Ан Ейвъри
Дъщерята на разбойника (5)

5

— Призраци! — изфуча той. — Защо ли не се сетих?

— По-добре не оставяйте сарказма си да потъне в чашата с вино — озъби се Лизи. — Със сигурност ще го превърне на оцет.

— Преместил съм виното и чашата на сигурно място, далеч от обсега ви.

— Забелязах!

— Олекна ми, като го чух. Вече нямам никакви сухи дрехи.

Пресиленият гняв все пак не можа да скрие веселостта му. Преминаваше от едното към другото състояние по-лесно, отколкото си бе мислила Лизи. Би могла да понесе едното или другото. Но не и двете наведнъж…

Лизи зарови юмруци в полите на роклята си. Тоя негодник се забавляваше. Още повече се разяри при мисълта, че го прави за нейна, сметка.

— Вие не ми вярвате. — Не беше сигурна дали сама си вярва, но просто нямаше разумно обяснение.

Той се направи на несправедливо обиден.

— Казал ли съм такова нещо? Май си спомням, че точно вие се заклехте, че няма призраци. Да, снощи беше…

— Какво трябваше да направя? Не ми повярвахте, когато ви казах, че няма призраци, а сега не ми вярвате, като ви казвам, че има и…

— Разбира се, че не ви вярвам! За глупак ли ме вземате?

— Щом казвате така…

Не й бе съдено да довърши изречението си.

В преддверието изведнъж се разнесе тропот на ботуши и дрънчене на оръжия, вратата се отметна, рязко блъсната към стената, и в салона нахлу поне един взвод червени куртки. Те се пръснаха мигновено из цялата зала и като един насочиха мускетите си към Джон Карлтън.

Лизи извика, ядосана — и на себе си, и на тях, — и понечи да стане. Преди да се бе надигнала и на инч от стола си, Карлтън сложи ръка върху нейната. Тя се опита да се освободи, но той я стисна още по-здраво и почти незабележимо поклати глава. В очите му блесна опасно пламъче, което я накара да се притаи на мястото си. Нека той се оправя с войниците. В крайна сметка не е нейна грижа. Мускетите им не са насочени към нея.

Сержантът от предната вечер бе дошъл заедно с хората си, но не носеше мускет. Вместо да се присъедини към другите, които бяха взели Карлтън на мушка, той зае позиция до вратата, за да вижда всичко, което ставаше в салона и извън него.

Редникът, който толкова обичаше да се хили, бе застанал точно зад стола на Карлтън. По лицето му се виждаше, че се надява да се получи хубава схватка, за да си отмъсти за снощното унижение на своя лейтенант и да смачка фасона поне на един от тия благородници просто ей така, за развлечение.

В залата отекнаха още стъпки и лейтенант Ламбер влезе така, сякаш бе дошъл да проведе учение с подчинените си в Хайд парк, а не е нахлул на място, където нито той, нито войниците му имаха работа. Спря се на прага, за да обгърне с поглед събралите се, спокойно отърси водата от шапката си и отмери елегантен поклон.

— Госпожо Тинсдейл! Какво неочаквано удоволствие!

— Неочаквано, да — отвърна студено Лизи. — Удоволствие, едва ли. — Тя нарочно не обърна внимание на войниците и мускетите им. — Вие и хората ви нанесохте кал по прясно намазаните ми подове.

Ламбер погледна към пода. Вдигна нагоре тъмната си вежда.

— Божичко. Колко… съжалявам.

— Бих изразила нещо повече от обикновено съжаление.

Лейтенантът небрежно махна с ръка, отхвърляйки възражението.

— Служба, няма как. Като се вземе това предвид, налага се да не се съобразя с вашите подове. Искрено съжалявам.

— Сигурна съм, че бихте — промърмори под носа си Лизи, но Ламбер не й обърна никакво внимание. Той се обърна към Карлтън.

— Признавам, господине, че до известна степен съм затруднен как да се обърна към вас — каза той учтиво.

Карлтън се усмихна така, сякаш към него не бяха насочени поне половин дузина мускети.

— Достатъчно е едно „приятелю“. Може да ви свърши работа и просто „господине“, ако държите на формалностите. Лично аз много не ги обичам.

— Разследванията показаха, че пътувате под името Гидиън — продължи лейтенантът, без да обръща внимание на прекъсването. Беше учтив както винаги, но острият му поглед хвърляше опасни отблясъци под светлината на свещите. — Както и да е, уведомен съм от надеждни източници, че сте решили да се представяте в някои уважавани домове в околността с името Карлтън вместо Гидиън. Намирам това за… интересно. И може би малко, само малко, нали не възразявате, объркващо.

Карлтън се усмихна още по-широко.

— Можем да си спестим тези смущаващи разговори, ако приемете да изпиете една чаша вино с мене. — Той махна небрежно към отворената бутилка и полупразната чаша в другия край на масата. — Най-хубавото вино от избата на госпожа Тинсдейл… или поне тя така казва. Сигурен съм, че ако съм бил подведен, вие ще ми кажете.

Ламбер го изгледа, като че преценяваше дали да приеме поканата, после изведнъж се озова зад Карлтън. Лизи тревожно се размърда на стола си — лейтенантът решително не беше от хората, които тя би допуснала да застават зад гърба й, — но Карлтън не мръдна дори на инч.

— Всъщност, лейтенанте — каза той така, сякаш разговаряше със стар приятел, — защо не вечеряте с мене? Петелът доста изстина, страхувам се, но съм осведомен от надежден източник, че вареното овнешко е превъзходно.

Лизи му хвърли предупредителен поглед. Напразно. Въпреки небрежното държание и непринудените думи, тя усещаше скритото му напрежение, примесено със странно задоволство. Колкото и побъркано да се държеше, той явно се наслаждаваше на опасната игра на котка и мишка. Като че ли не забелязваше, че котките имат сериозно числено превъзходство, и при това са добре въоръжени с много остри нокти.

Какво, за Бога, бе направил Карлтън, че да предизвика това? Независимо колко бе вбесил Ламбер предната вечер, той сигурно не би стигнал чак дотам заради едно разлято канче бира. Наистина ли?

Лейтенантът не даваше да се разбере с каква цел е дошъл. Той им отправи блага усмивка, после взе чашата на Карлтън и небрежно я размаха под носа му.

— Хубав аромат.

Отпи, но задържа виното в устата си и погледът му се срещна с този на Карлтън. Уверен, че всички го гледат внимателно, той извърна глава и изплю виното на пода.

Лизи хлъцна обидена. Карлтън не помръдна и на косъм от мястото си.

Ламбер отново се обърна към тях. Постави чашата обратно на масата с оскърбителен жест.

— Съжалявам. Страхувам се, че е било… заразено.

Усмивката на Карлтън постепенно охладня.

— Учудващо, нали, колко бързо се развалят нещата… подложени на вредно влияние?

Очите на лейтенанта опасно се присвиха, Лизи затаи дъх. Ламбер се наведе към жертвата си.

— Грешка беше да заплашвате лорд Малоран. Сериозна грешка.

Той срещна едни широко разтворени от учудване очи.

— Аз ли? Аз да съм заплашвал негова светлост? Сигурно имате грешка. Никога никого не заплашвам.

— Заплахи. Лъжи. Насилствено влизане в къщата. Представяне за такъв, какъвто не сте. Какъвто никога не е имало. Представяне на подправени или откраднати документи в подкрепа на нелепите ви твърдения. Сигурен съм, че когато негова светлост започне да ви съди, списъкът с обвиненията ще бъде доста дълъг. — Усмивката на Ламбер казваше от ясно по-ясно, че много би се радвал да наблюдава как съдят Карлтън. — Грешка е да се опитвате да подвеждате пер на кралството. Особено когато той е и местният съдия.

— Съдия! Моля, приемете поздравленията ми — Карлтън нехайно напълни чашата си и отпи замислено. — Кажете, негова светлост винаги ли използва чужди кучета да гонят дивеча вместо него?

Лейтенантът сви вежди.

— Какво искате да кажете?

Карлтън замислено разклащаше виното в чашата си, гледайки как гъстата червена течност непрекъснато описва дъги, заплашвайки всеки момент да прелее от ръба.

— Странно — каза той замислен. — Намирам това вино за съвсем прилично. Всъщност превъзходно. Чудя се дали пък вкусът ви не е наред, лейтенанте. Или преценката ви. — Той вдигна очи. — Или може би и двете.

Карлтън отпи още една глътка и прикова поглед в очите на Ламбер.

— Какво искате да кажете? — настоя Ламбер, този път по-остро.

— Ами чудя се какво би казал крал Джордж, ако разбере, че един негов офицер изпълнява поръчки на местен съдия. — Карлтън остави чашата на масата, без да откъсва очи от Ламбер. — Или пък може би се надявате да спечелите нещо като лакействате на лорд Малоран?

Лизи замръзна на стола си, когато зърна убийствения поглед на Ламбер. Карлтън като че ли не забелязваше нищо. Или не го беше грижа.

— Понеже не харесвате виното ми, лейтенанте, и както изглежда, не се интересувате от овнешкото, предполагам, че можем да продължим. — Дясната вежда на Карлтън се повдигна въпросително. — Аз поне мисля, че имате намерение да ме направите гост на негово величество. Или може би на лорд Малоран?

Той деликатно попи устата си със салфетката, остави я до блюдото, бутна назад стола си и стана, без да бърза. Войниците се стегнаха и стиснаха по-здраво мускетите си.

Карлтън огледа залата, сякаш едва сега забелязваше войниците.

— Божичко! Толкова много войници. — Той бавно се извъртя и започна да брои. — Един, двама, трима…

Лицето на Ламбер потъмня от гняв.

— … четири, пет, шест…

— Гидиън!

— … седем, осем. Осем войници с мускети и байонети. Няма що, лейтенанте, поласкан съм! Лично аз не бих помислил, че ще успея да се преборя с повече от четирима или петима. Петима може би, ако броите и този жив скелет — и той посочи към ухиления редник.

Редникът пристъпи към него с изкривено от ярост лице. Другарите му се хвърлиха от две страни към него, сграбчиха го и го дръпнаха назад.

— Добре, четирима, заедно с него.

Ламбер не обърна внимание на подигравката. Кимна на разярения редник. Мъжът в миг се отърси от тези, които го държаха, скочи и сграбчи Карлтън за ръката.

— Да вървим — изрева той, размахвайки мускета си.

— Наистина. Само че най-напред… — и той взе полуизядената кълка на петела от чинията си миг, преди драгуните да го извлекат от залата.

 

— Така значи, ще бъда прокълнат — заяви Оливър Хардуик.

— Без съмнение! — рече любимата му. — Какво ще правим, Оливър?

— Да правим ли? Защо трябва да правим нещо? Той е само един проклет колонист, Бес, и се държеше доста нахално с нашата Лизи. Видях го как я гледа, даже ако ти не си видяла!

— Точно така ме гледаше и ти, но сега не говорим за това.

— Заслужаваше си да му изстудя вечерята, обаче този лейтенант ме надмина. Не съм си и помислял, че някой ден ще бъда благодарен на тия проклети червени куртки, обаче точно така се получи, нали? Човек никога не знае.

— Само че аз знам, и ще направя нещо!

— Не ставай смешна, Бес! Сега няма какво да се занимаваме с този мъж. Освен това не можеш да тръгнеш подир войниците, както са така разгорещени. Знаеш, че не можеш да мърдаш оттук!

— Да, но все пак мога да летя из двора и в конюшнята. С годините понаучих няколко трика от тебе и смятам да ги оползотворя възможно най-добре!

Тя замълча за миг и отлетя към конюшнята.

— Впрочем, Оливър, виж какво направиха на прясно намазания под на Лизи!

 

— Знаете ли — каза доверително Джон, докато драгунът, когото бе обидил, го избута грубо през вратата и излезе след него в настлания с камъни двор на хана, — никак не е приятно човек да се разкарва насам-натам в такава влажна вечер. Защо не дойдете например другата седмица? Дотогава дъждовните облаци ще са се разсеяли, не мислите ли?

— Тихо там! — изсъска войникът, и отново го блъсна. — По заповед на лейтенанта. И на негова светлост.

Джон успя да се въздържи да не цапардоса дребосъка по грозната мутра, което му струва много усилия.

Почувства, се като глупак, макар че за нищо на света не би се издал. Не заради сегашното обвинение срещу него, а защото трябваше да бъде подготвен. В разговорите, които бе дочул в кръчмата предната вечер, имаше достатъчно много намеци, че Ламбер, надявайки се да се облагодетелства и да се издигне по-бързо, е започнал да служи повече на Малоран, отколкото на краля.

Твърде късно Джон бе осъзнал, че е трябвало да гледа не колко пълна е пазвата на мис Лизи, а да внимава за собствените си работи. Очевидно този противен дъжд бе влязъл дълбоко в мозъка му и го бе разкашкал. Трябваше да бъде подготвен, трябваше. Бе очаквал чичо му да предприеме подобни стъпки, но не и толкова скоро, не и така нагло.

Дъждът отдавна бе спрял. Малките кални локви по настлания с камъни двор отразяваха светлините на фенерите по такъв начин, че войниците край него изглеждаха като някакви чудовищно разкривени великани. Нощният въздух бе хладен и все още наситен с влага, която накара Джон да потръпне. Не му бяха позволили да си облече палто или да вземе шапка. Ухиленият редник сигурно искаше да го поизмъчи.

Двама войници отидоха към конюшните, за да доведат конете на лейтенанта и сержанта, а останалите обградиха Джон, сякаш се страхуваха, че той ще им избяга, вместо кротко да тръгне от хана заедно с тях. Някой сигурно ги бе предупредил, че не бива да допускат арестантът да им се изплъзне. Ламбер? Малоран? Или и двамата?

Беше тук едва трети ден и вече си бе спечелил двама врагове. Своеобразен рекорд, дори за него.

Той въздъхна и отхапа от кълката на петела, която бе взел от чинията. Стомахът му куркаше, протестирайки срещу празнотата там вътре. В този миг дори овнешкото, което така презрително бе отхвърлил, му се струваше изкусително предложение.

Преди да успее да хапне втора хапка, от хана излезе Ламбер и се насочи право към него. Вече не се преструваше на безразличен, прескачайки внимателно локвите, които можеха да изкалят блестящите му лъснати ботуши.

Войниците около Джон отстъпиха настрани, наблюдавайки внимателно и командира, и арестанта си. Ламбер застана пред него. Тъй като фенерите бяха зад гърба му, Джон не можеше да види изражението на лейтенанта, но не му и трябваше никаква светлина, за да разбере, че онзи е ужасно доволен от себе си и има недвусмисленото намерение да се позабавлява със затрудненото положение на своя арестант.

— Съжалявам, господин… ъ-ъ… Гидиън, че ще трябва да вървите почти една миля до къщата, където са разквартирувани войниците ми. Моята квартира е малко по-далече, но се страхувам, че не мога да ви предложа същото… гостоприемство, което те биха ви предложили.

Джон усещаше как лейтенантът се усмихва подигравателно, дори без да може да види лицето му.

— Те ще ви държат там, докато на лорд Малоран му бъде угодно да се заеме с вашия случай — продължаваше Ламбер. — Въпреки че пътят е доста неравен и много кален, сигурен съм, че ще се насладите на малката си вечерна разходка.

— О, така ли! — подметна Джон и отхапа оскърбително голямо парче от кълката.

Ламбер я изби от ръката му. Тя цопна в една от най-дълбоките локви, опръсквайки краката на войниците наоколо.

Джон погледна мътната вода, където потъна остатъкът от вечерята му, после бавно се обърна с лице към Ламбер.

— Това, лейтенанте, беше открито предизвикателна постъпка — каза той извънредно бавно. — Мога дори да изляза от кожата си.

Войниците се размърдаха неспокойно от двете му страни, не знаейки какво да предприемат при нескритата заплаха в гласа му. Ухиленият редник подскочи към него, явно надявайки се Джон да избухне.

— Заради студеното пиле ли? Драги ми господине! Не бих си позволил да ви оставя да се унижавате, вечеряйки в такива плачевни обстоятелства. Сигурен съм, че госпожа Тинсдейл ще бъде достатъчно благосклонна да нареди да ви приготвят друго… стига, разбира се, да се върнете в нейното заведение.

Сякаш повикана от думите на лейтенанта, Лизи изведнъж изникна на вратата. Тя се поколеба за миг, докато очите й свикнат с тъмнината, после прекоси двора и стигна до тях, като стъпваше внимателно по изкаляните камъни. Войниците зашушукаха неуверено, не знаеха дали да я пуснат до арестанта. Тя обаче реши въпроса, преди Ламбер да се намеси.

— Я се дръпни, дръвник такъв — и избута първия, който й попадна на пътя. — Пречиш ми да мина.

Войниците веднага отстъпиха настрани, но въпреки това не бяха толкова бързи. Тя изблъска с рамо най-едрия, от което той цопна право в локвата отзад. Лизи не се и опита да бутне Ламбер — тя просто не му обърна никакво внимание. Войниците наоколо изобщо не я притесняваха, все едно бе сама с Джон.

Ако тази девойка продължеше да се държи така, той сигурно щеше да се влюби в нея, независимо колко е своенравна и заядлива.

— Донесох ви това — и тя протегна към него някакъв чудноват вързоп. — Шапката и наметалото ви. Хълдспет нямаше време да сложи бельо. Мога да ви го пратя, ако стане нужда. Вярвам, че няма да се наложи.

— Сигурен съм, че няма — каза Джон, поемайки с благодарност вързопа от ръцете й. — Щом лейтенантът разбере какъв труден гост съм, ще направи това, с което вие го заплашихте, и ще ме изхвърли на пътя. Или в калта, което е напълно възможно.

Ламбер издаде дълбок боботещ звук някъде от дълбините на гърлото си.

— На ваше място не бих разчитал на това — отбеляза той и се отдалечи, като извика на хората си да му доведат коня.

Джон нахлупи шапката и понечи да разгърне наметалото. Забеляза напрежението на Лизи само миг, преди да усети, че наметалото му е странно натежало. Да не би да е успяла да намери пистолетите му и да ги пъхне във вътрешния джоб? Надяваше се да не е така, по-скоро заради нея, а не заради себе си.

— Ще ми бъде много приятно, ако накарате Хълдспет да ми затопли чаршафите, докато ме няма — рече Джон, намятайки небрежно дрехата на раменете си. — Ще се радвам да си почина в удобно легло, след като съм се възползвал от гостоприемството на лейтенанта.

— Ще ви запазя стаята, но ви предупреждавам, цената е една и съща, независимо дали спите в леглото, или не.

— Говорите като образцова ханджийка!

— Варда!

Предупредителният, вик зад гърба им дойде само секунда, преди да ги оглуши едно яростно изцвилване. Бясно препускащият кон на лейтенанта отчаяно се опитваше да хвърли ездача от гърба си. Войниците се разбягаха на всички страни, без да се погрижат за арестанта си. Джон сграбчи Лизи и я издърпа, но тя се освободи от ръцете му, за да види какво се е случило.

Само преди минута животното бе излязло от конюшнята спокойно, като че ли полузаспало. Сега то подскачаше като обезумяло, въртеше се, приклякваше и пръхтеше, подхлъзвайки се по измокрените от дъжда камъни, залиташе, извърташе се настрана и продължаваше бесния си танц.

Ламбер бе превъзходен ездач, но само здраво лепило би го задържало на седлото. Той се раздели с него в най-високата точка на един особено зрелищен скок и прелетя през половината двор, цопвайки с едно продължително „О-о-о-х!“ право в средата на най-голямата локва, която изобщо можеше да се намери в двора.

В мига, когато се освободи от ездача си, конят вдигна глава и спря на едно място, като пръхтеше и пускаше пяна, но вече с доста спокоен вид.

Ламбер се опита да надигне глава. Усилието явно бе твърде изтощително, защото той изстена, отпусна се на калните камъни и взе да ругае. Нервното суетене на хората му около него им докара само още ругатни, този път на по-висок глас. Той заповяда да му помогнат да стане и да престанат да се мотаят наоколо като стадо безмозъчни гъски. Щом се изправи, той изрази благодарността си, като отърси ръцете им от себе си и хвърли смачканата си шапка обратно на войника, който я бе вдигнал от една локва по средата между точката, от която бе тръгнал, и точката на приземяването.

— Проклети глупаци! — крещеше той. — Какво само стоите и зяпате? Докарайте ми коня!

Когато лейтенантът пое юздите, конят стоеше мирно, но в мига, в който Ламбер преметна крак над седлото, той отново обезумя. След по-малко от минута Ламбер отново се стовари като безформена купчина на земята, а конят, застанал над него, изглеждаше изключително развеселен от цялата тази работа.

След цяла вечност, през която не успяваше да си поеме дъх, Ламбер бавно се надигна на колене. Остана така за миг, после потърси опора в стремето и бавно се изправи. Войникът, който се бе спуснал към него, предвидливо задържа юздите на коня, вместо да му предлага нетърсена помощ.

Ламбер отстъпи, олюлявайки се, на няколко крачки от коня с изкривено от ярост лице.

— Сержант! Доведете ми вашия кон.

— Да, господине.

— И застреляйте тоя звяр!

— Господине?

— Чухте ме!

— Но, лейтенанте… — Сержантът се поколеба, ясно личеше, че не му се иска да противоречи на командира си, но също толкова не му се иска и да изпълни подобна противна заповед. — Това е добро добиче, господине. Никога не е правило така. Може да има нещо бодливо на одеялото на седлото или нещо на крака, или…

— Добре, добре! — Ламбер колебливо се съгласи с възраженията. — Прегледай го. Но ако пак го направи…

— Да, господине!

Ламбер издърпа юздите от ръцете на сержанта.

— Вземи друг кон от хана. — Той замря, като че осенен от внезапно хрумване, после се обърна към Джон. Ожуленото му и изкаляно лице просветна в крива усмивка. — Впрочем вземи коня на господин Гидиън. Засега няма да му трябва.

Джон свали шапка в галантен поклон.

— Радвам се, че мога да ви услужа.

— Мислите ли, че сега трябва да яздите, лейтенанте? — Лизи безстрастно наблюдаваше окаляното му лице. — Не ми се вярва да можете след това ужасно падане. Сигурен ли сте, че не искате да влезете и да се изсушите на огъня? Или поне да пийнете чаша вино?

Джон би се заклел, че лицето на Ламбер яростно потъмнява от нахлулата в него кръв. Елегантно облеченият офицер, който само преди минути така внимателно бе прекосил двора, сега бе целият прогизнал и оплескан в кал, по-скоро плашило, достойно за съжаление, отколкото енергична фигура, вдъхваща страх в сърцата на своите хора или възхищение в душите на красивите жени.

— Не, благодаря. — В острия сърдит отказ на Ламбер нямаше и капка благодарност.

Едва сдържайки едно изстенване, той полека възседна коня на сержанта. За облекчение на всички присъстващи животното само помръдна ухо, когато усети тежестта му на гърба си.

Ламбер се намести по-удобно на седлото, навярно успокоен от мирния нрав на животното.

— Сержант! Докарайте арестанта веднага щом се качите на коня си. И си отваряйте очите! Да не ми кажете, че се е измъкнал в тъмното!

— Слушам, господине!

— Няма да съжалявате, лейтенанте. Знаете, че ще се върна право при мис Лизи. Нищо не мога да направя, нали така, любов моя?

Той не й даде възможност да опровергае твърдението му, привлече я мигновено към себе си и я целуна.

Ламбер изръмжа задавено, после сърдито пришпори коня си и напусна двора на хана.

Ако бе почакал само още миг, лейтенантът щеше да види с огромно удовлетворение как Джон се превива, след като Лизи го удари с юмрук право в стомаха.

— Предлагам ви да си държите ръцете прибрани в бъдеще, господин… Гидиън. Не ми се иска да ви изхвърля нещата вън в калта тая вечер.

— Ще го… имам… предвид — изрече Джон, опитвайки се да си поеме дъх.

— Надявам се! Ей, вие! — обърна се тя остро към кикотещите се войници. — Махайте се оттук и отведете този човек! Не искам безделници да се мотаят в двора на хана ми, какъвто и цвят да са палтата им.

С тези думи тя се отдалечи, оставяйки сержанта да кряска сърдити заповеди, които бързо накараха хората му да възстановят реда, и малката процесия, в чийто център беше Джон, се изниза от двора.

Едва когато светлините на хана се скриха от погледа им, Джон си спомни за странната тежест в наметалото, която бе усетил още в двора. Като се направи, че се увива по-плътно, той пъхна ръце в двата си джоба. Вместо твърдите очертания на пистолетите, които очакваше да намери, търсещите му пръсти откриха два странни предмета, увити в кърпа.

Джон се усмихна в тъмното. Мис Лизи не бе успяла да му даде пистолетите, но бе направила нещо друго, дори по-добро — бе разчупила остатъка от печения петел, бе го увила в салфетки и го бе напъхала във вътрешните джобове на наметалото му. Лизи Тинсдейл беше жена, която знае как да се погрижи за един мъж.

Ако не внимава, накрая наистина ще вземе да се влюби въпреки волята си… и въпреки тоя неин як юмрук в корема му.

 

— Не се получи, Оливър. — Бес тъжно наблюдаваше как Джон Карлтън бавно се отдалечава, газейки през калта. — Така се надявах оная тъпа червена куртка да си строши врата.

— Те никога не си чупят вратовете. Във всеки случай, не и когато трябва — утеши я Оливър. — Все пак опитахме всичко. Не знам откога не съм виждал кон да хвърля по-хубави къчове или ездач да слиза от седлото толкова скоро. Дано поне тия камъни хубавичко да са го натъртили добре, да са му счупили някое и друго ребро.

При тези думи Бес живна.

— Винаги има надежда.

— Това, което ме притеснява, е нашата Лизи. Не й е в характера да се безпокои за някакъв безполезен невъзпитан простак като оня. И да го целува! Един Карлтън! Господи, Бес, ако вече не бях умрял, щях да получа удар.

— Е, ти вече си умрял, а пък на мене, кълна се, ми става по-леко, като виждам, че на дъщеря ни най-накрая й идва умът в главата. Харесва ми това колониално момче, Оливър, без значение дали е Карлтън, или не.

Тя изгледа одобрително любимия си.

— Напомня ми за тебе, такъв един енергичен! Не съм ли ти го казвала? — Това не бе никакво ласкателство, за да отвлече вниманието на Оливър. Просто трик, който много пъти вече бе действал безпогрешно години наред.

Оливър изпъна мъжествената си фигура, очевидно поласкан.

— Аз наистина бях доста енергичен, нали, Бес?

— Така е, любов моя — отвърна Бес, плъзвайки се в прегръдките му. — Как ми се иска да съм била там, когато си спрял каляската с трима въоръжени ездачи отстрани и двама въоръжени офицери вътре! Седмици наред никой не говореше за нищо друго, само за това!

Оливър въздъхна и я привлече по-плътно към себе си.

— Трябваше да се предам, когато ти ме помоли, Бес, знам, че трябваше. Но има една… тръпка, нали знаеш. Играта. Човек не може така лесно да се откаже от нея, независимо колко е наложително.

— Знам, моя любов. Знам — изрече Бес. — Ти беше такъв. Ти си такъв. И въпреки всичко те обичам заради това. — Тя облегна глава на гърдите на любимия си. — Само се надявам нашата Лизи да намери мъж, когото да обича толкова много, колкото аз те обичам.

— Щастлив ще бъде този мъж. Бес — каза Оливър и я прегърна още по-силно, — но не и наполовина толкова щастлив, колкото бях аз. Колкото съм аз.

— Вярно е — въздишката на Бес потъна в кадифената му жилетка. — А сега само ако можехме да възпрем Лизи да не удря горкия човек…