Хедър Греъм
Дъщерята на огъня (21)

Двадесета глава

Аларик влезе в ненапълненото докрай корито, а през това време Ричард редеше описанието си на жертвоготовното поведение на Фалън докато той, графът, е бил болен.

— Тя ужасно се страхуваше за живота ви и с възхитително търпение прекарваше до леглото ви ден и нощ.

Аларик го изгледа с недоверие. Не му беше лесно да повярва на момчето, защото познаваше вече склонността му към преувеличения.

— А, ето я и нея — измърмори Ричард.

Аларик изгледа младежа до нея, който носеше във всяка от ръцете си по ведро с вода. Позна го веднага, но въпреки изненадата си не се издаде. Как ли ги бе открил Делън? Сам ли бе дошъл, за да я вземе или в гората го очакваха въоръжени сподвижници?

— Остави ведрата там, момче — нареди той. — Ричард, кажи на Роже, че съм чул вълчи вой. Зверовете са гладни и затова трябва да сме особено бдителни.

Ричард го изгледа смаян. Да не би графът да е изгубил разсъдъка си? Все пак кимна в знак, че е разбрал заповедта.

— Ще бъде изпълнено, милорд.

Делън трудно прикриваше нервността си и пристъпваше неспокойно от крак на крак.

— Фалън? Ще бъдете ли така любезна да ми долеете вода?

Тя изпълни нареждането веднага и държането й развесели Аларик. Дори и да не бе познал Делън, в този миг щеше да го заподозре. Аларик я хвана здраво за китката, без да изпуска годеника й от погледа си.

— Ричард буквално възпя себеотрицателните ви грижи, милейди.

Той я погали по бузата, след това по врата, а накрая ръката му се спря сякаш случайно върху гърдите й.

— Какво мога да направя още за вас, милорд? — попита тя нервно и отстъпи бързо назад.

— Просто любопитствам, нищо повече. Ричард се кълне, че съвсем искрено и сериозно сте се заели с изцелението ми. Дори и Роло е променил мнението си за вас. А сега искам да знам защо, поради каква причина сте се грижили толкова всеотдайно за мен?

— Аз… не знам. Момчето по-добре да иде да си върши работата, а аз ще донеса още вода.

Аларик я дръпна силно и я принуди да коленичи до коритото.

— Момчето ще остане тук. Убеден съм, че работата му може да почака малко. Защо не ми отговаряте, Фалън? Я да видим, може пък да отгатна и сам… Да, сетих се! Сигурно сте си спомнили за хубавите мигове, които преживяхме заедно… когато се любехме голи и…

Фалън се вторачи гневно в него, а след това хвърли предупредителен поглед и към Делън. Аларик едва ли не изпита съчувствие към младия мъж, който пребледняваше все повече и повече. Разбираше много добре какво чувства в момента, на какви адски мъки е подложен.

Погали косата й и се засмя. Устните му докоснаха леко нейните.

— Спомняте ли си, Фалън? За целувките, за ръцете ми?

Внезапно обаче я пусна, грабна меча си и застана в бойна стойка пред Делън, който се приближаваше с изваден нож.

— Ако направи само още една крачка, милейди, ще му прережа гръкляна. Не искам да го убивам, защото му съчувствам… заради любовта му към вас.

— Аларик… моля ви — пошепна Фалън.

— Възнамерявахте да забиете ножа си в гърба ми, нали? — попита той Делън.

В този миг обаче внезапно го обзе слабост, на челото изби пот и напрегнатите му мускули се отпуснаха.

— Делън, трябва бързо да бягаме. Веднага — извика Фалън.

— Може би първо трябва да…

— Да го убием ли? Не, не, да тръгваме.

Тя го дръпна за ръката и до слуха й достигна глухото изтрополяване на падащо тяло.

В залата долу звънтяха оръжия — двама от саксонските „вълци“ се биеха с рицарите — нормани.

— Принцесата е с мен! — извика Делън. — Последвайте ме!

Избута Фалън навън, метна се зад нея върху гърба на чакащия ги кон и се понесе в галоп към леса.

— Преследват ли ни?

— Още не — извика брадат саксонец зад тях.

— Не след дълго ще тръгнат след нас — промълви Делън.

Заедно с петдесетина мъже те поеха по стария римски път. Сърцето на Фалън щеше да изскочи от гърдите й. Най-сетне свободна. За миг си спомни за Аларик. Знаеше, че ще й липсват ласките му, от които се разтапяше, макар и неволно, както и неговата усмивка, когато я дразнеше.

На малка полянка горяха лагерни огньове, на които се печеше пресен дивеч. Посрещнаха ги с ликуване. Тя случайно научи, че един от саксонците, едър брадат мъж, е бил свидетел на смъртта на баща й. Заговори го, защото бе длъжна да узнае истината.

— Дукът участваше ли в убийството на краля?

— Не, това е само един глупав слух, нищо повече. Бог ми е свидетел, мразя норманите от дъното на душата си, но се кълна, че дукът не беше сред убийците.

— А граф д’Анлу?

— Не, милейди, и графът не беше там.

Фалън въздъхна с облекчение, но поруменя, защото усети върху си особения поглед на Делън.

След като се нахраниха, обсъдиха какво да предприемат по-нататък. Трябваше да стигнат по най-бързия начин в Лондон. Делън я изгледа изпитателно.

— Ако междувременно с нас се случи нещо, вие трябва непременно да продължите, за да се срещнете с братята си. Не забравяйте, че сме длъжни да спасим Англия от робството.

— Всичко ще бъде наред, Делън — успокои го тя.

Луната заплува бавно по небосвода, а мъжете налягаха покрай угасените огньове. Делън я погали усмихнат по бузата. В очите му искреше чиста любов. Нищо не се бе променило в чувствата му, независимо че знаеше вече истината за нея и Аларик. Ще поиска ли още тази нощ правата си, ще поиска ли да я притежава и той? Осъзна с ужас, че се страхува от тази възможност, защото просто не изпитваше към него страст.

— Делън?

— Сега трябва да поспите, тъй като ще потеглим на зазоряване — прекъсна я той благо.

Заспа в обятията му.

През нощта внезапно ги разбуди ужасен тропот. Мъжете се заповдигаха сънени от местата си и посегнаха към оръжията си. С дрезгав глас Делън раздаваше кратки команди, за да спре хаоса.

— Тичайте! Скрийте се в гората! — извика й той.

— Какво се е случило?

— Откри ни! Аларик ни надуши!

И наистина, норманските рицари вече се приближаваха към полянката. Тя се завтече към конете, привързани малко встрани и грабна някакъв недотам тежък меч.

— Вие ме спасихте, Делън. Няма да ви оставя сам!

Тя позна Роже, който преследваше с войните си бягащите саксонци. В този миг обаче Аларик скочи от врания си кон и нападна Делън. Фалън проследи със затаен дъх двубоя на двамата, които се заобсипваха с толкова бързи и отсечени удари, че съвсем скоро тя престана да разбира какво става. В един момент се скриха зад дебелия ствол на някакъв дъб и Фалън бързо побягна натам. Когато стигна до тях, видя Делън на земята.

— Не — изкрещя тя отчаяна и се завтече с вдигнат меч към Аларик. От очите му заструи омраза и той бавно и неотклонно започна да я притиска. Накрая със страшен удар изби оръжието й.

— Мисля, че изгубихте и този двубой, Фалън.

Норманските рицари започнаха да се връщат, а двама от тях вдигнаха Делън на крака и го поставиха до нея.

— А вас… — обърна се той към младия саксонец.

— Не — прекъсна го писъкът на Фалън. — Умолявам ви, недейте!

Тя се срути на колене пред Аларик.

— Фалън, този мъж ви озлочести — изтръгна се от устата на Делън.

— Сега това вече не е от значение — отвърна тя.

Аларик я прониза с поглед и я сграбчи за косите.

— Вие да не сте лека жена? — попита той застрашително. — При кого ще отидете, при този, който плати най-висока цена ли?

— Проклето копеле!

— Не съм я докосвал, графе — рече Делън и пристъпи напред.

— Аха, и аз съм длъжен да ви вярвам, така ли?

— Да, длъжен сте. Защото обичам Фалън.

— Делън — опита се тя да го прекъсне.

Погледът на Аларик заснова между тях.

— Каква трогателна любов! Но се боя, че краят й не е щастлив.

В този миг на полянката се появи Роже на кон. Той й хвърли бърз поглед, след което се обърна към Аларик.

— Вълци!

— Колко?

— Петдесетина. Но са твърде зле.

— Колко са мъртвите, колко са ранени?

— Дадоха двадесет жертви, други двадесет успяха да избягат, а десет пленихме. За съжаление обаче загубихме Етиен и Валтер.

Аларик явно избягваше да поглежда към Фалън. Довери й се лекомислено и за благодарност тя го предаде и му измени. Всички жени са еднакви, помисли си той. Първо Морвена, а сега и Фалън. Не искаше тя да пострада, но трябваше да си отмъсти.

— Съжалявам ви, Делън, защото любовта ви е превърнала в роб на тази жена. Отгоре на всичко тя се люби с мен. Не ви казвам това, за да ви причиня болка, а защото е самата истина. Ще се погрижа никога вече да не я видите. И това е възможно най-голямата милост, която мога да ви окажа.

— Моля ви — прошепна тя и падна на колене. — Не го убивайте, умолявам ви. Ще сторя всичко, което пожелаете от мен. Само не го убивайте, моля ви.

— Недейте да хленчите като просякиня, принцесо. Той заслужава нещо повече. По-добре станете, защото решението ми е категорично. Не можете да го промените и затова недейте игра ролята на всеотдайна девица!

Той я повдигна и за момент я притисна към себе си. Обхвана го едно съвсем непознато за него чувство. Какво ли се бе случило тази нощ между нея и Делън? Дали те…

— Заведете я обратно в Хейзълфорд и я заключете — нареди той на Роже. — Не искам да я гледам повече.

Развика се докато я отнасяха, но граф д’Анлу не й обърна внимание.

Аларик почувства, че силите започват да го напускат — трябваше да приключи по-бързо с всичко.

— А сега да се заемем с вас, млади ми приятелю…