Маги Дейвис
Кристално сърце (7)

7

Църковните камбани почнаха да бият. Нийл скочи от леглото и посегна към меча. Уолтър изруга сънено, когато видя, че топлата завивка е паднала на пода.

— Ставай! — изрева Нийл. — Не чуваш ли данданията? Нещо не е наред…

Навън по улицата минаха в галоп неколцина рицари. В помещението под тях, в което спяха рицари, се чуха високи викове и псувни. Събудените толкова грубо очевидно също не можеха да намерят с какво да си светнат. Някой изтича нагоре по стълбата и извика, че крепостта гори. Джосрън, оръженосецът на Нийл, се втурна в стаята. Уолтър успя най-сетне да намери една свещ. Нийл беше седнал на леглото и си обуваше панталона. Из улиците тичаха ужасени граждани.

— Уолтър, по дяволите, къде са ми доспехите?

Влязоха няколко рицари, готови да изпълнят всяка заповед. Нийл ги отпрати ядосано да слязат пак долу. Уолтър ги последва. Като се изключи меча, беше съвсем гол.

Джосрън нагласи доспехите на Нийл.

— По дяволите, някой ще ми каже ли какво става?

— Човек от охраната на крепостта е сега долу… ранен е… а ето го и него…

Комендантът на крепостната стража се спъна, но успя да влезе. Лицето и ръцете му кървяха.

— Милорд… — изпелтечи той задъхан. — Готселм и другите се опитват да бранят крепостта. Хелпо и Тиоболд са мъртви. Успях да се спася, защото преплувах смърдящия ров под крепостта…

Нийл посегна гневно към меча. Раненият откъсна парче от ленената покривка, притисна го към раната се и се опита да спре по този начин кръвта.

— Те подпалиха новата порта… — изхриптя той. Уелсците бяха. Онзи проклетник Кадуоладър…

Нийл слезе бързо по стълбата и Уолтър му каза, че е пратил няколко рицари да разберат какво се е случило на пътя за крепостта.

В двора пръхтяха конете, които рицарите се опитваха да оседлаят. Улиците бяха пълни с хора, които гледаха към пламтящата крепост.

Уолтър доведе коня на Нийл. Ноздрите на животното трепереха в предчувствие на предстоящото сражение.

— Уолтър, по дяволите, да не искаш да се биеш гол — навика го Нийл.

— Май че ще стане точно така — ухили се Уолтър и си проправи път, за да яхне коня си.

Нийл се метна в седлото и пое знамето с герба на Морлекс, което му подаде един слуга.

— След мен! — изрева той и препусна през портата. Развълнуваната тълпа отстъпи, за да стори път на колоната рицари.

Доспехите им блестяха на лунната светлина. След няколко улици към тях се присъединиха още. Близо до гробището един рицар падна от коня с пронизани гърди.

Нийл извика на Уолтър да внимава, накара коня си да прескочи стената на гробището и подгони между гробовете изникналият изведнъж пред него уелски стрелец с лък. Препускаше със силно наведено напред тяло и въртеше меча. Когато и Уолтър се появи насред гробището, стрелците отстъпиха назад и избягаха през оградата.

Нийл спря коня и погледна подир нисичките облечени с кожи мъже.

— По дяволите, добре са го замислили — каза той.

— Това е работа на Кадоуладър. Иска да ви сплаши.

— Ще му се наложи да се откаже — засмя се мрачно Нийл.

Двамата мъже се върнаха заедно на пътя. Гасконците препускаха към пътя покрай реката. Бойният им вик се чуваше отдалеч. На каменния мост ги причакваха няколко от рицарите на принц Кадуоладър.

Когато Нийл и Уолтър стигнаха до полесражението, уелсците тъкмо се опитваха да наблъскат гасконците в реката. Зад тях гореше вече наполовина възстановената крепост.

Щом зърнаха предводителя си да препуска смело на огромния си боен кон между враговете, хората на Нийл нададоха викове на дива радост. След кратка схватка те чуха звуците на рог и уелсците се заизмъкваха върху ниските си планински понита, за да се скрият час по-скоро в гората. Сякаш земята ги погълна, толкова бързо изчезнаха. Гасконците пришпориха едрите си коне и се втурнаха да ги преследват.

Нийл дръпна юздите. Неколцина от неговите хора почнаха да се грижат за ранените. Два коня лежаха, обърнали очи, на земята и очакваха смъртта си.

Джосрън дотича и той.

— Ранен ли си? — попита го Нийл.

Оръженосецът му поклати глава. Към тях препусна и Уолтър. Дългата му коса се сребрееше на лунната светлина и като се изключи развяващото се подире му наметало, той си беше чисто гол.

— Господи! — възкликна Нийл и се втренчи в него.

Едва тогава разбра, че в бързината и той беше забравил да си обуе ботушите. Избърса лъсналото си от пот лице. Сражението беше наистина кратко, но уелсците ги бяха подредили добре.

Гасконците са събраха около него, хилеха се и говореха нещо, което той не разбираше.

— Знаете ли как ви наричат? — попита със смях Уолтър. — Дяволът с непобедимия меч! Тъкмо това казаха току-що.

— Наистина ли?

Нийл се смъкна внимателно от седлото, защото кракът пак ужасно го болеше. Гасконците го тупаха по раменете и се смееха.

Бог ни е пратил истински герой. Вие се биете като гасконец!

— Като се има предвид впечатлението, което сте направил на тая тайфа, може би няма да ни се наложи да си плащаме борчовете — каза тихо Уолтър.

Крепостната стража тъкмо прехвърляше дъски през рова, защото новият подвижен мост беше станал жертва на пламъците, а голямата дървена порта висеше нацепена и крива на пантите си.

Нийл избалансира с боси крака по дъските до отвъдната страна на рова, последван от Джосрън и Уолтър. Готселм ги очакваше там с шепа рицари с почернели от саждите доспехи. Началникът на стражата мина пръв в онзи край на двора, където огънят не беше нанесъл чак толкова големи щети, като се изключи покривът на старата кула.

— Обстрелваха ни с горящи стрели, милорд — обясни Готселм. — Хелпо и Тиоболд бяха убити, докато черпеха вода от рова, за да гасят огъня.

Нийл кимна и се прекръсти. Въздухът миришеше на овъглено дърво. Повече пожари бяха угасени. Двама рицари мъкнеха кофи с вода, за да угасят и последните.

Нийл ги наблюдаваше. Нападението беше замислено, за да дискредитират него и хората му. Но следвайки неговия пример, гасконците се биха като дяволи. Сега всичко трябваше да бъде подхванато отново — възстановяването, намирането на работна ръка. Щеше да му се наложи да подкара селяните с камшици, за да се върнат тук и подновят работата си. Освен това му трябваха и каменари от Чърк. Трябваше и да подслони всичките си воини в крепостта, да остане и той, за да покаже на уелсците, че второ нападение няма да е толкова успешно.

Той се почеса замислено по брадичката. Ако поиска отново от гражданите пари, може да предизвика бунт. На него държаха истински само кръвожадните гасконци. Но колко ли време щяха да останат лоялни, ако не им плати?

— Това пък какво е? — попита той и ритна един куп дъски.

— Те са за подиума, сър — обясни му Готселм. — Озмър брани яростно празника.

— Но защо, по дяволите? За какво им е дотрябвал този подиум?

Старжите го изгледаха смаяно.

— Нима не знаете? Нали утре вие ще трябва да сте седнал на него, когато процесията стигне до тук.

— Шествието ли? — Господи, съвсем беше забравил за проклетия празник. Въпреки щетите, нанесени от уелсците, утре гражданите на неговия град щяха да се качат тук, за да положат клетва и да му кажат с даровете си „добре дошъл“.

 

Беше почнало да ръми, нещо обичайно през май по тези места. Онези членове на гилдиите, които бяха забравили да покрият за всеки случай каруците си, сега тичаха откъм временния лагер на ливадата, псуваха и бързаха, сънени, да го направят на светлината на факлите.

Дъждецът спря на зазоряване. Слънцето изгряваше бавно на облачното небе. Добро знамение, твърдяха местните жители. Днешният ден щял да е топъл.

Градът се изпълваше постепенно с хора. Магнус, според обичая на златарите, носеше тънка сребротъкана копринена риза и зелена кадифена барета с дълго бяло перо. Емелин го гледаше с възхита. Въпреки това не й допадаше желанието му да участва в шествието заедно с чираците на месаря и на бояджията.

— Майко, моля ти се! Пусни ме. Другите все ми се подиграват, задето яздя до тебе… като бебе!

— Не, сине. Вече ти казах, че не може и дума да става. Ти не помниш, защото беше малък, но преди няколко години месарите се сбиха и дори преобърнаха няколко каруци. Такъв срам!

Едно конярче й доведе коня и й помогна да го яхне. В задния двор слугите стояха, облечени в най-хубавите си дрехи, и чакаха.

— Торъл — каза тя тихо, — погрижи се момичетата да са със забрадки. Не искам да чувам, че чуждестранните рицари ги мислят едва ли не за проститутки.

Магнус я последва нацупен и двамата излязоха на улицата.

— Налага ли се да правиш такава физиономия? — възкликна Емелин. — Добре де, разрешавам ти да яздиш зад Еймърик-старши. Така поне ще зная къде си.

Ковачът си проправяше бързо път през тълпата, за да дойде при тях. Комедиантите от каруцата на хлебаря бяха бесни, защото тази година щяха да получат само два чувала хляб. Заканваха се да не участват в шествието, защото се бояха от гнева на зрителите, когато хлябът свърши.

Емелин въздъхна. Можеше да разбере комедиантите. Но какво ли беше сторил Улфър с парите, които му беше дала, за да купи брашно и сланина?

До нея дотича един от тъкачите.

— Не е бивало да давате парите на хлебаря — каза той с упрек. — Много по-добре щеше да е, ако вие бяхте купили хляба в Чърк. Няма да се учудя, ако възникнат трудности… нали знаете колко невъздържани стават селяните, когато решат, че са ги минали.

Емелин отново въздъхна. Овчарите, секачите и въглищарите наистина бяха доста диви момчета, но за щастие се появяваха само на празнични дни в града.

Такъв ден беше и днес и те бяха дошли до един. За пръв път след края на войната се бяха събрали толкова много хора, не само заради процесията, но най-вече за да видят новия господар. Каруците стояха плътно една до друга на ливадата, воловете ревяха, от глад или от нетърпение.

— Добре, че сте тук, госпожо Емелин — извика развълнувана жената на хлебаря. — Сигурна съм, че ще оправите всичко. Твърденията на комедиантите са нагла лъжа. До снощи тук имаше предостатъчно чували с хляб. Видях със собствените си очи как ги товареха на каруцата.

Емелин се спеши и поведе коня си за юздата, запътена към ухилените комедианти. Веднага разбра, че са пили. Двама от тях бяха още много млади, третият беше с брада. Стори й се някак познат. Можеше да се закълне, че е същият момък, който игра преди години Христос и така се беше напил, че не можа една дума да изрече като хората.

— Хляб? — измърмори той и впери нагъл поглед в Емелин.

— Защо трябва да се тревожим? Нали имаме чудесни пастети, ще си хапваме от тях…

Жената на хлебаря едва не се задави от яд и трябваше дълго да кашля.

Емелин не се боеше от пияници.

— Нашият господар е много строг и не знае милост — каза тя. — Готов ли сте да играете ролята на еднорък човек?

Младежите наскачаха от каруцата и офейкаха. Всяко дете знаеше какво е наказанието за кражба. Една жена излезе напред, сложила ръце на хълбоците.

— Чувалите са долу при реката — призна си плачливо тя. — Искахме да се запасим малко и…

— Глупости! Искали сте да продадете хляба — каза Еймърик.

— Не е да не знаем колко крадливи са тия комедианти.

Емелин прехапа устна. Как да оправи нещата? Ако натири комедиантите да вървят по дяволите, хлебарят никога няма да й прости, защото неговото представление щеше да пропадне.

— Станете! — извика тя на брадатия, който изпълни с мъка заповедта и я погледна глупаво. — Съветвам ви този път да изиграете с подобаваща сериозност ролята на Христос, в противен случай ще осведомя новия ни господар, че сте не само крадец, но и безбожник, който се е осмелил да открадне светия хляб на гилдията на хлебарите.

— О, моля ви, не го правете, госпожо — завайка се жената. — Одо ще си изпълни добре ролята, кълна ви се. Няма да даде повод за оплаквания.

Одо явно беше проумял заплахата, защото се залови ревностно да оправи завесите на сцената, да събере дървените риби и да викне на младежите да се върнат.

Емелин го наблюдава известно време, а после нареди на Еймърик да язди заедно с хлебарите и да ги държи под око, за да не направят още някоя глупост.

Каруците потеглиха бавно. Селяните удряха животните с къси дъбови цепеници, които често използваха и като оръжие. Най-хубава беше несъмнено каруцата на винаря. Отец Уилбърт, старият глух свещеник, водеше шествието. Той носеше разкошна везана хоругва, която се пазеше обикновено в църквата. Следваше го един по-млад свещеник, когото никой в града не можеше да понася. Музикантите засвириха и една жена запя хубава песен. Млада двойка беше повела няколко кучета, които подскачаха на задни крака. Малки момчета тичаха подир каруците и изпълняваха лесни акробатични номера. Френските рицари на новия господар яздеха в пълно бойно въоръжение конете си и не откъсваха святкащи черни очи от селските девойчета.

От двете страни на пътя бяха застанали по-бедните хора, често облечени само с дълги и груби ризи, те паднаха на колене, когато каруците почнаха да минават край тях. Жалкият им вид накара Емелин да си помисли за мнимия Христос, който се беше опитал да открадне чувалите с хляб. Радваше се, че е помолила Еймърик да го държи под око.

Междувременно слънцето вече топлеше. На пазарския площад беше първата спирка на процесията. Тълпата напираше, за да види чудотворното умножаване на рибата и хляба.

Емелин свали наметалото и го сложи пред себе си на седлото. Дървената кутийка с подаръка, който тя щеше да поднесе на новия господар от името на гилдията на златарите, беше прикрепила към колана си. По време на ездата можеше да я усеща с бедрото си. Гражданите се трупаха около каруците, за да видят представените библейски предания. Емелин, която търсеше с очи Магнус, видя сериозните представители на гилдията на тъкачите с техните семейства, хубавия тепавичар, който се опитваше напрегнато да привлече погледа й. Трима рицари се качиха с издут от виното мех на една каруца със сено, на която бяха насядали селски момичета. Банда чирачета тичаха в индийска нишка с върбови клонки в ръце. От Магнус нямаше и следа.

Ако се съди по височината на слънцето, беше още доста рано. След малко шествието щеше да спре пред църквата, в която старият отец Уилбърт щеше да отслужи литургията.

Емелин си пожелаваше тайничко този ден да е вече минал. Изведнъж зърна сина си, който, изглежда, беше загубил новата си барета и се беше присъединил с понито си към тумба чирачета.

Само почакай, момченце, каза си тя, обърна коня си и препусна към него.

Когато църковните камбани известиха, че е обед, процесията беше вече на пътя за крепостта. На каруцата на винаря виното се беше свършило и онези, които искаха да продължат да пият, изчезнаха в кръчмата. Отец Уилбърт се покатери на една от каруците със сено, защото го боляха краката. Мястото му зае новият млад свещеник с почерняло от слънцето лице.

Въпреки отчаяните протести на момчето Емелин водеше понито му за юздата и двамата се наредиха зад седларя и неговите чираци, които се сменяха да носят подаръка. Майстор Авенант носеше топа син вълнен плат, предназначен за ново наметало на господаря. След като минаха през моста, Емелин слезе от коня и накара сина си да продължи до нея пеша.

Младият свещеник с хоругвата беше почти стигнал до подиума, издигнат пред крепостния ров. На него седеше господарят на Морлекс, заобиколен от рицарите си с лъснати до блясък доспехи.

Облак прах съпровождаше теглените от волове каруци. Емелин свали от косата си зеления копринен воал и го изтърси. Устните й бяха пресъхнали и тя се потеше. Ако се съди по зачервените им лица, изглежда и другите граждани не бяха по-добре.

Тя пъхна автоматично воала в колана си. Докато тъкачите полагаха клетва, Емелин се опита да хвърли поглед към новия господар на Морлекс. Днес той не носеше шлем, косата му беше прилепнала към главата. Лицето му беше станало тъмночервено. Тя видя как той мърда устни и явно казва нещо на Авенант, хванал ръцете му в своите.

После чу как майсторът повтаря тихо клетвата, но очите й бяха приковани към огромните ръце на новия господар. Обзе я странно чувство, но не можеше да назове причината. Изведнъж сякаш разбра, че този мъж там горе ще промени съдбата на всички тук. Също както младият крал Хенри Плантадженет и неговата съпруга Елинор Аквитанска бяха променили съдбата на Англия.

 

Според слуховете Нийл Фицджулиън беше незаконен син на стария граф. Всички жители на град Морлекс се питаха със страх как ли ще управляват този възнаграден от краля герой и неговите френски рицари. Нищо чудно, защото повечето хора тук смятаха ирландците за диви варвари.

Тя се обърна нервно към Магнус, за да му приглади косата и да изтупа прахта от кадифеното му палтенце. Без да я поглежда, той отблъсна нетърпеливо ръката й. В същия миг към тях пристъпи русия великан, когото Емелин познаваше, защото той събираше подаръците, а сега й каза, че е дошъл нейният ред.

— Вие сте златарката, нали? — попита той доста слисан и я огледа замислено от глава до пети.

— Златарите биха искали да поднесат на господаря своя подарък — каза тя и го погледна смело в очите.

Русият се беше втренчил сега в Магнус. Беше му сякаш трудно да откъсне поглед от момчето.

— Какво? Да, да… Мисля, че ще е най-добре да му го дадете лично…

И той се отдалечи, свъсил замислено чело. Тъкачите отстъпиха назад и Нийл Фицджулиън предаде топа плат на един от рицарите си.

Той можеше с пълно основание да бъде наречен едър мъж. Над доспехите носеше бяла вълнена туника, под която се очертаваха широките му рамене.

Емелин побутна леко сина си по гърба, за да го подсети да коленичи. После коленичи до него. Господи, денят беше наистина горещ. Тя подаде със зачервено лице кутията с подаръка си на новия господар на Морлекс.

Учудено установи, че той е по-млад, отколкото бе предположила. Носът му беше дълъг и тесен, устата малко строга, очите — обрамчени с малки бръчици, а леко къдравата тъмночервена коса се спускаше чак до веждите му. Но най-смайващи бяха очите му с цвета на прозрачен кехлибар.

Беше виждала някога такива очи, но в момента не можеше да си спомни къде ли е било.

Видя как ръцете му се вкопчват в облегалките на стола, когато се наведе напред и взе да мести явно гневен поглед от нея към Магнус и обратно.

Емелин чу зад себе си седларя и неговия племенник нещо да си шепнат. Един от рицарите се изкашля, сякаш се надяваше така да изтръгне господаря си от явното му объркване.

— Вие! — изрече той най-сетне с мъка и лицето му сякаш се вкамени, докато продължаваше втренчено да я гледа.

Очите на всички се впериха в новия господар, който се държеше така, сякаш току-що беше видял привидение. Шепотът премина от група на група, чак до последната каруца. Емелин посегна към ръката на сина си.

Но преди да успее да скочи, видя как силната ръка на мъжа с доспехи се стрелна напред и пръстите на огромната му ръка се сключиха около врата й.

— Вещица! — изкрещя новият господар на Морлекс. — Жалка измамница!

Емелин имаше чувството, че ще се задуши.

— От мен е, нали, или ще кажете, че не е? — изрева той.

— Майко! — извика Магнус и се хвърли напред, за да я освободи от ужасната ръка.

Но Емелин вече беше припаднала.