Барбара Алистър
Удобно решение (7)

Глава седма

Въпреки неспокойно прекараната нощ в ново легло, когато Арабела пристигна сутринта, Луси вече я очакваше напълно готова. Беше си облякла зелената муселинена рокля, която самата Арабела беше настояла да си купи преди женитбата с Ричард. Луси тъкмо се въртеше пред огледалото с надежда роклята да не е съвсем излязла от мода. Но когато само след миг Арабела влезе и Луси видя как е облечена, надеждата й мигновено се изпари.

— Значи ще приличам на провинциална чудачка — промърмори тя по-скоро на себе си.

— Какво, какво? — попита приятелката й, целувайки я по бузата.

— Нищо важно — промърмори Луси и също я целуна. — Исках да кажа, сигурно е чудесно всички да знаят, че си се сгодила.

После отстъпи назад и огледа Арабела.

— И всичко това само за да впечатлиш Едуард?

— Ами! Обличам се както ми харесва — заяви с леко надменен тон Арабела, но след това веднага развали малко лошото впечатление, което беше направила по този начин на приятелката си, като се разсмя.

Луси също се засмя. След като смехът им утихна, Арабела додаде:

— Предполагам, че винаги се обличам, мислейки си какво ли би казал той — призна тя. — Разбира се, и майка има думата. Кажи ми сега за Ричард.

Лицето на Луси стана сериозно.

— Какво за Ричард?

— Прави ли ти някакви забележки за начина, по който се обличаш?

Луси отново си припомни коментара му, че я харесва с възможно най-малко дрехи и бузите й пламнаха. Арабела се разсмя.

— Виждам, че му харесва. Е, какво е да си омъжена? Как може все още да не си ми разказала нищо за брака си?

Изражението на Луси отново стана сериозно. В този миг вратата се отвори и на прага се появи Ричард.

— Ричард, спомняш ли си приятелката ми Арабела? — бързо изрече Луси. — С нея ще ходим по магазините.

Ричард поздрави по подобаващ начин гостенката, като в същото време се опитваше да отгатне какво е настроението на жена му тази сутрин. Снощи за първи път тя не беше отговорила с взаимност на прегръдките и целувките му и те бяха заспали, без да се любят. Не му беше позволила дори да й направи обичайния масаж, за да потуши болката в гърба.

— Добре, не се притеснявай, купувай, каквото ти хареса — каза любезно Ричард. — Нека изпращат сметките на мое име тук.

Той наистина й отпускаше периодично доста голяма сума, но този път Луси реши да му откаже.

— Ще се справя сама. Ще платя всичко с мои пари.

Очите му потъмняха и това беше знак, че е недоволен. Луси очакваше гневен изблик от негова страна и намисли няколко думи в отговор, но нищо подобно не се случи.

— Нека изпратят сметките на мое име — повтори той, забравяйки този път за любезния тон от преди малко.

Луси предпочете да си замълчи. Усещайки, че атмосферата е заредена с напрежение, Арабела побърза да се намеси и възкликна:

— Колко любезно от ваша страна! Надявам се Едуард да е също толкова великодушен като вас. Луси, разбираш ли колко си щастлива?

Погледът на Луси не изразяваше нищо.

— Ще можеш да си купуваш всичко, каквото поискаш — продължи Арабела.

— Всичко, от което има нужда — уточни Ричард и се усмихна, макар никак да не му беше до усмивки. — Докато вие се разхождате по магазините, аз ще заведа децата до менажерията. Надявам се все още да е на същото място. Скоро ходила ли сте там? — обърна се той към Арабела.

— Веднъж. Отдавна. Толкова ми беше мъчно за зверовете, затворени в толкова мънички клетки — каза Арабела и очите й потъмняха при спомена как животните просто лежаха и не проявяваха никакъв интерес към зяпачите.

— Аз също исках да… — започна Луси, но гласът й като че й изневери и тя замълча.

Нито Арабела, нито Ричард сякаш ги интересуваше какво казва. Почувства се като част от мебелировката и й се прииска да заплаче, за да привлече вниманието им. Когато двамата привършиха разговора си, Луси събра смелост:

— Кажи на децата, че ще се видим по-късно за чая.

— О! — възкликна Арабела и покри устата си с ръка. — Забравих да ти кажа — майка ми настоя да те поканя за чай днес. Просто ще й предам, че имаш други планове.

Тонът на Арабела беше такъв, че Ричард и Луси веднага разбраха какво й е мнението за другите планове.

— Можеш да отидеш на гости — каза любезно Ричард. — Довечера, след като се приготвим за театър, ще се качим за малко при децата.

— Театър ли? — попита Луси.

— Брат ти организира всичко. Ще бъдем с Арабела и родителите й в една ложа. Уверих го, че много ще се радваш и ние да бъдем там — поясни Ричард.

Беше пренебрегнал напълно факта, че самият той се беше възпротивил да се показват в обществото, преди Луси добре да си е отпочинала от пътуването. Едуард го беше убедил, че е много важно да демонстрират фамилна сплотеност преди сватбата. Макар формално годежът им да не беше обявен, в обществото вече се шушукаше, че именно той е вторият избраник на Арабела. Осъзнавайки, че притесненията на Едуард много приличаха на неговите, Ричард даде съгласие за присъствието им с Луси в театъра. Надяваше се, че решението му няма да предизвика още по-голямо влошаване на взаимоотношенията им.

В мига, в който чу какво се очаква от нея, Луси мигновено взе решение да откаже да отиде. После въздъхна, разтегли устни в неискрена усмивка — не успя, разбира се, да заблуди никого в истинските си чувства — и каза:

— Разбира се, че се радвам. Надявам се, че все ще открия подходяща рокля за целта. Опасявам се, че това, с което разполагам, съвсем не е по последна мода.

— Ще те заведа при моята модистка. Тя сигурно ще ти предложи нещо подходящо. Даже може и да ти ушие нещо съвсем ново — предложи Арабела, поглеждайки се в огледалото и оправяйки възела на панделката на шапчицата си.

— За един ден? — възкликна Луси. — Арабела, може и дълго време да съм живяла извън града, но все пак зная, че е необходимо много време, за да се ушие една рокля.

Ричард ги изпрати до каретата.

— Просто купи това, което смяташ, че ти подхожда — обърна се той към жена си.

Каретата потегли и Ричард стоя навън, докато се изгуби от погледа му. Изведнъж се почувства изоставен и раменете му се прегърбиха.

 

Часове по-късно, докато си проправяха път през навалицата в коридора на театъра, чувството на изоставеност все още не го беше напуснало. Искаше му се да отведе жена си оттам и да останат сами.

Вместо това се налагаше да отправя приветствия към всеки, когото му представяха, и да задава въпроси за семейството му.

Луси също съвсем формално отговаряше на приветствията на новите си познати. Мислите й бяха заети със съвсем други неща.

Както беше обещала Арабела, модистката й наистина беше открила подходяща рокля за Луси в наситено прасковен цвят с жълта дантела и с малки поправки я беше приготвила за появата й в театъра. Комбинацията с бялата муселинена рокля на Арабела и кафявата връхна дреха на Ричард, както вървяха в коридора, беше чудесна.

Луси тъкмо беше привършила с обличането малко преди да трябваше да се качат в учебната зала при децата, и вратата на стаята се беше отворила — беше влязъл Ричард и мълчаливо й бе подал дълга черна кутия. Тя не беше казала нищо и я беше поела. Ако човек можеше да погледне лицето й в този миг, щеше да бъде съвсем сигурен, че тя като че ли очакваше кутията да крие някаква опасност. Вътре върху бял сатен беше разположена огърлица от диаманти и перли и подходящи обеци. Луси ги беше загледала като хипнотизирана.

— Уговорил съм се с бижутера, ако не ги харесаш, да ги вземе обратно — беше казал той, опитвайки се да разчете по изражението на лицето й какво си мисли — безуспешно обаче. — Едва сега ми се откри възможност да ти подаря бижута.

В писмата си Ричард й бе обяснил, че след пожара бижутата на жена му не са били открити. Луси беше докоснала с пръсти студените камъни. После беше вдигнала глава и той бе видял, че го гледа с широко разтворени очи.

— За мен ли са? — Тези няколко думи бяха излезли с мъка от устата й.

За първи път беше получила бижута като подарък по случай първото й представяне в обществото. Бяха от родителите й, но в никакъв случай не можеше да става и сравнение между двата подаръка.

Ричард беше кимнал. Тя бе свалила перлената огърлица от врата си. Той беше сложил новата на шията й, закопчал я бе, после я бе уловил за раменете и лекичко я бе завъртял, за да я разгледа по-добре.

— Исках нещо подходящо за цвета на кожата ти — беше прошепнал и я бе притеглил към себе си.

Луси беше докоснала перлената капка с инкрустирания в нея диамант в средата на огърлицата и се бе притиснала към съпруга си. Устните им се бяха докоснали. За миг им се беше приискало да не се отделят един от друг. Ричард за малко не я беше вдигнал на ръце и понесъл към леглото, в същото време обаче се беше отворила вратата.

— Ето пелерината ви… ох… — беше започнала да мънка Бети, извръщайки гръб към тях и покривайки с ръце зачервеното си лице.

После беше изтичала в коридора.

— Мислех, че си говорила вече със слугинята да не влиза неканена и без да получи разрешение — малко остро беше казал Ричард и бе отстъпил назад.

— Говорих. Но преди да влезеш сега я бях помолила да изглади пелерината ми и да ми я донесе. Просто забравих за това — беше се опитала да обясни Луси, поемайки дълбоко дъх няколко пъти в опит да успокои разтуптялото й се сърце.

— Забравила си, така ли? — беше попитал Ричард и се бе засмял. — Ако не побързаме, ще трябва да се откажем от срещата с децата.

А сега бяха в най-гъстата навалица и на Ричард му се искаше да не бяха ходили на това представление. Нито актьорите, нито пиесата бяха добри. Освен това в ложата бяха непрекъснато обезпокоявани от посетители. Огледа се, опитвайки се да открие Луси, която беше тръгнала напред, уловила под ръка Едуард. Откри я и в същото време забеляза, че още един мъж я наблюдава — висок, изглеждащ на същата възраст като нея. Гледаше я така, сякаш вижда призрак.

Успя с мъка да си пробие път до тях, наведе се към Едуард и го попита ядосан:

— Кой е този мъж?

Каза го толкова тихо, че Луси и Арабела не успяха да го чуят. Едуард се огледа, лицето му придоби смутен израз.

— Да се връщаме в ложата — обяви той с такъв тон, че никоя от дамите не се реши да му се противопостави.

Когато се измъкнаха от тълпата, Ричард повтори въпроса си:

— Кой е този мъж?

— За кой мъж става дума? — попита Арабела и се спря, но Едуард продължи да върви по коридора.

— Е, добре — каза тя със снизходителен тон, почти блъскайки се в някакъв мъж, който тъкмо се разминаваше с тях и който, макар и великолепно облечен, изглеждаше някак не на място.

Никой от тях не забеляза как той се спря и ги загледа.

— Луси е много уморена — обясни Едуард. Един поглед само и Арабела нямаше нужда да бъде убеждавана, че Едуард има право.

— Колко съм безсърдечна! Да те мъкна из целия град и след това да те ангажирам и за вечерта — промълви тя. — Прощаваш ли ми?

Щастлива, че най-накрая може да седне на спокойствие в ложата, Луси само кимна. Мъжете придържаха столовете на дамите, докато седнат, след това се оттеглиха в задната част на ложата.

— Кажи ми — настоя Ричард, внимавайки Арабела и Луси да не разберат за какво става дума.

Макар и не много сигурен за реакцията на Ричард, Едуард реши да не отрича, че познава мъжа.

— Това е Джордж.

— Джордж?

— Граф Хавършам. Първият годеник на Луси. Нямах представа, че също ще бъде в театъра. Бях чул, че е заминал със съпругата си за провинцията, защото била отново бременна.

— Не бих позволил на никого да я гледа така, както той я гледаше — заяви Ричард.

Заплахата в тона му беше несъмнена. Той самият беше изумен от реакцията си. Даже когато Джулия, първата му съпруга, съвсем явно окуражаваше постоянните си ухажори да я следват навсякъде, той се задоволяваше да отбележи, че е щастлив от факта, че има кой да я забавлява и придружава, докато отсъства от дома си и страната. А сега му се искаше да предпази Луси от нахални погледи.

— Просто е бил шокиран да я види, също както и аз бях шокиран, че виждам него — промълви тихо Едуард. — Следващия път едва ли ще се държи така. Радвам се, че Луси не го забеляза.

— И аз се надявам, че ще се държи по-добре. Не бих искал никой да тревожи жена ми — и Ричард си пое дълбоко дъх.

Чувството, което изпитва, се нарича ревност, каза си той и още повече се зачуди на реакцията си.

— Тя е моя — прошепна толкова тихо, че едва ли Едуард го чу. — Само моя.

После приседна на стола до Луси, хвана я за ръката и сплете пръсти с нейните. Тя сепната се извърна към него, той й се усмихна, като в същото време се опитваше да се успокои.

Когато представлението свърши, Едуард и Ричард поведоха дамите и семейството на Арабела към чакащите ги карети. Никой от тях не обърна внимание на мъжа, на когото по време на антракта беше налетяла Арабела. Сега той стоеше до вратата на ложата им и след като излязоха, ги последва навън. Изчака ги да се качат в каретите, след това продължи да ги следва, стараейки се да не ги губи от поглед. Оказа се лесно, макар да нямаше карета на разположение — тълпата беше твърде голяма и движението беше бавно, кочияшите едва си пробиваха път. Когато излязоха на не толкова оживена улица, мъжът вече се беше качил в наемна карета. А щом следваните от него карети тръгнаха в различни посоки, той взе решение да проследи втората.

Не след дълго видя, че тя спира — от нея слезе Едуард, който беше решил да придружи Арабела и родителите й до дома им. Преследвачът реши, че е сгрешил и изруга. Плати на наетия от него кочияш и започна нервно да се разхожда пред вратата на къщата. След това изведнъж, припомнил си, че беше видял Едуард и интересуващия го мъж заедно в една ложа, реши да изчака. Не след дълго се оказа, че предположението му е вярно.

Едуард отново се показа на външната стълба, на устните му играеше усмивка. След като годежът им предстоеше скоро да бъде официално обявен, родителите на Арабела решиха да позволят на влюбените да останат насаме, когато се сбогуват. Той разпери ръце и подскочи, радостен от спомена за целувките, които си бяха разменили с годеницата си.

Преследвачът последва Едуард, след като го изчака да се отдалечи достатъчно, за да няма основания за подозрения.

Оказа се достатъчно близо обаче да чуе как Едуард, вече на външното стълбище пред бащиния си дом, попита:

— Господин Блаунт легна ли си вече?

Очите на преследвача блеснаха. Той се огледа наоколо, опитвайки се да запомни точното местонахождение на къщата, после се запъти към един от не толкова престижните квартали на Лондон.

 

В същото време Ричард и Едуард обсъждаха появата на граф Хавършам.

— Ти ли ще съобщиш на Луси или аз да го направя? — попита го Едуард, после наля в две чаши от най-добрата марка коняк и подаде едната на приятеля си.

— Защо трябва да й казваме? — попита Ричард, разклащайки коняка в чашите си.

— Нима не разбираш? За да й спестим шока, като го види! Това ще се случи, ако не й кажем.

— Чак толкова ли?

— Мисли, Ричард, мисли! Джордж прие предложението й да отменят годежа, в резултат на което тя изобщо отказа повече да се появява в Лондон. Това е първото й идване в града след осем години. Как мислиш, че ще реагира в такъв случай?

— Тя ми е съпруга. Ще реагира както изисква приличието — отряза Ричард. — Освен това са минали цели осем години.

Искаше му се да е поне толкова сигурен, какъвто беше тонът му.

— Ще увеличим шанса да реагира по начина, по който очакваш, ако й кажем. Иначе може просто да налети върху него и тогава… — опита се да мисли практично Едуард.

Всъщност той не обичаше да рискува, за разлика от приятеля си.

— Даже на мен самия, след като го видях за първи път след развалянето на годежа, ми трябваше доста време, за да не трепвам всеки път, когато го срещна — продължи той.

После изпразни наведнъж чашата си, наля си отново и с гарафата в ръка се обърна към Ричард.

— Да налея ли и на теб?

Ричард поклати глава.

— Сигурен съм, че за нея той сега не означава нищо — отрони тихо.

Не беше възможно Луси да бъде толкова всеотдайна и страстна към него и в същото време да копнее за Хавършам. Въпреки това само при мисълта за това гърбът му като че се вдърви. Защо се съгласи да дойдат в Лондон!

— И аз мисля така. Надявам се да е така. Как изобщо би могла да уважава човек, който я изостави в момент, когато имаше най-голяма нужда от него? — Тонът на Едуард беше суров. — Трябва да й кажем. Аз ще й кажа.

— Ти ли? Защо ти?

— Защото го познавам. Помисли си как ще се почувства тя, ако ти й го кажеш. Просто ще разбере, че сме обсъждали евентуалното й поведение и няма да й стане много приятно.

Ричард вече беше отворил уста, за да му отговори, но се отказа, убеден от последния аргумент на Едуард.

— Веднага щом се видим сутринта и ще й кажа. Обещавам — приключи Едуард, после широко се прозя. — Дявол да го вземе, тази обиколка на града изглежда доста ме е поуморила.

— Е, веднага щом приключи годежното празненство, ще можеш да се върнеш в имението — напомни му Ричард.

— Сигурно вие точно така и ще направите. Но не и аз. Обещал съм на родителите на Арабела, че ще ги придружа по време на няколко задължителни посещения. Господи, не съм и предполагал, че някой може да има толкова роднини. За щастие, ние с Луси имаме само двама братовчеди и една много стара леля, която изобщо отказва да приема посетители.

— Наистина сте късметлии. А аз все още трябва да общувам с роднините на Джулия — каза Ричард и изкриви устни.

Претенциите на Дейвид да му позволи да се настани при родителите на майка си бяха проблем, с който той все още не знаеше как да се справи.

— Да не ти създават проблеми? — попита Едуард.

— Не. Те бяха не по-малко шокирани от случилото се, но проявиха огромно разбиране, като им писах, че искам да се оженя повторно. Ще трябва да уредя да се видят с децата.

— Какво толкова? Така ще можете повече време да бъдете заедно с Луси. Ако аз бях младоженец като теб, даже щях да се радвам — рече му с усмивка Едуард.

Ричард също се усмихна. Само за миг обаче. Почти веднага притесненията и страховете му отново го обсебиха.

— По-добре децата да бъдат около мен — каза той някак троснато.

— Господи, спаси ме от чак такава отговорност и задължения!

— Давам ти девет месеца след сватбата да си промениш мнението — позасмя се приятелят му.

После вдигна чашата си и продължи:

— За отговорността!

Едуард се засмя и в очите му се появиха пламъчета.

— За отговорността! — повтори като ехо.

 

Припомни си за отговорността, за която с леко сърце беше пил предната нощ, когато стана късно на следващата сутрин. Опита се да изпълни обещанието, което беше дал, но Луси се беше уединила с икономката и уговаряше менюто и украсата за годежното празненство. После следваше посещение при децата и най-накрая стана време да излизат — щяха да ходят до театър Астлийс.

Разходката се оказа наистина разтоварваща и за Луси, и за Ричард. Бяха посещавали ежедневно децата, но по различно време, и това беше първото им съвместно семейно излизане. Карълайн и Робърт се съревноваваха кой да привлече вниманието им. Даже Дейвид не седеше намусен както обикновено, а се усмихваше.

Луси също не можеше да се въздържи да не се усмихва. След изпълнените с напрежение последни дни тя отново се чувстваше част от семейството. Извърната към Карълайн, тя вдигна глава и се усмихна и на Ричард, включвайки и него в усещането си за щастие. Той почувства пулсът му да се учестява и надеждата започна да го изпълва. Когато пристигнаха пред театъра, всички бяха в приповдигнато настроение.

Децата гледаха с широко разтворени очи номерата, които правеха хората и конете.

— Да не са забравили да говорят? — обърна се Ричард към Луси.

Тя трепна.

— Доколкото си спомням, по време на първото ми посещение и аз като че си бях изгубила гласа. И, разбира се, опитах да изпълня някои номера вкъщи — отговори му тя, леко извръщайки се към него, така че той усети дъха й върху бузата си.

— Те няма да посмеят! — почти извика Ричард.

Тя вдигна въпросително вежди, имаше вид сякаш му се надсмива. Той се облегна назад и притвори очи.

— Само като си помисля, че аз предложих да ги доведем тук — каза той сломен, като при това обаче намигна с очи и Луси се успокои, макар първоначално да беше създал впечатление, че наистина се безпокои.

— Ричард, и ти сигурно си опитвал да правиш същите неща — предположи Луси, местейки поглед от децата към съпруга си, наслаждавайки се на подхождащите му синя връхна дреха и сиво-бежови панталони.

— Може би докато се върнем вкъщи, ще са забравили — предположи той.

— Ти би ли забравил? — попита Луси и се наведе напред, придържайки Карълайн, която беше седнала на ръба на ложата и имаше опасност да падне.

Номерът, който беше предизвикал разговора, свърши. Докато чакаха следващата група артисти да излезе на сцената, Дейвид каза на възрастните.

— Един мъж се опитва да привлече вниманието ви.

В същото време неговото внимание беше привлечено от една жена в прилепнали къси панталони, застанала права на коня си.

— Какъв мъж? — попита Ричард.

Дейвид, без да отделя погледа си от сцената, махна с ръка наляво. Ричард се извърна натам и очите му се разшириха. Преди да може да направи нещо, за да го предотврати, Луси погледна в същата посока. Лицето й пребледня.

— Луси? — прошепна Ричард.

Тя не отговори, но не отвърна очи от мъжа, седнал не много далеч от тяхната ложа.

— Луси!

Този път тонът на Ричард беше по-настоятелен. Тя притвори очи, опитвайки се да се върне отново към настоящето.

— Аз… аз… — започна тя, но не можа да довърши, защото изведнъж се почувства много отпаднала.

— Искаш ли да си ходим? — попита я Ричард, опитвайки се да не гледа към мъжа, който не откъсваше поглед от жена му.

Прииска му се да го удари, защото беше сложил край на щастливия следобед.

— Да си ходим ли? Татко, представлението още не е свършило! — запротестира Робърт.

По-големият му брат, усещайки какво се е случило, за което баща му едва ли предполагаше, се опита да го накара да си мълчи, но Робърт беше твърде възбуден от перспективата да си тръгнат насред представлението. Карълайн нацупи устни и започна да плаче.

Луси овладя положението, като каза с твърд тон:

— Да си тръгнем преди представлението да е свършило? Ричард, как можеш да предлагаш подобно нещо?

И после с треперещи устни се усмихна на децата. Те изръкопляскаха и се извърнаха към ставащото на сцената. Решена да не се поддава на притеснението, което бе започнало да я обхваща, тя също се загледа в артистите. Само Ричард продължаваше да се пита дали понякога скришом не поглежда към мъжа, не откъсващ очи от нея.

Първоначалният шок от това, че след осем години беше видяла бившия си годеник, започна да изчезва и да се заменя от гняв и гордост. Как можеше да се държи така Джордж! Да я превръща в обект на клюки, гледайки я по този начин и опитвайки се да привлече вниманието й! Опита се незабелязано да се огледа наоколо, тайничко надявайки се да не открие повече познати лица, но не можеше да се каже, че успя да обгърне с поглед всички. Отказа се, вдигна високо брадичка и протегна ръка към Ричард. Той я улови с две ръце и я задържа, радостен от жеста й.

Когато представлението свърши, Луси вече напълно се беше овладяла. Когато бившият й годеник се изправи пред нея, а помежду им се изпречи тъмнокосо момче, тя съвсем спокойно го поздрави и го представи на съпруга си и децата.

— Добър ден, граф Хавършам — изрече любезно Ричард, а в същото време вътрешно го пращаше по дяволите.

Няколкото минути неангажиращ разговор бяха цяло мъчение за Луси. Желанието на децата да ядат сладолед се оказа така търсеното от нея извинение да го прекратят. Тя се усмихна на момченцето до графа.

— И ти ли ще се опиташ да изпробваш някой номер с коня си като моите деца? — попита го тя.

Детето кимна, но не успя да каже нищо, защото Луси продължи:

— Тогава да не те задържаме.

И след тези думи побърза да се сбогува с графа и сина му, черпейки сила от присъствието на Ричард.

— Може би пак ще се видим, ако останете в Лондон, Джордж? — каза тя с възможно най-любезен тон.

Погледна неволевата му брадичка, после извърна глава към Ричард. Как изобщо бе могла да хареса онзи мъж?

Докато ги водеше към каретата, Ричард си зададе същия въпрос — какво беше намерила в него? Ревността, която го беше попарила предната вечер, го завладя отново. Извърна поглед към жена си, опитвайки се да разгадае израза на лицето й. Тя обаче се беше научила добре да се прикрива. Единствено когато я държеше в обятията си, той беше абсолютно сигурен за чувствата й.

Докато чакаха да им сервират сладоледа в Гънтърс, Карълайн задърпа Луси за ръкава, за да привлече вниманието й. Тя извърна глава към момиченцето и видя притеснения израз на лицето му.

— Трябва ли отново да говорим с онзи мъж? — прошепна детето.

— Кой мъж? — попита Луси също шепнешком.

— Онзи, който те гледаше. Ако аз направя такова нещо, госпожа Стенхоуп би казала, че съм изключително невъзпитана — сподели момиченцето.

Тя често цитираше гувернантката си, приемайки я като последна инстанция в живота си. В семейството бяха свикнали с това, макар и да се подсмиваха на особената мъдрост на госпожата.

Но на Луси сега не й беше до смях. Пое си дълбоко въздух и погледна съпруга си. Той изглеждаше напълно погълнат от това, което му говореха Дейвид и Робърт.

— Най-вероятно не. Защо?

— Защото не го харесвам — обяви високо Карълайн.

— Кого не харесваш? — попита я баща й и извърна глава към нея.

Тя беше прелестна с колосаната си бяла рокличка и бялата шапчица.

— Онзи мъж. Не трябва така да гледа мама. Не ми харесва. — Тонът й беше много строг.

На Ричард му се прииска да протегне ръка и да я притегли към себе си, но се въздържа.

— Съгласен съм с теб — кимна той и й се усмихна.

— Кой е той? — поиска да узнае Дейвид.

След като бяха прекарали няколко дни в Лондон, той се беше успокоил. Също като баща си и втората си майка, засега му се искаше нищо да не се променя.

— Някой, с когото се познавам от доста дълго време — обясни тихо Луси, като в същото време страшно й се искаше да предложи някоя друга тема за обсъждане.

За щастие им донесоха сладоледите и това моментално отклони вниманието на децата. Бърз поглед към Ричард, и тя разбра, че неговото внимание не можеше толкова лесно да бъде отклонено.

Веднага след като се върнаха в къщата на площад Гросвенър, гувернантката, учителят и слугинята поеха грижите за децата, а Луси се извини и се оттегли в стаята си. Още щом влезе вътре, помоли Бети да разбере къде е брат й.

— Господин Едуард е в кабинета си — докладва Бети.

И преди да може да успее да продължи, Луси изхвърча навън.

— С господин Блаунт — допълни слугинята, загледана в зейналата широко врата.

Още в преддверието Ричард беше взел решение веднага да потърси Едуард и да разбере какво е излязло от разговора със сестра му. Узнавайки, че приятелят му е вкъщи, той беше нахлул в кабинета му и затръшнал вратата след себе си.

Едуард седеше зад бюрото си с притворени очи, но от шума се стресна и се събуди.

— Как беше в Астлийс? — попита, прикривайки прозявката си с ръка.

— Мисля, че бяхме се разбрали нещо. Нали щеше да осведомиш Луси за Хавършам? — каза Ричард ядно.

Той се опитваше да накара Едуард да го погледне в очите, но приятелят му, все още зашеметен от съня, не можеше да събере мислите си.

— Какво? — успя да каже само той.

— За Хавършам. Каза, че ще говориш за него с Луси днес сутринта.

— Да, но не я открих. Първо беше с икономката, после бяхте излезли. Мислех да поговоря с нея преди вечеря.

И отново се прозя.

— Мислех. Вече го видяхме днес следобед — процеди Ричард през зъби.

Тези думи изправиха Едуард на крака.

— Какво говориш?

Ричард кимна.

— И как реагира тя?

— Как мислиш, че реагира? Точно както ми каза, че ще постъпи.

Нито един от мъжете не чу, когато вратата на кабинета се отвори.

— Както каза, че ще постъпи кой? — попита тихо Луси, като в същото време си заповядваше да не губи самообладание.

Но това не й помогна много.

Когато брат й и съпругът й се извърнаха към нея, по лицата им ясно се четеше съзнанието за вина.

— Аз… ааа… — заекна Едуард, опитвайки се да открие точните думи.

Извърна поглед към Ричард, но и оттам не получи помощ.

— Не се опитвай да ме лъжеш, Едуард. Познавам те по-добре, отколкото си мислиш. За кого говорехте?

Не получавайки отговор от брат си, тя се обърна към съпруга си, пронизвайки го с пламтящия си поглед.

— И ти значи — каза тя спокойно, макар да й се искаше поне той да успее да я прилъже, а не да й признава горчивата истина.

— Аз? Какво аз?

Луси местеше поглед от единия към другия, докато не я осени идея и се обърна към брат си.

— Едуард, ти си знаел, че той е в Лондон — изрече тя с такъв тон, сякаш сама не вярваше на думите си.

Той не й отговори.

— И не си ми казал.

После погледна към съпруга си, по лицето му все още ясно си личеше изпълващото го чувство на вина.

— Ти също си знаел, Ричард — продължи гневно. — И кога планирахте да ми кажете?

— Исках да ти го кажа днес сутринта — опита да се защити брат й. — Но ти все беше заета.

— Ти също си знаел — повтори Луси и впи разгневения си поглед в Ричард. — Бяхме заедно целия следобед. Можеше ти да ми кажеш.

— Мислех, че вече знаеш. Едуард ме накара да обещая, че няма да ти кажа — също опита да се защити Ричард.

— Откога знаете? Кога го видяхте за последен път?

Когато се извърна към брат си, почувства, че гърбът й се вдървява.

— От снощи — промълви Едуард.

— Значи е бил на представлението. И не ми казахте още тогава или поне като се прибрахме вкъщи? Страхувахте се, че ще се разпадна на парчета, така ли? — попита Луси, после хвана с две ръце статуетката, сложена на масичката пред нея.

Ричард, несвикнал още с темперамента й, се вгледа изумен в нея. Едуард, свидетел на много нейни избухвания, преди да се случи нещастието, инстинктивно отстъпи няколко крачки.

Луси успя да овладее чувствата си и остави статуетката на мястото й. Усмихна се, но усмивката не докосна очите й.

— Съжалявам, че ви разочаровах, господа — отмери тя с такъв тон, че те се почувстваха като ужилени. — И не се разпаднах на части. Но ако още веднъж се държите по този начин…

За миг ги изгледа мълчаливо, после напусна кабинета.

Веднага, щом като вратата се затвори след нея, Едуард се стовари върху стола си.

— Олеле, Боже!

— И това е всичко, което можеш да кажеш? — попита го приятелят му.

— Всичко ли? Не съм виждал от години Луси в такова настроение поне от осем години — каза Едуард.

— И колко дълго ще я държи? — попита Ричард, насочвайки се към масичката с бутилките и чашите.

Наля си малко вино и го изпи на един дъх.

— Зависи.

— От какво?

— Колко дълго ще помни заради какво сме я разсърдили.

Сега и Ричард седна, усещайки, че едва се държи на краката си.