Пол Дохърти
Гибелен грях (4)

Глава трета

На сутринта Корбет стана рано. Загаси свещта от стенния свещник и отвори зарешетеното прозорче, което гледаше към различните градини — между които и една с овошки — в задния двор на къщата. Съмваше и небето започваше да светлее. Дочуваше биенето на камбаните на „Сейнт Лоурънс Джуъри“, които известяваха зазоряването. Само след техния звън градските порти се отваряха и започваше новия работен ден. Върна се обратно към леглото и целуна по страната все още спящата си съпруга; после поспря над люлката на Елинор и погледа как малката му дъщеря отвръща сериозно на погледа му. Корбет стоеше запленен. Детето беше така тихо, така спокойно. Преди да стане, я чу как гука на дървената кукла, оставена от Мейв редом до нея на валчестата възглавничка. Корбет се отдръпна неохотно и припряно облече дрехите, наредени предната вечер от Мейв на сандъка: тъмносини кожени гамаши, мека, бяла риза и туника без ръкави с връвчица, за да се пристяга в кръста, която Корбет захвърли. Наясно беше с опасностите, срещу които можеше да се изправи, затова откачи от куката на стената колана с меча и го закопча на кръста си. Взе ботушите и плаща си и излезе тихо на пръсти от стаята, тъкмо когато Елинор неочаквано разбра, че е гладна и ревна, сякаш за да покаже пред баща си и други страни от своя характер.

— Същата като майка си — пошушна Корбет на себе си, докато се прокрадваше по стълбите, и блъсна вратата на стаята на Ранулф, която обикновено изглеждаше като бойно поле след ожесточена битка.

Само по продължителното, гръмогласно хъркане можеше да разбере, че слугата му е тук. Корбет с удоволствие го разтърси, за да го събуди и слезе до кухнята да го изчака. Слугите в кухнята още не бяха запалили огъня, затова сам напълни кана разреден с вода ейл. Ранулф се появи небръснат и с мътен поглед. Корбет го остави да утоли жаждата си, после подбра сънливия си слуга извън къщи, към кръчмата от другата страна на улицата. Последва обичайното спречкване, докато едър коняр извеждаше и оседлаваше конете им. Ранулф наплиска лицето си с вода от огромната бъчва и скастри коняря, като на бърза ръка му изясни, че някои хора трябва да работят, а не само да се въргалят из сламата. Конярят му отвърна с поток от ругатни, което откровено зарадва Ранулф. Той продължи да ругае през рамо, докато яздеха през Мърсъри^[1], надолу към кметството.

Предстоеше хубав ден. Чираците и търговците подреждаха вече сергиите си срещу къщите, забиваха прътове, опъваха платнища и редяха стоките си. Гъстият дим от горящите дърва в занаятчийските работилнички от другата страна на Чийпсайд^[2] насищаше въздуха. Натоварени с добитък каруци трополяха по калдъръма, а около тях се носеше плющене на камшици и ругатни, отправени към конете. Натоварените с платнища и къси кожени елеци чираци, не изпускаха от зорките си очи навъртащите се из сумрака между къщите просяци. Те не бяха истински бедняци, ами чудаци и измамници, които търсеха лесна плячка преди да подхванат обичайните си дела за деня. Четирима градски пазачи вървяха, повели след себе си нощни скитници, пияници, крадци, евтини уличници и скандалджии във върволица, точеща се към голямото водохранилище, или Големия водопровод^[3], където повечето щяха да останат оковани в клетки през деня, изложени на ругатните на почтените граждани, чийто сън бяха смутили.

Корбет вдигна поглед към камбанарията на Сейнт Мери-ле-Боу^[4], които зазвъняха и съгледа как гасят голямата свещ — светлината, която водеше лондончани през нощната тъма. Зазвъняха и други камбани в призив към вярващите за утринната служба. Ранулф гледаше около себе си и се опиваше от гледката, после се намръщи към Корбет и занедоволства, че не бил ял, а умирал от глад. Спряха в една гостилница и, преметнали през ръце свитите поводи на конете си, гладно запоглъщаха парещо говеждо с подправки от малки купи. Ранулф говореше за сина си — незаконен плод на едно от безчетните му любовни похождения. Корбет слушаше съсредоточено. На Ранулф му се щеше да вземе за кратко момчето в къщата на Бред Стрийт. Корбет храбро се усмихна, но сърцето му се сви в отчаяние. С лорд Морган, Ранулф и сина на Ранулф вкъщи с мира и спокойствието на домашното му огнище беше напълно свършено.

Корбет сдъвка последното парче месо и изми ръцете си в купичка с розова вода, донесена от хлапак със слабо лице. Момчето изглеждаше недохранено, на лицето му бяха останали едните очи. Корбет притисна монета към дланта на момчето.

— Купи си нещо за ядене, момче.

Изсуши ръцете си с кърпа и почака да се увери, че момчето ще стори каквото му поръча. После, повели конете си, тръгнаха надолу по Чийпсайд. Надал половин ухо към Ранулф, който разгорещено описваше сина си, Корбет си припомняше предишната нощ: след като страстно се любиха, Корбет и Мейв слязоха за храна в кухнята, преди отново да се върнат в леглото. Припомни си сладострастното и лениво бъбрене на Мейв за любовните интриги в двора. Щом обаче Корбет изложи причините за завръщането си в Лондон, Мейв се разтревожи.

— Чух за убийствата — каза Мейв, седна и придърпа завивките около себе си. — Отначало не им обърнаха внимание. В град като този момичетата биват убивани или изчезват и никой не го е грижа, но — Мейв поклати глава и добави — смъртта на тези жени е ужасна. Наистина ли са умрели по този начин?

Корбет, който дотогава лежеше изтегнат по гръб, се размърда.

— Наистина ли са умрели как?

— Говори се, че убиецът — Мейв потръпна, сви колене и опря брадичката си на тях. — Говори се, че убиецът обезобразява труповете на момичетата.

Корбет погледна нагоре към нея изненадано.

— Кой ти го каза?

— Всички така разправят. Повечето жени се страхуват да излизат нощем, но последното убийство е станало през деня.

Мейв продължи с разказа за наскорошното убийство и обезобразеното тяло на уличница, открита в преддверието на църква в Грейфрайърс. Корбет нежно хвана ръката й.

— Но защо се страхуват? Убитите жени са били проститутки или куртизанки, нали?

— И какво? — Мейв отметна глава. — Пак са жени, а и лейди Съмървил със сигурност не е била проститутка.

Корбет замълча. По някакъв начин той беше убеден, че убийството на лейди Съмървил не беше като останалите. Дали пък възрастната дама не е открила нещо? Дали не беше изненадала убиеца?

Корбет се огледа, Чийпсайд започваше да се оживява. Пред погледа му вече се мяркаха проститутките с ярките си дрехи и крещящи перуки. Изведнъж денят помръкна и Корбет се почувства неловко, понеже си спомни думите на Мейв за жестоките убийства. Обичайните му противници, бил той дьо Краон или някой пресметлив убиец, имаха причина и основание за действията си. Но в този случай? Дали не преследваше — спомни си разказа на Ранулф от предишния ден — някакъв луд, побъркан, с извратена омраза към жените, който считаше за по-лесно да напада бедните проститутки, но който може да се промени и да нападне всяка сама и достатъчно уязвима жена. На Корбет му се дощя да се обърне и да се прибере вкъщи. Усещаше, че навлиза в изпълнено с мрак пространство, в сумрачен лабиринт от проходи, а някъде се спотайваше убиец и го причакваше. О, Господи, отправи той молитва, пази ме. „Избави ме от примката на ловеца.“^[5]

В кметството мрачното настроение на Корбет не се подобри от гледката на застаналия на стълбите служител, който продаваше на търг вещите на някакъв обесен разбойник: разбита маса, два потрошени стола, продран дюшек, два метални наконечника, чифт чорапи, риза, елек и очукана чаша от калай и олово със сребърни инкрустации. Човекът явно беше обрал църква, но съучастникът му избягал, затова дрипав монах със свещ в едната ръка и камбана в другата, на висок глас обявяваше отлъчването на съучастника с тирада от проклятия.

— Проклет да бъде, където и да е. Под покрив или из полето, на път или пътека, в гората или във водата. Проклет да е в живота и в смъртта, докато яде и пие, докато е гладен и жаден, докато спи, ходи, стои, седи, почива, пикае, изхожда се и кърви. Проклет да е и последният косъм от главата му, да са проклети слепоочията му, челото, устата, гърдите, сърцето, слабините, краката му, та чак и ноктите на краката му.

Страховитата и шумна тирада продължаваше без край.

— Според мен — пошушна Ранулф на Корбет — горкият нещастник сега вече трябва да си вземе поука!

Корбет се засмя и метна поводите на коня си на Ранулф.

— Вкарай го в конюшнята на някоя кръчма — нареди той. — Ще те намеря там.

Просяк с маскирано и забулено с качулка лице се сви в преддверието на кметството и захленчи за милостиня. Насреща му търговец на дребно продаваше красиви панделки. Корбет спря и даде знак и двамата да се махнат от пътя му.

— Знам ви аз вас — рече им кротко. — Вие сте измамници и докато аз се занимавам с просяка, другият ще се опита да ми измъкне кесията.

Двамата мъже изчезнаха яко дим и Корбет продължи пътя си, прекоси вътрешния двор и влезе в малка постройка. Самото кметство представляваше заградено с дървена ограда пространство, в което се помещаваха няколко постройки и триетажна сграда. Корбет изчака Ранулф да се присъедини към него при влизането. Изкачиха разнебитеното дървено стълбище до просторна, варосана стая, в която на една маса седяха писари, чиито пера скрибуцаха по голям брой свитъци от велен и пергамент. Никой не обърна внимание на влизането на Корбет и Ранулф, но седящият начело на масата едър дебел мъж стана и се затътри към тях. Корбет разпозна червенобузото, дундесто лице над неподходящата роба и лекьосания с храна елек.

— Мастър Нетлър — Корбет протегна ръка, която Нетлър — шерифът на северен Лондон, стисна със светнали от удоволствие очи.

— Очаквахме те, Хю. Кралските писма пристигнаха снощи. — Нетлър стрелна с очи писарите и заговори по-тихо. — На никого не може да се вярва — прошепна той. — Всеки в тази стая може да е убиецът. Аз не се занимавам с този въпрос. Един от заместниците ще те съветва. Елате! Елате!

Поведе ги навън и после по коридора към малка, прашна стая. В ъгъла на високо писалище седеше писар и преписваше писма. Зад него стоеше висок, широкоплещест, добре изглеждащ мъж, когото Нетлър представи като Александър Кейд, заместник-шериф на града. Веднага щом ги представи, Нетлър излезе; заместник-шерифът довършваше писмото, докато Корбет го изучаваше. Чувал беше за Кейд: изключителен ловец на крадци, чието набито око можеше да съзре злосторника и в претъпкана кръчма. Мошениците от крайните квартали на Лондон с право се бояха от него, въпреки неговия ръст — Кейд изглеждаше като дворцово конте, с крещящо украсената си роба, високи ботуши за езда, батистена риза и малката шапчица на темето, която носеше назад върху гъстата си черна коса. Четвъртитата му брадичка беше изкусно оформена и ведно с бледото лице и ленивите му, добронамерени очи, му придаваха вид на човек, който извлича удоволствие по-скоро от добрите страни на живота, отколкото от настървеното преследване на злодеи и мошеници. С ръка посочи на Корбет и Ранулф мястото за сядане до прозореца, докато привърши с писмото. Щом приключи се обърна към тях с елегантен жест.

— Тук си заради убийствата на проститутките, нали? — Кейд се намръщи. — Или, ако трябва да съм честен, присъствието ти тук не се дължи на тях, а на смъртта на лейди Съмървил, както и на тази на отец Бенедикт.

Кейд пошушна нещо на подчинения си, който слезе от мястото си, отиде до рафтовете и донесе сноп документи.

— Благодаря — промърмори Кейд. — Свободен си.

Изчака, докато старият човек затвори вратата след себе си, взе стол и се настани срещу Корбет.

— Има три въпроса, които ме засягат — каза той. — Убийствата на проститутките, убийствата на лейди Съмървил и отец Бенедикт, и пристигането на Падликот в Лондон.

От изненада Корбет зяпна.

— О, да — рече Кейд — нашият приятел, майсторът на превъплъщенията, Ричард Падликот, притежател на безброй имена, отново е в града — Кейд широко отвори очи. — Този път искам да го спипам. Искам да видя това умно копеле оковано.

— Откъде знаеш, че е тук?

— Само прочети това — Кейд му подаде наръч с документи и повтори: — Прочети ги. Имаш колкото ти е необходимо време, мастър Корбет. Или трябва да те наричам „сър“ Корбет? — Кейд се усмихна. — Чухме новината. Приеми поздравленията ни. Лейди Мейв трябва да е щастлива.

— Да, да — измърмори Корбет. — Щастлива е.

Кейд се отдалечи, напълни две чаши с вино и ги донесе на Корбет и Ранулф.

— Ще ви оставя сами. Ще поговорим, когато ги изчетете.

Кейд излезе бавно, Ранулф се обърна и загледа през прозореца към редица от затворници, изведени долу на двора, докато Корбет четеше внимателно документите. Първите две писма съобщаваха на шерифите на Лондон колко гневен е кралят от многото кървави убийства, извършени в града; особено от ужасната смърт на лейди Съмървил и мистериозните обстоятелства около пожара, погубил отец Бенедикт. Следващият документ беше бележка, очевидно написана от самия Кейд, в която се посочваше броя на убитите жени, както и датата на смъртта на всяка от тях. Корбет тихичко подсвирна. Без лейди Съмървил убитите бяха шестнайсет. Смъртта беше застигнала всяка една от тях в границите на града: на запад до Грейс Ин, на изток — Портсокън, Уайткрос Стрийт на север, а на юг до Въжарницата^[6], която беше на брега на Темза. Забеляза, че убийствата са започнали преди осемнайсет месеца и че на месец е извършвано по едно убийство — на тринайсетия ден от месеца или около него. Изключения правеха лейди Съмървил, убита на единайсети май и последната жертва — откритата в църква до Грейфрайърс проститутка, убита само преди два дни. Убийствата на проститутките са ставали в собствените им стаи, въпреки че последните три бяха извършени другаде. Всичките бяха намерили смъртта си по един и същ ужасяващ начин: изцяло прерязано гърло, извадени с нож органи и нарязани слабини. Изключение отново се оказваше смъртта на убитата в Смитфийлд лейди Съмървил, настъпила след прерязване на гърлото с един замах на ножа. Кейд беше записал, че други прояви на жестокост липсват и че роклята на всяка проститутка е била неизменно отново грижливо нагласена. Корбет се втренчи в бележката, а после вдигна поглед.

— По едно убийство на месец — каза полугласно. — На тринайсети или около тринайсети.

— Какво означава това, господарю?

— Проститутките са били убити на една и съща дата, гърлата им са прерязани, а слабините им обезобразени.

От устата на Ранулф се чу силен звук.

— Какво мислиш, господарю?

— Може да е някой луд, на когото му харесва да убива жени — най-вече проститутки. А може и да е някой, който търси определена проститутка или…

— Или какво?

— Някой последовател на черните изкуства — на магьосниците кръвта им е слабост.

Ранулф сви рамене и отвърна поглед. От прозореца можеше да види величествената сграда на Сейнт Мери-Ле-Боу, където беше свърталището на вещиците, водени от красавицата и убийцата Алис-ат-Боу. Преди време Корбет се беше изправил и борил срещу тях.

— Не знам — тихо каза Корбет и продължи с четенето на съставения от писаря на съда документ за смъртта на отец Бенедикт. В него се казваше, че в нощта на дванайсети май монасите от Уестминстърското абатство са били събудени от бученето на пожара, втурнали се навън и видели, че разположената в усамотена част на манастирските земи и отдалечена къща на отец Бенедикт е обхваната от пламъци. Организирани от иконома на намиращия се наблизо дворец Уестминстър, Уилям Сенч, братята опитали да потушат пламъците с вода от близкия кладенец, но усилията им се оказали напразни. От къщата останали само стените, а вътре, проснато до вратата, открили обгореното тяло на отец Бенедикт. В ръката си държал ключа, а до него бил трупът на неговата котка.

Очевидна причина за пожара нямало. Капаците на прозореца високо горе на стената стояли отворени и вероятно било пламъкът да е тръгнал от искра от огъня или от свещта, подхваната от слабия повей.

Корбет вдигна поглед и възкликна:

— Странна работа!

Загледания с едно око в редицата престъпници, които оковаваха долу на двора, Ранулф скочи.

— Кое, господарю?

— Смъртта на отец Бенедикт е странна. Свещеникът е бил стар човек, Ранулф, и сънят му трябва да е бил лек. Събудил се е посред нощ от неизвестно как тръгналия пожар. Твърде стар е, за да скочи през прозореца, затова грабва ключа, стига до вратата, но така и не я отваря. Странно е още, че и котката му е умряла с него. Куче би могло да остане с господаря си, но котката щеше да се измъкне, да изскочи навън, особено при този отворен прозорец, а ето че и котката е мъртва.

— Може да се е задушила от дима — предположи Ранулф.

— Не — поклати глава Корбет. — Не разбирам как човек може да стигне до вратата, да държи в ръка ключа, въпреки това да не направи усилие да го постави в ключалката и да го завърти. А котката ме озадачава още повече. Малкото, което знам за тях, ми напомня за теб, Ранулф. Имат силно чувство за самосъхранение и изпитват ужас най-вече от огън.

Ранулф се засегна и отклони поглед. Корбет се върна към бележката и разгледа драскулките на Кейд в долната част на документа. Според заместник-шерифа по-рано в деня на смъртта си отец Бенедикт изпратил кратко писмо до шерифа, в което съобщавал, че научил нещо ужасно и светотатствено, което предстои да се случи, но не са му известни други подробности. Корбет поклати глава и погледна последното малко и мазно парче пергамент. Кратък доклад от държавния шпионин относно мълвата, че най-добрият измежду измамниците, Ричард Падликот, е бил видян на Брайд Лейн, близо до дома на епископа на Солсбъри. Корбет потупа с пергамента коляното си, загледан в мръсната тръстика, покриваща пода. Толкова много загадки, чудеше се той, а Падликот наистина събуди любопитството му. Какво правеше този злодей в Англия, когато кралски пратеници го преследваха из цяла Европа? Присъствието му имаше ли връзка с убийствата? Или нечестивата му цел беше друга? Беше ли тя само негова или и на Амори дьо Краон? Корбет седеше потънал в мислите си и отпиваше от виното си, докато Кейд не се върна.

— Четивото грабна ли вниманието ти, Корбет?

— Да. Никакви следи ли нямаш за убийствата на проститутките?

— Никакви.

— Ами лейди Съмървил?

— Връщала се е от събрание на ордена на „Сестрите на света Марта“ в Уестминстър заедно със своя посестрима. Отминали Холбърн и поспрели при болницата на „Сейнт Бартолъмю“. Лейди Съмървил казала, че ще върви напряко през Смитфийлд до къщата си, която е близо до Барбикан. Посестримата й възразила срещу това нейно намерение, но лейди Съмървил просто се засмяла. Казала, че била стара и тъй като се занимавала с милосърдни дела и всички скитници я познавали, даже нямало и да я заговорят.

Корбет сви рамене.

— Лейди Съмървил има син, който се веселял извън къщи с приятели. Прибрал се в малките часове, открил, че майка му не е вкъщи и организирал търсенето й. Слугите му открили тялото й близо до бесилките в Смитфийлд, гърлото й било прерязано.

— Не е имало каквито и да било следи от обезобразяване по тялото, така ли?

— Никакви.

— Лейди Съмървил била ли е притеснена или разстроена преди смъртта си?

— Не. Не съвсем.

— По-точно, мастър Кейд.

Заместник-шерифът прикри раздразнението си.

— Една от спътничките й твърди, че била затворена в себе си и непрекъснато си повтаряла някаква пословица.

— Каква поговорка?

— Cucullus non facit monachum. Расото не прави монаха.

— Какво е искала да каже?

— Не знам. Може да е говорила за някое от своите задължения, свързани с милосърдните й дела.

— Кое именно задължение?

— Често е перяла расата на монасите в Уестминстър. Техният абат, Уолтър Уенлок, е болен. Приорът им е починал, затова лейди Съмървил често е надзиравала перачницата на абатството.

Корбет върна наръча от пергаменти.

— Ами смъртта на отец Бенедикт?

— Известно ти е какво знаем.

— Не е ли странно, че не е отключил вратата? Дали не се е задушил от дима, или пък расото му се е подпалило? А котката?

Кейд се облегна на стената и затропа с крак по пода.

— Мастър Корбет, из цял Лондон имаме трупове, а ти ме питаш за някаква котка?

Корбет се усмихна.

— Не разбирам защо котката не се е измъкнала през прозореца?

Кейд повдигна вежди, после присви очи.

— Разбира се — промърмори. — Не се бях замислял.

— Искам да огледам къщата или онова, което е останало от нея. А съобщението, което отец Бенедикт ти е изпратил?

— Не знаем какво е имал предвид, нито за какво може да се отнася. Знаеш какви скандали тровят живота на свещениците и монасите. Може да е ставало дума за нещо такова или да е свързано с Уестминстър.

— Как да е свързано?

— Хората напускат абатството и двореца. Ненадейно е спряла всякаква работа по сградата, защото кралят не може да плаща на зидарите. Хазната и финансовият министър сега съпровождат краля, затова дворът не е бил там с години. Абатът Уенлок е болен и монасите са доста разпуснати. Всъщност Уестминстър е важен само заради това, че кралят премести голяма част от хазната си в подземието на катедралния съвет.

Корбет го погледна сепнат.

— Защо?

— Заради строителните работи в Тауър. Повечето помещения там в момента са ненадеждни. Подземието на Уестминстър май е най-сигурното място в Лондон.

— Убеден ли си, че няма опасност за хазната?

— Да, в същия ден, в който умря отец Бенедикт, отидох да го видя, но го нямаше, затова проверих хазната. Печатите на вратата бяха непокътнати и по тях разбрах, че няма опасност. Има само един вход към подземието: запечатаната врата. При това дори някой да влезе, тесните стъпала надолу нарочно са разбити, а останалата част от сградата е защитена от най-яките стени, които съм виждал.

— А мастър Падликот?

— Мога да кажа само — повтори Кейд, — че са забелязали копелето в Лондон, макар съобщението да не идва от онзи, който го е видял.

— Тук сякаш живеят само хора със зли помисли!

Кейд се изсмя с ирония.

— Разбира се, и какво?

Корбет смуши с лакът задрямалия Ранулф, за да се събуди.

— Мастър Кейд, известно ли ти е за пребиваването в Лондон на френския пратеник дьо Краон и неговия спътник дьо Ньовер? Привидно са тук, за да донесат приятелски известия от господаря си до нашия крал, но истинската причина за присъствието им е друга.

— Да не би да твърдиш, че имат нещо общо с Падликот?

— Възможно е. Видели са Падликот заедно с мастър Гийом дьо Ногаре, пазителя на кралските тайни на Филип IV.

Кейд отиде и си наля чаша вино, към което щедро добави вода.

— О да — отвърна. — Известно ни е, че дьо Краон е в Лондон. Беше приет от кмета, на когото връчи акредитивните си писма. Оттогава без много шум държим къщата му на Грейсчърч Стрийт под око, но вече ни е дотегнал. Не е направил нищо нередно и явно проявява интерес най-вече от корабоплаването ни по Темза. И тъй като не сме във война с Франция, не върши нищо престъпно.

Корбет се изправи и протегна.

— Така — въздъхна той, — откъде ще започнем?

Заместник-шерифът разпери ръце.

— Както каза моят господар, на твоите услуги съм.

— Тогава да се вслушаме в Цицерон: Et respice corpus?

— Прощавай, мастър Корбет?

— Да огледаме тялото — Корбет взе наметката си. — Позволяваш ли да взема списъка с имената на убитите жени?

Кейд му го подаде.

— Последната жертва погребана ли е вече?

— Не, намира се в гробницата на Сейнт Лоурънс Джуъри.

Кейд пресуши чашата и препаса меча си.

— Ако искаш да я огледаш, трябва да побързаш. Добрият свещеник възнамерява да я погребе до останалите по-късно тази сутрин.

— Какво каза? — запъна се Ранулф. — Каза „до останалите“, така ли?

— Ами — отвърна Кейд, — винаги докарват мъртвите проститутки с каруца от малка постройка в кметството. Плащаме на свещениците от Сейнт Лоурънс Джуъри да ги погребат — по шилинг, ако добре си спомням.

— И всички — уточняваше Ранулф — без лейди Съмървил са погребани там?

— Да. За по шилинг не получават кой знае какво: дрипав конопен покров, плитка дупка в земята и споменаване на сутрешната литургия.

— Не се ли е случвало някое тяло да бъде потърсено?

— Не, разбира се. Някои от тези бедни момичета са от Шотландия, Ирландия, Фландрия, отдалечени села и градове като Корнуол на запад или Берик-он-Туийд на север.

— И никой не ходи на погребенията им?

— Не. Помислихме за това и държим внимателен пазач — Кейд потръпна. — Заравят ги като псета. Даже редовните им клиенти не идват за последно сбогом.

Корбет довърши виното си и подаде чашата обратно на Кейд.

— Няма да обърна внимание на изчервяването ти, мастър Кейд, когато ти кажа, че кралят храни голяма почит към теб.

Заместник-шерифът изглеждаше притеснен и затътри големите си, обути с ботуши крака.

— Но — Корбет рязко дръпна примката — не е ли странно, че си пропуснал да съставиш списък с клиентите на тези проститутки? Кои са ги посещавали? В края на краищата, твоите доносници са те известили за мошеник като Падликот, но не и за клиентите на убитите проститутки.

Усмивката на Кейд се стопи.

— Първо — заместник-шерифът седна на един стол и заизброява оправданията си на късите си пръсти, — някои от тези проститутки са скъпо платени куртизанки. О, да, след смъртта си нямат нищо, но приживе са покровителствани от някои от богатите и влиятелни мъже в града…

— Почакай — прекъсна го Корбет. — На някои от тези млади дами им е плащано в злато и сребро. Къде са парите?

Кейд се нацупи.

— Повечето веднага изхарчват припечеленото. Веднага след смъртта им имуществото им се разграбва от почти непознати хора Най-вече, те нямат наследници, нито роднини и цялото останало имущество се конфискува от Короната.

Корбет кимна.

— Продължавай.

— Та както казвах, богатите лордове и преуспяващите търговци няма да се зарадват, ако имената им се свързват с тези, които сега наричат обикновени уличници. Второ, — Кейд пое дъх, отвърна поглед и Корбет усети, че заместник-шерифът не казва цялата истина.

— Второ, продължи Кейд, начинът, по който смъртта ги е застигнала ме прави предпазлив: повечето са убити в стаите си, така че трябва да са познавали убиеца, иначе не биха му отворили. Мастър Корбет, аз съм заместник-шериф, доходите ми идват от заможните граждани, не искам да съм онзи служител, който ще открие, че някой от тези, които му плащат, е бил при проститутка в нощта на нейното убийство.

Кейд вече наистина беше почервенял от притеснение и потриваше с ръка лицето си.

— Да, добре, признавам — продължи той, — че съм изплашен. Готов съм да заловя всеки мошеник — бил той свещеник, търговец или лорд, но мастър Корбет, това е различно. Мога да открия, че кметът е бил при проститутка, какво обаче доказва това?

— Могъл си да потърсиш клиент, посещавал всички убити момичета.

Кейд бутна с ръка Корбет.

— Не, мастър писарю, ти си довереник на краля. Наскоро той те направи рицар. Открий ги ти! Ти ги посочи. За Бога, човече, именно затова си изпратен тук и с думите си най-малко целя да те обидя.

Корбет задъвка вътрешната част на устната си, протегна се и потупа успокоително ръката на Кейд.

— Наясно съм — измърмори.

Така си и беше, Корбет схващаше защо на един заместник-шериф е възложено да се занимава с нещо, което стоящите по-високо от него и с пръст не биха доближили. Корбет се усмихна на себе си; разбра и защо кралят го изпрати обратно в Лондон.

Вторачи поглед в списъка, който Кейд му даде.

— Доста си наблюдателен, мастър Кейд — отбеляза той. — Тези проститутки трябва да са познавали убиеца си и да са му имали доверие. Дори и последната, Агнес, чието тяло ни предстои да огледаме. Убита е в църква — продължаваше Корбет. — Подозирам, че сам убиецът я е поканил там.

— Вероятно — отвърна Кейд. — Да оставим убийствата на тези бедни момичета. Как обаче ще обясниш убийството на лейди Съмървил?

— Не знам — промърмори Корбет. — Може старата дама да е узнала нещо. Но ще ти кажа едно, Кейд, опасенията ти са основателни. Когато задържим убиецът — ще го хванем, не бери грижа за това — обзалагам се, че ще се окаже някое високоблагородно копеле с много неща за криене.

— Мили Боже! — прошепна Кейд.

Корбет се загледа в насрещната стена.

— Озадачава ме — продължи Корбет — увеличаването на убийствата. Според списъка ти, мастър Кейд, на всяко тринайсето число на месеца или около него е умирала проститутка, но от месец май поведението на убиеца се променя: Съмървил е убита в понеделник, единайсети май; свещеникът на следващата вечер; в сряда. На тринайсети май е убита проститутката Изабо, а скоро след нея и онова момиче в Грейфрайърс. Какво е принудило убиеца да промени поведението си?

— Освен… — прекъсна го Кейд.

— Освен какво?

— Освен ако убиецът не е един.