Григор Павлов
Живот и смърт в Уайнсбърг, Охайо

Сборникът разкази „Уайнсбърг, Охайо“ ни връща в провинциална Америка, която отдавна е останала само в американските учебници по история. Дори споменът за нея е безвъзвратно изчезнал, защото съвременниците на жителите на малкото американско градче не са вече между живите. Та в книгата се срещаме дори с участници в Гражданската война в САЩ от средата на миналия век! Човек трудно може да си представи днес такова американско провинциално градче, в което всеки познава всекиго, когато ежедневието на обитателите му е текло бавно и видимо безметежно, когато събитието на деня е било пристигането на бързия влак за Клийвланд и когато годишните времена са се редували като вечния кръговрат на земята.

Достатъчно е да си припомним друг роман за американската провинция, написан четиридесет и пет години по-късно, а именно „Хладнокръвно“, за да видим бездната, разделяща света на Шъруд Андерсън от този на Труман Капоти. В Уайнсбърг няма убийства, няма видимо насилие, тук не избухват разтърсващи житейски взривове. На пръв поглед в Уайнсбърг животът си тече и няма никакви външни признаци на смут, а да не говорим за катастрофи.

И все пак, когато книгата излиза през 1919 година, тя става литературна сензация, но с обратен знак. Американската официална критика обвинява автора в седемте смъртни гряха. Критиците „откриват“ в разказите недопустим интерес от страна на Андерсън към сексуалния живот на героите си, обвиняват го в стремеж да подрони традиционните американски буржоазни ценности и направо въз взривяване на устоите на цялостния така наречен американски начин на живот.

Да не забравяме, че същата американска критика двадесет години по-рано бе „скандализирана“ от появата на първия роман на Теодор Драйзер „Сестра Кари“ през 1900 год. Драйзер се бе осмелил да покаже на сънародниците си, че в родната им страна моралното престъпление не винаги завършва с наказание. Шъруд Андерсън се появява на границата на „златния век“ съвременната американска литература, когато най-големите майстори на художественото слово в САЩ навлизат с „гръм и трясък“ в американската художествена проза. По това време Драйзер вече е написал втория си роман „Джени Герхардт“ (след 12-годишно мълчание, последвало канонадата срещу „Сестра Кари“) и „Финансистът“ — първата книга на монументалната му „Трилогия на желанието“. Само шест години след излизането на „Уайнсбърг, Охайо“ ще се появят три от най-крупните американски романи на XX век: „Американска трагедия“ на Драйзер, „Великият Гетсби“ на Скот Фицджералд и „Фиеста“ на Хемингуей. Една година преди това геният на американския театър Юджийн О’Нийл създава забележителната си трагедия „Желание под брястовете“.

И въпреки че Шъруд Андерсън никога не е бил сред „най-големите“ в американската литература, „Уайнсбърг, Охайо“ вече отдавна се смята за класическо произведение в съвременната американска белетристика.

„Уайнсбърг, Охайо“ разпалва гнева и предизвиква недоумението на официалната американска критика главно по две причини: с темата си и с художествения си строеж.

Всички герои в „Уайнсбърг. Охайо“, всички без изключение, са така наречените „малки хора“ от социалните низини, които нямат нищо общо с европейските аристократи на Хенри Джеймс. И всички те са безкрайно нещастни. Всички обитатели на Уайнсбърг са самотни и дълбоко неудовлетворени от безсмисленото си съществуване, всички правят опити да го променят и никой не успява. Тихо отчаяние залива буквално всяка страница от сборника. Тук няма бурно разместване на душевните пластове като у О’Нийл, но в „Уайнсбърг, Охайо“ има също нещо много страшно — душевна атрофия. Атрофия на въображението, атрофия на чувството, атрофия на интелекта. Между най-ярките портрети на атрофия можем да споменем имената на Елизабет Уилард, майката на младия репортер Джордж от разказите „Майка“ и „Смърт“, Алис Хайндман от „Приключение“, Кейт Суифт от „Учителката“ и така нататък, и така нататък. Дори младият Джордж Уилард избягва от Уайнсбърг без младежки устрем и без младежко опиянение от предвкусваната свобода. Той тръгва на път сякаш вече атрофиран. Оказва се, че цялото градче страда от атрофия, сякаш тя е тежка заразна болест, срещу която няма лек. Едва ли Андерсън е направил това случайно, без умисъл. Той разказва за общото духовно състояние на градчето като за социална болест. И тук стигаме до идейния мерник на автора, с който е разпалил гнева на „достопочтените“ американци на времето си. Тази човешка болест става още по-страшна на фона на упоителната и сурова, но вечно жива природа на Уайнсбърг, която изпълнява ролята на първостепенно действащо лице в разказите. Само тя е могъща, богата и страшна, но винаги различна, може да хармонира и да не хармонира с душевното състояние на хората, защото само тя е вечна и непобедима. (Добре че Андерсън не е могъл да види какво е направил човекът и с природата в края на ХХ-ия век!)

В разказа „Божията сила“ Андерсън се докосва до човешкото подсъзнание, векове наред потискано от религиозни догми и фалшиви социални условности. Вътрешният взрив, който поваля пастора Къртис Хартман, ще получи по-късно силата на древногръцки трагически катарзис в катастрофата на Лавиния от монументалната драматична трилогия „Електра в черно“ на О’Нийл.

Оказва се, че Шъруд Андерсън набелязва някои основни теми на много по-късната буржоазна американска литература, развила се в друг, още по-усложнен обществен и духовен контакт. По-късните американски автори ще акцентират главно резултата от един продължителен социално-духовен процес.

Например прелестната повест на Труман Капоти „Арфата на тревите“ от 50-те години, с нейното трио от герои — двете възрастни, но по детски наивни жени Доли и Катрин, и младежът Колин, който все още не познава света, биха били немислими без странните мъже и жени, населяващи Уайнсбърг.

От друга страна, убийственото мъртвило в градчето на мис Амилия, където не става нищо, абсолютно нищо, както в Уайнсбърг, и гротескните фигури на мис Амилия и гърбавото джудже Лаймън от „Балада за тъжната кръчма“ от Карсън Маккълърс са също немислими без „чудаците“ на Андерсън и тяхната тягостна жизнена среда.

Понятието „отчуждение“, станало твърде модно през 60-те години, с което се обясняваха много явления в най-новата буржоазна литература, е напълно приложимо към героите на Шъруд Андерсън, който едва ли някога се е замислял върху съдържанието на това понятия. И това е исторически закономерно. Изследвайки в дълбочина определени душевни състояния, породени от конкретни социални обстоятелства и духовния климат, Андерсън не слага знак за равенство между „отчуждените“ си герои и себе си, както това ще направи 40 години по-късно друг американски писател — като например Джон Ъпдайк. Жизнените позиции на Андерсън (въпреки наличието на известни натуралистични оттенъци и предопределеност) са дълбоко критични. Затова неговите герои негодуват, крещят под небето и страдат, колкото и да е безуспешен бунтът им (а всеки индивидуален бунт е безуспешен!). Героите на Ъпдайк бягат и се крият от живота, от хората, от себе си, но тяхното страдание изгубва човешките си качества, защото те самите са престанали да бъдат човеци. Изравняването на тяхното „отчуждение“ с това на писателя ги лишава от този последен човешки, макар и безуспешен акт на протест, на който героите на Андерсън са все още способни.

Същата разлика наблюдаваме в художественото претворяване на природата у Андерсън и съвременниците му, от една страна, и по-късните им братя по перо — от друга.

Природата у Андерсън не получава качествата на героите му или на техните състояния. Тя не е нито добра, нито зла. Тя е жива и вечна. По-късните американски писатели ще ни срещнат с одухотворена, но зловеща и враждебна на хората природа — като у Тенеси Уилямс в сборника разкази „Едноръкия“ или у Джон Ъпдайк в „Заеко, бягай“, и много други.

И строежът на сборника разкази „Уайнсбърг, Охайо“ е бил необичаен за времето си. На пръв поглед книгата представлява едва ли не механичен сбор от разкази с различни герои, които почти нямат нищо общо помежду си. Единствената брънка, която сякаш ги свързва, е общото място на действие, т.е. малкото градче Уайнсбърг в щата Охайо. Но това е само на пръв поглед. Разказите са обединени от общата тема за трагичната човешка самота и неудовлетвореност от живота, който не е абстрактен, а точно фиксиран и богато нюансиран. Този живот е конкретен и общ в същото време. Затова Уайнсбърг, Охайо, прераства в обобщителен образ на цяла провинциална Америка на прага на бурното индустриално развитие на САЩ в началото на века. Този образ, макар променен и външно много различен, отново ще се появи в произведенията на по-късните американски писатели. А това означава, че Шъруд Андерсън е уловил някои много съществени „американски“ черти в бита и душевността на родната си страна.

В техническо отношение постижението на Андерсън е бляскаво. Като прокарва почти невидими тематични нишки през разказите си, той успява да обедини всички отделни човешки съдби в едно художествено органично цяло. Тези нишки водят до кантората на вестника, където работи Джордж Уилард (почти всички герои отиват там, при Джордж Уилард, в миг на върховно душевно напрежение), тези нишки сноват от разказ в разказ като совалка напред-назад и служат като допълнителни рефлектори на пестеливото драматическо действие в книгата. Те се преплитат в настроенията на великолепните годишни времена в Уайнсбърг, те заплитат, разплитат и оцветяват различно различните човешки участи в затънтеното американско градче.

Настоящото издание на „Уайнсбърг, Охайо“ от Шъруд Андерсън на български език попълва една празнина в панорамата на съвременната американска литература, която отдавна е станала достояние на българския читател.