Ралф Питърс
Изменникът (5)

Пета глава

— В полицията не ми повярваха. Настояват, че просто съм разстроена след случилото се. — Мери Фарнсуърт беше единствената жена, която познавах, в чиято уста думата „разстроена“ звучеше нормално.

Бяхме във всекидневната й. Нищо не беше счупено или дори преместено, поне не за окото на външен човек. Опитах се да оставя Кори в колата, но Мери не ми позволи. Настоя, че вън е горещо, а и би било прекалено неучтиво. Може и да си имаше неприятности, но си оставаше безупречна домакиня.

Беше ясно, че Ем никога не е водил Кори в къщата. Мери я виждаше за пръв път и явно се опитваше да разбере какво точно има между нас. Мери не знаеше за Тиш, нямаше начин да е чела вестниците или да е гледала местните новини. Беше изнервящо. Сякаш Тиш беше още жива в свят, в който не бях допуснат.

— Защо мислиш, че е влизал някой?

Въпросът ми я засегна.

— Не мисля, Джон. Знам. — Поомекна. — Винаги мога да позная. Семейна черта. Усещаме… усещаме чуждото присъствие.

— Има ли някакви следи? Нещо да липсва?

Тя поклати бавно глава.

— Нищо не е откраднато. Но са били в кабинета на Мики. Знам го, Джон. Нещата бяха съвсем леко разместени. Все едно че ги е бутнала жената, която ни чисти. Мисля, че са били и в останалата част от къщата. Но за кабинета съм сигурна. Преместили са стола на Мики. Знаеш колко държеше Мики на реда. Този стол е бил пипан. А и това обаждане от Пентагона.

— Какво обаждане?

Изглеждаше уморена. Прическата й беше само 99 процента перфектна. Ако през последните няколко дни собственият ми живот не се беше обърнал нагоре с краката, сега щях да съм на страната на полицията. Тя можеше и да греши. Досега момчетата, които си падаха по претърсването на къщи, не си бяха правили труда да бъдат толкова прибрани.

— Някой искаше да ме отстрани от къщата. Обади се някакъв майор. Каза, че е майор Брейди. Беше ужасно досаден. За бога, искаше ми се да го зашлевя през слушалката. Каза ми, че трябва да отида и да се разпиша за личните вещи от бюрото на Мики. Трябвало да разпозная всяка една от тях. — Докосна чело с върха на пръстите си. — Наистина ми се стори малко брутално. Но съм виждала толкова промени в армията, та предположих, че сега редът е такъв. Отидох. Номерът на офиса, който ми беше дал, беше на някаква стая на Въздушните сили. Никой не беше чувал за майор Брейди. Качих се в кабинета на Мики. Изненадаха се да ме видят. — Тя се усмихна при спомена. — Лично помощникът на Мики прибрал нещата му. Щял да ми ги донесе. Не трябваше да подписвам нищо.

— Каза ли това на полицаите?

— Не ме изслушаха. Загубиха интерес веднага, щом им казах, че не липсва нищо. — Тя се вгледа в Кори, после се върна към мен. — Съжалявам. Не ви предложих дори кафе. Ще седнете ли за малко?

— За бога, Мери, не сме дошли за кафе.

— Аз бих пила — обади се Кори.

Мери се усмихна така, както я беше учила майка й, и каза:

— Седнете. Казвате се Невърс, нали? Мисля, че в Ню Орлиънс живеят няколко души с тази фамилия. Старо семейство, ужасно горди с френското си потекло. Така и не се примириха, че са ги продали на американците^[1].

— Семейството ми е от Севера — каза Кори.

 

 

— Бих предположила. — Мери се усмихна чаровно.

Исках Кори просто да изчезне. Имах си свои егоистични планове спрямо Мери. Исках да поговорим. За Тиш. Трябваше да говоря с някого, а Мери беше единствената чиста душа, която познавах.

Тя отиде в кухнята. Кори разглеждаше стаята, сякаш беше на търг, и избягваше погледа ми. След малко отидох при Мери.

Тя подскочи, когато влязох в кухнята. Стоеше в ъгъла, отмерваше кафе и появата ми я беше накарала да разсипе цяла лъжица.

Не ми даде шанс да й обясня. Шептеше от яд.

— Джон, това момиче не ми харесва. Засрами се. Ако с Тиш сте се поскарали за нещо, искам веднага да й се извиниш. Отбий се на път за вкъщи и й купи цветя. Много цветя. Ще ви чакам и двамата на вечеря следващия петък. В седем и половина.

— Мери, трябва да ти кажа нещо.

Тя сложи ръце на хълбоците. Никога не я бях виждал да го прави. Атавизъм, останал от прадедите й, от робските колиби, заклинание за сила преди битка. Ноздрите й пулсираха.

— За бога, Джон, мъжете така ме вбесяват. И точно ти! Мислех те за джентълмен. И винаги съм те мислела за сериозен. Ако беше малко по-дребен, щях да те натупам!

Мълчаливо й помогнах да направи кафето.

 

 

Над сребърния сервиз за кафе на Мери се вдигаше пара. Тя го сервира с ледена учтивост, сякаш танцувахме менует в двора на Луи XIV. Кори или нищо не забелязваше, или не й пукаше.

Разговорът замря. Отпивахме мълчаливо.

Изведнъж Кори каза:

— Имате толкова красиви антики. Хоби ли са ви, госпожо Фарнсуърт?

— Наследство — отвърна Мери. — Джон, бъди така добър да долееш чашата на госпожица Невърс.

Подчиних се, после попитах:

— Мери, нали спомена, че който и да е бил тук, е преместил един стол? До бюрото на генерала?

— Да, Джон.

— Може ли да погледна? Ще ми го покажеш ли?

— Разбира се. — Тя се изправи. — Моля ви, госпожице Невърс, не ставайте.

Последвах Мери до стаята, която генерал Фарнсуърт беше използвал като кабинет, библиотека, зала за съвещания и бърлога за покер. Моряшки сандък заемаше почти половината стая. Нямаше странични приставки, така че можеше да се използва и като бюро. Половината от плота се падаше на компютъра на генерала. Стените и подът бяха отрупани с книги по военна история. Сувенирите от дългата служба — плочи, грамоти и знамена, дипломи и снимки с автографи на герои, кадетска сабя и кивер — можеха да попълнят колекцията на някой частен музей. Беше единствената стая, в която Мери не беше наложила чувството си за ред. Генералът беше придобил навици, които наподобяваха дисциплинираност, но Мери беше истинския старшина в семейството. Стаята не изглеждаше по-различно от обикновено, но поради многото струпани в нея неща нямаше как да преценя дали нещо е било пипано.

Мери затвори френските прозорци зад нас.

— Невъзможна е, Джон.

— Мери, между нас няма нищо. Тя само…

Мери Фарнсуърт ме изгледа ледено с кафявите си очи.

— Ти може и да си мислиш, че няма. Но тя не споделя мнението ти.

Погледнах към стола. В Кори имаше нещо особено. Досега не бях срещал някой, който да е в състояние да предизвика силна неприязън със същата скорост.

Във всеки случай исках Мери да престане с нападките. Коментарите й за Тиш ме изкарваха от релси. Исках да й кажа какво се е случило, но не ми достигаше кураж да го направя.

Вместо това попитах:

— Как точно беше оставен столът?

Веднага стана делова.

— Винаги, след като свършеше работа с компютъра, Мики пъхаше стола под тази част на бюрото, която използваше за писане. Без някаква причина, просто така му харесваше. Знаеш как подреждаше нещата си.

Столът беше оставен под компютъра.

— Имаш ли нещо против да го включа? Само за проверка?

— Не, разбира се. — Тя се приближи. — Какво си…

Вече не я слушах. Включих монитора, после се пресегнах за бутона към мозъка на машината. Чудех се дали Мики има парола.

Дори и да я знаех паролата, нямаше да ми е от особена полза. Копчетата за захранването светнаха, но мониторът си остана черен. Натиснах няколко клавиша — без успех.

— Къде държеше дискетите си?

— Точно на рафта до теб.

Нито следа от дискети. Лавицата беше празна.

— Господи — каза Мери.

Бяхме се върнали към зоната на здрача.

Клекнах.

— Искам да погледна в проклетото нещо. Става ли?

— Каквото и…

— Може и да го повредя.

— Няма значение.

Изключих компютъра и дръпнах кабела. Компютърът беше от старите модели, огромен, но по-лек, отколкото изглеждаше. Сложих го да легне върху килима.

Не ми потрябваха инструменти. Болтчетата се отвъртяха без засечка. Отворих кутията. Хард-дискът беше изчезнал.

— Нещо не е наред ли? — попита Мери. — Трябва ли пак да се обаждам в полицията?

Зяпах изкормената машина. Бях пълен с въпроси, на нито един от които не можех да си отговоря. После затръшнах капака и върнах кутията на мястото й.

— Мери, чуй ме внимателно. Не мисля, че имаш нужда от полицията. Трябва да забравиш, че въобще сме се докосвали до компютъра. Забрави за дискетите. Нещо става и каквото и да е то, искам да стоиш настрана от него.

Тя ме погледна с кафявите си очи.

— И Мики е бил намесен, нали? В това, за което говориш?

— Моля те. Просто забрави за всичко. — Четях мислите й. Ако съпругът ми е бил замесен и това му е струвало живота, проклета да съм, ако остана настрана. — Мери, можеш ли да отидеш на гости на роднините си? Където и да е, само да се махнеш оттук?

— Няма да.

— Чуй ме. Опасно е. И не можеш да помогнеш с нищо. Съпругът ти не е искал да се намесваш. Не е искал да се намесвам дори аз. Но аз съм вътре, а ти не и те моля в името на Мики да хванеш първия самолет и да се махнеш оттук.

На Мери това не й хареса. Никак.

— Мики никога не е обичал страхливците.

— Не става дума за това. Става въпрос за живота ти. Само ще те наранят, без да можеш да помогнеш с нищо.

Тя обмисли думите ми. Жадна за повече информация.

— Кой друг знае за това, Джон?

Погледнах нагоре към нея. Малко под подгъва на полата й видях Кори. Стоеше до френския прозорец.

 

 

Тръгнахме си, след като изтръгнах от Мери обещание да хване самолет за нанякъде още същата вечер. От страна на Кори очаквах лавина от въпроси, но тя караше мълчаливо.

— Можеш да ме оставиш на някой от паркингите за коли под наем около „Джеф Дейвис“.

Тя ме изгледа иззад слънчевите си очила. Все същата супер мадама. Би й подхождала немска спортна кола. Или бял „Ягуар“. Вместо това караше малка японска колица. От типа, която жена, тръгнала нагоре по обществената стълбица, би оправдала като удобна за града. Дотук Кори се беше справила с дилемата за правото на избор. Беше взела няколко правилни решения. Докато всички решения на Тиш бяха лоши. Кори Невърс не би се татуирала за нищо на света. И една обица на ухото беше напълно достатъчна.

Все още предпочитах Тиш.

— Можеш да ползваш моята кола.

— Благодаря. Предпочитам да си наема.

Изгледа ме крадешком. Косата й изглеждаше разрошена от вятъра дори при затворени прозорци.

— Госпожа Фарнсуърт не ме хареса кой знае колко.

— Още не се е съвзела след всичко, което й се случи.

— Имах чувството, че ме мрази. — Упорито се загледа в магистралата. Профил като за реклама на бижута. — Не знаеше за приятелката ти, нали?

— Не. Не чете вестници.

— И си мислеше, че й изневеряваш с мен?

Неволно се усмихнах.

— Много старомоден израз.

— Времето в родния ми град не беше от най-бързите неща.

— Да, така си помисли.

 

 

— И тази жена е харесвала приятелката ти? Искам да кажа, не се обиждай, но не мога да си представя, че…

— Млъкни, Кори.

— Не исках да прозвучи гадно.

— Глупости.

— Добре, съжалявам.

При всяка мисъл за Тиш ми се приплакваше като на дете. Наистина й се бях подигравал за татуировката. По много начини. Мръсотиите, които хвърляме по хората и за които после съжаляваме.

— Примирие? — попита Кори. Нежно.

— Щом казваш.

— Искаш ли да пусна радиото?

— Както искаш.

Тя пусна тихо някаква музика.

— Не разбирам.

— За какво говориш?

— Къщата не беше разхвърляна. Както при Ем.

— Знаели са къде да търсят. И какво търсят.

Кори поклати глава.

— Може и да си прав. Но знаеш ли какво мисля? Може да са две отделни групировки. Които търсят едно и също. Може да са съперници.

— И какво точно търсят?

Тя побутна нагоре очилата си.

— Нещо, което можеш да въведеш в компютър.

— Ами ако — казах, — ако са същите хора. Привлекли са прекалено много внимание. Бум от убийства. Пресата. Ченгетата. Нещата се изплъзват от контрола им. Може и някой да им е казал да се държат прилично.

— И какво мислиш, че търсят?

— Нямам представа — излъгах. Болките в корема и гърба ми отдавна ме бяха убедили, че е нещо, свързано със самолета на Ем. — А ти?

— Не знам, но трябва да е нещо, до което Ем е имал достъп. Ем и този генерал. Само не мога да разбера твоята роля.

— Също като твоята. Виновен само защото съм ги познавал.

Покрай канавката профуча полицейски патрул. Колите намалиха скорост.

— Отбий в следващата пресечка — казах. — Знам по-бърз начин да стигнем до „Джеф Дейвис“.

— Наистина можеш да вземеш моята кола.

— Тихо. — Наведох се и увеличих радиото. Марта Радац докладваше с овладян секси глас от Пентагона. Мощна експлозия в изследователския самолетен център до Атланта. Пожарите още не са угасени. Намерени са 114 тела, но над още сто работници се смятат за безследно изчезнали. Сред жертвите имало цивилни учени, както и военни съветници от американските въздушни и военноморски сили. Лабораторията се смятала за основното място за изпитанията на летателната апаратура на бойния бомбардировач на следващото поколение.

— Проклети жабари — казах.

— Какво става? — попита Кори. Цялото спокойствие беше изчезнало от гласа й. Предполагам, че реакцията ми е била заразителна. — Има ли нещо общо с нас?

— Копелета!

Тя зави към отбивката.

— Моля те, кажи ми какво става.

Вгледах се в това разкошно лице, от което беше лесно да се възхитиш, но не и да го харесаш. Почудих се колко още й остава да живее. Единствената ми надежда беше, че събитията са стигнали дотам, че ние вече сме без значение. Че може и да ни забравят.

Казах й:

— Вече стрелят на месо.

 

 

Може Мери Фарнсуърт да не я хареса, а може би аз не си позволявах да я харесам. Но дори и в малкото ми мозък беше започнало да се прокрадва чувството, че Кори Невърс наистина е изплашена. Когато ме остави до гаража, се престори, че я е страх от тъмното. В пет часа посред лято. Преди да си тръгне, се съгласих да се отбие вкъщи по-късно.

Имаше си начини да постига своето.

Бизнесът с коли под наем процъфтяваше. Трябваше да обиколя три гаража, преди да намеря свободна кола. Наех един форд, който беше пред разпадане. За безбожна дневна такса.

Влях се в пълзящия следобеден поток коли и прослушах станциите за допълнителна информация. До следващия кръгъл час броят на жертвите беше нараснал с 12. Не бях гладен, но спрях за продукти в един супермаркет. Движех се покрай рафтовете като затворник, изведен на разходка. Платих и вече нямаше как да отложа връщането вкъщи.

„Вкъщи“ означаваше Тиш. А тя беше мъртва. Всичко, до което се беше докосвала някога, носеше заряда на емоционална атомна бомба. Кипнах вода за спагети и изслушах съобщенията на телефонния си секретар.

Няколко обаждания от репортери. Не си направих труда да запиша имената и телефоните им.

Едно обаждане от шефа ми. Още едно от правните служби към армията. Беше петък вечер и реших, че няма смисъл да им звъня. Можех да ги видя лично в понеделник.

Обаждане от Дики, което събитията бяха изпреварили.

Един от групата на Тиш питаше дали наистина е мъртва, или във вестниците става дума за някой друг.

И секси глас, който ме посъветва да сменя телефонната си компания.

Пуснах спагетите във водата и взех указателя. „П“ за „погребални агенции“. Навечерях се, изпих чаша вино от една отворена бутилка и чак тогава набрах номера на рекламата, която изглеждаше най-стилна.

Когато обясних какво точно се е случило с Тиш, гласът от другата страна ме предупреди, че ще е трудно да й възвърнат вида, в който я помня.

— Сигурно не съм бил достатъчно ясен — им казах. — От нея не е останало нищо. Само пепел. Не може и дума да става за отворен ковчег или излагане на тялото. Искам просто да я погреба.

— Допитали ли сте се до останалите членове на семейството?

— Аз съм единственият член. Искам гроб южно от реката. На чисто място. И красиво.

— Колко места ще искате, господине?

Замислих се ненужно дълго.

— Едно.

— Обмислете добре колко ще спестите.

— Искам едно място. Вижте, чудя се дали още използвате дървени ковчези? Не от евтините. Хубави ковчези.

— Разбира се, господине. Имаме разкошно ложе, изработено от махагон. И наистина шикозен модел от розово дърво, внос.

— Мога ли да ги видя?

— Разбира се. Естествено, господине. Нали затова сме тук. Правилно ли разбрах, че искате церемонията да се проведе след един ден?

Исках да му изкрещя. „От теб се иска само да я погребеш, по дяволите!“ Вместо това казах:

— Да. И ще съм ви благодарен, ако успеете да намерите католически свещеник. Мъртвата не беше член на местното паство.

— Цветя?

Отново се замислих. Щеше ми се всичко това да свърши.

— Рози. Много рози. Нека са жълти.

На няколко пъти бях подарявал на Тиш рози. Първият букет — от жълти рози — я беше разплакал.

Качих се горе и разлистих бележника на Тиш. Имената бяха по-малко, отколкото очаквах. Повечето на клубове и музиканти. До всяко име беше нарисувала човече. Усмихнато или намръщено. Това срещу моето име беше ухилено да уши. Споменът за него ме измъчва половин час.

Първо се обадих на имената, които ми звучаха познато. Всяко позвъняване ми причиняваше физическа болка. Някои от приятелите й искаха подробности, с каквито още не разполагах, или утешение, каквото не можех да им дам. Други се държаха с тромава учтивост и просто искаха да приключат по-бързо. Едно копеле ми каза със съчувствие, че работата при Тиш е била въпрос на време.

— Така й не повярвах, че не се друса — ми каза. — Гладът за дрога се усещаше.

Свърших и останах с глава, заровена в дланите ми. До иззвъняването на телефона.

Представи се като Карл Алстрьом. Силен глас, замислен да звучи като убедителен.

— На бас, че не ме помниш — ми каза. — Началният курс. В Хуачука. Спомняш ли си Али Алстрьом? Готино си купонясвахме тогава, а, Джони?

Не бях купонясвал с него, но сега си го опомних. Лейтенант Карл Алстрьом. Той и още няколко курсанти бяха хванати да преписват. От школата за разузнавачи трябваше да ги изхвърлят веднага, но бяха само лейтенанти и командването се стараеше да намали колкото е възможно броя на отпадналите. Така че ги плеснаха през ръцете и ги наказаха с допълнителни тренировки. По-късно чух, че Алстрьом бил хванат да фалшифицира някакви документи и така и не стигнал дори до капитан.

— Да. Какво има?

— А, само ти се обаждам. В името на доброто старо време и т.н. Може да се видим и да хапнем заедно, а? Или да пием по бира? Аз черпя, Джони. Животът е прекрасен. А аз живея нашироко.

— Не си улучил момента.

— Само за няколко минути.

— Ще си запазя поканата за друг път.

Задъха се като астматик. Или като мъж, набрал розов телефон.

— Джон? Страхувам се, че не мога да приема отказ. Разбираш ли, работя за едни хора, които искат да влязат във връзка с теб. Извикаха ме от Западното крайбрежие само и само да се видим с теб и да говорим. Обадиха се на мен, защото открили, че ние двамата сме гъсти от много време.

— Не сме. За какво изобщо става дума?

— Джон, нека не говорим за това по телефона, а? Нека се видим някъде и.

— Нямам време. И не се интересувам. — Обаче не затворих. Което се оказа в моя полза.

— Джони. Чуй ме. Ще ти кажа нещо като на приятел. Ти искаш да се видим.

— От къде на къде?

— Разбрах, че си падаш по китарите. Интересуваш ли се от чудесно запазена „Пол Гибсън“?

 

 

С Кори се срещнахме на вратата. Пожела да дойде с мен, без дори да попита къде отивам.

— Не. Имам среща с един призрак от миналото. Ако искаш, може да ме изчакаш тук.

Не успя да измисли никакво възражение, а може и да прецени, че вече съм решил и не си струва да се хаби да ме убеждава. Прие поканата ми. Казах й да се качи горе и да не отваря вратата или вдига телефона. Тя кимна, без да ме погледне.

Здрачаваше се. Клекнах, за да проверя долната част на колата. После проверих под капака. Съседските деца ме сочеха с пръст и се смееха, възрастните минаваха от другата страна на улицата. Не видях нищо подозрително.

Движението беше понамаляло. Подкарах на юг, без да затварям прозорците на колата. От време на време поглеждах в страничното огледало. В случай че ме следят. Не видях никого. На Потомак нищо ново.

Спрях в Шърлингтън. Алстрьом явно познаваше града. Беше ми определил среща в малко кафене, където беше шумно и претъпкано. Лигльовци с разхлабени вратовръзки. Млади жени с първите си делови костюми. Сервитьорки с изваяни крака и прекалено добро образование, за да си вършат добре работата. Зачудих се дали ще разпозная Алстрьом. Явно нямаше значение, след като той бездруго щеше да ме познае.

Влязох, избрах маса, от която да мога да наблюдавам вратата, и за разочарование на бармана си поръчах диетична кола. Една-две от жените ме изгледаха, сякаш участвах в състезанието, но не бях сред челната десетка.

Алстрьом пристигна. Беше висок, рус, с рядка, но за сметка на това дълга коса. Тъмната риза и лененият спортен костюм бяха в стил „Тихуана“^[2]. Но куфарчето му беше стилно. Ню Йорк среща Брентуд^[3]. Салонната управителка го пресрещна на вратата и той се притисна прекалено близо до нея.

Видя ме, махна и задържа момичето с менюто, докато не ме настани на една маса в дъното. Носеше куфарчето внимателно.

— Исусе — каза и плесна ръце. — Приятно ми е да те видя, Джони. Всемогъщи боже, ще ми се и аз да бях запазил така фигурата си. В армията те държат под напрежение, предполагам. А аз трябва да се включвам в разни програми за отслабване. — Потупа наченките на шкембе. — Трябва да се отърва от тоя развъдник на инсулти. По дяволите, не изглеждаш и ден по-стар, отколкото когато за последен път се видяхме във форт „Хвани ме за топките“.

Изглеждаше съсипан и стар, двойник на Ем. Опитах се да си спомня дали Ем му беше по-близък от мен. Май не. Но Ем обичаше да бъде потаен.

— Какво искаше да ми кажеш, Али? Какви бяха тия глупости за „Пол Гибсън“?

Изглеждаше искрено разочарован.

— Не искаш ли първо да поръчаме? Гост си ми, Джони. Отпусни се.

 

 

— Казвай.

— Тук правят бургери-убийци, знаеш ли? Отбивам се винаги, когато съм във Вашингтон. В Ел Ей вече не можеш намери свестен бургер. Само шибани сандвичи с броколи или хотдог с ниско съдържание на холестерол. Къде ли ще му излезе краят? — Той изостави усмивката и менюто си. — За какво, по дяволите, се бъркаш, където не ти е работата, Джони? Въобще не те засяга. Само си търсиш белята.

— Аз съм от старите протестанти. Ние обичаме болката. Защо не започнем отначало?

Алстрьом завъртя очи и отдаде поздрава на белите мечки. Високо вдигнати длани.

— Отначало? Кой знае как е започнало всичко. Тук и сега са двете неща, които ни засягат, Джони. И бъдещето. Трябва да мислиш и за бъдещето.

Сервитьорката тръшна на масата кошница меки хлебчета и бурканче горчица.

— Ще искате ли нещо за пиене?

— Бира, сладурче — каза Алстрьом. Изгледа я оценяващо, докато тя записваше поръчката. — На бас, че си модел. Модел си, нали?

— Завършила съм икономика — отговори тя. Поръчах си същото като Али.

— Е, хайде да говорим — каза той. — Като в доброто старо време. Виж, представлявам едни хора. Бизнес интереси. Сериозни играчи, Джони. Хората, за които работя, са единствените играчи в целия този цирк, които си правят труда да мислят. Искат да спрат цялото това насилие. Отвратени са от него. И са готови да платят.

— Искат да ми платят, за да спра убийствата ли?

Лицето му издаваше, че наистина го разочаровам.

— Джони, не ми пробутвай мъката си, няма нужда. Опитвам се да ти обясня. Ти знаеш за какво става дума.

— Нямам представа за какво става дума.

Сервитьорката донесе бирите. Бяха с прекалено много пяна.

 

 

— Сега ли ще поръчате вечерята, момчета?

— По-късно — каза й Али. — Приятелят ми още не е гладен. — Когато тя си тръгна, каза: — Ей, на бас, че от чукане мозъкът й съвсем се е сдухал. Случва се в колежа, да знаеш.

— Пак впи поглед в мен и се наведе напред така, че ръбът на масата раздели на две шкембето му. — Колко искаш? Да свалим картите.

— Колко за какво?

— Слез на земята най-после.

— Не знам за какво говориш, Али.

Ново яростно поклащане с глава.

— Ако не вземеш тия пари и не избягаш някъде, ще си най-тъпото копеле на света. Добре тогава. Ще открия наддаването. Какво ще кажеш за пет милиона? Добре е като за малка промяна. Някъде в чужбина — без разни данъчни да ти се мотаят наоколо. Харесваш ли Кайманските острови? Или Панама? Назови банката. По дяволите, за теб може да ги изпратим даже в Канада. Ще го нагласим да изглежда така, сякаш си наследил половин Онтарио. Момчетата от финансите въобще няма да се усетят. Педерастите не могат да управляват финансови институции. Единствените, които работят за тях, са мексиканци с колежански дипломи. Ей, ще ти измислим и история на инвестициите. Какво ще кажеш? Как ти звучат пет милиона? По-добре от заплатата в армията, а?

— Звучи страхотно. И какво се очаква от мен?

— Джони, защо не престанеш да се преструваш? Играеш си с човек, който ти е истински приятел.

Беше мой ред да се пресегна над масата. Бях толкова близо до него, че виждах веничките по носа му.

— Кажи ми какво искаш от мен.

Трябва да призная, че Алстрьом не се отдръпна. Изведнъж се промени.

— Джони, явно никога не си гледал наказателни дела. Или си просто прекалено тъп. — Отдръпна голямата си глава. Все едно си поемаше дълбоко въздух. После отново се приближи:

— Искат дискетите. Всичките шибани дискети. Всяко копие, което може да си записал, ако си се правил на умник. И без повече глупости.

— Дискетите не са у мен.

Беше готов да ме сграбчи. Да ме удари. Може и да бях единственият му шанс да успее.

— Майната ти, Джони. Всеки знае, че са у теб. У кого друг могат да са? У кого? — Едва се сдържаше на своята страна на масата. Лапите му се свиваха и отпускаха на сантиметри от лицето ми. — Всички са мъртви, Джони. Всички копеленца, които си мислеха, че са голяма работа. Мъртви са, мъртви, мъртви. — Той се приближи още повече. Животът не му се беше отразил добре. — А като умреш, си оставаш мъртъв завинаги, мой човек. Така че стой жив. И помогни на стария си приятел, докато можеш да го направиш.

— Нямам никакви дискети. Не знам в какво съм се забъркал. Ако въобще съм забъркан в нещо. Но започвам да си мисля, че ако се хвана на бас за последното, ще го спечеля. — Изненадах го. Наведох се още по-близо, сграбчих китките му и ги свалих на масата, преди изобщо да разбере какво става. Бях поставил палците си точно върху нервите. Натиснах по-силно. — Но да ти кажа нещо, господин Изнудвач „Пол Гибсън“. Ако ти… или който и да е от боклуците, които са те изпратили… ако имаш нещо общо със смъртта на Тиш О’Мейли, ти гарантирам, че ще живееш достатъчно дълго да си платиш за това.

Натиснах здраво нервите точно на мястото, където можеш да усетиш под тях сухожилието. Добър номер. Беше ми го показал Ем. На шега в Мексико, преди много години. Като дете неговият баща му бил наел частен инструктор по бойни изкуства.

Алстрьом едва се сдържа да не изкрещи. От болката в очите му се появиха сълзи.

Пуснах ръцете му, извадих петачка и я оставих на масата.

— Ще стигне за бирата.

— Моля те — каза, разтривайки китките си. — Не си тръгвай. Имам нещо за теб.

— Чакам.

Погледна ме. Голям, смъртно ранен мечок.

— Джон… умолявам те. Нека се споразумеем. Дай ми дискетите. Ще бъде от полза и на двама ни.

Опитах се да говоря спокойно и нормално.

— Али, казвам ти истината. Нямам никакви дискети. Освен тия, които вървят с компютъра ми. Можеш да ги вземеш, ако искаш. Не са особено интересни. — Вдъхнах натежалия от миризмата на бира въздух. — Не знам как се забърках във всичко това, но искам да приключа с цялата тази история. — Бавно поклатих глава. Беше ми мъчно да го гледам. Някои хора са родени, за да губят. — Но нямам дискетите, за които говориш. И вече загубих достатъчно. Така че кажи на твоите хора да си потърсят друга жертва.

Алстрьом вече не го раздаваше баровец. Изглеждаше съсипан.

— Джон, няма да съобщя на никого това, което току-що ми каза. Че дискетите не са у теб. Особено пък ако си казал истината. В момента вероятността да си скрил дискетите е единственото, поради което още си жив.

— По дяволите.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казах. По дяволите. Убивате момичето ми, опитвате се да ме подкупите и накрая заплашвате и да ме убиете. И искате да се изкарате великодушни.

— Може би… за теб ще е от полза да се опиташ да намериш тия дискети.

— Али, залагаш прекалено много на доброто старо време. Хайде тогава да ми направиш една услуга. Да ми кажеш за какво е цялата работа. Какво има на тези вълшебни дискети, които не са у мен?

Той сведе очи, разглеждайки неизползваното меню.

— Не мога да го направя. Трябва да се държа за тия над мен.

— По дяволите.

Алстрьом въздъхна.

— Много ме разочарова, Джони. Но предполагам, вече си го разбрал. — Той се надигна и се пресегна към куфарчето си. — Да ти кажа ли какво ще направим. Нека да сваля и последната си карта. — Извади издут плик от рециклирана хартия. — Донесъл съм ти нещо. Обичаш ли киното?

— Трагедии? Или комедии?

— Този тук ще ти хареса. Точно по твой вкус е. — Подаде ми плика.

— Какво е това?

— Изгледай го. Върни се вкъщи и го изгледай. Ще те накара да се позамислиш.

Взех плика и се изправих.

Алстрьом се усмихна отново.

— На бас за 50 долара, че довечера ще изчукам сервитьорката.

Съжалих, че не си падам по басовете.