Нора Робъртс
Въпрос на избор (10)

Девета глава

Умът и тялото на Слейд се пробудиха в един и същи миг. Луксът да изплува бавно от съня беше нещо, от което се бе лишил от много години. Налагаше се да усъвършенства способността да заспива бързо и леко и да се събужда също толкова бързо, готов за действие. С нетърпение очакваше да дойде времето, когато ще изостави този си навик, но без да вярва особено, че някога наистина ще успее.

По ъгъла на слънчевите лъчи разбра, че е още рано, но все пак погледна към часовника над камината. Тъкмо минаваше седем. Четирите часа сън бяха свършили точно това, което се очакваше от тях.

Обърна глава и погледна надолу към Джесика. Бледосините петна под очите й го накараха да се намръщи. Макар че според изчисленията му беше спала поне осем часа, сенките изглеждаха по-дълбоки дори от предишния ден. Днес ще се погрижи да си почива повече — дори ако трябва да пусне приспивателно в кафето й. И да хапне нещо — дори ако трябва да я храни насила. Не можеше да гледа как се топи пред очите му.

Въпреки че съвсем леко раздвижи матрака, докато се отдръпваше от нея, ръката й улови по-здраво рамото му. Очите й се отвориха.

— Поспи още малко — нареди той и докосна устните й със своите.

— Колко е часът? — Гласът й бе дрезгав и замаян, но ръката й стискаше уверено рамото му.

— Рано е.

— Колко рано?

— Много рано. — Наведе се да положи още една бърза целувка, преди да стане, но тя го притегли към себе си.

— Много рано за какво?

Усети как устните му се извиват върху нейните.

— Още дори не си се събудила.

— Да се обзаложим ли? — Прокара ръка надолу и плъзна пръстите си по стегнатия му корем. В сънената целувка вече тлееха искрици на разгаряща се страст. — Може би няма да успееш да се справиш само с три-четири часа сън?

Слейд вдигна предизвикателно вежди и изправи глава.

— Да се обзаложим ли?

Смехът й бе заглушен от устните му.

Никога не беше изпитвала подобно нещо. Всеки път, когато се любеха, се усещаше зашеметена, увлечена и после напълно изтощена. В прегръдките му, с ръцете и устните му, които препускаха свободно и диво по тялото й, можеше да забрави за всичко. А как се нуждае от тази забрава!

Още от самото начало той знаеше как да подходи към нея. Всеки път, когато бяха заедно, намираше нови начини и не й даваше възможност да свикне с определено докосване, или да разбере намеренията му. Можеше да владее ума й без никакво усилие, да я потопи в свят, изтъкан изцяло от приятни чувства и силни усещания.

Всичко беше магнетично — от едва доловимото докосване с върховете на пръстите до болезненото притискане на устните. Джесика си помисли, че би могла да усети всяка отделна гънка на чаршафа под голата кожа на гърба си. Тихото тиктакане на часовника отекваше като гръмотевичен звук. Бледи слънчеви петна танцуваха из стаята — неясни и призрачни. Виждаше ги как падат върху косите му и още по-ясно разкриват тъмния им безпорядък, докато заравяше ръце в тях.

Чу го да шепне в ухото й нещо поетично и глупаво за кожата й. Макар че тонът бе почти благоговеен, ръцете му бяха агресивни — последователно възбуждащи и упояващи. С тих шепот му каза какво желае. С леко движение му предложи онова, което той желаеше.

Слейд бавно проникна в нея, наблюдавайки трепетите на удоволствие и страст по лицето й на бледата утринна светлина. Захапа разтворените й устни, за да вкуси усещанията, които го заливаха на леки талази при всяко нейно движение. Отпи от нея, преди да се пренесе върху затворените й клепачи. Деликатна, помисли си, кожата й е прекалено деликатна. И в същото време хълбоците й го подканяха да я вземе, и то бързо. С желязна воля удържа спокойния ритъм, за да удължи върховната наслада.

— Джес… — Едва успя да произнесе името й между задъханите вдишвания. — Отвори си очите, Джес. Искам да виждам очите ти! — Клепачите трепнаха, сякаш неспособни да преодолеят тежестта на златистите мигли. — Отвори си очите, любов моя, и ме погледни!

Не беше мъж на нежните слова. Дори сред омаята на страстта и усещанията си, Джесика го осъзнаваше. Изпълни я нова топлина, която удвои физическия екстаз. Отвори ги.

Ирисите й бяха потъмнели, наситеният кехлибар бе замъглен от страст. Миглите потрепнаха, сякаш заплашвайки отново да се спуснат.

— Не, гледай ме. — Гласът му се бе снижил до дрезгав шепот. Устните им почти се докосваха и дъхът им се сливаше, тласък след тласък. Джесика видя, че неговите очи са потъмнели, тъмносиви и напрегнати, сякаш можеха да проникнат в съзнанието й и да видят трескавите мисли, които прелитаха в него. — Кажи, че ме желаеш — помоли я той. — Трябва да чуя как го казваш, поне веднъж.

Джесика направи усилие да произнесе думите, докато стремително се извисяваше към върховната наслада.

— Желая те, Слейд… ти си единственият…

Устните му се притиснаха в нейните, за да заглушат вика й в мига, в който я доведе до върха. Последната му разумна мисъл беше почти като молитва — дано думите, за които бе помолил, да му бъдат достатъчни.

Странно, че тялото му се чувстваше по-отпочинало, поотпуснато сега, отколкото при събуждането. Слейд се плъзна надолу, за да положи целувка във вдлъбнатинката между гърдите й и едва тогава се отдръпна от нея.

— А сега, поспи още малко — заповяда й той, но преди да успее да стане, ръцете на Джесика се обвиха около врата му.

— Никога през живота си не съм била по-будна. Какво ще правиш с мен днес, Слейд? Ще ме караш да попълвам пак онези глупави фишове?

— Онези глупави фишове — отвърна той и плъзна ръка под коленете й — са необходима част от всяка добре организирана библиотека.

— Скучни са — каза предизвикателно тя, когато я вдигна на ръце.

— Глезла — възрази той и я понесе към банята.

— Определено не съм. — Между веждите й се появи лека бръчица, когато Слейд завъртя крана на душа.

— Определено си — добродушно я поправи той. — Но няма нищо, и така ми харесваш.

— О, добре, много ти благодаря.

Той й се усмихна, целуна я и след това я пусна в кабинката на душа. Джесика нададе продължителен вик на изненада.

— Слейд! Ледена е!

— Най-добрият начин да раздвижиш кръвта си сутрин — пристъпи и той вътре при нея, като отчасти пое струята. — Е, вторият най-добър — поправи се той.

— Пусни топлата вода — помоли го тя, когато най-сетне успя отново да си поеме дъх. — Посинях от студ.

Хвана ръката й и леко я ощипа.

— Не, още не си — възрази весело. — Искаш ли сапун?

— Сама ще си взема душ, благодаря — опита се намусено да се измъкне навън, но само се озова в прегръдките му под ледената струя. — Пусни ме! Това е полицейско насилие! — Вдигна лице да го погледне и се оказа насред пороя от ледени иглички. — Слейд! — Изплю водата и примигна с очи, за да ги проясни. Тялото й беше притиснато в неговото, вледенено и настръхнало. — Ще си платиш за това, кълна се! — Заслепена от водата и разпилените си коси, Джесика се помъчи да се освободи. Като задържаше с една ръка пленницата си, Слейд прокара другата по нея, за да насапуниса обилно тялото й. — Престани! — Вбесена и възбудена, Джесика се опитваше да се пребори с него. Когато ръката му свойски премина по задните й части, тя се разяри още повече. После го чу как се смее тихичко. — Чуваш ли ме — извика отново. Насапунисаните му пръсти минаха през зърната й. — Слейд, недей! — изви се назад и простена. Дланите му се плъзнаха между бедрата й. — Не!

Но устните й търсеха слепешком неговите. Джесика вече не усещаше студа.

Когато излезе изпод душа, цялата пламтеше. На бузите й се беше появила лека руменина. Слейд го забеляза със смесица от облекчение и доволство, макар че Джесика положи максимални усилия да поддържа привидно възмущение.

— Отивам да се облека — информира го тя и зави мокрите си коси в хавлиена кърпа. Понеже все още беше гола, на Слейд му беше трудно да се засегне от надменния й тон. Освежен, той закрепи своята кърпа около кръста си.

— О кей. Ще се видим долу на закуска след десет минути.

— Ще бъда там — обяви величествено тя, после се наведе, за да вземе ризата му, — когато успея да стигна.

Все така усмихнат, той я наблюдаваше как закопчава копчетата на ризата му.

— Може и да свикна да те виждам така — подхвърли той. Когато му отправи многозначителен поглед, усмивката му стана още по-широка. — Мокра и полугола — поясни весело.

— Пак мъжкарското ти самочувствие — измърмори Джесика, опитвайки се да потисне усмивката си. Обърна се и гордо пристъпи към вратата.

— Десет минути — напомни й той.

Джесика му хвърли унищожителен поглед през рамо и затръшна вратата след себе си. На лицето й мигновено се прокрадна усмивка, после също толкова бързо угасна. Дейвид стоеше точно пред вратата на нейната стая, с ръка върху дръжката. При звука от затръшването извърна глава, но не помръдна. Очите му се плъзнаха по нея, за да забележат ризата на Слейд, влажната й, зачервена кожа и зажаднелите за сън очи.

— Е? — Тонът, както и очите му станаха хладни. — Предполагам, че вече си станала.

Джесика усети как нов прилив на червенина залива страните й. Колкото и близки да бяха двамата с Дейвид, въпреки че живееха в една къща, никога не бяха попадали един на друг при подобни обстоятелства. И двамата винаги бяха изключително дискретни в областта на личния си живот.

И двамата сме големи хора, напомни си Джесика, докато се приближаваше към него. Но пък бяха израснали заедно като деца.

— Да, станах. Трябвам ли ти? — Част от нея искаше да се втурне към него, както бе направила предния ден. Друга част вече не се доверяваше така безусловно. Чувството за вина — повече от всичко друго — я правеше по-сдържана към него. Той го усети и поведението му стана още по-хладно и неодобрително.

— Реших да видя как си, преди да тръгна, това е всичко. — Хвърли й още един многозначителен поглед. — Но щом си заета…

— Не съм заета, Дейвид. Влез. — С невъзмутима любезност, Джесика отвори вратата и с жест го покани вътре. Изобщо не й хрумна, че нарушава една от заповедите на Слейд да не разговаря с Дейвид насаме. Но дори да се беше досетила, пак нямаше да постъпи по-различно. — Ако е имало някакви проблеми вчера, трябва да знам.

— Не… — Очите му се спряха на леглото, в което очевидно никой не беше спал. Гласът му стана по-напрегнат. — Нищо, за което да се тревожиш. Явно си имаш достатъчно занимания.

— Не ставай саркастичен, Дейвид. Не ти подхожда. — Махна кърпата от косата си и я захвърли. — Ако имаш да ми кажеш нещо, казвай направо. — Хвана един гребен и започна да го прокарва през косата си.

— Знаеш ли какво правиш? — заекна той.

Ръката на Джесика спря насред движението. Вдигна бавно гребена и го остави обратно върху тоалетката. Зърна се за момент в огледалото — пребледняла, със сенки под очите, мокра и облечена с намачканата риза на Слейд.

— Бъди по-конкретен.

— Спиш с писателя. — Побутна очилата си и се приближи към нея.

— И какво, ако спя? — гневно възрази тя. — Какво имаш против?

— Какво знаеш за него? — запита Дейвид с такава неочаквана разгорещеност, че тя онемя. — Появи се неизвестно откъде, вероятно без пукната пара в джоба си. Тук е хубаво местенце — голяма къща, безплатна храна, достъпна жена.

— Внимавай, Дейвид — сопна му тя, когато гневните й очи срещнаха неговите.

— Откъде знаеш, че не е просто използвач? Два милиона долара са дяволски добра примамка.

Гневът избледня пред болката.

— И, естествено, какво друго би могло да го интересува, освен парите ми.

Когато понечи да се отдалечи, той я хвана за раменете.

— Стига, Джеси. — Погледът зад очилата омекна. — Знаеш, че нямах предвид това. Но той е непознат, а ти си… ами просто си много доверчива.

— Такава ли съм, Дейвид? — Преглътна неочаквано бликналите сълзи, докато се взираше в добре познатото лице. — Сгрешила си съм, като съм се доверила?

— Не искам да страдаш. — Стисна лекичко раменете й, преди да я пусне. — Знаеш, че те обичам. — Признанието сякаш го караше да изпитва неудобство. Сви рамене и пъхна ръце в джобовете си. — И дявол да го вземе, Джеси, сигурно знаеш, че Майкъл е луд по теб. От години е влюбен в теб.

— Но аз не съм влюбена в него — тихо изрече тя. — Влюбена съм в Слейд.

— Влюбена си в него? Боже, Джеси, та ти едва познаваш този тип!

Глупавото му възклицание я накара да се изсмее леко, докато прокарваше ръка през косите си.

— О, Дейвид, познавам го по-добре, отколкото си мислиш.

— Виж, дай да се разровя малко за него, да разбера дали не…

— Не! — прекъсна го бързо Джесика. — Не, Дейвид, няма да позволя такова нещо. Слейд си е моя работа.

— Същото беше и с онова нищожество от Медисън Авеню, което те завлече с десет хилядарки — измърмори той. Джесика се извърна и закри лицето си с ръце. Смешно е, помисли си тя. Би трябвало да се засмее. Двама от най-важните хора в живота й взаимно я предупреждават един за друг. — Ей, Джесика, съжалявам — потупа я неловко по косата Дейвид. — Не трябваше да казвам тази глупост. Няма да ти се меся, само… само бъди внимателна, става ли? — Пристъпваше от крак на крак, учуден от внезапния й изблик на чувства. — Нали сега няма да се разплачеш, или нещо такова, а?

— Не. — Думите му предизвикаха лек смях. Звучаха подозрително, както когато беше на дванайсет години и тя се прибираше вкъщи след скарване с поредния си приятел. Приятелското чувство отново се върна, загърбвайки всичко останало. — Дейвид… — Джесика се обърна към него, постави ръце на раменете му и отправи поглед през лещите на очилата дълбоко в очите му. — Ако имаш неприятности, ако си се забъркал здравата в нещо и си допуснал грешка, и то голяма грешка, ще ми кажеш ли?

Очите му леко се присвиха, но не можеше да разбере дали от любопитство, или от угризения.

— Не знам. Предполагам, че ще зависи.

— Няма значение какво си направил, Дейвид, винаги ще бъда на твоя страна.

Тонът й беше прекалено сериозен. Той сви неспокойно рамене и се опита да обърне нещата на шега.

— Ще гледам да ти го напомня следващия път, когато ми се нахвърлиш, защото съм допуснал грешка в счетоводството. Джеси, наистина не изглеждаш добре. Трябва да си помислиш дали да не заминеш за няколко дни.

— Ще се оправя. — И за да не му даде възможност да възрази, продължи бързо. — Но ще си помисля.

— Добре. Трябва да вървя, казах на Майкъл, че днес аз ще отворя. — Целуна я бързо по бузата. — Съжалявам, ако съм бил прекалено строг. Но все пак мисля… — Отново помръдна колебливо рамене. — Е, всеки постъпва според разбиранията си.

— Да — прошепна тя, загледана как се отдалечава към вратата. — Да, така е. Дейвид… ако ти или Майкъл имате нужда от пари…

— Повишение ли ще получим? — запита с бърза усмивка, вече уловил дръжката.

Усмихна се пресилено и отново взе гребена.

— Ще видим, когато се върна на работа.

— Побързай — отвърна той и я остави сама.

Джесика се загледа в затворената врата, после в гребена в ръката си. Във внезапен пристъп на ярост тя го запрати в другия край на стаята. Гледай само какви ги върши! Подпитваше го почти с надежда, че ще й се изповяда, за да може всичко това най-после да приключи. Беше го наблюдавала, беше търсила някакъв знак за вина. А няма да може да се възпре да не направи същото и с Майкъл. Собствената й липса на доверие я ужаси.

Отпусна се на табуретката пред огледалото и се вгледа в отражението си. Не е справедливо да се чувства така — отчуждена от двамата мъже, които смяташе за най-близки. Да дебне за някакъв знак, да ги чака да допуснат грешка. Още по-лошо, помисли си тя. По-лошото е, че иска да допуснат грешка, за да може да приключи с дебненето и чакането.

Взираше се продължително и строго в огледалото. Косата й беше мокра и разбъркана около неестествено бледото лице. Бледността допълнително подчертаваше сенките под очите й. Изглеждаше немощна, вече полусъсипана. Това може да бъде поправено с няколко елементарни трика. Изправи гръб и се зае да нанася грим върху сенките. Ако й е останала само илюзия за сила, ще се възползва от нея възможно най-добре.

Когато телефонът в другия край на стаята иззвъня, тя подскочи и събори малка вазичка от китайски порцелан. Загледа се безпомощно в натрошените парчета, които никога повече няма да могат да бъдат съединени.

Бетси вдигна телефона точно когато Слейд измина последното стъпало.

— Да, тук е. Може ли да попитам кой го търси? — Спря Слейд с многозначителен поглед, докато му подаваше слушалката. — Госпожа Слейдърман — съобщи важно.

Той леко се намръщи и я пое.

— Мамо? — Бетси само изсумтя и се отдалечи. — Защо ми се обаждаш тук? Знаеш, че съм по работа. Някакъв проблем ли има? — запита, докато раздразнението му преминаваше в тревога. — Джанис добре ли е?

— Никакви проблеми и Джанис е добре — вметна майка му в мига, в който й позволи да проговори. — Ти как си?

Раздразнението бързо го завладя отново.

— Мамо, знаеш, че не трябва да ми се обаждаш, когато изпълнявам задача, освен ако не е нещо важно. Ако водопроводът пак се е развалил, просто се обади на домоуправителя.

— За това и сама бих могла да се сетя — отбеляза госпожа Слейдърман.

— Виж, след два-три дни сигурно ще се прибера. Просто задръж каквото е, докато се върна.

— Добре — отвърна кротко тя. — Но ми беше казал да ти съобщя, ако получа някакви новини от агента ти. Ще говорим, когато се прибереш у дома. Довиждане, Слейд…

— Чакай малко! — Въздъхна нетърпеливо и премести телефона в другата си ръка. — Нямаше нужда да ми се обаждаш, за да ми предадеш поредния отказ.

— Не — съгласи се тя. — Но реших, че може би трябва да ти се обадя при положителен отговор.

Понечи да каже нещо, после се спря. Големите очаквания водят единствено до разочарование.

— На новия къс разказ за „Мирър“?

— Ами, спомена и нещо такова… — Известно време остави изречението недовършено, докато Слейд беше готов да се разкрещи насреща й. — Но беше толкова развълнуван от продажбата на романа, че не можах да схвана всичко.

Слейд усети как кръвта започва да пулсира в ушите му.

— Кой роман?

— Твоят роман, идиот такъв! — отвърна тя със смях. — „Втора възможност“ от Джеймс Слейдърман, който предстои да бъде публикуван наскоро от „Фулбрайт енд къмпани“.

Чувствата препускаха твърде неудържимо през него. Опря чело на телефонния апарат и затвори очи. През целия си живот бе очаквал този момент, а сега, изглежда, целият му организъм не беше готов да го приеме. Опита се да проговори, установи, че гърлото му е блокирало и се прокашля.

— Сигурна ли си?

— Дали съм сигурна? — измърмори тя. — Слейд, да не мислиш, че не разбирам английски, пък макар и да е превзетият език на някакъв си литературен агент? Каза, че работят по договора и ще се свърже с теб за подробностите. Разни работи за права за филмиране, права за сериали и всякакви други цифри и клаузи. Разбира се — добави тя, след като синът й остана мълчалив, — всичко зависи от теб. Ако не желаеш аванса от петдесет хиляди… — Почака, после въздъхна майчински. — Винаги си бил от тихите, Слейд, но е смешно. Не трябва ли един мъж да каже нещо, когато най-накрая постигне онова, което винаги е желал?

Винаги е желал, помисли си той замаяно. Разбира се, че тя е знаела. Как изобщо е могъл да се залъгва с мисълта, че е успявал да го прикрива от нея. Парите все още не бяха проникнали в съзнанието му. Продължаваше да чува магическата думичка „публикуван“.

— Не мога да мисля — каза най-после.

— Ами, когато можеш, постегни този, над който работиш в момента. Искат да го видят. Изглежда, си мислят, че са хванали лъва за опашката. Слейд… Чудя се дали съм ти казвала достатъчно често, че се гордея с теб.

— Да — въздъхна тежко той. — Казвала си ми. Благодаря!

Смехът й прозвуча топло в ухото му.

— Точно така, скъпи, запази думите си за романите. Сега имам да провеждам стотина телефонни разговора. Обичам да се хваля. Поздравления!

— Благодаря — отвърна той, все още неспособен да реагира адекватно. — Мамо…

— Да?

— Купи ново пиано.

— Довиждане, Слейд — засмя се тя.

Почти цяла минута остана заслушан в телефонния сигнал.

— Извинете, господин Слейдърман, ще желаете ли да закусите сега?

Слейд объркано се извърна и се вгледа в Бетси. Беше застанала зад него — малки черни очички, сбръчкана кожа и посивяла коса върху късите, яки крака. Миришеше леко на сребърен полдо и лавандулова трева. Усмивката, която й отправи, я накара да отстъпи предпазливо назад. Изглеждаше малко налудничава.

— Каква красавица си, Бетси!

Тя отстъпи още една крачка.

— Сър?

— Абсолютна красавица. — Вдигна я и я завъртя бързо около себе си, после я целуна право в устата. Бетси успя да нададе сподавен вик. Устните й потрепнаха за първи път от десет години.

— Пуснете ме долу и се дръжте прилично — заповяда му тя, като заложи на достойнството си.

— Бетси, луд съм по теб.

— Луд за връзване — поправи го тя, отказвайки да се поддаде на очарованието в блесналия му поглед. — Съвсем типично за един писател да смуче бренди още преди закуска. Пуснете ме долу и ще ви направя едно хубаво черно кафе.

— Аз съм писател — заяви й той с някакво учудване в гласа.

— Да, наистина — сговорчиво потвърди тя. — Пуснете ме сега като добро момче.

Джесика спря по средата на стълбите и ги изгледа в недоумение. Слейд ли е това, ухилен до уши и вдигнал икономката й на един метър от земята? После направо зяпна от учудване, когато той залепи нова целувка върху здраво стиснатите й устни.

— Слейд?

Без да изпуска Бетси от ръцете си, той се извърна. Мина й през ума, че за първи път го вижда напълно щастлив.

— Ти си следващата — обяви той и пусна Бетси на земята.

— Пиян е — заяви Бетси на Джесика с красноречиво кимване. — Преди закуска.

— Публикуван — поправи я Слейд, докато смъкваше Джесика от стълбите. — Преди закуска. — Устните му се притиснаха в нейните, преди да успее да проговори. Долови как чувството извира от него на талази — силно и чисто, без задръжки и задни помисли. Радостта се предаде и на нея и тя се разсмя.

— Публикуван? Романът ти? Кога? Как?

— Да! Да! — Целуна я още веднъж, преди да започне да отговаря на всеки от въпросите й. — Току-що ми се обадиха. „Фулбрайт енд къмпани“ са приели ръкописа ми и искат да видят този, над който работя сега. — Нещо се промени в погледа му, докато я привличаше обратно към себе си. Джесика го зърна само за миг. Появяваха се и първите признаци на осъзнаване на случилото се. — Мога да разполагам с живота си — прошепна той. — Най-после мога да разполагам.

— О, Слейд! — Джесика се притисна в него в желанието си да сподели момента. — Толкова се радвам за теб! — Повдигна глава и улови лицето му в двете си ръце. — Това е само началото. Сега вече нищо не може да те спре, усещам го. Бетси, трябва ни шампанско — заяви тя и отново обви ръце около врата на Слейд.

— В девет сутринта? — Във въпроса затрептя справедливо възмущение.

— Трябва ни шампанско в девет точно тази сутрин — каза й Джесика. — В салона, веднага! Празнуваме.

Бетси се понесе по коридора, като цъкаше шумно с език. Писателите, каза си тя, не са по-добра стока от артистите. И всички знаят какъв живот водят! И все пак той е очарователен дявол. Позволи си едно не особено достойно ухилване и едва тогава влезе в кухнята, за да докладва новите събития на готвачката.

— Ела вътре! — нареди Джесика. — Разкажи ми всичко!

— Това е всичко — отвърна Слейд, докато го теглеше към салона. — Искат книгата, това е най-важното. Ще трябва да разбера подробностите от агента си. — Цифрата петдесет хиляди най-после проникна в съзнанието му. — Ще получа аванс — добави и се изсмя късо. — Достатъчно, за да изкарам, докато продам и втората.

— Няма да е необходимо много време — прочетох я, нали помниш? — С внезапен прилив на сила тя го сграбчи за ръката. — Какъв филм ще стане само! Помисли си, Слейд, можеш да напишеш сценария. Ще трябва да внимаваме с филмовите права, да сме сигурни, че няма да подпишеш нещо, което не трябва. Или пък минисериал — реши тя. — Да, това е по-добре, после можеш да…

— Мислила ли си някога да се откажеш от антиките и да отвориш агенция!

— Договарянето си е договаряне — отвърна тя, после се усмихна. — А и аз съм човек на изкуството.

Бетси се появи понесла подноса с изписано на лицето й неодобрение.

— Ще желаете ли още нещо, мис Уинзлоу?

Когато икономката използваше това официално обръщение, Джесика разбираше, че е минала границата.

— Не, нищо, благодаря, Бетси. — Изчака икономката да излезе и едва тогава хвърли лукав поглед към Слейд.

— Вината е изцяло твоя — осведоми го тя. — Сега цял ден ще се разхожда любезна и с многострадална физиономия, понеже си я задявал, а аз ти правя компания в покварата, като пия шампанско преди закуска.

— Можем да я поканим да изпие една чаша — предложи той, докато отстраняваше тапата.

— Сериозно искаш да ми създадеш неприятности. — Когато тапата изпука, Джесика поднесе и двете чаши. — За изписването на името Джеймс Слейдърман на един от онези фишове в библиотеката ми! — заяви тя.

Слейд се разсмя и чукна ръба на своята чаша в нейната.

— Ще получиш първия екземпляр — обеща й той и бързо изпразни съдържанието в чашата.

— Как се чувстваш, Слейд? — попита го Джесика, докато го наблюдаваше как отново си сипва шампанско. — Как се чувстваш в действителност?

Той се загледа в мехурчетата, сякаш търсеше думите.

— Свободен — изрече тихо. — Чувствам се свободен. — Поклати глава и тръгна да се разхожда из стаята. — След всичките тези години, през които правех каквото трябва, сега имам възможност да правя каквото искам. Парите означават просто, че през това време няма да гладувам, дори и след като платя таксата за последната година в колежа. Но сега вратата е отворена. Отворена е — повтори той — и мога да мина през нея.

Джесика навлажни устни и преглътна.

— Ще напуснеш ли полицията?

— Смятах да го направя догодина. — Заигра се с фитила на една свещ върху пианото. Някакво безпокойство се промъкваше през другите усещания — безпокойство, което не си беше позволявал да признае преди това. — Това означава, че може да стане и по-рано — много по-рано. Ще бъда цивилен.

Джесика си помисли за оръжието, което вероятно криеше някъде горе в стаята си. Почувства, че отново я обзема тревога.

— Предполагам, че ще отнеме известно време, докато свикнеш.

— Ще се справя.

— Ще… напуснеш ли веднага?

— Няма нужда да чакам — замисли се той. — Разполагам с достатъчно средства да изкарам, докато се подпише договорът. Ще ми трябва време, ако ще искат поправки. А и трябва да довърша този роман и още един, който ми се върти в главата. Чудя се какво ли ще бъде да пиша по цял ден.

— Точно това ще правиш — тихо изрече тя.

— Веднага щом се приключи, ще разбера.

— Да се приключи? — Очите й се впериха в него, но той не я гледаше. — Оставаш ли?

— Какво? — той разсеяно погледна към нея. Изразът на лицето й го накара да се намръщи леко. — Какво каза?

— Помислих си, че ще прехвърлиш задачата на някой друг. — Джесика посегна да налее шампанско в чашата, която и без това беше пълна. — Сигурно ще искаш да се върнеш незабавно в Ню Йорк.

Слейд остави чашата си с преднамерена предпазливост.

— Не оставям нещата, преди да съм ги завършил.

— Да. — Постави бутилката обратно. — Да, естествено, че няма.

— Мислиш, че ще си тръгна и ще те оставя?

Сърдитата нотка в гласа му я накара да отпие бързо от шампанското.

— Мисля — изрече бавно, — че когато някой е на път да получи онова, за което се е трудил, което дълго е очаквал, той не бива да рискува.

Приближи се до нея, взе чашата от ръцете й и я остави до полупразната бутилка.

— Мисля, че трябва да си затваряш устата. — Когато понечи да каже още нещо, той улови лицето й със силните си ръце. — Сериозно ти говоря, Джес.

— Глупаво е да оставаш, след като имаш избор — заекна тя.

Очите му се присвиха гневно, преди да притисне устни в нейните за кратка и силна целувка.

— Глупаво е да мислиш, че имам избор.

— Но е така — поправи го вече поуспокоена Джесика. — Веднъж ти казах, че винаги имаме избор.

— Добре — кимна Слейд, без нито за миг да откъсва очи от нейните. — Само кажи и още днес ще замина за Ню Йорк… ако дойдеш с мен — допълни, когато тя понечи да заговори. Отговорът й бе бързо, решително тръсване на главата. — Тогава оставаме заедно до приключването.

Джесика се сгуши в обятията му. Желанието й той да остане бе също толкова силно, колкото и желанието й да замине. Засега, ще мисли само за утрешния ден.

— Само запомни, че съм ти дала възможност. Друга няма да получиш. — Отметна глава назад и му се усмихна. — Един ден ще ти го припомня. Оставаме заедно.

Той отново кимна, без да забелязва, че е съкратила думите му.

— О кей, дай да видим нещо за закуска към шампанското, преди Бетси окончателно да те е отписала.