автокрацията в Близкия изток? В крайна сметка това е единствената алтернатива. По подобни въпроси не може да се заеме неутрална позиция. Демокрациите по света или подкрепят автокрацията посредством помощи, признание, дружелюбни дипломатически отношения и редовни търговски връзки, или използват в различна степен разнообразното си влияние, за да тласнат напред демократичната реформа. Политиците и анализаторите може и да спорят относно подходящия темп на реформата или уместния обем натиск, който трябва да се упражни, но малко европейци и още по-малко американци биха казали, че демокрациите трябва просто да подкрепят близкоизточните автокрации и изобщо да не се стремят към промяна.

Основните въпроси тогава са наистина предмет на тактика и определяне на точния момент. Но независимо от това дали едни предпочитат да действат бързо, а други постепенно и твърдо или меко, винаги съществува опасността какъвто и да е вид натиск да доведе до победа за радикалните ислямисти. Струва ли си тогава рискът? Подобен въпрос възниква непрекъснато по време на Студената война, когато американските либерали призоваваха Съединените щати да спрат да подкрепят диктаторите в Третия свят, а американските консерватори и неоконсерватори предупреждаваха, че диктаторите ще бъдат заменени от просъветски комунисти. На няколко пъти се случи точно това. Но по-често подобни усилия довеждаха до създаването на умерени демократични проамерикански правителства. Като цяло урокът от годините на управлението на Рейгън, в които проамерикански и приемливо демократични правителства сменят десните диктатури в Салвадор, Гватемала, Филипините, Тайван, Южна Корея и другаде, показва, че рискът си е струвал.

И в Близкия изток може да си заслужава поемането на този риск, и то не само като стратегия за утвърждаване на демокрацията, но и като част от по-голямо усилие за справяне с ислямския радикализъм чрез ускоряване и интензифициране на конфронтацията му с модерния глобализиран свят. Най-добрият от многото лоши варианти за решаване на този изключително опасен проблем може би е в ускоряването на процеса — повече модернизация, повече глобализация, и то по-бързо. Това ще изисква по-големи усилия за подкрепа и разпространение на капитализма и свободния пазар в арабските страни, което мнозина вече препоръчаха, както и усилия в посока увеличаване на публичния достъп до света чрез телевизия и интернет. Използването на тези модерни начини за комуникация и за организация на радикалния екстремизъм не бива да се възприема като спънка. Докато радикалната ислямистка реакция съществува — а тя най-вероятно ще се задържи за известно време, — това е неизбежно.

Накрая, демократичният свят трябва да продължава да налага политическата либерализация, да подкрепя човешките права, включително предоставянето на повече права на жените, както и да използва влиянието си, за да подкрепя свободния печат и системата на свободни избори, които ако не друго, непрекъснато ще изместват властта от малцина към много. Това също ще създаде пречки. Ще се оформи отдушник за народното негодувание, а за някои радикални ислямисти избирателната урна ще бъде възможност да се сдобият с власт. Но може би този етап е толкова неизбежен, колкото и днешният конфликт. И може би колкото по-скоро започне, толкова по-бързо ще даде възможност за настъпването на нов етап.^[131]