Никос Казандзакис
Алексис Зорбас (4)

III

Хотелчето на мадам Ортанс се състоеше от цяла редица стари бански кабини, прилепени една до друга. Първата кабина беше магазинът, там се продаваха карамелови бонбони, цигари, арабски фъстъци, фитили за лампа, буквари, смирна. Следващите четири кабини бяха спални, а отзад на двора се намираха кухнята, умивалнята, кокошарникът и зайчарникът. Околовръст, посадени на песъчливата почва, се издигаха гъсти тръстики и арабски смокини. Целият този комплекс лъхаше на море, на изпражнения и остра миризма на урина. От време на време само, когато минаваше мадам Ортанс, въздухът променяше миризмата си — сякаш лисваха цял леген бръснарски одеколон.

Французойката постла леглата ни, тръшнахме се и заспахме непробудно. Не помня какъв сън сънувах, но на сутринта се чувствувах лек и радостен, сякаш бях излязъл от морето.

Беше неделя, работниците щяха да дойдат на другия ден от околните села да почнат работа в мината; имах, значи, време да изляза днес да се поразходя и да разгледам брега, където ме беше захвърлила съдбата. Още на разсъмване излязох навън, преминах през градините, повървях покрай брега, запознах се бързо с водата, пръстта, въздуха на тази местност, набрах уханни треви и ръцете ми замирисаха на чубрица, градински чай и мента.

Изкачих се на едно възвишение, погледнах наоколо. Суров, строг пейзаж от железни камънаци, ръждиви дървета и бяла варовикова пръст, която и кирката сякаш не би могла да разбие; но неочаквано жълти, нежни цветове на крин пробиваха тази изпълнена с мидени черупки земя и блестяха на слънцето. Далеч на юг едно островче, ниско, песъчливо, розово, съвсем девствено, проблясваше и се обагряше под първите слънчеви лъчи.

Малко по-навътре на брега — маслинови дървета, рожкови, смокини, малко лозя; в закътаните долчинки, между две хълмчета — портокалови и лимонови дървета и мушмули, а по-насам, към морето — бостани.

Дълго се любувах от височината на меките извивки на земята; на ивици, на ивици се редуваха железните камънаци, ръждиво зелените рожкови, сребристите маслини, сякаш пред очите ти се разстилаше нагъната раирана тигрова кожа. А нататък, на юг, искреше все още сърдитото море, безкрайно, пусто, достигаше чак до Барбария^[1], ревеше, налиташе и ръфаше Крит.

Този критски пейзаж приличаше, така поне ми се стори, на хубава проза: гладка, сбита, освободена от излишна натруфеност, силна и сдържана. Излагаше по най-простия начин същественото. Не си играеше, не приемаше да използува какъвто и да е готов метод, не ораторствуваше; казваше това, което искаше да каже, с мъжествена строгост. Но сред строгите черти на този критски пейзаж човек откриваше една изненадваща чувствителност и мекота — в прикътаните падини благоухаеха лимонови и портокалови дървета, а от далечината, от безбрежното море, се разливаше някаква безплътна поезия.

— Крит… — шепнех аз, — Крит…

И сърцето ми потръпваше.

Спуснах се от височинната, поех покрай брега. Откъм селото се зададоха пискливи девойки със снежнобели забрадки, с жълти ботушки; повдигнали фустите си, те отиваха оттатък, в манастира край брега, да се черкуват.

Спрях се. Щом ме видяха, смехът им секна. Лицето им, щом видяха чужд мъж, се затвори сърдито в себе си, цялото им тяло се приготви за отбрана, пръстите им се вкопчиха нервно в пристегнатите, закопчани елечета, връз гърдите.

Кръвта им, прастарата им кръв, помнеше и се плашеше; из цялото това критско крайбрежие, обърнато към Барбария, векове наред налитаха пиратите, грабеха овце, жени, деца, връзваха ги с червените си пояси, нахвърляха ги в трюмовете, вдигаха котва и отиваха да ги продават в Алжир, Александрия, Бейрут. Векове наред този бряг ехтеше от плачове, покриваше се с женски плитки. Гледах как девойките се приближаваха, настръхнали, притиснати една до друга, сякаш искаха да образуват непреодолима преграда и да окажат отчаяна съпротива. Уверени движения, наложителни преди векове, се възвръщаха без причина, следвайки ритъма на една отминала необходимост.

Но когато девойките минаваха вече край мен, аз отстъпих полекичка и се усмихнах. И веднага, те сякаш неочаквано осъзнаха, че опасността беше преминала вече от векове, сякаш внезапно се събудиха и се намериха в днешната безопасна епоха, лицата им просветнаха, стегнатият строй се разреди, бялнаха се шиите им и всички заедно ме поздравиха с ясен глас. В същия миг камбаните на далечния манастир, весели, игриви, изпълниха въздуха с ликуване.

Слънцето се беше издигнало, небето бе съвсем чисто. Промъкнах се сред скалите, сврях се като чайка в една дупка, загледах се щастлив в морето. Почувствувах тялото си силно, свежо, послушно; а мисълта ми следваше вълните, превръщаше се на вълна и се подчиняваше и тя, без съпротива, на игривия ритъм на морето.

Но полека-лека сърцето се разпалваше, мрачни гласове се надигаха вътре в мен; знаех кой викаше; щом останех за миг сам, той ревеше вътре в мен, възбуден от объркани копнежи, от пламенни, неустойчиви надежди, и очакваше от мен избавление.

Разтворих бързо Данте, спътника си, за да не го чувам; да прогоня страшния, изпълнен с печал и сила демон в мен. Прелиствах, прочитах тук-там по някой: стих, по някоя терцина, припомнях си цялата песен, надигаха се из огнените страници, крещейки, грешниците; малко по-нататък велики наранени души се мъчеха да се изкачат на една много висока планина; още по-нагоре се разхождаха сред поляни от смарагди блажените души, като блестящи светулки. Слизах и се изкачвах из страшната триетажна сграда на Съдбата, разхождах се спокойно из Ада, Чистилището, Рая, сякаш това здание беше моят дом. Страдах, надявах се и се радвах, понесен от прекрасните стихове.

Затворих Данте, плъзнах бавно поглед по морето. Една чайка опря корем върху вълните и отпусна тялото си върху великата прохладна наслада. Показа се едно момче, то вървеше босо край брега и пееше любовни песни; изглежда, че чувствуваше мъката в тях, защото гласът му беше вече почнал да кукурига дрезгаво.

По същия начин се пееха години наред, векове, в родината им и стиховете на Данте. И както любовната песен подготвя момчетата за любовта, така и огнените флорентински стихове подготвяха италианските младежи за националната борба и освобождение. И постепенно, всички, сливайки се с душата на поета, превръщаха робството в свобода.

 

 

Зад мен се разнесе смях. Отърколих се изведнаж от върховете на Данте, извърнах се и видях, че Зорбас стои зад мен и цялото му лице се смее.

— Какво е това, началство? — извика той. — От часове вече те търся, но къде ще те открия!

И като ме гледаше да стоя безмълвен, неподвижен, той извика:

— Пладне мина! Кокошката се свари, станала е сигурно като локум, горката! Разбра ли?

— Разбрах, но не съм гладен!

— Не си гладен! — рече Зорбас, като се плесна по бедрата. — Ами че от сутринта не си хапнал нищо; и тялото има душа, съжали го. Дай му да яде, началство, дай му да яде, ами че нали то е нашето магаренце! Ако не го нахраниш, ще те остави насред път.

Отдавна презирах тези удоволствия на плътта и ако беше възможно, щях да ям скришом, сякаш вършех някаква срамна постъпка; ала сега, за да не се развика Зорбас, казах:

— Добре, ще дойда.

Тръгнахме към селото. Часовете, там сред скалите, бяха преминали, както преминават любовните — мигновено. Все още чувствувах върху себе си огнения дъх на Флорентинеца.

— За лигнита ли мислеше? — запита Зорбас с известно колебание.

— Ами че за какво друго? — отвърнах със смях аз. — Утре почваме работа, трябва да си направя някои сметки.

Зорбас ме погледна с крайчеца на окото, не продума нищо. Схващах, че пак ме претегляше, не знаеше все още — да вярва ли, или да не вярва?

— И докъде стигна? — запита той, подхождайки предпазливо.

— Че след три месеца трябва да вадим по десет тона лигнит на ден, за да покрием разходите.

Зорбас отново ме погледна, но вече обезпокоен; и след малко се обади:

— Ами защо отиде край морето? За да правиш сметки ли? Прощавай, началство, че те разпитвам, но не мога да разбера. Аз, когато се заема с цифрите, иска ми се да се свра в някоя дупка в земята, да ослепея, за да не виждам нищо. Вдигна ли аз очи да погледна я морето, я някое дърво или някоя жена, па макар и стара да е, отидоха по дяволите сметките. Крила им израстват на цифрите, проклети да са, крила им израстват и хвръкват!

— Защо е така, Зорбас? — казах аз, за да го подразня. — Ти си виновен. Нямаш сили да събереш мислите си.

— Знам ли и аз, началство? — отвърна той. — Както го погледнеш всяко нещо. Има някои работи, дето дори и премъдрият Соломон… На, веднаж минавах през едно селце. Един грохнал деветдесетгодишен старец садеше бадемово дръвче. „Ей, дядка! — викам му аз. — Бадем ли садиш?“ А той, както се беше навел, извърна се и ми рече: „Аз, чедо, върша работата си така, като че ли съм безсмъртен!“ — „А пък аз — отвърнах — върша работата си така, сякаш всеки миг ще умра!“ Кой от двама ни имаше право, началство?

Изгледа ме тържествуващо и добави:

— Тук те искам!

Мълчах. Еднакво стръмни и мъжествени бяха и двата пътя, и могат и двата да те изведат на върха. Да работиш, сякаш не съществува смърт, и да работиш, мислейки всеки миг за смъртта, е може би едно и също нещо; но тогава, когато Зорбас ме попита, не знаех това.

— И тъй? — рече Зорбас подигравателно. — Не се кахъри, началство, не можеш да му хванеш края — други приказки бре, момчета!^[2] В този момент умът ми е в яденето, при кокошката и пилафа, посипан с канела отгоре; и от цялата ми глава излиза пара, като от пилаф. Нека първо хапнем, нека първо се натъпчем и после ще видим. Едно по едно, всяко нещо по реда си. Сега пред нас е пилафът — пилаф тогава и акълът ни. Утре пред нас ще бъде лигнитът — лигнит тогава и акълът ни. Не работи наполовина, разбра ли?

Навлязохме в селото. Жените седяха по праговете и тихо бъбреха, старците, опрени на тоягите си, мълчаха. Под един отрупан с плод нар сбръчкана като стафида старица пощеше внучето си.

Пред кафенето стоеше изправен старец с леко изпъкнали очи с тежки клепачи, със строго, съсредоточено изражение на лицето, орлов нос, с благородна външност. Това беше Маврандонис, селският старейшина, от когото бях наел мината. Беше минал вчера при мадам Ортанс, за да ни вземе в къщата си.

— Срамота е това — каза той, — живеете в хана, сякаш няма хора в селото.

Той беше сериозен, скъп на думи, истински благородник. Ние отказахме; той се засегна, но не настоя.

— Аз сторих своя дълг — рече той и си отиде. След малко ни изпрати две буци сирене, кошница с нарове, делва стафиди и сушени смокини и цяла дамаджана ракия.

— Много здраве от капитан Маврандонис — каза ратаят, като разтовари магаренцето, — заповядайте, малко нещо, казва, но от сърце!

Благодарихме на селския първенец щедро, сърдечно.

— Сполай ви! — каза той, като постави ръка върху гърдите си.

И не продума повече нищо.

— Не обича много приказките — измърмори Зорбас, — кисел човек.

— Горд — казах аз, — харесва ми.

Наближавахме вече хана; ноздрите на Зорбас потръпваха радостно. Мадам Ортанс, щом ни забеляза от прага, нададе радостен вик и влезе вътре.

Зорбас застла масата на двора, под окапалата лоза. Наряза големи резени хляб, донесе вино, нареди чиниите, вилиците и ножовете. Извърна се, погледна ме хитро, кимна към масата: беше сложил три прибора!

— Разбра ли, началство? — пошушна ми той на ухото.

— Разбрах — отвърнах аз, — разбрах, стари грешнико!

— Старата кокошка има още сос — каза той, като облиза устни, — знам аз.

Той сновеше припряно, очите му искряха, тихо тананикаше стари маанета.

— Това ще рече живот, началство, живот и кокошка — казваше той. — Ето на, сега върша всичко така, сякаш ще умра всеки миг, и бързам да не хвърля петалата, преди да изям кокошката.

— Заповядайте на масата! — покани ни мадам Ортанс.

Тя донесе гърнето и го постави пред нас, но остана с отворена уста — беше забелязала трите прибора на масата. Изчерви се от удоволствие, погледна Зорбас и острите й сини очички заиграха.

— Пламнаха й мераците — прошепна ми Зорбас.

Сетне се обърна много любезно към мадамата:

— Прекрасна морска сирено — каза той, — ние сме корабокрушенци и морето ни изхвърли в твоето царство, направи ни честта да ядеш с нас, о нимфо моя!

Старата певачка разтвори и затвори широките си обятия, сякаш искаше да прегърне и двама ни, потръпна, възбудено докосна с върха на пръстите си първо Зорбас, сетне мен, и мъркайки, изтича в стаята си; но скоро се появи отново, като се полюляваше цялата, в най-хубавия си тоалет — една стара протрита рокля от зелено кадифе с жълти разнищени ширити; гърдите й бяха гостоприемно разтворени, а над гънката им беше сложила една раздърпана изкуствена роза. В ръка носеше клетката с папагала, която окачи на лозницата.

Сложихме я да седне помежду ни: Зорбас отдясно, а аз отляво.

Нахвърлихме се лакомо и тримата на яденето. Известно време не продумахме нищичко; хранехме бързо магаренцето си, поехме го с вино, превръщаше се бързо храната в кръв, идваше ни сърце на място, светът ставаше по-хубав, а жената до нас все по-млада, бръчките й изчезваха. А папагалът, който висеше насреща, зелен, с жълти гърди, и току се навеждаше и ни гледаше, ни се струваше ту като някакво малко вълшебно човече, ту като душата на старата певачка, облечена в същия жълто-зелен тоалет. И над главите ни, на оголената лозница, изведнъж израснаха едри черни гроздове.

Зорбас сключи ръцете си, сякаш прегръщаше целия свят.

— Бре, какво е това нещо! — извика той учудено. — Сръбваш една чашка вино и целият свят си загубва ума. Ех море, какво нещо е животът, а, началство? Бога ми, грозде ли е това, дето виси над главите ни, ангели ли са, не мога да различа. Или пък не е нищо, не съществува нищо, нито кокошка, нито сирена, нито Крит, а? Кажи, началство, говори, че ще се пръсна!

Зорбас беше дошъл на кеф; свърши с кокошката и загледа сега жадно мадам Ортанс. Погледът му се нахвърляше върху нея, спускаше се, изкачваше се, впиваше се в издутите й гърди и ги опипваше, като ръка. Светеха и очичките на нашата домакиня — обичаше тя винцето и беше си сръбнала доста. И немирният дявол на лозата я беше върнал назад, в онези години, беше станала пак нежна, разгърдена, мекосърдечна; мадам Ортанс стана, залости външната врата, за да не я гледат селяните — „дивото чувек“, както им викаше, — запали цигара и из чипото френско носле започнаха да излизат кълбенца дим.

В такива мигове всички врати на жената са разтворени, стражите са заспали и една хубава дума е тогава всемогъща, като златото или любовта.

И тъй, запалих и аз лулата си и казах хубавата дума:

— Напомняш ми, мадам Ортанс, да си жива и здрава, напомняш ми Сара Бернар… когато беше млада. Толкова изящество, прелест, благородство и такава красота не очаквах да видя в това място. Кой Шекспир те е изпратил тук сред човекоядците?

— Шекспир? — рече тя, като разтвори излинелите си очички. — Какво Шекспир?

Мисълта й литна и зашари из театрите, където беше ходила, обиколи и кафе-шантаните от Париж чак до Бейрут, оттам, все покрай брега, пое към Изтока, и изведнъж се сети — в Александрия, една голяма зала с полилеи и плюшени столове, цялата тълпа мъже и жени, голи гърбове, парфюми, цветя, и неочаквано завесата се вдигна и се появи някакъв страшен арапин…

— Какво Шекспир? — повтори тя, зарадвана, че накрая се бе сетила. — Онзи, дето го казват и Отело ли?

— Същият. Кой Шекспир, мадам, те е захвърлил на този див бряг?

Тя се огледа; вратите бяха затворени, папагалът спеше, зайците се любеха, бяхме сами. И тя започна да ни разкрива сърцето си, както разтваряме някой стар сандък, пълен с уханни подправки, пожълтели любовни писъмца, стари тоалети…

Тя говореше завалено гръцки, объркваше сричките, искаше да каже „навархос“, а казваше „навракос“^[3], въстанието (епанастасис) наричаше възкресение (анастасис). Но, да е живо и здраво винцето, напълно я разбирахме и ту едва сдържахме смеха си, ту пък — бяхме си доста сръбнали — се просълзявахме.

— И тъй (горе-долу такива приказки ни разправяше старата сирена в благоуханния си двор), и тъй, мен, дето ме гледате, какво бях, ах! От голяма по-голяма! Не, не бях от тия, дето са по кафе-шантаните; аз бях прочута артистка и носех копринени комбинезони с истински дантели. Но любовта…

Тя въздъхна дълбоко. И запали нова цигара от огънчето на Зорбас.

— Влюбих се в един „навракос“. Крит отново беше „възкръснал“ и флотите хвърлиха котва в Суда. След няколко дни хвърлих котва и аз. Ех, какви салтанати! Да можехте да видите четиримата „навракос“ — на Англия, на Франция, на Италия и руснака! Целите в злато, с лачени обувки и пера на главата! Като петли. Големи петли, по 60 до 70 оки единият — разглобиха ме. И какви бради! Къдрави, като същинска коприна — черни, руси, сиви, кестеняви, и как само ухаеха! Всеки си имаше своята миризма и по това ги различавах нощем; англичанинът миришеше на одеколон, французинът — на виолетки, руснакът на мускус, а италианецът беше луд по амбра! Какви бради, боже господи, какви бради!

Често пъти седяхме и петимата в „навракидата“ (флагманския кораб) и говорехме за „възкресението“ (въстанието), всички разголени. Аз бях само по една копринена ризка, която полепваше по тялото ми, защото я заливаха с шампанско. Лятно време, нали знаеш! Говорехме, значи, за „възкресението“, сериозни приказки, а аз улавях брадите и ги молех да не обстрелват горките критянчета. Гледахме ги с бинокъл, там горе на едни чукари близо до Ханя; виждаха се малки — малки като мравки; с едни такива сини гащи и жълти ботуши. И викаха, викаха: „Да живее! Да живее!“, имаха и знаме…

Тръстиките, които образуваха нещо като ограда около двора, се разклатиха. Старата победителка на адмирали млъкна уплашено; сред тръстиките проблясваха малки хитри очички. Селските хлапета бяха подушили гуляя и ни подслушваха.

Куртизанката понечи да се надигне, но не успя — беше си доста хапнала и пийнала, и отново седна запотена. Зорбас грабна от земята един камък — децата се пръснаха с дюдюкания.

— Разправяй, сирено моя, разправяй, злато мое! — каза Зорбас, като примъкна стола си към нея.

— Казвах, значи, на италианеца, пред когото имах повече смелост; хващах го за брадата и му казвах: „Канаваро мой — така се казваше, — Канаваренцето ми, не прави бум-бум! Не прави бум-бум!“

Колко пъти, да знаеш, аз, дето ме гледаш, съм спасявала критяните от смърт! Колко пъти само топовете бяха готови, а аз стисках брадата на „навракос“ и не го пусках да направи бум-бум! Но кой ти признава днеска! Колкото вие сте видели медал, толкова и аз…

Ядоса се мадам Ортанс заради човешката неблагодарност, удари с малкото си меко, сбръчкано юмруче по масата. А Зорбас посегна към разтворените, многоотрудени колене и ги сграбчи, ужким де, от вълнение, извика:

— Бубулино^[4] моя, жива да си, не прави бум-бум!

— Долу ръчищата си! — извика хазяйката ни, като се кикотеше. — За каква ме мислиш, бре!

И му хвърли ласкав поглед.

— Има господ! — казваше изпеченият стар вълк. — Не се притеснявай, Бубулино моя! Има господ! Нали и ние сме тук, не въздишай!

Вдигна старата французойка острите си сини очички към небето, но видя папагала си, зеления, който спеше в клетката.

— Канаваро мой, Канаваренцето ми… — изгугука тя сластно.

А папагалът позна гласа й, отвори очи, вкопчи се за решетките на клетката и започна да вика с дрезгав глас на давещ се човек:

— Канаваро! Канаваро!

— Тук! — извика Зорбас и отново посегна към многоотрудените колене, сякаш искаше да ги сграбчи.

Старата певачка се поотърка о стола и отново отвори набръчканата си устица:

— Била съм се и аз, гърди с гърди, юнашки. Но дойдоха и лошите дни; Крит се освободи, флотите получиха заповед да си отидат. „Какво ще стане с мен? — виках аз и сграбчвах четирите бради. — Къде ме оставяте? Навикнах на богато, навикнах на шампанско и пилета, навикнах на матросите, които ми отдават чест, на топовете, които ме гледат, миличките, ей така, легнали, пълни, като мъже! Какво ще стане с мен, четирикратна вдовица, «навракос» мои?“

А те се смееха — ах, тези мъже! — натъпкаха ме с английски лири, с лирети, рубли и франкове. Слагах навсякъде — и в чорапите си, и в пазвата си, и в обувките си. А последната вечер плачех и виках. И „навракос“ ме съжалиха, напълниха ваната с шампанско, натопиха ме вътре и почнах да се къпя пред тях — виждаш ли какъв кураж сме имали ние! — и сетне те потапяха вътре чашите си и изпиха всичкото шампанско, халал им вера! И се напиха, и угасиха светлината…

На сутринта цялата миришех — едно през друго — на виолетки, одеколон, мускус и амбра. И четирите велики сили — Англия, Русия, Франция, Италия — ги държах ей тук, тук, на гърдите си, и ги подрусвах ей така на!

И мадам Ортанс разтвори късичките си пълни ръце и ги размаха нагоре-надолу, сякаш подрусваше някакво бебе на коленете си.

— На, ей тъй, ей тъй! И когато се съмна, започнаха салютите, на, заклевам се в честта си, започнаха салютите и една бяла лодка с дванайсет гребци ме взе и ме откара отсреща в Ханя…

Тя извади кърпичката си и започна да плаче безутешно.

— Бубулино моя! — извика Зорбас силно развълнуван. — Затвори очичките си… Затвори очичките си, злато мое, аз съм Канаваро!

— Долу ръчищата си, ти казвам! — измърмори гальовно домакинята ни. — Виж го ти, има и лице! Къде са ти златните еполети, тривърхата шапка, напарфюмираната брада? Ах! Ах!

Тя стисна нежно ръката на Зорбас и продължи пак да плаче.

Захладя. Замълчахме. Морето отвъд тръстиките въздишаше сега тихо, нежно. Вятърът беше утихнал, слънцето залезе. Две охранени гарги преминаха над нас и крилете им изсвистяха, сякаш се раздра коприна — копринената ризка, да речем, на една певачка.

Привечерта падаше като златен прах и посипваше двора. Къдрицата на мадам Ортанс пламна и заигра немирно от вечерния ветрец, сякаш искаше да избяга, за да разпростре пожара и върху съседните глави. Полуоткритите й гърди, разтворените й, старчески пълни колене, бръчките на шията й, продънените й чехли, всичко се заля в злато.

Старата ни сирена потръпна. Притвори зачервените си от сълзите и виното очички и започна да поглежда ту мен, ту Зорбас, който с пресъхнали кози устни не откъсваше поглед от пазвата й. Тя гледаше и двама ни въпросително — мръкнало се беше вече съвсем — и се мъчеше да различи кой от двама ни беше Канаваро.

— Бубулино моя — мъркаше й страстно Зорбас, а коляното му беше вече яхнало нейното, — няма бог, няма дявол, не се притеснявай. Вдигни главицата си, опри буза на ръчицата си и подхвани маането… Да пукне смъртта!

Зорбас беше пламнал! С дясната ръка сучеше мустак, а с лявата посягаше към замаяната певачка. Говореше с пресечен дъх, очите му бяха помътнели. Навярно не виждаше вече пред себе си тази нацапотена балсамирана старица, а целия „женски род“, както обикновено наричаше той жените. Индивидуалността изчезваше, лицето се заличаваше, млада или развалина, красива или грозна, всичко това се превръщаше в незначителни нюанси; зад всяка жена се възправяше, строго, свещено, изпълнено с тайнственост, лицето на Афродита.

Това лице виждаше Зорбас, с него говореше, него желаеше, а мадам Ортанс беше само една мимолетна прозрачна маска; и Зорбас я разкъсваше, за да целуне вечната уста.

— Изпъни снежнобялата си шия, злато мое — продължаваше умолително, задъхано гласът му, — изпъни снежнобялата си шия, карай маането!

И старата певачка опря много странствувалата си, напукана от пранета ръка на бузата си и очичките й се премрежиха; проточи тъжен, възгруб глас и поде любимата си, безброй пъти пята песен, като гледаше — тя беше вече направила избора си — с премрежени очи Зорбас.

На живота си по пътя,

защо те срещнах аз…

Зорбас скочи, донесе отвътре сандура, седна по турски на земята, смъкна покривката му, постави го на коленете си, протегна ръчищата си.

— Охо! Охо! — изрева той. — Вземи нож, та ме заколи, Бубулино моя!

И когато започна да се спуска нощта и Вечерницата се отърколи на небето, и се разнесоха съучастническите, подмамващи звуци на сандура, мадам Ортанс, натъпкана с кокошка с ориз и бадеми, задушени с вино, се отпусна тежко на рамото на Зорбас и въздъхна. Погали се лекичко о кокалестите му плещи, прозя се, въздъхна отново.

Зорбас ми направи знак, сниши глас:

— Пламнаха й мераците, началство! Разкарай се!