Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Food of the Gods, 1904 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лъчезар Живин, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 2,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хърбърт Уелс. Храната на боговете
ИГ „Евразия“, ИК „Д. Яков“, София, 1992
Редактори: Русанка Ляпова, Тодорка Минева
Коректор: Нина Иванова
Художник на корицата: Веселин Праматаров
История
- — Добавяне
Втора книга
Храната на боговете на село
Първа глава
Пристигането на храната
Откритието, което бе направено в лабораторията на един учен, се разпространи навсякъде, така че нашият разказ също трябва да поеме по нови пътища. Да се следват посоките на разпространението на Храната на боговете е все едно да се описват разклоненията на растящо дърво. За около четвърт век тази храна стана известна в цял свят. След Англия тя много скоро стана популярна на континента, а през Европа проникна в Америка, Австралия, Япония, като навсякъде предизвикваше същия ефект. Тя проникваше постепенно в живота, като прескачаше от едно място на друго, без да се страхува от съпротивата. Независимо от предразсъдъците, законите, нормите, независимо от упорития консерватизъм, който е в основата на всеки обществен строй, Храната на боговете с тихи, но сигурни стъпки завоюваше все нови и нови територии.
Главният резултат от съзнателното й приложение — растежът на гигантските деца — минаваше незабелязано, но случайните загуби, липсата на определени количества от храната винаги предизвикваха много приказки и правеха силно впечатление. Колкото повече деца израстваха, толкова повече липси биваха констатирани. Храната бягаше като живо същество, което съзнателно не се поддава на надзор. Смесена с брашно, тя като малко облаче политаше при най-лекия ветрец и навред посаждаше нещо ново. От време на време се появяваха гигантски растения, насекоми или животни, които съжителстваха с човека.
Например село Пангбърн в Беркшир трябваше да се бори с гигантски мравки. Трима души бяха ухапани от тях и умряха. Настана паника, започна война и макар че неприятелят бързо беше победен, той остави след себе си неизличими промени в природата. Освен мравките на едно място се появи чудовищно висока трева, на друго — великански лопуш, на трето — цял рояк гигантски комари, на четвърто — хлебарки, които трябваше да бъдат убивани с огнестрелно оръжие.
Изобщо в много краища на земното кълбо се водеше отчаяна борба между малки и големи и представителите на първите проявяваха понякога нечувано мъжество.
Но на пръв поглед „обичайният ход на нещата и събитията“ не се промени. Хората гледаха на мутантите великани като на случайност, с която могат да се справят посредством временни мерки. След като премина паниката, предизвикана от произшествията в Хиклиброу, дори Катергам, независимо от красноречието си, бе принуден да отстъпи и придоби славата на „краен“.
Водачът на тогавашната обществена мисъл — доктор Уинкълс — смело заяви, че в „обичайния ход на нещата“ не е станала никаква промяна, и всички му повярваха. Представителите на едно ново направление, наричано тогава прогресивен либерализъм, дори се усъмниха в реалността на проповядвания от самите тях прогрес на всичко дребно. Щом „обичайният ред“ е неизменен, значи и техните мечти са непостижими. А те мечтаеха за малки нации, малки общини, малко самоуправление, малки работници — изобщо за всичко, което е малко, чистичко, микроскопично и съвършено, а едрото наричаха „вулгарно“.
През това време гигантските деца растяха, трупаха сили и знания, започваха да проявяват своите лични стремежи и изобщо подготвяха се за извършване на големите дела, които съдбата им бе отредила. Човечеството свикна с тях, призна ги, макар и като любопитен факт, а не като нещо същностно в природата. Когато те проявяваха своите сили и способности, то се учудваше, но не много, както се удивляваме на разни любопитни „феномени“. Някои вестничета разказваха как децата на Косар — и трите — вдигали цял топ, хвърляли гюлета на стотина метра и скачали по двеста фута. Съобщаваше се, че са изкопали най-дълбоката шахта в света и че след време тя щяла да минава през цялата земна кора.
Същите малки вестничета мечтаеха как някога гигантските деца ще местят цели планини, ще прехвърлят мостове през моретата, ще прокарват тунели под тях и т.н. „Чудесно, нали! Ех, че лесно ще се живее тогава на този свят!“ — казваха си малките читатели на тези вестничета и се залавяха за своите работици, като че ли гигантските деца бяха създадени за тяхно удобство. Всъщност за тези деца подобни подвизи бяха наистина играчка, изразходване на енергия, която все още не бе съсредоточена в определена посока. Децата още не бяха успели да опознаят себе си. Те играеха по детски, а гигантската сила в тях растеше в полза на бъдещото гигантско поколение хора, които трябваше да си създадат и гигантски цели.
Ако погледнем на този преходен период от дистанцията на времето, така да се каже, ще съзрем в него неотклонния процес на развитие на едромащабното в света, но тогава никой не забелязваше това. Никой в течение на няколко века не е долавял упадъка на Римската империя, който сега разглеждаме като непрекъснат закономерен процес. Съвременниците на тези процеси обикновено не ги забелязват; така както отблизо виждаме само отделните дървета, но не можем с един поглед да обхванем цялата гора, която ясно се очертава от разстояние.
Дори и умните хора си помислиха, че Храната на боговете може да даде на света няколко необикновени, чудати и ефимерни явления, които наистина трудно се подчиняват на установения ред, но не могат да го разрушат.
За страничния наблюдател, с една дума, най-учудващото нещо от онова време ще се окаже несъкрушимата енергия на народните маси, които спокойно продължаваха да се занимават със своите обичайни работи, без да обръщат внимание на зараждащата се сред тях нова гигантска сила, предопределена за велики дела. Така както в началото на водопад широкият и дълбок поток морно влачи водите си, сякаш им предстои да се носят по този начин до самия океан, народните вълни по това време мирно се плискаха, без да предчувстват катастрофата. Стъпките на приближаващата се епоха на гигантите вече отекваха, а в обществото се разпространяваха все същите приказки за упадъка на науката, за най-добрата формула на прогреса, за жълтата заплаха. Големи промени в хода на историята никой не очакваше, защото изпитаните средства да се променя този строй с малки революции, в които дребни хорица смъкват някой мъничък деспот, за да застанат на негово място, се бяха дискредитирали. На никой не му хрумваше, че новата, истинската, голямата промяна ще се извърши с нови, мощни средства. А тази промяна вече се подготвяше.
Да се разкаже подробно за нейното надигане значи да се пренапише историята на света, но понеже тази история е единен процес в цялото и в подробностите, то ние ще разкажем само как се надигаше и приближаваше промяната в малкото и хубаво селце Чийзинг Ейбърт в Кент. По този модел читателят ще си създаде представа за промените в целия свят.
* * *
В Чийзинг Ейбърт имаше, както може да се предположи, свещеник. Но свещениците са различни, а от всички най-много обичам пъстрите, т.е. тези, които са реакционери и консерватори по професия, а проявяват страст към реформите и нововъведенията. Чийзингският свещеник беше точно такъв. Той беше дребничък, пълничък, много благонамерен и консервативно мислещ човечец. Но преди да поговорим за него, ще трябва да се върнем към времето, когато госпожа Скинър — спомняте ли си бягството й от имението — донесе Храната на боговете в обикновеното, идилично английско селце.
Тогава на светлината на залязващото слънце това селце бе много красиво. Редиците къщурки, покрити със слама и червени керемиди, бяха нанизани в долината в подножието на планината, покрита с букова гора, край криволичещия път, който се спускаше от църквата към моста. Почти всяка къщичка беше оградена откъм фасадата със стобор, обвит с храсталаци или увивни растения. Къщата на свещеника беше встрани, между църквата и камбанарията, която беше доста висока. Под моста сред върбалаците се пенеше бързичък и широк ручей, чиято вода, прозрачна и бистра като огледало, на места бе покрита с пяна. С една дума, видът на селото беше типично английски — високата кула и пълното спокойствие се набиваха на очи под жарките лъчи на слънцето.
Свещеникът също поразяваше със своето спокойствие, образованост и нерешителност. Впрочем той винаги изглеждаше такъв — от ранно детство до зряла възраст си беше все нерешителен. От пръв поглед всеки разбираше, че той е започнал образованието си в потъналото в бръшлян народно училище с най-почтени традиции и благовъзпитани ученици, но без химична лаборатория, и го е завършил в старинната гимназия с готическа фасада. Освен богословски съчинения и проповеди той четеше всички книги, с които е пълна страната ни от хиляда години насам. Върху своята закръглена фигура под топчестото личице, прилично на недозряла ябълка, той носеше винаги скромни свещенически дрехи, но шити при най-добрия шивач в Уест Енд, и от професионално приличие никога не окачваше верижка на часовника си.
В онази вечер, за която става дума в нашия разказ, свещеникът стоеше на верандата на къщата си и гледаше към селото с израз на блаженство и пълно задоволство.
— Ние имаме голям късмет — каза той, като махна с пухкавата си ръчичка във въздуха, — хълмове ни предпазват от всички страни от останалия свят. Той изобщо не ни влиза в работата.
Между свещеника и неговия приятел се водеше разговор на тема модерните мании, демокрацията, упадъка на религията, двадесет и пет етажните сгради, автомобилите, жълтата заплаха, липсата на вкус у съвременните хора, както и на какъвто и да е интерес към друго освен към вестниците…
— Да, той не ни влиза в работата — повтори почтеният свещенослужител.
Точно в този миг до слуха му достигна шум от стъпки, така че свещеникът бе принуден да се обърне и да види кой идва.
Представете си една бабичка, която крета по пътя с денк в костеливите си ръце и със скъсан чадър под мишница; от цялото й сбръчкано лице се вижда само един нос, а от облеклото й се набиват на очи само грамадните, скъсани и прашни обувки. Можеше ли да предполага свещеникът, че с тази бабичка в селцето влиза непредвидимото, с други думи, самата Съдба? А това беше точно така, защото бабичката — госпожа Скинър, разбира се — носеше в денка си Храната на боговете.
Багажът много й тежеше и тя не можеше да се поклони, затова се престори, че не вижда свещеника, и измина три ярда по посока към селото. Свещеникът мълчаливо гледаше след нея, докато обмисляше продължението на разговора. Баби с бохчи и денкове ходят, откак свят светува, поради това в появата на госпожа Скинър нямаше нищо необикновено.
— Да, ние живеем встрани от света — продължи свещеникът, — в кръговрата на обикновените и вечни неща. Ние се раждаме, работим, сеем и събираме зърното в хамбарите, с пот на чело си изкарваме хляба. Световната суета минава край нас. Нещата малко се променят, но човечеството… aere perennius (сиреч „по-устойчиво от медта“ — свещеникът обичаше да употребява доста често класически цитати, които изкусно вмъкваше в разговора).
А през това време госпожа Скинър — мръсна, невежа, уморена, но решителна — носеше в денка си съдбата на света…
* * *
Никой всъщност не знае какво беше отношението на свещеника към гигантските гъби, макар че той очевидно пръв ги откри.
Тези гъби растяха на известно разстояние една от друга край пътечката, по която беше вървяла госпожа Скинър, точно до селската межда. А свещеникът всеки ден се разхождаше по тази пътечка. На брой гъбите излязоха тридесет и две. Свещеникът изчисти всяка от тях поотделно, повечето промуши с бастуна си (някои се оказаха промушени два пъти). Опита се да вземе една от тях в ръце, но тя се пръсна в прегръдките му.
Пред хората, на които описваше гигантските гъби, свещеникът говореше с известно учудване и им разказваше познатата на всички история, как растящите гъби са отместили каменните плочи. След това разгърна учебника по ботаника, за да разбере към кой вид гъби трябва да отнесе тези — към Lycoperdon coelatum или към Lycoperdon giganteum (свещеникът беше страшен класификатор и дори по този въпрос имаше собствено мнение, така че названието giganteum според него беше неправилно).
Не е известно и това, дали той бе забелязал, че гигантските гъби растат точно по пътечката, откъдето мина бабичката с бохчата си, и че последната подобна гъба се оказа на двадесетина ярда от къщичката, която принадлежеше на Кадълс. Дори и да беше забелязал всичко това, той не го съобщи на никого. Но по всяка вероятност не го бе забелязал, защото в областта на ботаниката се интересуваше изключително от класификациите, а на условията на живот на растенията и на тяхното развитие не обръщаше никакво внимание.
Освен това той не забеляза никаква връзка и между появата на гигантските гъби, необичайния ръст на детето на Кадълс и гостуването на бабата на това дете, макар че то започна да расте точно месец след нейната поява.
* * *
Съвпадението на тази факти трябваше да отвори очите на свещеника, още повече че растежът на детето му донесе немалко грижи по време на кръщенето. Младенецът ревеше оглушително, когато студената вода потвърди неговата принадлежност към християнската църква и правото му да се нарича Албърт Едуард Кадълс. Свещеникът замалко не изтърва купела със светената вода.
Майката още тогава не можеше да носи детето си, носеше го баща му, но и той изпъшкваше от време на време, докато поглеждаше победоносно родителите на останалото дребно поколение.
— Досега не съм виждал такова едро дете! — отбеляза свещеникът.
С тези думи за пръв път беше изказано публично одобрение на двойката Кадълс, успяла за толкова кратко време да охрани така добре своя син, който при раждането си тежеше по-малко от седем фунта.
Скоро този син извоюва не само одобрение, но и слава за своите родители. А след месец тази слава дори надхвърли общественото им положение. За членовете на такава малка община притежаването на толкова голямо дете е почти осъдително.
Месарят претегли единадесет пъти малкия Кадълс и всеки път правеше някакъв коментар, въпреки че беше общо взето мълчалив човек. Първия път каза: „Юначага!“, втория път: „Я гледай ти!“, а третия: „Какво да ви кажа!“ След това той не казваше нищо, а само пръхтеше, чешеше се по врата и няколко пъти поглеждаше недоверчиво към стрелките на своите везни.
Всяка неделя почти всички обитатели на селото идваха да се любуват на „едрото юначе“, както го нарекоха, като повечето смятаха за свой дълг да го потупват по гърба и да кажат: „Възглавничка!“ Само госпожица Флетчър никога не го правеше, защото нямаше свои деца и не знаеше как да се отнася към чуждото.
Лейди Уондършифт, благодетелка (а същевременно и тиранка) на селото, дойде след третото претегляне, втренчи се през лорнета си в детето и така го накара да се разпищи отчаяно.
— Необикновено едро дете — наставнически съобщи тя на родителите. — Трябва добре да се грижите за него, Кадълс. С изкуствено хранене, разбира се, той не би могъл да порасне бързо, но ние ще направим каквото е по силите ни. Ще ви изпратя малко дрехи.
Дойде и докторът, претегли детето, измери го с лента и си записа размерите в бележника. Дори дядо Дрифтосък, наемател в имението Марден, специално се отби два километра от пътя с каруцата за тор, за да види малкото. Като попита три пъти, на колко месеца е Албърт Едуард Кадълс, той изказа предположението, че този малък джентълмен е надут (както надуват телетата, за да изглеждат по-тлъсти), а след това посъветва да го изпратят на изложба.
При хубаво време дечурлигата от училището свикнаха да се отбиват, за да погледат „едрото юначе“. И госпожа Кадълс непрекъснато трябваше да отваря вратата пред повтарящите се пискливи гласове: „Госпожо, позволете да видим вашето дете. Може ли, госпожо?“ Самият господин Кадълс трябваше да се намеси, за да се прекрати неуместните шеги.
Госпожа Скинър присъстваше на всички посещения при нейния внук, като стоеше отзад със скръстени ръце, но лукаво усмихната.
— Старата вещица, бабата, пак е дошла — отбеляза лейди Уондършифт на своята приятелка. — Много съжалявам, че отново се върна при нас.
Както и да е, детето стана местно чудо с тази разлика, че обикновено подобни чудеса, така да се каже, бързо се износват и отстъпват място на други подобни, а това дете не само не можеше да бъде изхранено, но и ставаше все по-необикновено.
* * *
Лейди Уондършифт с голямо учудване изслуша своята домоуправителка, госпожица Грийнфилд.
— Кадълс пак ли дойде? Детето няма какво да яде? Но това е невъзможно, скъпа Грийнфилд! Каква е тази работа, да не е хипопотам? Не може да бъде!
— Да се надяваме, че не ни мамят, милейди — отбеляза Грийнфилд.
— Знаете ли, от тези хора човек може всичко да очаква — отговори лейди Уондършифт. — Отбийте се някоя вечер и сама вижте как яде. Не мога да повярвам, че дори голямо дете може да изпие шест пинти мляко на ден.
— А къде отива млякото тогава, милейди?
Но лейди Уондършифт навярно си имаше мнение за това, къде може да отива млякото. Ръцете й трепереха от негодувание, присъщо на всяка аристократична натура при мисълта, че низшите слоеве от народа могат да бъдат толкова мерзки, колкото висшите, а и по-хитри от последните.
Госпожица Грийнфилд обаче се убеди, че в конкретния случай няма никаква измама, затова беше дадена заповед да се увеличи количеството мляко, отпускано на Кадълс. Но изминаха няколко дни и бащата отново дойде с молби и извинения.
— Вие сама благоволихте да узнаете, госпожице Грийнфилд, колко грижливо пазим дрехите му, но те просто се пръскат по шевовете, госпожице! Копчетата отхвръкват! Едно наскоро счупи прозореца, госпожице, а друго ме улучи ето тук.
Като научи, че нейните човеколюбиво дарявани дрехи биват късани от неблагодарното дете, лейди Уондършифт поиска сама да поговори с Кадълс. Той влезе в приемната, бързо приглади косата си с ръка, спъна се в килима и спря, стиснал шапката като спасителен пояс.
Лейди Уондършифт обичаше да респектира хората от низшите слоеве на народа. Според нея Кадълс беше типичен представител на тези хора: невежи, мръсни, подли, блюдолизци, но същевременно предани, работливи и безгрижни. В отговор на въпроса, защо детето му расте толкова бързо и знае ли той, че тази работа е много сериозна, Кадълс произнесе цяла реч.
— Всичко идва от неговия апетит, ваша милост — извика той. — Но ние нищо не можем да направим, ваша милост. Той по цели дни рита и реве, ваша милост. И така реве, че не можеш да го слушаш. Идва ти да го махнеш от къщи. Наше дете е, вие добре знаете това, ваша милост. И ако не се грижим за него както трябва, съседите ще се застъпят.
Лейди Уондършифт реши да се консултира със селския лекар.
— Бих искала да зная — каза тя — дали е възможно да се дава на едно дете такова голямо количество мляко?
— На едно обикновено дете на тази възраст — отговори докторът — се полага от една и половина до две пинти мляко на денонощие. Не мисля, че трябва да му давате повече. Това зависи от вашата добрина. Бихме могли да опитаме да му даваме нормално количество в продължение на няколко дни, но трябва да призная, че според мен детето е необикновено. То има хипертрофия на цялото тяло.
— Предполагам, че да му се дава повече мляко е несправедливо спрямо останалите деца в селото — каза лейди Уондършифт. — Току виж всички започнали да се оплакват.
— Аз също мисля, че не сте длъжна да давате повече, отколкото се полага. Трябва да се държи на реда. Нека се опита да свикне, а ако не свикне — ще го изпратим в болница.
— Но вие не мислите, че е някакъв изрод, въпреки ненормалния апетит и размерите му? — попита лейди Уондършифт след кратко мълчание.
— О, не! Разбира се, че не!… Впрочем ако растежът продължи със същите темпове, детето ще стане дебилно по закона на Макс Нордау. Това е един знаменит философ, направо гениален, лейди Уондършифт. Той откри, че ненормалното винаги е ненормално. Това е велик закон, който не бива да се забравя. Той много ми помага в практиката. Като видя нещо ненормално, аз веднага си казвам, че това е ненормално, и постъпвам според това заключение.
При тези думи погледът на доктора придоби необикновена дълбочина, гласът му премина в тържествен шепот, а държането му стана строго поверително.
* * *
— Ето на! Какво е това? — извика свещеникът, който четеше вестник на закуска няколко дни след пристигането на госпожа Скинър в Чийзинг Ейбърт. — Гигантски оси!… Къде отиваме? Сигурно ни пращат за зелен хайвер… Защо пък не и гигантски ягоди. Нелепици! — продължи свещеникът, като отпи последната глътка кафе и си облиза устните. — То е ясно, че това са нелепици! — завърши той и захвърли вестника.
Но на другия ден бяха публикувани по-точни сведения и свещеникът трябваше да се убеди в достоверността им.
Но той не се предаде веднага. Беше излязъл на обичайната си разходка, но продължаваше да си мърмори за вестникарските глупости. Оса изяла куче! Каква дивотия! Точно в този миг той настъпи един гигантски дъждовник, но, както казахме по-горе, не направи никаква връзка между него и подвизите на осите.
„Това щеше да се разчуе — мислеше си той. — От Уайтстейбъл до тук няма и двадесет километра.“
По-нататък свещеникът видя друг дъждовник.
Сега вече нещо му просветна в ума. Вместо да продължи разходката си, той се върна, след това пое към къщичката на Кадълс и помоли да му покажат малкото.
— Я гледай ти! — извика той, като се опита да го вземе на ръце.
По пътя към църквата срещна доктора, който бързаше към дома на Кадълс, и го хвана за ръката.
— Какво става тук? — каза той. — Четете ли вестници напоследък?
Докторът кимна утвърдително.
— А видяхте ли детето? Какво значи всичко това? Оси, дъждовници, деца, а? Съвсем неочаквано. Поне да беше в Америка, а то при нас, в Кент…
— Трудно е да се каже какво значи всичко това — отговори докторът, — но доколкото мога да изследвам симптомите…
— Е?
— Според мен това е хипертрофия. Обща хипертрофия.
— Вие мислите, че е хипертрофия?
— Да. Обща, която се разпространява по всички тъкани на организма. Между нас да си остане, но съм убеден, че това е така. Но все пак човек трябва да бъде предпазлив в диагнозите.
— Да речем — каза свещеникът доста зарадван, когато разбра, че докторът е способен да намери обяснение за цялата работа. — Но все пак как изведнъж обхвана цялата област?
— И на това не е лесно да се отговори — замислено отговори докторът.
— Моля ви се — в Ършот, тук… та това прилича на епидемия.
— Да, и аз мисля така — каза докторът, — във всеки случай прилича на епидемия. Може би имаме право да я наречем епидемична хипертрофия.
— Но не мислите ли, че може да е заразна? — попита свещеникът.
— Не мога да ви отговоря — каза докторът, като потриваше ръце и се усмихваше.
— Но ако хипертрофията е заразна, то и ние можем да се заразим — извика свещеникът, като изблещи очи от страх. — Преди малко бях там — добави той. — Няма ли да е по-добре… да ида да се изкъпя и да изваря дрехите си?
Без да дочака отговор, свещеникът пъргаво се обърна и закрачи бързо-бързо нагоре по улицата, а докторът го изгледа и тръгна към дома си.
Но по пътя той размисли, че болестта се бе появила в селото преди месец, а досега никой освен малкия Кадълс не се бе разболял. Затова след кратко колебание той реши да бъде смел, както се полага на лекар, и да рискува като истински мъж.
И не понесе никакви щети, разбира се, защото Хераклофорбията не можеше да подейства нито на него, нито на свещеника — техният растеж беше спрял завинаги.
* * *
Няколко дни след този разговор и след опожаряването на имението в Хиклиброу, Уинкълс дойде при Редууд и му показа едно оскърбително анонимно писмо, написано отгоре на това с променен почерк.
Вие, господа, само се възползвахте от едно естествено явление, за да рекламирате вашата храна — пишеше неизвестният автор. — Позволете да ви кажем, че тази храна не струва нищо и нейното действие случайно съвпадна с появата на епидемичната хипертрофия, която е доста заразителна болест и изобщо не зависи от вас. Вие можете да ръководите нейното действие толкова, колкото и движението на слънчевата система. Направихте много с изгарянето на вашето имение. Такива епидемии е имало и преди, например в семейството на Анак. А ето сега в Чийзинг Ейбърт — вече съвсем далеч от вас и от вашата храна — се появи едно дете…
— Написано е много неясно — каза Редууд — и с несигурна, старческа ръка. Но все пак странно… някакво дете…
Като прочете още няколко реда, той изведнъж възкликна:
— Боже мой! Та това е госпожа Скинър, за която съвсем забравихме.
Още на другия ден той изневиделица се появи в къщата на Кадълс.
Госпожа Скинър скубеше лук в градината, когато го видя на пътната врата. В първия момент тя се вкамени, както се казва у нас, в провинцията, а след това скръсти ръце на гърдите си и зачака с трепет неговото приближаване.
Устата й ту се отваряше, ту се затваряше, като че ли искаше да изрече нещо, и единственият й зъб ту се показваше, ту се скриваше. Най-накрая тя несъзнателно и неочаквано за себе си направи реверанс.
— Искам да говоря с вас — каза Редууд.
— Заповядайте, сър — отговори госпожа Скинър.
— Къде е мъжът ви?
— Откакто съм тук, не съм го виждала, сър, и не съм получила нито едно писмо.
— Значи не знаете къде е?
— Тъй като не ми е писал, сър… — отговори госпожа Скинър и все гледаше да му препречи пътя.
— Никой не знае какво е станало с него — отбеляза Редууд.
— Май че никой.
— Странно е, че не се обажда.
— Той винаги така прави, сър. Грижи се за себе си, а за близките си — не. Умен човек е Скинър, ама винаги си е бил такъв.
— А къде е детето? — внезапно попита Редууд.
Госпожа Скинър се престори, че не разбира за какво става дума.
— Детето, което храните с нашия прах и което расте не с дни, а с часове.
Госпожа Скинър изтърва лука.
— Наистина, сър, не разбирам за какво говорите — забърбори тя и отново направи реверанс. — Вижте, дъщеря ми има дете.
— Покажете ми го — каза Редууд.
Ще не ще, госпожа Скинър го поведе към къщата.
— Истина е, сър, че дадох на баща му праха, който беше останал в кутията — заяви тя, — а след това май че взех още малко на тръгване от имението. Защото нали набързо се приготвих… за това ли да мисля…
— Хм! — многозначително произнесе Редууд, като видя детето. — Хм!
След това започна да го хвали пред госпожа Кадълс, което, разбира се, много зарадва почтената дама. После Редууд престана да й обръща внимание.
— Е, щом сте започнали, довършете докрай — каза той на госпожа Скинър на тръгване. — Само моля ви, не се преструвайте и този път.
— Да се преструвам ли, сър?… Как да се преструвам?
— О, вие прекрасно разбирате — отговори Редууд.
По изражението на бабата личеше, че тя наистина разбира.
— А вие на никого ли не сте казала? — продължи Редууд. — Нито на родителите, нито на доктора, така ли?
Госпожа Скинър кимна утвърдително с глава.
— Ако бях на ваше място, щях да продължа.
Редууд излезе от двора, спря и се огледа. Срещу портата, от другата страна на пътя, се издигаше червена тухлена постройка, обрасла с бръшлян и храсталак, с малки счупени прозорчета под покрива. Вляво от къщата зееше запусната кочина. Зад червената постройка започваше ограда с бодлива тел, а над вратата сред гъстата зеленина с тук-там пожълтели листа сияеше ярко осветена от слънцето бяла дъска, на която с едри букви беше написано: „Влизането в гората забранено.“
— Хм! — промърмори Редууд. — Хм!
В този момент размишленията му бяха прекъснати от тропота на колела и чаткането на конски копита. Иззад завоя изскочи файтонът на лейди Уондършифт. Редууд разгледа коларя и лакея. Първият беше типичен представител на хората, упражняващи тази професия, и караше файтона с такова достойнство, сякаш свещенодействаше. Други можеха да се съмняват в своето призвание и в общественото си положение, но той очевидно се смяташе за предопределен да вози лейди Уондършифт. Лакеят седеше до него със скръстени ръце на гърдите, очевидно също доволен от своята работа и от обществения си статус. Зад тях се виждаше самата господарка, облечена по селски, небрежно, но с лорнет в ръка, а до нея протягаха главички две млади госпожици.
Свещеникът, който в този миг прекосяваше улицата, почтително сне шапка, а Редууд продължаваше да стои неподвижно, с ръце, скръстени на гърба. Погледът му пробягваше от зеленината на гората към стената, а от нея към облачното небе. Но където и да погледнеше, той навсякъде виждаше гигантски деца по фланелени ризки, които седят на сламата и си играят с гигантски играчки.
„Да, сега започвам да разбирам какво ще ни донесе нашето откритие“ — помисли си той.
Малкият Кадълс, собственото му дете и децата на Косар някак се сляха в съзнанието му.
— Боже мой! — извика той, като се засмя на някаква внезапно хрумнала му мисъл, а след това се опомни и каза на госпожа Скинър, която го придружаваше: — Както и да е, но трябва добре да се храни и да му се дава достатъчно количество от праха. Аз ще се погрижа за това. Всяко тримесечие ще ви пращам по една тенекия. Тя ще ви стига.
Госпожа Скинър мърмореше нещо в смисъл, че „навярно съм взела в бързината“, „мислех, че няма да му навреди, ако му давам по малко“, и „както обичате, сър“. Изобщо стана ясно, че тя прекрасно разбира всичко.
Така детето продължи да расте.
— Един ден той ще изяде всички телета наоколо — каза най-накрая лейди Уондършифт.
— Ако Кадълс имат още едно дете, аз не знам…
* * *
Поради шума, който се вдигаше около храната, дори в такова усамотено селце като Чийзинг Ейбърт не можеха дълго време да повярват на теорията за епидемичната хипертрофия — била тя заразна, или не. Скоро госпожа Скинър бе длъжна да дава доста тежки и неприятни обяснения на лейди Уондършифт. Принудена да отговаря на въпросите й, отначало тя само замълчаваше, като показваше единствения си зъб, а след това реши да се отърве от заслужените упреци с положението си на безутешна вдовица. Като гледаше с насълзени очи право в лицето на разярената благодетелка, тя говореше:
— Вие забравяте, милейди, какво преживях. И досега денем и нощем все мисля и не мога да се примиря със съдбата си. Малко ли е да загубиш опората си! В началото не можех да се отърся от унеса — гледам и не виждам, вървя, а не знам накъде. Как да разбера какво ще стане… Без да искам, грабнах от праха и дадох от него на внучето, като си мислех, че ще бъде в негова полза…
Като видя, че от госпожа Скинър нищо няма да научи, лейди Уондършифт се зае със семейство Кадълс, а като не успя и там, поведе дипломатически преговори с Бесингтън и Редууд. Нейните пратеници, доста тъпички енорийски настоятели, които зазубриха почти наизуст дадените им инструкции, се явиха пред злочестите учени със своите заплахи.
— Смятаме, че вие сте отговорен, господин Бесингтън, за щетите, причинени на нашата община — казаха те. — Смятаме за отговорен именно вас…
А когато това не подейства, те се обърнаха към адвокатската фирма „Бангерстън, Браун, Флап, Кодлинг, Браун, Тедър и Дакстън“, чийто представител — дребничко човече с хищни очички и остро носле — се яви пред Редууд, придружен от един агент на споменатата дама, и като си поговориха за щетите, попита:
— И така, господине, какво възнамерявате да предприемете?
Редууд отговори, че възнамерява да прекрати даренията на храна за Кадълс, ако той и Бесингтън не бъдат оставени на мира.
— И тогава се оправяйте с детето както можете — добави Редууд. — Преди да умре от недостиг на храна, то ще разори цялото село. То е ваш жител и вие трябва да се грижите за него, така че трябва да ми бъдете благодарни, че ви давам храната безплатно. Що се отнася до госпожа Уондършифт — нали се смята за благодетелка и покровителка на селото! Нека носи отговорностите, свързани с това положение.
— Да, голямо зло ни сполетя — отбеляза височайшата дама, когато й докладваха резултатите от преговорите с Редууд (като, разбира се, пропуснаха да й предадат отзивите за нейната личност).
— Да, голямо зло ни сполетя — потвърди свещеникът.
А всъщност злото едва приближаваше.