Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Разпознаване и корекция
ira999 (2009)
Корекция
Alegria (2009)
Сканиране
?

Издание:

Веркор, Емар, Жакмар — Сенекал

Френски повести

Партиздат, София, 1981

Редактори: Катя Топчиева (1), Бояна Петрова (2), Мариана Неделчева (3)

Художник: Александър Хачатурян

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Нина Велчева

История

  1. — Добавяне (разпознаване и редакция: ira999, последна редакция: Alegria)

Вторник

1

Девет часът сутринта в кабинета на главния инспектор Дюлак. Инспектор Холц, току-що е дошъл и представя своя доклад:

— Според вашите инструкции отидох да видя младия Вилфрид-Хамлет Бьорсен. Много положителен момък. Съзнателен студент, добри обноски, не ходи с никакво момиче, възнамерява да следва дипломатическата кариера на баща си.

— Какво ви разказа?

— Също потвърждава часовете в четвъртък вечер най-напред в кръжока, после в механата. Той се възхищава много от Вотан, но не съвсем безкористно.

— Какво може да спечели?

— Според мен търси да си създаде връзки в Страсбург. Мисли за бъдещето си.

— Амбициозен?

— И още как!

— Ясно — каза Дюлак. — Шарл Фелдман?

— Друг вид студент. По-млад — двадесетгодишен, — срамежлив, непохватен, изчервява се, с вид на „девственица“, който се мъчи да скрие под едва наболата брада. Приятел и състудент на Дьони Грюн, чиито идеи споделя. В четвъртък Дьони отишъл да вечеря у тях в деветнадесет часа. Към двадесет и два часа пожелал да си тръгне и Шарл го изпратил до площад Бениямин Цикс, където се разделили.

— Това потвърждава разказа на Дьони — отбеляза Дюлак.

— Да, но от момента, когато се разделил с Дьони Грюн, Фелдман няма алиби: твърди, че веднага се прибрал и си легнал. А Диана е била убита между полунощ и два часа.

— Не виждам каква подбуда би имал Шарл Фелдман, за да убие Диана Паские — рече Дюлак. Но същевременно споменът за една кратка фраза на отец Допелебен го глождеше. „Като се изключи младият Шварц — беше казал свещеникът, — членовете на кръжока нямаха никаква видима връзка с Диана.“ Тази дума „видима“ гнетеше Дюлак. Кой знае дали Диана не се е срещала тайно с някого от свидетелите. И в случая, защо не Шарл Фелдман? „А защо не и папата“ — си рече ядно Дюлак.

— Успяхте ли да се свържете с Франсоа Берте — добави той гласно.

— Обадих му се по телефона.

— Е, и?

— Той потвърждава, че Жак Шефер наистина е бил в Колмар цялата четвъртък вечер и същата нощ.

— Колмар. Много пъти ни говориха за Колмар. Но по повод на какво? И на кого?

— Толкова неща ни казаха! Но ще се сетите, шефе.

— Надявам се. Впрочем, имаме писмените доказателства, ще ги прегледам тази вечер у дома. И какво още?

Холц направи гримаса.

— Двамата Андрос, шефе.

— Ах, да.

— За късмет дъщерята Абигаел беше при баща си. Улучих с един куршум два заека. Потърсих Жермен Андрос в кабинета му…

— Всъщност — прекъсна го Дюлак. — А представлението?

— Много красиво, шефе, много красиво! Отначало — голяма вагнеровска увертюра и целият театър се изпълни с димни вещества. Много хора се закашляха, но това е второстепенно. След като разпоредителките отвориха вратите, за да проветрят залата, завесата се вдигна. И тогава какъв декор! Самият Рейн, ни повече, ни по-малко. Бреговете на Рейн, скалисти и стръмни, заемаха цялата височина на сцената, с истински пясък и истински камъни; вляво в естествена големина скалата на Лорелай; вдясно, също в естествена големина, Страсбургската катедрала и разрез на вътрешността й с всички култови предмети, централния кораб, олтара и витражите; в средата Рейн с истинска вода, хидравлична система я събираше в долния край и отново я изливаше в горния; по средата на Рейн лодкарят със своите весла. Всичко това съпроводено от музика, птичи песни и рева на реката. Великолепно!

— Сигурно. И за какво се разказваше в пиесата?

— Това не знам. Шумовете заглушаваха гласовете на актьорите, а и беше толкова красиво за гледане, че забравяш да слушаш.

— А как се наричаше пиесата — попита Дюлак.

— „При затворени врата“, шефе.

— Надявам се, че горещо похвалихте Жермен Андрос?

— Не пропуснах случая. След което му поставих въпросите, които ни интересуват, без да науча нищо сензационно. И бащата, и дъщерята потвърждават разписанието на часовете за четвъртък вечерта, както и спречкването между Терез и баща й. За всеки случай споменах името на младия Шварц и незабавно госпожица Андрос отвърна глава и се изчерви.

— Значи, този Шварц е голям прелъстител? — попита Дюлак.

Точно в този момент един униформен полицай дойде да съобщи, че Жан-Мари Шварц иска да го види. „Казва, че е призован, господин главен инспектор.“

— Така е. Доведете го незабавно.

След секунда Жан-Мари Шварц влезе в бюрото. Беше действително красив двадесет, двадесет и две годишен момък, строен и широк в раменете, с дълги коси, които образуваха нещо като ореол около лицето му и създаваха неудържима прилика с апостол, дело на таланта на Рафаел. В лицето му обаче нямаше нищо херувимско: гърбавият нос, квадратната и волева челюст по-скоро говореха за мъжественост и енергия.

— Добър ден, господин Шварц — рече любезно инспекторът. — Седнете. Несъмнено знаете защо съм ви извикал?

— Чета вестници — беше отговорът.

— Повярвайте ми, съжалявам. Известно ми е колко мъчителни образи може да събуди този разговор…

— Моля, господин главен инспектор. Питайте и ще ви кажа каквото знам.

— Деликатно е. Ето… Възхити ме много хубавият портрет, който сте направили на покойната…

— Много сте внимателен, господине. Искате да разберете дали обичах Диана? Обичах я.

Дюлак беше впечатлен. Сериозността и сдържаността на момъка му напомниха за Рьоне Блиц. Шварц също изпитваше истинска тъга и също така се въздържаше от хленчене и приповдигнати приказки. Достойнство, сила на характера и талант: този двадесетгодишен момък притежаваше всичко необходимо, за да стане едновременно голям художник и мъж с изключителна закалка.

— Тъй като, види се, добре разбирате задълженията ми — поде инспекторът, — ще ви разпитвам без заобикалки. Какъв вид отношения поддържахте с госпожица Паские?

— Тя никога не е била моя любовница. Аз откровено й признах чувствата си. Тя ми отговори, че ме обича много и изпитва гордост от любовта ми, но че е влюбена в Дьони Грюн и затова трябва да се откажа от всяка надежда. Тогава ние изработихме един вид модус вивенди: ще си останем добри приятели и аз ще й говоря за любов колкото ми се иска и винаги когато почувствувам нужда.

— Това не беше ли опасно за нея?

— Не, тя държеше прекалено много на Дьони, за да ми позволи каквото и да било. Аз бях нейният паж, нищо повече.

Нейният паж. Жак Шефер беше използвал същата дума за отношенията си с Терез. Дюлак прогони решително тази мисъл и се върна към разпита:

— И след като определихте този модус вивенди, вие нарисувахте портрета й?

— Да, преди шест месеца.

— Значи, доста скоро.

— Да, спомням си, защото по същото време стана онази история…

— Коя история?

— О, някакво спречкване в кръжока.

— А, да. В течение сме. Вие, изглежда, сте били на страната на противниците на Вотан?

— Наистина. Никак не одобрявах подбудите на госпожа Пощаузенд, но пасторът и жена му видимо нямаха друга цел освен интереса на кръжока. И бяха прави! Вотан е склонен да се смята за господ, а това не е здравословно!

— Какво е мнението ви за него?

— Не много добро, страхувам се. Разбира се, той е живописен и понякога привлекателен. Но какъв егоизъм и каква жажда за власт! И какъв смешен племенен дух! Диана се настрада от него!

— Наистина ли?

— Наистина. Вотан и Дьони никак не се разбираха освен в едно: култа към семейство Грюн. Когато преди четири години Диана срещна Дьони, тя изцяло го пое, финансово и морално. Това продължи година, докато той получи стипендията. Грюнови можеха поне да бъдат благодарни на Диана. Но не! За тях това беше нищо! Нищо не можеше да се сравни със заслугите на господин Дьони. Господин Дьони, големият интелектуалец, господин Дьони, революционерът по пантофи. Знаете ли какво каза веднъж Шарл Фелдман за Диана? „Да, наистина, изморява се. Но тя си го иска. В крайна сметка има и по-мъчителни, и по-слабо платени професии.“ Ето какво мислят за Диана приятелите на господин Грюн-младши!

— Никак не го обичате!

— Така е. Признавам, че съм пристрастен. А и нямаше да бъде пристрастен на мое място?

— Отлично разбирам чувствата ви. Е, добре, не виждам какво друго да ви питам, господин Шварц. Всъщност, все пак какво правихте миналия четвъртък вечер след кръжока?

— Качих се на автомобила си и се прибрах у дома.

— В Ингвилер?

— Да.

— Това са тридесет километра. В колко часа пристигнахте?

— Моят автомобил е вехт малък „Ситроен“, купен на старо. Сигурно ги е взел за три четвърти час.

— Което прави единадесет и петнадесет, единадесет и половина?

— Да, нещо такова.

— Срещнахте ли там някого?

— Не. Родителите ми спяха дълбоко. Къщата, както и цялото село, бяха потънали в тишина. Малко след това и аз си легнах.

— Благодаря ви, господин Шварц. Ако отново ми потрябвате, ще си позволя да ви повикам втори път.

— На ваше разположение съм — отвърна младежът и се оттегли.

— Е, Холц, как мислите? — каза Дюлак, след като вратата се затвори. — Не е ли това един възможен виновник? Буен, страстен, нещастен… и без алиби.

— Да речем, че е убил Диана в момент на лудост — отвърна инспекторът. — Но защо да стреля в Грюн?

— За да отмъсти за своята любима! Според него Грюнови са я преследвали.

— Но тогава би трябвало да допуснем у този момък една неуравновесеност…

— … която не отговаря на впечатлението, излъчвано от него. Съгласен съм. А има и още нещо.

— Какво?

— Изчезването и повторната поява на тялото, Холц. Все до това опираме. Защо? Защо са извадили тялото от Ил и са го сложили в ателието?

— Допуснахме: за да се навреди на Грюнови. Слушайте, шефе, за мен няма никакво съмнение: трите истории са свързани — кражбата, убийството на Диана и покушението срещу Вотан Грюн. Иначе съвпаденията стават прекалено много.

— Да допуснем. И да следваме правилото на нашия приятел Лоазо: да видим, от една страна, алибитата, от друга — подбудите.

— Точка „алиби“: между полунощ и два часа, отрязъка от време, когато е станало убийството, Дьони Грюн е бил у Лоазо. Може ли да се допусне, че Лоазо е съучастник?

— Не говорете глупости, Холц.

— Добре. Дьони, значи, не е имал никаква материална възможност да извърши убийството. Жалко.

— Последната дума е излишна!

— Оттеглям я, шефе. Още повече че и по точка „подбуди“ Дьони ми изглежда извън играта.

— Диана е искала да се оженят, той не е желаел.

— Като мотив ми се струва недостатъчно. А и според Рьоне Блиц в последно време Диана, изглежда, вече се е била съгласила с Дьони.

— Да оставим това. Още повече че покрусата на Дьони е очебийна и не е възможно да е плод на комедия. Кой идва после?

— Вотан Грюн. И той е с неуязвимо алиби. От двадесет и три часа до два, че и след два петдесет души са го видели в механата. Всички показания съвпадат.

— Би могло да се пожонглира малко с часа — рече Дюлак без убеждение. — Съдебният лекар дава два часа като граница. Да допуснем, че разширим тази граница до два и половина, три без четвърт? Вотан се прибира с жена си и дъщеря си и след като те си лягат, излиза отново и удавя Диана пред къщата.

— Но какво е правела тя пред къщата? От двете неща едното: или убиецът е срещнал случайно Диана да се разхожда край Ил — и това изключва предварителния умисъл; или той й е определил среща.

— Наистина. От друга страна, струва ми се нелепо Диана да е удавена там, където я откри госпожа Дикбаух, защото на това място няма бряг и мостчето е два метра над водата. Значи, убийството е станало над къщата на Грюн и течението е донесло тялото дотам.

— Още нещо, шефе: много разтягате крайния час! Спомнете си какво казаха експертите: между полунощ и два часа, но най-вероятно да е станало между дванайсет и половина и един и половина. А Вотан Грюн е напуснал Механата на тъкачите едва в два и половина сутринта!

— И накрая, ако допуснем, че трите истории са свързани, Вотан не е могъл да стреля сам срещу себе си!

— Наистина. Знае ли се с какво е стреляно?

— Намериха куршума в каменния парапет. От тази сутрин нашите хора изследват дъното на Ил, за да намерят оръжието. Твърде е възможно убиецът да го е хвърлил там.

— Тъй като Дьони и Вотан са извън подозрение, кой още ни остава?

— Едвиж — каза Дюлак. — Тя не е обичала Диана.

— Ако трябваше да убиваме всички хора, които не обичаме!

— Дълбока мисъл, Холц. А и Едвиж притежава алиби. От двадесет и три часа нататък е била в механата. Същото се отнася и за Терез. Колкото до младия Шефер, той е бил в Колмар. А сега да ви кажа нещо, Холц: още една причина, поради която никой от семейство Грюн не може да бъде логично заподозрян.

— И тя е?

— Фактът, че са пренесли тялото.

Холц погледна своя началник с възхищение.

— Не разбирам — призна той.

— Но не виждате ли, че убиецът е искал да компрометира Грюнови. Преместването на тялото не може да се обясни по друг начин. Имате един бабаит, който не знае, че е оставил следи по врата на жертвата си. Той си мисли, че деянието му ще мине за нещастен случай или самоубийство. Трябва само да остави реката да довърши работата и да се прибере в къщи. Вместо това какво прави той? Тръгва да търси тялото, което течението е изтръгнало от него, и когато накрая го открива, той го хвърля в ателието на Грюн, доставяйки ни доказателството, че наистина е убийство! Следователно за него е важно не да повярват в нещастния случай, а чисто и просто Грюнови да бъдат обвинени в убийство!

— Вие забравяте, шефе, че междувременно госпожа Дикбаух и още двайсет души са видели тялото в Ил. И че това разкрива измамата.

— Не го забравям, Холц. Но убиецът не е знаел това! Да допуснем, че престъплението е станало доста нагоре по течението. Когато убиецът пристига до къщата на Грюн, вече отдавна всички свидетели са се оттеглили в кръчмата на Гребер. Следователно той не може да знае, че тялото е било забелязано във водата. И случаят му помага! Трупът се е заплел в тревите точно край къщата на Грюн!

— Възхитително, шефе! — рече ентусиазирано Холц. — Но тогава всички присъствуващи в кръчмата на Гребер са извън подозрение?

— Да, Холц. Освен ако…

— Освен какво?

— Освен ако престъпникът има съучастник.

Двамата млъкнаха. Едно и също име се оформяше на устните им. Накрая Холц подхвърли:

— Госпожица Вецел е добра спортистка, нали, шефе?

— Много добра спортистка, Холц. Силна.

— И влюбена в Дьони Грюн. Да. А баща й силно желае да си присвои магазина и ателието на книговезеца.

— Дъщерята държи ключовете, така ни каза Едвиж Грюн.

— Следователно няма защо да се прониква с взлом.

— Налице са и мотивът, и възможността, шефе.

— Така изглежда, Холц.

Замълчаха. После Холц продължи:

— И все пак, ако са искали да хвърлят вината върху Вотан Грюн, защо е… тази кражба?

— Но кражбата си е струвала труда!

— Превръщането на оловото в злато. Вярвате ли в подобно нещо, шефе?

— Може би Вецел вярва.

— И все пак тази кражба оневинява Грюнови.

— Не е задължително. Спомнете си, Холц, самият вие предположихте, че Вотан блъфира; дори намекнахте за осигуровката.

— Наистина. Какви негодяи! Добре са обмислили удара си. Но нямаме никакво доказателство.

— Ще открием — каза Дюлак. — Питам се… Какво ме смути преди малко?

Той се замисли. Холц мълчаливо го наблюдаваше. Изведнъж Дюлак изпусна едно „Пфу!“

— Какво има?

— Глупости, Холц. Не могат да бъдат Вецелови.

— Но защо?

— Вижте колко сме глупави! Вецел бил там, когато госпожа Дикбаух е открила тялото! А цялото ни доказателство почива на факта, че убиецът не е знаел това.

— Дъщеря му не е знаела, шефе! И тя е поставила тялото в ателието.

— Но баща й можеше да я предупреди! Да й попречи да извърши тази грешка! Нищо не го е принуждавало да отиде с госпожа Дикбаух и другите в кръчмата на Гребер. Той чудесно е могъл да се върне при Флоранс.

Холц простена:

— Убил ме господ, имате право!

— А как иначе.

— И всичко трябва да се започне отначало.

— Страхувам се, да.

— Като си помисля, че така добре съвпадаше!

— Ето ви доказателство за противното.

— Тогава кой, шефе! Кой? Пасторът? Не се озлобяваш току-тъй срещу едно семейство само заради някакво си нищожно скарване! Рен-Камион? Разочарована любовница, която иска да отмъсти на Вотан? Смешно е дори да се помисли! Психиатрите в пристъп на лудост?

— Последното е най-вероятната ви хипотеза — рече Дюлак.

— Но все пак малко пресилена. А и те имат алиби: били са в кръчмата заедно с Грюнови.

— Ще ни се пръснат главите, Холц!

— Кой, дявол го взел, кой?

— Абигаел Андрос — реши Дюлак.

— Абигаел Андрос? Но защо?

— Не знам. Защото е най-малко съмнителна.

— О, шефе, вие се подигравате с мен!

— Не, Холц. Не с вас. Със себе си! Със себе си, който не вижда нищо, не открива нищо. А съм сигурен, че всички ключове са тук пред очите ни, в показанията. Само от нас зависи да ги видим. Ех, да би могло някакъв инцидент… някакъв съвсем малък инцидент, някакъв нов факт…

Докато изричаше тези думи, телефонът започна да звъни.

2

Вотан Грюн ридаеше, без да се сдържа, без фалшив срам. С лице, заровено в ръцете, а мощните му рамене се разтърсваха от конвулсии. Поне веднъж не го бе грижа какво ще си помислят за него, за първи път беше наистина величествен в своята мъка, величествен, както никога досега. Той ридаеше до задъхване и всички, които го заобикаляха, вледенени от жалост и ужас, но още повече от стъписване, наблюдаваха изумени рухването на колоса.

Едвиж, Терез, Лоазо и верният Вецел, бледи като платно, не знаеха какво да правят. Всичко можеше да се случи, всичко! Но Вотан Грюн да плаче, това беше невъзможно, чудовищно, противоестествено!

Но какво го интересуваха другите? Какво го интересуваше вече животът? Горе, на тавана на Грюнови, извисяващ се над целия Страсбург, под безстрашния поглед на дядото в рамката му, се вкочанясваше изтерзаното тяло на неговия син.

И този път Терез беше извикала Дюлак, пак тя му беше отворила вратата и сега плачеше като баща си. Безшумно и без ридания и това беше единствената разлика, но също като него без никакви задръжки. Колко по-вълнуваща, колко по-привлекателна беше тя в истинската си слабост, в детинската си безпомощност, отколкото под престорената маска на цинична жена! Ако бяха сами, Дюлак веднага би я взел в обятията си.

Едвиж пое нещата в ръцете си. Тя поведе Холц, Дюлак и придружаващите ги към втория етаж. Капакът беше отворен, стълбата спусната. Едвиж обясни, че Дьони изчезнал от сутринта. Веднага си помислили за най-лошото, за жеста на отчаяние, очакван несъзнателно от всички. Търсили навсякъде, накрая Лоазо се сетил за тавана: втурнали се там.

Твърде късно. Дьони висял обесен на една от централните греди. На земята, точно под него, намерили късче хартия, на което той бил написал: „Не мога повече. Сбогом. Моля за прошка.“

Не бяха се докосвали до нищо. Дюлак нареди да свалят тялото и да го пренесат в стаята. През прозорците на тавана Страсбург блестеше горделиво под ироничните лъчи на вечното слънце. Дюлак мислеше за недалечния ден, когато този пейзаж го бе очаровал. Днес това му беше безразлично. Както му беше безразличен този малко симпатичен мъртвец, Най-после беше стъпил на следата.

Даде разпореждания: трябваха му много бързо резултатите от аутопсията. И после, тази прощална бележка: нека химиците, графолозите се занимаят с нея, необходими му бяха сигурни констатации.

Но за какво му беше това? Той беше уверен в своя нюх. Не всичко още беше ясно. Трябваше му да размисли. Да остане сам в предразполагащия декор на своя хол. Да се обади по телефона в Колмар. Само за успокоение на съвестта: вече знаеше какво ще му отговорят. И всичко това заради толкова дребно нещо! Една подробност. Едно глупаво зрънце пясък е добрия механизъм, сглобен от убиеца.

От чекмеджето на стар скрин Холц беше извадил пакет с писма, превързан със синя панделка. Всичките писма имаха един автор, който не беше Вотан Грюн. И те всички започваха с думите: „Моя обожаема Едвиж, моя любима, моя любов…“.