Исабел Алиенде
Къщата на духовете (11)

XI
Пробуждането

Малко преди да навърши осемнайсет години, Алба се сбогува окончателно с детството. Точно когато се почувствува жена, тя се затвори в предишната си стая. Там още си стоеше стенописът, който бе започнала преди много години. Порови се в кутиите със старите бои, докато намери малко червена и бяла, още незасъхнали, смеси ги внимателно и после нарисува голямо розово сърце на последното свободно пространство на една от стените. Беше влюбена. Сетне изхвърли на боклука кутиите и четките и седна да съзерцава рисунките, за да прехвърли в паметта си историята на своите тъги и радости. Прецени едно на друго, че е била щастлива, и с една въздишка се прости с детството.

Тази година се промениха много неща в живота й. Завърши колежа и реши да следва философия — за удоволствие, и музика — напук на дядо си, който смяташе изкуството за губивреме и проповядваше неуморно предимствата на професиите, свързани с хуманитарните или с точните науки. Предупреждаваше я да се пази от любовта и от брака. Правеше го също тъй дебелашки, както опяваше на Хайме да си намери свястно момиче и да се ожени, че както е тръгнало, щял да остане стар ерген. Разправяше, че за мъжете било добре да си имат съпруга, но виж, жените като Алба винаги се оказвали на загуба при брака. Наставленията на дядо й се изпариха яко дим, когато в един паметен ръмящ и студен следобед Алба видя в университетския бюфет за първи път Мигел.

Мигел беше бледен студент с трескави очи, избелели панталони и миньорски ботуши. Следваше последна година право. Водач на лявонастроената младеж, той беше отдаден на най-необузданата страст, която може да завърти главата на човека — да се бори за справедливост. Но това не му попречи да забележи, че Алба не сваля очи от него. В един миг погледите им се срещнаха, между тях премина ослепителна искра и оттогава двамата не пропускаха случай да се разхождат из алеите в парка, помъкнали купища книги или затътрузили тежкото виолончело на Алба. Още при първата им среща тя забеляза, че той носи на ръкава си малка значка — вдигната ръка със стиснат юмрук. Реши да не му казва, че е внучка на Естебан Труеба, и за първи път в живота си се представи с презимето, вписано в документа й за самоличност — Сатини. Скоро разбра, че ще е по-добре да не казва и на останалите си колеги, че е Труеба. В замяна на това успя да се похвали, че дружи с Педро Трети Гарсия, той беше много популярен сред студентите, и с Поета, на чиито колене бе седяла като дете и който тогава бе прочут — превеждаха го в цял свят на всички езици, а младежите си предаваха от уста на уста стиховете му и ги изписваха по стените. Мигел говореше за революцията. Казваше, че на насилието на системата трябва да се противопостави насилието на революцията. Но Алба изобщо не се интересуваше от политика и искаше да говори само за любов. Беше й дошло до гуша да слуша речите на дядо си, да понася разправиите му с вуйчо й Хайме, да й се надува главата от предизборни кампании. В досегашния й живот имаше една-единствена политическа изява — когато отиде заедно със свои съученици да замеря с камъни посолството на Съединените щати, макар че и тогава не беше наясно от какви подбуди се ръководи. За тази простъпка я изключиха за една седмица от колежа и дядо й едва не получи втори инфаркт. В университета обаче без политика не можеше да й се размине. Както всички младежи, постъпили тая година, и тя откри прелестта на безсънните нощи в едно кафене. Прекарваха ги в разговори за промените, от които се нуждае светът, заразяваха се един друг със страстта на идеите. Прибираше се вкъщи посред нощ с горчив вкус в устата, с вмирисани на евтин тютюн дрехи, с разгорещена от героични помисли глава и уверена, че когато удари часът, като нищо ще даде живота си за справедливото дело. От любов към Мигел, а не от идеологическа убеденост, тя остана заедно със студентите, които се укрепиха в сградата на университета в знак на солидарност с една работническа стачка. Това бяха дни на живот при лагерни условия, на разпалени речи, на викове и ругатни до прегракване, които се сипеха през прозорците върху полицията. С чували пръст и с наизвадените от главния двор павета младежите направиха барикади, залостиха вратите и прозорците и решиха да превърнат зданието в крепост. Получи се зандан, от който за студентите беше далеч по-трудно да излязат, отколкото за полицаите — да влязат. За първи път Алба прекара цяла нощ вън от къщи, сгушена в прегръдките на Мигел, сред купища вестници и празни бирени бутилки, смесена с топлото множество на другарите си, все младежи, потни, със зачервени от безсънието и от дима очи, малко огладнели и съвсем не изплашени, защото тая работа приличаше по-скоро на игра, отколкото на война. Първия ден толкова се улисаха да правят барикади и да стъкмяват наивната си отбрана, да рисуват плакати и да говорят по телефона, че не им остана време да се разтревожат, когато полицията им прекъсна водата и тока.

От първия момент Мигел стана душата на акцията по завземането на университета. Помощник му бе преподавателят Себастиян Гомес, който въпреки недъгавите си крака остана до края. Тази нощ пяха за кураж, а когато се умориха от пламенни речи, спорове и песни, се разположиха на групи да пренощуват кой както може. Последен полегна да отдъхне Мигел — изглежда, само той знаеше как трябва да се действа. Нагърби се да разпределя водата, като преля в съдове дори събраната в клозетните казанчета, измайстори готварска печка и измъкна кой знае откъде нес кафе, бисквити и няколко кутии бира. На другия ден безводните тоалетни воняха ужасно, но Мигел организира почистването им и нареди да не се използват — ще се ходи по нужда на двора, в една яма, изкопана до каменната статуя на основателя на университета. Мигел раздели момчетата на групи и целия ден им намираше работа, при това толкова умело, че изобщо не се забелязваше, че той командва. Решенията сякаш възникваха спонтанно у различните групи.

— То, както гледам, май се гласим да останем тук цели месеци! — обади се Алба, очарована от мисълта да стоят обсадени.

На улицата бронираните коли на полицията обкръжиха старото здание и заеха стратегически позиции. Започна напрегнато очакване, което щеше да продължи няколко дена.

— Към нас ще се присъединят студентите от цялата страна, синдикатите, професионалните сдружения. Нищо чудно правителството да падне — отсече Себастиян Гомес.

— Не ми се вярва — отвърна Мигел. — Но важното е протестната акция да продължи, да се държим, да не напускаме зданието, докато не се приемат всички искания на работниците, и то черно на бяло.

Започна да ръми и много скоро в сградата без ток се стъмни. Запалиха няколко набързо стъкмени фенера — буркани с натопен в бензин димящ фитил. Алба помисли, че са прекъснали и телефона, но установи, че работи. Мигел обясни, че полицията има интерес да знае какво приказват, и ги предупреди да внимават при разговорите. Все пак Алба се обади вкъщи, за да съобщи, че ще остане с другарите си до крайната победа или до смъртта, което й прозвуча фалшиво още щом го изрече. Дядо й грабна слушалката от ръката на Бланка и с преливащ от яд глас, до болка познат на внучката му, й каза, че й дава един час, за да се прибере у дома, като между другото си приготви приемливо обяснение защо е прекарала цялата нощ вън от къщи. Алба му отвърна, че не може да излезе, но че дори и да може, изобщо не мисли да се измъква.

— Нямаш никаква работа там с тия комунисти! — изкрещя Естебан Труеба. Но тутакси омекна и я помоли да излезе, преди да е нахлула полицията, защото имал сигурни сведения, че правителството няма да ги търпи безкрайно. — Ако не излезете с добро, ще се намеси Групата за бързо реагиране и пак ще ви изкарат оттам, само че ще си изядете и боя — завърши сенаторът.

Алба погледна през една пролука между дъските и чувалите пръст, с които бе затулен прозорецът, и видя наредените една до друга танкети и двойна редица мъже в боен строй, с каски, палки и противогази. Разбра, че дядо й не преувеличава. Другите също ги бяха видели и някои трепереха. Един се обади, че имало някакви нови бомби, по-лоши от сълзотворните. Те причинявали неудържима диария, способна да разубеди и най-големия смелчага заради вонята и срама. Алба направо се ужаси, като си представи картината. Трябваше да положи голямо усилие, за да не заплаче. Усещаше болки в корема и предположи, че са от уплахата. Мигел я прегърна, но това нито я облекчи, нито я утеши. Двамата бяха уморени и започваха да чувстват последиците от безсънната нощ в костите и в душите си.

— Не ми се вярва, че ще посмеят да нахлуят — каза Себастиян Гомес. — Правителството и без това си има достатъчно грижи. Къде ще седне да си го изкарва на нас.

— Ами! Да не би за първи път да налита срещу студентите — обади се някой.

— Обществеността няма да допусне — отвърна Гомес. — У нас има демокрация. Няма диктатура и никога няма да има.

— Абе то ние все си мислим, че такива неща само по чужбина стават — каза Мигел. — Докато дойдат и до нашата глава.

До края на следобеда не се случи нищо особено и вечерта всички се поуспокоиха въпреки продължителното притеснение и глада. Танкетите не мърдаха от местата си. Из дългите коридори и в аудиторните младите хора играеха морски шах или на карти, почиваха си навъргаляни по пода и тъкмяха отбранителни оръжия от колове и камъни. Умората личеше по всички лица. Алба усещаше, че пронизващите болки в корема й се засилват още повече, и си помисли дали ако се запече работата, на другия ден няма да й се наложи по липса на друга възможност да използва ямата в двора. На улицата продължаваше да вали и нищо не нарушаваше еднообразното всекидневие на града. Изглежда, никой пет пари не даваше за поредната студентска стачка и хората си минаваха пред танкетите, без да се спират да прочетат плакатите, провесени на фасадата на университета. Жителите на квартала свикнаха бързо с присъствието на въоръжените карабинери и щом дъждът спря, децата наизлязоха да играят на топка на празния паркинг, разделящ зданието от полицейските части. На моменти Алба имаше чувството, че се намира в платноходка сред застинало море, без никакъв полъх, във вечно и мълчаливо очакване, неподвижна, вперила взор часове наред към хоризонта. Времето напредваше, неудобствата растяха и веселото другарство от първия ден все повече отстъпваше място на раздразнение и на постоянни разправии. Мигел претърси цялото здание и секвестира хранителните припаси от бюфета.

— Като свърши всичко, ще се издължим на бюфетчията. Нали и той е от трудещите се — каза младежът.

Захладя. Единственият, който не се оплакваше от нищо, дори и от жажда, беше Себастиян Гомес. По неуморимост май не отстъпваше на Мигел, макар че беше двойно по-възрастен от него и имаше вид на туберкулозен. От всички преподаватели само той остана със студентите, когато завзеха сградата. Разправяха, че недъгът в краката му е причинен от автоматен откос в Боливия^[1]. Той бе идеологът, той разпалваше у студентите си пламъка, сетне угаснал у повечето от тях, след като напуснаха университета и се вляха в същия свят, който в първата си младост вярваха, че ще могат да променят. Беше дребен, изпит, с орлов нос и рядка коса, подбуждан от вътрешен огън, който не му даваше мира. На него Алба дължеше прякора си Графинята, защото първия ден на дядо й скимна за беда да я прати на лекции с автомобила и с шофьора си и преподавателят я забеляза. Между другото прякорът по една случайност отговаряше на истината, поне по документи. Гомес нямаше как да знае, че ако някой ден тя поиска, макар че това беше малко вероятно, можеше да изрови благородническата титла на Жан дьо Сатани — едно от не многото автентични неща на френския граф, който й бе дал презимето си. Алба не се сърдеше на Гомес за насмешливото прозвище. Напротив, понякога й минаваше през главата мисълта да вземе да съблазни дръзкия преподавател. Но Себастиян Гомес бе виждал много момичета като Алба и не си правеше илюзии относно смесените чувства на състрадание и любопитство, които събуждаха патериците, крепящи окаяните му крака на парцалена кукла.

Така се изниза целият ден — моторизираната част не мръдна танкетите си, а правителството не отстъпи пред исканията на работниците. Алба взе да се пита защо още седи там, по дяволите. Коремните й болки ставаха непоносими и от някое време не можеше да си избие от главата мисълта за баня с течаща вода. Колкото пъти погледнеше към улицата и видеше карабинерите, устата й се напълваше със слюнка. Вече беше установила, че в момента на страданието тренировките на вуйчо й Николас не бяха толкова ефикасни, колкото в представата за въображаеми страдания. След два часа Алба усети между краката си нещо топло и лепкаво и видя, че панталоните й са изцапани с червено. Обзе я паника. През тия дни страхът, че това ще се случи, я измъчваше почти толкова, колкото и гладът. Петното на панталоните й беше като знаме. Не се и опита да го прикрие. Сви се в един ъгъл с чувството, че е загубена. Когато тя беше малка, баба й я беше учила, че присъщите на човешкия организъм неща са естествени, и тогава тя можеше да говори за менструацията както за поезията. Но по-късно, в колежа, научи, че всичко онова, което тялото отделя, с изключение на сълзите, е неприлично. Мигел проумя срама и мъката й, отиде да вземе от импровизираната лечебница пакет памук и набави няколко носни кърпички. Ала скоро разбраха, че няма да стигнат, и привечер Алба плачеше от унижение и от болка, изплашена от клещите, които стягаха вътрешностите й, и от това кърваво бълбукане, което никак не приличаше на същата работа от други месеци. Струваше й се, че нещо се пръска в нея. Ана Диас — студентка, която също като Мигел носеше значката с вдигнатия юмрук, подметна, че само богатите жени ги боли от това и че пролетарките не хленчат дори когато раждат. Но като видя, че панталоните на Алба сякаш са натопени в локва и че е бледа като смъртница, отиде да говори със Себастиян Гомес. Той заяви, че не е в състояние да разреши въпроса.

— Така е, когато жените си пъхат гагата в мъжки работи! — опита се да се пошегува той.

— Не! Така е, когато буржоата си пъхат гагата в народните работи! — възмутено отвърна момичето.

Себастиян Гомес отиде в ъгъла, където Мигел бе настанил Алба, и се отпусна тромаво до нея — патериците му пречеха.

— Графиньо, трябва да се прибереш у дома. Тук не принасяш никаква полза, напротив, притесняваш — каза й той.

Алба усети, че я облива вълна на облекчение. Беше прекалено изплашена, а сега виждаше благовиден изход, който щеше да й позволи да се прибере в къщи, без да дава повод да я упрекват в малодушие. Поспори малко със Себастиян Гомес от кумова срама, но почти веднага се съгласи Мигел да излезе с бяло знаме да преговаря с карабинерите. Всички го наблюдаваха през пролуките, докато прекосяваше празния паркинг. Карабинерите бяха заели положение за стрелба и му заповядаха през един рупор да спре, да остави знамето на земята и да продължи напред с ръце на тила.

— Това прилича на война! — обади се Гомес.

След малко Мигел се върна и помогна на Алба да се изправи. Същото момиче, което преди бе осъдило хленченето на Алба, я хвана за ръката, тримата излязоха от сградата и се запромъкваха между барикадите и чувалите с пясък, осветявани от мощните прожектори на полицията. Алба едва вървеше, чувстваше се засрамена и й се виеше свят. По едно време насреща им излезе патрул — Алба се намери на няколко сантиметра от една зелена униформа и видя пистолет, насочен към главата й на височината на носа й. Вдигна поглед и съзря едно мургаво лице с очи на гризач. Веднага разбра кой е — Естебан Гарсия.

— Я, кого виждам — внучката на Естебан Труеба! — присмехулно се провикна Гарсия.

Така Мигел разбра, че тя не му е доверила цялата истина за себе си. Почувства се предаден, остави я в ръцете на онзи, обърна се кръгом и тръгна обратно, повлякъл по земята бялото знаме, като дори не я погледна на раздяла. До него вървеше Ана Диас, изненадана и ядосана не по-малко от него.

— Какво ти е? — попита Гарсия, като посочи с пистолета си панталоните на Алба. — На помятане мяза.

Алба вдигна глава и го погледна в очите.

— Това не е ваша работа. Отведете ме вкъщи! — сопна се тя, възприемайки същия повелителен тон, с който дядо й се обръщаше към всички, които смяташе за нисшестоящи по обществено положение.

Гарсия се подвоуми — отдавна не бе чувал да му заповядва цивилен. Обзе го изкушението да я отведе в участъка, да я остави да се скапва в някоя килия и да се разпльосква в собствената си кръв, докато не започне да му се моли на колене. Но от професията си бе научил — и то му беше като обеца на ухото, че на тоя свят има и други, далеч по-силни от него, и че не може да си позволява да върши безнаказано каквото му скимне. Освен това споменът за Алба, облечена в колосана рокля и надигнала чаша с лимонада на терасата в „Трите Марии“, докато той влачеше босите си крака из двора с кокошките и подсмърчаше, а също и страхът, който все още изпитваше към стария Труеба, надделяха над желанието му да я унижи. Не можа да издържи погледа на девойката и едва доловимо сведе глава. Извърна се настрана, излая някаква отсечена команда и двама карабинери прихванаха Алба и я отведоха до една полицейска кола. Така се прибра вкъщи. Като я видя, Бланка помисли, че предвижданията на дядото са се сбъднали и че полицията се е нахвърлила с палки срещу студентите. Разпищя се и не млъкна, докато Хайме не прегледа дъщеря й и не я увери, че не е ранена, да не бере грижа, че нищо й няма и че всичко ще се оправи с една-две инжекции и с покой.

Алба прекара два дни на легло. През това време студентите прекратиха стачката си мирно и тихо. Министърът на просветата бе свален. Преместиха го в Министерството на земеделието.

— Щом го направиха министър на просветата, без да е завършил гимназия, какво му пречи да стане министър на земеделието, без в живота си да е виждал крава. Цяла де, а не на пържоли — подхвърли сенаторът Труеба.

Докато лежа, Алба имаше достатъчно време, за да си припомни обстоятелствата, при които се бе запознала с Естебан Гарсия. Като се порови доста назад в картините от детството си, в съзнанието й изплува един мургав младеж, библиотеката в дома, запалената камина с едри акациеви цепеници, пропили въздуха с благоухание, някакъв следобед или вечер и себе си, седнала на коленете му. Но това видение ту изникваше бегло в паметта й, ту се губеше, и тя се усъмни да не би само да й се е присънило. Първият отчетлив спомен за него бе от по-сетне. Знаеше точната дата, защото се случи на четиринайсетия й рожден ден, който майка й отбеляза в черния албум, започнат от баба й, когато тя, Алба, се бе родила. За случая девойката си беше навила косата и стоеше на терасата. Облякла си беше и палтото — чакаше да дойде вуйчо й Хайме и да я заведе да й купи подарък. Беше много студено, но тя обичаше градината зиме. Подуха си на ръцете и си вдигна яката на палтото, за да не й замръзнат ушите. От мястото си виждаше прозореца на библиотеката, където дядо й говореше с някакъв човек. Стъклото се беше замъглило, но тя разпозна по униформата, че е карабинер, и се почуди какво толкова се е заприказвал дядо й в своя кабинет с някакъв си полицай. Човекът, с гръб към прозореца, седеше като истукан на крайчеца на един стол, с вдървен гръб и патетична стойка — също като оловно войниче. Алба ги погледа някое време. После си даде сметка, че вуйчо й ще дойде всеки момент, и се запъти през градината към една порутена беседка, тупайки ръце една в друга, за да се стопли. Помете с длан влажните листа, затрупали каменната пейка, и седна да го чака. След малко там я завари Естебан Гарсия, който бе излязъл от къщата и бе тръгнал през градината към решетъчната ограда. Като я съзря, спря се като закован. Огледа се, подвоуми се и после пристъпи към нея.

— Помниш ли ме? — попита я той.

— Не… — поколеба се тя.

— Аз съм Естебан Гарсия. Запознахме се в „Трите Марии“.

Алба се усмихна машинално. Някакъв неприятен спомен се въртеше в главата й. В очите му имаше нещо, което я безпокоеше, ала не можа да го определи точно. Гарсия обра с ръка листата и седна до нея в беседката — толкова близо, че краката им се докосваха.

— Тази градина прилича на джунгла — каза той и Алба усети дъха му.

Свали си фуражката и тя видя, че косата му е много къса, твърда и причесана с брилянтин. Изведнъж ръката на Гарсия се отпусна на рамото й. Фамилиарността на жеста обърка девойката. За миг тя остана вцепенена, но тутакси се дръпна назад и се опита да се изплъзне. Ръката на карабинера я стисна за рамото, пръстите му се впиха в него през дебелия плат на палтото й. Алба почувствува, че сърцето й бие до спукване, и червенина заля бузите й.

— Пораснала си, Алба, изглеждаш почти жена — прошепна мъжът на ухото й.

— На четиринайсет години съм, днес ги навършвам — смънка тя.

— Тогава ще ти направя подарък — каза Естебан Гарсия и изкриви уста в усмивка.

Алба понечи да извърне лице, но той я стисна здраво с две ръце за бузите и я накара да се обърне към него. Това бе първата й целувка. Усети нещо топло, животинско, грапавата му и зле избръсната кожа одра лицето й, почувствува мириса му на евтин тютюн и на лук, грубостта му. Гарсия се помъчи да й отвори устните с език, докато с едната си ръка стискаше бузите й, за да я накара да си отлепи челюстите. Тя видя отчетливо тоя език като лигаво и топло мекотело, пригади й се и усети, че й се повдига в стомаха, но не затвори очи. Съзря коравия плат на униформата и усети зверските ръце, които обхванаха врата й. Като не преставаше да я целува, той започна да впива пръсти в шията й. Алба почувствува, че ще се задуши, и го блъсна толкова яростно, че успя да го откъсне от себе си. Гарсия стана от пейката и се ухили насмешливо. По бузите му бяха избили червени петна, дишаше тежко.

— Хареса ли ти подаръкът ми? — изсмя се той.

Алба го видя да се отдалечава с едри крачки през градината и избухна в плач. Чувствуваше се мръсна и унизена. После изтича вкъщи да си измие устата със сапун и зъбите с паста, сякаш това можеше да изтрие петното от паметта й. Когато вуйчо й Хайме дойде да я вземе, тя му се хвърли на врата, зарови лице в ризата му и каза, че не иска никакъв подарък, защото била решила да стане монахиня. Хайме прихна в звучен и дълбок смях, от душа, както тя го бе чувала да се смее съвсем рядко, защото вуйчо й беше затворен човек.

— Кълна ти се, че е истина! Ще стана монахиня! — изхлипа Алба.

— Може, но би трябвало да се родиш отново — отвърна Хайме. — И освен това ще трябва да минеш през трупа ми.

Алба не видя повече Естебан Гарсия до мига, когато й се изпречи на паркинга пред университета, но никога не можа да го забрави. На никого не разказа на онази отвратителна целувка и за сънищата, които й се присънваха после. В тях той й се явяваше като зелен звяр, решил да я удуши с лапи и да вземе дъха й, като завира в устата й лигавото си пипало.

Припомняйки си всичко това, Алба откри, че кошмарът е стоял притаен дълбоко в нея през всичките тия години и че Гарсия продължава да бъде звярът, който я дебнеше в сенките, за да се нахвърли на някой завой в живота й. Не можеше да знае, че това е предвещание.

Още втория път, когато я видя да се мотае като муха без глава по коридорите край бюфета, където се бяха запознали, на Мигел му се изпариха разочарованието и ядът, че Алба е внучка на сенатора Труеба. Реши, че не е справедливо да натяква на внучката заради възгледите на дядото, и двамата пак започнаха да се разхождат прегърнати. Не мина много и безкрайните целувки взеха да им се виждат недостатъчни, та започнаха да се срещат в квартирата на Мигел. Тя се намираше в долнопробен пансион за бедни студенти. Държеше го възрастна двойка с неосъществени шпионски амбиции. Хазаинът и хазайката измерваха Алба с нескрита враждебност, когато се качваше под ръка с Мигел в стаята му. За нея беше истинско мъчение да превъзмогва своя свян и да издържа упрека в тези погледи, които разваляха цялата й радост от срещата. За да ги избегне, беше готова на други решения, но пък не се съгласяваше двамата с Мигел да отидат в хотел — по същата причина, поради която не искаше да я виждат в неговия пансион.

— Ти си най-долната буржоазка, която съм срещал! — смееше се Мигел.

Понякога изнамираше отнякъде мотоциклет и двамата се запиляваха извън града за часове. Носеха се със самоубийствена скорост, прилепнали за машината, с премръзнали уши и с жадни сърца. Зиме обичаха да ходят на пустите плажове, да вървят по мокрия пясък и да оставят по него стъпките си, облизвани от водата, да плашат чайките и да вдъхват на едри глътки морския въздух. Лете предпочитаха най-гъстите гори, където можеха да се любят безнаказано, щом успееха да се избавят от присъствието на бойскаутите и на екскурзиантите. Скоро Алба откри, че най-сигурното място е собственият й дом, защото в лабиринта и в занемарата на празните стаи, където не влизаше никой, можеха да се обичат, без никой да ги смущава.

— Ако прислужничките чуят шум, ще помислят, че са се върнали духовете — рече Алба и му разказа за славното минало на голямата къща на ъгъла, минало с гостуващи духове и летящи маси.

Когато Алба за първи път го поведе през задната врата на градината и двамата се запромъкваха през плетеницата от растения и заобикаляха покритите с мъх и оцвъкани от птиците статуи, младежът се стресна, като съзря грамадната унила къща. „Бил съм тук и преди“, прошепна той, но не успя да си спомни точно кога, защото тая кошмарна джунгла и тая зловеща сграда имаха твърде малко общо със сияйната картина, запазила се от детството в паметта му.

Влюбените изпробваха една по една всички изоставени стаи и в крайна сметка натъкмиха гнездо за своите потайни любовни срещи в дълбините на зимника. Алба не бе стъпвала там от няколко години и бе забравила за съществуването му, но в мига, когато отвори вратата и вдъхна безподобния мирис, отново почувствува предишното чудотворно притегляне. Като използваха старата покъщнина, сандъците, изданието на книгата на вуйчо Николас, едновремешните мебели и завеси, те си подредиха удивителна брачна стая. В средата натъкмиха легло от няколко дюшека, сложени един върху друг, и го покриха с някакви парчета проядено от молците кадифе. От сандъците извадиха несметни съкровища. Направиха чаршафи от дамаската на стари пердета с цвят на топаз, разпориха пищната рокля от дантела от Шантийи, носена от Клара в деня, когато умря Барабас, и си измайсториха защитна мрежа с неопределен цвят, за да ги предпазва от паяците, които се спускаха тъчейки от тавана. Светеха си със свещи и не обръщаха внимание на дребните гризачи, на студа и на лекия дъх на задгробност. Във вечния сумрак на зимника те ходеха голи, напук на влагата и на течението. Пиеха бяло вино в кристални чаши, които Алба отмъкна от трапезарията, и разучаваха в подробности телата си и многобройните възможности да си доставят наслада. Играеха си като деца. На нея й беше трудно да познае в този влюбен и нежен младеж, който се смееше и се любеше с безкрайна радост, жадния за справедливост революционер, който тайно се учеше да борави с огнестрелни оръжия и да прилага революционни стратегии. Алба измисляше неотразими хитрости, за да го съблазнява, а Мигел изнамираше все нови и нови, чудесни начини за любов с нея. Двамата бяха ослепени от силата на страстта си, която беше като магия от неутолима жажда. Нито часовете, нито думите им стигаха, за да споделят най-съкровените си мисли и най-далечните си спомени, водени от горещото желание да се притежават взаимно до краен предел. Алба изостави виолончелото — свиреше единствено върху топазеното легло, и то гола, а на лекциите си в университета присъстваше с напълно отнесен вид. Мигел също заряза дипломната си работа и политическите си сбирки — двамата изпитваха нужда да са заедно по всяко време и използваха и най-малкото разсейване на обитателите на къщата, за да се промъкнат към зимника. Алба се научи да лъже и да се преструва. Под предлог, че трябвало да учи нощем, напусна стаята, която заемаше заедно с Бланка след смъртта на баба си, и се настани в една стая на първия етаж с прозорец към градината. Щом дойдеше Мигел, тя му отваряше прозореца и го отвеждаше на пръсти през заспалата къща до вълшебната им бърлога. Но те не се събираха само нощем. Нетърпението на любовта им биваше понякога толкова непоносимо, че Мигел се престрашаваше да влиза и денем — рисковано се промъкваше като крадец между храсталаците до вратата на зимника, където Алба го чакаше със свито сърце. Прегръщаха се отчаяно, сякаш им предстоеше раздяла, и залавяни от едно и също желание, се вмъкваха в своето скривалище.

За първи път в живота си Алба почувствува нужда да бъде хубава и съжали, че нито една от разкошните жени от рода не й бе завещала своите прелести. Единствено Роса Красивата й бе дала цвета на морски водорасли на косата си, който обаче, ако не вървеше заедно с всичко останало, по-скоро приличаше на фризьорска грешка. Когато отгатна какво я притеснява, Мигел я заведе за ръка до голямото венецианско огледало, сложено за украса в едно кътче на тайната им стая, избърса праха от изпочупеното стъкло, после запали всички свещи, които намери, и огради Алба с тях. Тя се огледа в хилядите начупени парчета на огледалото. Осветена от свещите, кожата й имаше недействителния цвят на восъчните фигури. Мигел започна да я гали и тя съзря как лицето й се изменя в калейдоскопа на огледалото. Най-сетне прие, че е най-красивата в цялата вселена, защото можа да се види с очите, с които я гледаше Мигел.

Тази безкрайна оргия трая повече от година. Най-после Мигел си взе дипломата и започна да си търси работа. Когато постихна неутолимата им жажда за любов, двамата дойдоха на себе си и отново заживяха като нормални хора. Тя се помъчи да прояви отново интерес към следването си, а той пак се отдаде на политическата си дейност, защото събитията се развиваха с главоломна бързина и страната се раздираше от идеологически борби. Мигел нае малък апартамент близо до работата си и там си правеха любовните срещи, защото за годината, през която палуваха голи в зимника, двамата хванаха хроничен бронхит, който отнемаше доста от чара на подземния им рай. Алба помогна в наредбата на апартамента — наслага навсякъде домашни възглавнички, политически плакати и афиши, че дори си направи устата и да се премести да живее при него, но по тази точка Мигел беше непреклонен.

— Тежки времена настъпват, любов моя — обясни й той. — Не мога да те взема при себе си. Удари ли часът, ще мина в нелегалност.

— Ще тръгна с тебе, където и да отидеш — зарече му се тя.

— Там не се отива по любов, а по политически убеждения, а ти ги нямаш — отвърна Мигел. — Не можем да си позволим да приемаме любители.

Алба много се засегна. Трябваше да минат няколко години, за да проумее напълно колко прав е бил Мигел.

 

Сенаторът Труеба отдавна беше на възраст да се пенсионира, но такава мисъл изобщо не му минаваше през ума. Четеше сутрешните вестници и си мърмореше под носа. През тези години нещата много се бяха променили и той чувстваше, че събитията го изпреварват, защото не бе мислил, че ще живее толкова дълго, че ще му се налага да излиза на глава с тях. Беше се родил, когато в града още нямаше електрическо осветление, а доживя да види по телевизията човек да се разхожда по Луната. Но всичките страхове и стресове, преживени през дългото му съществуване, така и не го бяха подготвили за сблъсъка с революцията, която се надигаше в страната му, под носа му, и беше разбъркала ума и живота на всеки.

Единствен Хайме не говореше за това, което вреше и кипеше наоколо. За да избегне разправиите с баща си, той бе придобил навика да мълчи и скоро откри, че наистина му е по-изгодно да не приказва. Отшелническата си безсловесност нарушаваше рядко — само когато Алба му идваше на посещение в тунела от книги. Племенницата му пристигаше по нощница, с мокра след душа коса, и сядаше до леглото да му говори за приятни неща, защото, казваше тя, той привличал като магнит чуждите мъки и непоправимите несрети, та затова все някой трябвало да му припомня, че на света има и пролет, и любов. Но добрите й намерения се проваляха — тя все бързаше да обсъди с вуйчо си не толкова радостите, колкото грижите, които я налягаха. Никога не постигаха съгласие. Четяха едни и същи книги, но впуснеха ли се да обсъждат прочетеното, се оказваше, че са на напълно противоположни мнения. Хайме се присмиваше на политическите й възгледи, на брадатите й приятели и й опяваше, че се била влюбила в терорист от махленско кафене. От цялата къща само той знаеше за съществуването на Мигел.

— Кажи му на тоя поплювко да дойде някой ден да поработи с мен в болницата, пък тогава ще го видя няма ли да му се изпари желанието да си губи времето с памфлети и с речи — казваше той на Алба.

— Той е адвокат, вуйчо, не е лекар — отвръщаше тя.

— Няма значение. Там от всякакви имаме нужда. Дори водопроводчик ще ни влезе в работа.

Хайме беше убеден, че най-сетне, след толкова години борба, ще победят социалистите. Беше уверен в това, защото смяташе, че народът най-после е осъзнал какво му е нужно и че има сили да го постигне. Алба повтаряше думите на Мигел, че буржоазията може да бъде победена само по насилствен път. Хайме се ужасяваше от всякакви форми на екстремизъм и поддържаше, че партизанската война е оправдана единствено при диктатурите, когато не остава друго средство, освен да се биеш с оръжие в ръка, но че тя е извращение в страна, където промените могат да се постигнат от народа по изборен път.

— Такова нещо никога не се е случвало, вуйчо, не ставай наивен — отвръщаше Алба. — Онези за нищо на света няма да допуснат победа на твоите социалисти.

Тя се опитваше да му обясни виждането на Мигел. Че естественият ход на историята бил прекалено бавен, не можело да се залага повече на него. Хубаво било да се възпитава и организира народът, но този процес бил прекалено трудоемък. Светът вървял напред скокообразно, а те все изчаквали и затова вече били изостанали. Че коренните промени никога не ставали с добро, без насилие. Историята го доказвала. Спорът им се проточваше и двамата изпадаха в объркано и изтощително глаголстване, натякваха си взаимно, че тя или той са по-твърдоглави от магаре, но накрая си казваха „лека нощ“ с целувка и се разделяха с чувството, че другият е чудесен човек.

Един ден на вечеря Хайме пак обяви, че ще спечелят социалистите, но тъй като от двайсет години предсказваше все това, никой не му повярва.

— Ако майка ти беше жива, щеше да каже, че ще спечелят тия, дето винаги са печелили — ядосано го сряза сенаторът Труеба.

Хайме неслучайно говореше с такава увереност. Вдъхна му я Кандидата. Двамата бяха приятели от години и Хайме често ходеше вечер да играе шах с него. Той беше същият социалист, който от осемнайсет години представяше кандидатурата си за президент на републиката. Хайме го видя за първи път иззад гърба на баща си, когато Кандидата минаваше сред облак пушек в поредния „влак на победата“ по време на поредната предизборна кампания. Тогава Хайме беше още юноша, а Кандидата — млад и як мъж с бузи на ловджийско куче, който държеше на висок глас разпалени речи сред насмешките и освиркванията на господарите и озлобеното мълчание на селяните. Беше времето, когато братята Санчес обесиха на кръстопътя социалистическия активист и когато Естебан Труеба наби с камшик Педро Трети Гарсия пред очите на баща му, задето повтарял пред ратаите размирническите библейски версии на отец Хосе Дулсе Мария. Дружбата на Хайме с Кандидата се роди случайно, една неделя вечер, когато го изпратиха от болницата да отиде за спешен случай на домашен адрес. Стигна на посочената улица и номер със служебната линейка, позвъни и Кандидата лично му отвори вратата. Хайме го позна веднага, защото бе виждал много пъти снимката му и защото той не се бе променил от деня, когато юношата го видя във „влака на победата“.

— Заповядайте, докторе, чакаме ви — покани го Кандидата.

Заведе го в стаята на прислугата, където дъщерите му се мъчеха да помогнат на една жена, която видимо се задушаваше, лицето й беше посиняло, очите й — изхвръкнали от орбитите, чудовищно подутият й език висеше целият навън от устата.

— Яла е риба — обясниха му.

— Донесете кислородния апарат от линейката — каза Хайме и се зае да приготвя спринцовка.

Остана при Кандидата — двамата седяха до леглото, докато жената започна да диша нормално и можа да си вкара езика в устата. Говориха за социализма и за шахмат и това сложи началото на една хубава дружба. Хайме се представи с фамилното име на майка си — бащиното си никога не използуваше. Не можеше да знае, че на другия ден хората от охраната на партията ще донесат на Кандидата, че Хайме е син на сенатора Труеба, най-върлия му политически противник. Кандидата обаче никога не спомена пред него, че знае, и до последния час, когато двамата си стиснаха ръка за сетен път сред грохота на пожара и на куршумите, Хайме се питаше дали някога ще се престраши да му каже истината.

Кандидата имаше дългогодишен опит като губещ и познаваше народа, затова разбра преди всички останали, че този път ще спечели. Довери това на Хайме и добави, че линията е да не се дава гласност, та десницата да се представи на изборите уверена в успеха си, самонадеяна и разединена. Хайме отвърна, че ако ще да го разтръбят на всички, никой няма да повярва, дори и самите социалисти. И за доказателство опита с баща си.

Хайме продължи да работи по четиринайсет часа на ден, дори в неделя, и не участвуваше в политическата борба. Плашеше го яростният характер на тази схватка, поляризирала силите в две крайности и оставила в средата само една нерешителна и изменчива група, която изчакваше да види кой ще се очертае като победител, за да гласува за него. Хайме не отвръщаше на предизвикателствата на баща си. При всички случаи, когато двамата бяха заедно, сенаторът му опяваше за машинациите на международния комунизъм и за хаоса, в който би затънала родината, ако по някакъв невероятен начин вземе, че победи левицата. Само един път Хайме не можа да се сдържи. Една сутрин видя, че целият град е облепен със страховити плакати, на които кореместа и отчаяна майка напразно се мъчи да изтръгне сина си от ръцете на един комунистически войник, който го отвежда насила в Москва. Плакатът беше част от кампанията на ужаса, подета от сенатора Труеба и съмишлениците му с помощта на чуждестранни експерти, извикани специално за целта. Това вече беше прекалено за Хайме. Той реши, че не може да живее под един покрив с баща си, затвори тунела си, взе си дрехите и се премести да спи в болницата.

През последните месеци преди изборите събитията набраха скорост. Всички стени бяха покрити с портрети на кандидатите, самолети хвърляха листовки и задръстиха улиците с печатна смет, която валеше като сняг от небето, радиостанциите предаваха с вой политическите лозунги, привържениците на различните партии съпернички се хващаха на най-безразсъдни облози. Вечер младежите излизаха на групи и налитаха да се бият с идеологическите си противници. За да провери доколко е популярна, всяка партия свикваше многохилядни митинги, ала при всеки един хората се тълпяха в еднаква степен и градът се затлачваше от народ. Алба не можеше да си намери място от възбуда, но Мигел й обясни, че изборите са чистопробен фарс и че който и да спечели, ще е все същото, защото всичките са от един дол дренки, и че революция не се прави с изборни урни, а с кръвта на народа. Идеята за някаква си мирна революция, осъществима уж в условия на демокрация и пълна свобода, била според него пълна безсмислица.

— Този хлапак не е с всичкия си! — извика Хайме, когато Алба сподели с него какво разправя Мигел. — Ние ще спечелим и тогава той ще трябва да си вземе думите назад.

До този момент Хайме нарочно бе избягвал Мигел. Не искаше да се запознава с него. Глождеше го тайна и неизповедима ревност. Беше акуширал при раждането на Алба, хиляди пъти я беше държал на коленете си, беше я научил да чете, беше й плащал колежа и празнувал всичките й рождени дни, чувстваше се като неин баща и не можеше да превъзмогне безпокойството, което тя му причиняваше със своето превъплъщение в жена. Беше забелязал промяната, настъпила в нея през последните години, и се мъчеше да си я обясни, като се самозалъгваше с нелепи доводи, макар че неговият опит от грижата за други хора го бе научил, че само жена, познала любовта, може да разцъфне така. За нищо и никакво време бе видял как Алба узрява, захвърля неопределените форми на девичеството и се намества в новото си тяло на задоволена и уталожена жена. Той хранеше горещата и нелепа надежда, че влюбването на племенницата му ще трае от ден до пладне, защото в дъното на душата си не искаше да приеме, че й е нужен друг мъж освен него и повече от него. Ала вече не можеше да избягва запознанството с Мигел. Тези дни Алба му каза, че сестрата на приятеля й е болна.

— Искам да поговориш с Мигел, вуйчо. Той ще ти разкаже какво й е. Нали ще го направиш за мене? — помоли го Алба.

Когато се запозна с младежа в едно квартално кафене, въпреки цялата си мнителност Хайме почувствува, че против волята му го облива вълна от симпатия към Мигел и че цялата му неприязън към него изчезва. Човекът, който нервно разбъркваше кафето си насреща му, не беше напереният екстремист — убиец, какъвто си го бе представял, а разстроен и треперещ младеж. Като обясняваше симптомите за болестта на сестра си, той едва сдържаше сълзите, готови да бликнат от очите му.

— Заведи ме да я видя — каза Хайме.

Мигел и Алба отидоха с него в бохемския квартал. В самия център, едва на няколко метра от модерните сгради от стомана и стъкло, бяха изникнали по склона на един хълм стръмни улици, където художници, керамици, скулптори бяха устроили своите бърлоги, разделяйки старите къщи на малки студия. Работилниците на художниците приложници гледаха към небето през остъклените покриви, а в тъмните си леговища артистите бохеми живуркаха в рай от вдъхновение и нищета. По уличките играеха безгрижни деца, красиви жени с дълги туники носеха бебетата си на гръб или закрепени на ханша, а брадатите, сънливи, равнодушни мъже седяха по ъглите и по къщните прагове, бездействаха и гледаха как животът си тече край тях. Тримата спряха пред една къща във френски стил, украсена като маслена торта с ангелчета по фризовете. Заизкачваха се по тясна стълба. Тя бе построена за авариен изход в случай на пожар, но многобройните промени в сградата я бяха превърнали в единствен подстъп за нагоре. Докато вървяха по виещата се безспирно стълба, все повече ги обгръщаше натрапчив мирис на чесън, марихуана и терпентин. Мигел спря на последния етаж пред тясна врата, боядисана в оранжево, извади ключ и отвори. Хайме и Алба помислиха, че влизат в птичи кафез. Стаята беше кръгла, увенчана с нелеп византийски купол и цялата в прозорци, през които човек можеше да обгърне с поглед покривите на града и да се почувствува съвсем близо до облаците. По первазите на прозорците си бяха направили гнезда гълъби и те бяха допринесли с изпражненията и перушината си за още по-голямата пъстрота на шарките по стъклата. Пред единствената маса седеше на стол жена в пеньоар с извезан на гърдите умърлушен и опърпан дракон. На Хайме му трябваха няколко секунди, за да я познае.

— Аманда… Аманда… — промълви той.

Не беше я виждал повече от двайсет години — откакто обичта на двамата към Николас взе връх над онази любов, която изпитваха един към друг. През това време атлетичният мургав младеж с намазана с брилянтин и винаги влажна коса, който крачеше напред-назад, четейки на глас учебниците си по медицина, се бе превърнал в мъж, леко прегърбен от навика да се навежда над леглата на болните, с прошарена коса, угрижено лице и дебели очила с метална рамка, но, общо взето, си беше същият. Виж, Аманда можеше да я познае само човек, който много я е обичал. Изглеждаше стара за годините си, беше много слаба, почти кожа и кости, повехнала и жълта, с много загрубели ръце с кафяви от никотин пръсти. Очите й — подпухнали, без блясък, зачервени, с разширени зеници, което й придаваше безпомощен и покрусен вид. Тя не видя нито Хайме, нито Алба, загледа се единствено в Мигел. Опита се да стане, препъна се и залитна. Брат й пристъпи и я задържа, като я притисна до гърдите си.

— Познавате ли се? — учудено попита Мигел.

— Да, отдавна — каза Хайме.

Помисли, че е безполезно да говори за миналото и че Мигел и Алба са много млади, за да разберат чувството на непоправима загуба, което той изпитваше в този момент. С един замах се бе изтрил образът на циганката, който бе пазил в сърцето си през всичките тези години — единствената любов в самотното му съществуване. Помогна на Мигел да положат жената на дивана, който й служеше за легло, и й оправи възглавницата. Аманда се вкопчи с две ръце в пеньоара си, мъчеше се да окаже някаква слаба съпротива и мънкаше несвързани неща. Тресеше се от гърчове и дишаше запъхтяно като уморено куче. Алба я загледа ужасено и едва когато Аманда легна укротена и затвори очи, позна в нея жената, усмихваща се на малката снимка, която Мигел винаги носеше в портфейла си. Хайме й заговори с непознат глас и лека-полека успя да я успокои, милва я нежно и бащински, както понякога галеше животните, докато болната се отпусна и му позволи да запретне ръкавите на вехтия й китайски пеньоар. Показаха се слабите й като на скелет ръце над лактите и Алба видя, че по тях личат хиляди дребни белези, синини, убождания, някои възпалени и гноясали. После откри краката й и забеляза, че и бедрата й са обезобразени. Хайме се взря тъжно в Аманда и в един миг разбра отчуждението, годините нищета, злополучните любовни истории и ужасния път, който бе изминала тази жена, за да достигне до сегашното си окаяно състояние. Спомни си я каква беше на младини, когато го заслепяваше с пърхането на косата си, със звъна на мънистата си, със смеха си на камбанка и с наивността, с която прегръщаше безразсъдни идеи и гонеше илюзии. Прокле се, че я е оставил да си отиде от него, прокле се за цялото това време, изгубено и за двамата.

— Трябва да постъпи в болница. Само лечение за дезинтоксикация може да я спаси — каза той. После добави: — Голямо страдание й предстои да изтърпи.