Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Tales of Beedle the Bard, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Джоан Роулинг. Приказките на барда Бийдъл

Егмонт

Редактор: Адриана Павлова

Консултант: Радка Бояджиева

Коректор: Танка Симеонова

ISBN 978–954–27–0291–7

История

  1. — Добавяне

1
Вълшебникът и Подскачащото гърне

Имало едно време добър стар вълшебник, който щедро и мъдро използвал магическите си способности, за да помага на своите съседи. Вместо да разкрива истинския източник на силата си, той се правел, че отварите, магиите и противоотровите идват готови от котлето, което наричал гърнето, носещо щастие. Хората се стичали от километри с грижите и неволите си при вълшебника, който на драго сърце разбърквал гърнето и оправял нещата.

Този много обичан вълшебник доживял до дълбоки старини, а когато починал, оставил всичко каквото имал на единствения си син. По нрав синът бил съвсем различен от великодушния си баща. Смятал, че който не знае да прави магии, е нищожество, и често се карал с баща си заради навика му да помага на съседите с вълшебство.

След смъртта на стареца синът намерил скрито в старото гърне пакетче със своето име. Отворил го с надеждата да намери злато, но вътре видял меко дебело пантофче, прекалено малко, за да го обуе, и само едно, без еш. В пантофчето имало парче пергамент, на което пишело: „С обич и с надеждата, синко, че никога няма да опреш до него“.

Синът проклел баща си, задето в края на живота си съвсем е изкуфял, после метнал пантофчето обратно в котлето, което решил оттук нататък да използва за боклукчийска кофа.

Още същата вечер на входната врата почукала една селянка.

— Внучката ми се е покрила цялата с брадавици — рекла тя. — Баща ти правеше в онова старо гърне специални лапи…

— Махай се! — извикал синът. — Какво ме интересуват брадавиците на твоята внучка?

И затръшнал вратата в лицето на старицата.

Тутакси откъм кухнята се чули силно дрънчене и звънтеж. Вълшебникът запалил магическата си пръчка, отворил вратата и що да види: на старото гърне на баща му бил израсъл един пиринчен крак и то подскачало на едно място насред плочника по пода, като вдигало невъобразим шум. Синът се приближил изумен, но побързал да се отдръпне, щом видял, че цялото гърне се е покрило с брадавици.

— Отвратително си! — викнал той и първо се опитал да му приложи заклинание за изчезване, после — да го почисти с магия, а накрая — да го изгони от къщата.

Никоя от магиите му обаче не подействала и синът не успял да спре гърнето, което заподскачало след него, излязло от кухнята и също тръгнало да се качва нагоре към спалнята, като подрънквало и трещяло на всяко от дървените стъпала.

Цяла нощ вълшебникът не мигнал заради покритото с брадавици старо гърне, което блъскало край леглото му, а на другата сутрин упорито заподскачало след него към масата, където била закуската. Дрън-дрън-дрън — не мирясвало гърнето с пиринчения крак, а вълшебникът още не бил и гребнал от овесената каша, когато на вратата се почукало отново.

На прага стоял възрастен мъж.

— Тук съм заради старата си магарица, драги ми господине — обяснил той. — Изгубила се е или някой я е откраднал, а без нея не мога да откарам стоката на пазара и семейството ми ще замръкне гладно.

— И аз сега съм гладен! — ревнал вълшебникът и затръшнал вратата пред стареца.

Дрън-дрън-дрън — дрънчал по пода единственият пиринчен крак на гърнето, а сега вече към трясъците му се прибавили и рев на магаре, както и стенания на гладни хора, които кънтели от дълбините на гърнето.

— Млък! Тишина! — изпискал вълшебникът, но и с всичките си магически способности не успял да усмири покритото с брадавици гърне, което цял ден подскачало подире му където и да отидел и каквото и да правел, ревяло като магаре, стенело и трещяло.

Вечерта на вратата се почукало за трети път — отвън стояла млада жена, която хлипала ли, хлипала така горчиво, сякаш сърцето й ще се пръсне.

— Новороденото ми дете е тежко болно — рекла тя. — Много ви моля, помогнете ни. Баща ви ми каза да дойда, ако има нещо…

Но вълшебникът и на нея захлопнал вратата.

Този път гърнето мъчител се напълнило чак догоре със солена вода и по пода се разплискали сълзи, докато то подскачало, ревяло като магаре, стенело и се покривало с още и още брадавици.

До края на седмицата никой от селяните не дошъл да търси отново помощ в къщата на вълшебника, но гърнето продължило да го уведомява за многото им злочестини. След няколко дни не само ревяло като магаре, стенело, разплисквало вода, подскачало и се покривяло с брадавици, ами и се давело и повръщало, плачело като пеленаче, виело като псе и плюело развалено сирене, прокиснало мляко и цяла напаст гладни плужеци.

Докато то било наоколо, вълшебникът не можел нито да спи, нито да се храни, ала гърнето отказвало да се махне, а мъжът не успявал да го накара да млъкне и да се успокои.

Накрая вълшебникът не издържал.

— Донесете ми всичките си неволи, всичките си злочестини и беди! — разпищял се той, като побягнал в нощта по селския път с гърнето, което заподскачало по петите му. — Насам! Елате да ви изцеря, елате да ви успокоя и утеша! У мен е гърнето на баща ми и ще направя така, че да ви е добре!

И докато тичал по улицата с гнусното гърне, което подрипвало до него, той запращал заклинания във всички посоки.

В една от къщите брадавиците на момиченцето изчезнали, докато то спяло, изгубената магарица била върната с призоваваща магия от обрасла с шипки далечна местност и кротко легнала в обора, болното пеленаче било топнато в отвара от росен и се събудило розово и здраво. Във всяка къща с болести и скръб вълшебникът правел всичко по силите си да помогне, а гърнето до него малко по малко спряло да стене и да повръща и станало тихо, лъскаво и чисто.

— Е, Гърне? — попитал по изгрев слънце треперещият от умора вълшебник.

Гърнето избълвало пантофчето, което вълшебникът бил хвърлил в него, и му позволило да го нахлузи на пиринчения крак. Двамата се отправили обратно към къщата на вълшебника — стъпките на гърнето вече не кънтели. От този ден нататък обаче вълшебникът помагал на селяните точно както преди това правел баща му — да не би гърнето да изуе пантофчето и пак да заподскача.

Албус Дъмбълдор за „Вълшебникът и Подскачащото гърне“

Един добър стар вълшебник решава да даде на коравосърдечния си син урок, като му покаже колко тежки са неволите на мъгълите наоколо. Съвестта на младия вълшебник се пробужда и тои се съгласява да прави магии, за да помага на съседите си не-магьосници. Човек би могъл да реши, че това е най-обикновена топлеща сърцето басня, но така само ще покаже, че е простодушен и лековерен. Промъгълска приказка, в която бащата мъгълофил е показан като по-добър в магиите от сина си мъгълофоб? Наистина е изумително, че изобщо има оцелели копия на първоначалната версия на приказката, които толкова често са били предавани на пламъците.

Бийдъл донякъде не е бил в крак с времето си в този призив за братска любов към мъгълите. В началото на петнайсети век гоненията на вещици и магьосници в цяла Европа набират сила. Мнозина в магьосническата общност смятат, и с основание, че да предложат да направят заклинание на болното прасе на съседа мъгъл е все едно по своя воля да съберат дървата за жертвената си клада[1]. „Нека мъгълите се оправят без нас!“ — е призивът от онова време, когато магьосниците се откъсват все повече и повече от своите събратя не-магьосници и така през 1689 г. въвеждат Указ за секретност и по своя воля минават в нелегалност.

Но децата са си деца и причудливото Подскачащо гърне пленява въображението им. Изходът е промъгълската поука да се премахне, но да се остави брадавичестото котле — така в средата на шестнайсети век сред семействата на магьосниците широко се разпространява друга версия на приказката. В променената история Подскачащото гърне опазва невинен вълшебник от неговите съседи, размахващи факли и вили, като ги прогонва от дома му, залавя ги и ги поглъща цели. В края на приказката, след като гърнето е излапало повечето съседи, вълшебникът получава от оцелелите селяни обещание да го оставят на мира да си прави магии. В замяна той нарежда на гърнето да върне погълнатите жертви и то послушно ги избълва поомачкани от дълбините си. И до ден-днешен някои деца на магьосници чуват от родителите си (предимно антимъгълски настроени) само променената версия на приказката и много се учудват, когато прочетат оригинала — ако това изобщо се случи някога.

Но както вече намекнах, промъгълските настроения във „Вълшебникът и Подскачащото гърне“ не са единствената причина приказката да си навлече гняв. Когато гоненията на вещици стават още по-ожесточени, магьосническите семейства започват да живеят двойствен живот и да правят магии за укриване, с които да предпазят и себе си, и близките си. През седемнайсети век всички те се отнасят с подозрение към всеки магьосник и вещица, предпочели да се побратимят с мъгълите, и дори ги смятат за врагове на общността. Сред многото възникнали през онзи период обиди, които се стоварват върху мъгълофилите (например цветисти епитети като окаляни, вонящи, тинести), е и обвинението, че магията им всъщност е много слаба или даже некачествена.

Влиятелни магьосници от онова време като Брутус Малфой, подготвял мъгълофобското периодично издание „Вещер във вражда“, налага стереотипа, че мъгълофилът е точно толкова магьосник, колкото и безмощният[2]. През 1675 година Брутус пише:

Едно можем да заявим със сигурност: магьосник, който обича да общува с мъгъли, не се откроява с особен ум и магиите му са толкова мижави и жалки, че той може да изпитва превъзходство единствено ако е заобиколен от мъгъли свинари.

Няма по-точен признак за слаба магия от слабостта към не-магьосническа компания.

Накрая този предразсъдък отмира при появата на безспорни доказателства, че някои от най-блестящите магьосници[3] по земята са — ако използваме разпространения израз — „мъгълофили“.

И досега има среди, които споделят последното възражение срещу „Вълшебникът и Подскачащото гърне“. То може би най-добре е обобщено от Беатрикс Блоксъм (1794–1910), автор на прословутите „Приказки за гъбите“. Госпожа Блоксъм е убедена, че „Приказките на барда Бийдъл“ имат разрушително въздействие върху децата заради — както тя се изразява — „нездравословния интерес към най-ужасните теми като смъртта, болестите, кръвопролитията, черната магия, зловредните герои и телесните изригвания и изривания от най-отблъскващо естество“. Госпожа Блоксъм избира няколко стари приказки, включително на Бийдъл, и ги пренаписва в съответствие със своите идеали, които изразява като „да пълним чистите умове на малките ни ангелчета с благотворни щастливи мисли, да не допускаме в сладкия им сън да се прокрадват кошмари и да закриляме безценното цвете на тяхната невинност“.

Последният абзац от чистата и безценна преработка, която госпожа Блоксъм прави на „Вълшебникът и Подскачащото гърне“, гласи:

Тогава златното гърненце заподскачало радостно — скок-подскок! скок-подскок! — на розовите си пръстчета. Малкия Уиликинс излекувал всички кукли, разболели се заради безвкусните каши, а гърненцето било толкова щастливо, че се напълнило с бонбони за Малкия Уиликинс и за куклите!

— Но не забравяйте да си измиете зъбките! — извикало гърнението.

Малкия Уиликинс целунал и прегърнал Подскачащото гърне и обещал винаги да помага на куклите и никога вече да не става кисел и опак.

Поколения магьоснически деца посрещат приказката на госпожа Блоксъм по един и същ начин: с неудържимо повръщане, незабавно следвано от молбата книгата да се махне далеч от тях и да се смачка на пихтия.

Бележки

[1] Вярно е, разбира се, че истинските вещици и магьосници, съвсем естествено знаят как да избегнат кладата, дръвника на палача и примката на бесилото (Вж. коментара ми за Лизет дьо Лапен в бележките към „Зайката Бабити и нейният кикотещ се пън“). Все пак има и смъртни случаи: преди да бъде хвърлен в тъмница, сър Николас де Мимси-Порпингтън (които приживе е придворен магьосник, а след смъртта си става дух бродник на кулата „Грифиндор“) остава без магическа пръчка, която му е отнета, и затова не успява да избегне с магия екзекуцията си, а семействата на магьосници често губят по-младите си представители, които не могат да овладеят собствената си магия, привличат вниманието на мъгълите, ловци на вещици и вълшебници, и стават уязвими.

[2] Безмощен е човек, който е роден в магьосническо семейство, но не притежава магьоснически способности. Такива се срещат рядко. Много по-често ще видите мъгълокръвни магьосници и вълшебници. — Дж.К.Р.

[3] Като мен.