Донякъде си права, Лора. Осъзнаването на екзистенциалния абсурд не е лесно. Изисква се доста вътрешна сила, за да се изправиш срещу реалността и да признаеш пред себе си: „Да, животът — както моят, така и на цялото човечество като биологичен вид — е лишено от каквито и да е цел, смисъл и значение. Един ден аз ще умра, децата и внуците ми ще умрат, един ден хората ще изчезнат, както са изчезнали някога динозаврите… И каквото и да направя тук и сега, от това, което мисля, чувствам, желая, мечтая, от това, което съм — няма да остане абсолютно нищо!“. Неподготвеният индивид действително може да изпита нужда от някаква форма на „чифт двойни Джуу Джанта 200 Супер-хроматични Опасност-сензитивни Очила, специално предназначени за хора, които желаят да запазят спокойствие в опасни ситуации, които при първия намек за някаква беда стават напълно черни и по този начин ви попречват да видите онези неща, които биха могли да ви разтревожат“ :) Като в ролята на очила може да се използва всичко — антидепресанти, алкохол, наркотици, пари, секс, религия, вяра в любовта, патриотизъм, алтруизъм, национализъм, хуманизъм или какъвто ти харесва „-изъм“… Но ако си способна да понесеш пробуждането, без съзнанието ти да избяга и да се скрие зад някаква защитна бариера, това ще ти даде пълна вътрешна свобода. Различните автори го наричат по различен начин. Будистите му казват „просветление“ или „пробуждане“; дон Хуан — „да използваш смъртта като съветник“; Дъглас Адамс — „шеметна бездна на абсолютното прозрение“; Тери Пратчет го описва много добре — „да отвориш очите си и след това да ги отвориш още веднъж“… Но иде реч за едно и също.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.