Маги Дейвис
Кристално сърце (20)

20

— Откъде, по дяволите, мога да зная как се е озовал при краля? — избоботи Нийл — Джосрън заведе момчето при мой приятел в Уолингфорд, добър рицар, семеен човек. Там трябваше да направят от него рицар.

Той избута нетърпеливо една слугиня, която искаше да му помогне да си обуе ботушите. В стаята на кулата беше пълно със слуги, които им помагаха да облекат празничните дрехи. Пред вратата се трупаха пратениците на разни велможи и всеки от тях искаше по нещо, но Уолтър и още един рицар успяваха да не ги пуснат да влязат.

— Кралят знае всичко — каза Емелин с пребледнели, треперещи устни. — Той използва сина ми като заложник.

— Какво ви става? — попита навъсено Нийл и седна внимателно на ръба на леглото, за да се обуе сам. — Кралят знае само това, което аз съм му разказал. Случайността ни е събрала и аз чисто и просто съм се оженил за вас. Казах му също, че момчето е копеле и е от мен. От Лестър разбрах, че трябва да платя чудовищна сума, задето съм се оженил за вас без разрешението на краля.

— Копеле, значи, и от вас? Значи така го наричате? — ядоса се Емелин, застанала все още само по ленена риза и трепереща от студ. — Защо не ми позволихте да отида при него? Единственият ми син е само на няколко метра от мен, а аз… аз можех само да го гледам и да стоя безпомощно, когато той си тръгна с дворцовата свита…

Нийл я изгледа намръщено. Целия следобед трябваше да я държи насила до себе си, нали иначе щеше да изтича при момчето и пред очите на кралската двойка да го смъкне от понито и да почне да го милва и целува.

Уолтър влезе да каже, че ливадата е претъпкана с хора и част от кралската свита се е запътила към града. Първенците на Морлекс, които се намираха по случай днешния празник в крепостта, искаха да поговорят с господаря си по този въпрос.

— Господи, аз пък се надявах, че вече са свикнали сами да се пазят. Но кралят обича този хаос наоколо си. Ще видиш, Уолтър, утре заран, за предпочитане в някой нечовешки час, когато още не се е развиделяло, кралят ще се метне без предупреждение на коня и ще препусне да задоволява ловджийската си страст… разбира се, че цялата му свита ще изпадне в ужасна паника… Зная колко е непредвидим, неслучайно сме прекарали толкова години заедно по бойните полета. Признавам, че ми трябваше много време, докато проумея кои са истинските причини за това странно поведение.

Уолтър подаде на господаря си скъп кожен колан с катарама — сребърна вълча глава.

— А кои са? — попита любопитно русият рицар.

— Не можеш ли да се досетиш? Въпреки младостта си Хенри е вече майстор в изкуството да третира първите велможи на Англия и Франция сякаш са глутница ловни псета. Те правят всичко възможно, за да спечелят неговата благосклонност и когато му писне от тях, ги сритва. Виж само Херефорд, Честър, Дьо Лейси, как се свиват, как се унижават в присъствието на краля.

Уолтър приглади с ръка копринената туника на раменете на своя господар, после взе двете златни верижки, които му подаде една камериерка, и ги окачи на врата му.

— И ние не сме по-добри от тях, Уолтър. Така де, какво ще правим тази вечер? Надяваме се да спечелим благоволението на краля, та ровим в калта като свине, които си търсят нещо за ядене. А когато си тръгне, ще сме докарани до просешка тояга, но ще продължаваме да се надяваме, че сме прочели милост в неговите очи.

Той се огледа критично в малкото огледало, което му подаде камериерката. Приглади с две ръце дългата си къдрава коса, после погледна към жена си, която вече си беше облякла роклята.

Тя беше от тъмножълта коприна и с шлейф по последна лондонска дворцова мода. Корсажът беше плътно прилепнал и подчертаваше коравите й гърди и тънката талия. От тесните, но въпреки това женствени бедра се спускаше на дълбоки гънки надолу. Емелин приличаше сега на голямо жълто цвете.

Въпреки придворните обичаи не носеше шапка, а беше сресала хубавата си дълга коса на път и я беше пуснала да пада свободно по раменете. Вплетените в нея нанизи от перли контрастираха красиво с медночервената коса.

Уолтър прошепна нещо на господаря си и Нийл кимна одобрително. Бледото лице на Емелин беше розово и свежо само на бузите, след като камериерките я бяха ощипали няколко пъти. Устните й блестяха благодарение на специална помада и бяха чувствено червени, а сините сенки на клепачите подчертаваха зеленото на котешките й очи. Изглеждаше наистина чудесно.

В този миг Нийл си каза, че навярно й дължи живота си. Не знаеше защо, но тя бе попречила на ония знахари от града да му отрежат крака.

— Кралицата ще ви възприеме като конкурентка, по-добре щеше да е да ви сложим да седнете другаде — забеляза сухо Нийл.

— Да, някъде, където кралят да не може да я види — ухили се Уолтър.

Емелин слушаше разговора на двамата мъже, които си приказваха преспокойно за нея, сякаш я нямаше в стаята.

Тя добре беше забелязала възхитените погледи, с които камериерките се въртяха край съпруга й. Той още беше бос и само по панталон, издут над могъщия му член. Всички го смятаха за хубав мъж, въпреки че всъщност всички обожаваха не него, а Уолтър заради високия му ръст и русата му коса.

На нея самата Нийл Фицджулиън й напомняше каменните нормански рицари, които почиваха с шлемовете и доспехите си в подземието на църквата в Морлекс, стиснали с две ръце мечовете си. Впрочем мислеше така само когато той не изживяваше някой от припадъците си на гняв.

Той никога няма да й прости кражбата на златото, помисли си тя и потрепери. Ужасът, че тази тайна може един ден да види бял свят, й тежеше повече, отколкото искаше. Тежеше й като камък, който сякаш всеки миг можеше да й смаже сърцето.

От мига, в който погледна за пръв път краля в лицето, вече беше сигурна, че Хенри Плантагенет е мъж, който много добре знае какво става наоколо му. Трябваше само да го зърне човек, за да усети могъществото, което излъчваше, и да разбере какви невероятни владетелски способности притежава, докато други на неговата възраст едва успяват да си заслужат първите шпори.

Беше сигурна, че не е заповядал да му доведат нейния син, нито го е взел сега със себе си само от някаква игрива прищявка. Причината беше по-скоро да използва Магнус като един вид заложник, за да разбере истината за човека, който пренася злато, и за предателите, които са му доверили това злато.

Само като си го помислеше, изтръпваше цялата. Как щеше да издържи тази вечер със съзнанието, че кралят може да я изобличи пред всички присъстващи като предателка, допринесла златото да се озове в ръцете на смъртния му враг, уелския принц.

Застраших не само собствения си живот, но и този на съпруга си и на своя син, призна си тя. Заради мен ще трябва и тримата да умрем.

Нийл застана до нея и камериерките се отдръпнаха ухилени. По лицата на слугите личеше, че са много впечатлени от външния вид и на двамата.

— Боже милостиви, ако продължите да правите тази физиономия, хората ще си помислят, че отиваме не на празненство, а на погребение.

— Милорд, такова нещо не бива да казвате дори на шега — обади се Уолтър.

— Ами тогава си направи труда да я накараш да се засмее.

Слугите отвориха пред съпрузите вратата, до която тъкмо беше дотичал Торъл с готвачите.

— Милейди! — извика домоуправителят. — Трябва на всяка цена да говоря с вас. Много е важно. Става дума за елените на граф Херефорд…

Уолтър избута грубо Торъл встрани, а хората му побързаха да отстъпят назад.

Емелин докосна с връхчетата на пръстите си ръката на мъжа си, вдигна с другата ръка полите и шлейфа, за да слезе по тясната виеща се стълба.

Сега си каза, че кралят най-вероятно няма да я изложи тъкмо днес и то пред всички. А тя щеше да намери може би дори възможност да поговори с Магнус, който не подозираше нищо.

Навън беше топло, въпреки че беше късен следобед. Придворните разпоредители полагаха в двора пред голямата зала всички усилия, за да подредят на чакащата опашка важните велможи според техния ранг. Повечето бяха увлечени в интересни разговори и не обръщаха внимание на усилията на разпоредителите. Графовете Честър и Херефорд направо се отказаха да висят тук и тръгнаха да си търсят бира. Кралят се появи със закопчана до половината копринена дреха, цялата на мазни петна. Очевидно губеше търпение празненството най-сетне да почне и избърза да влезе в новата зала, която още миришеше да прясно издялано дърво. Въпреки молбите на разпоредителите всички се заблъскаха, за да го последват.

На духовни сановници и по-маловажни благородници бяха отредени места на втора маса, точно под сложената на подиум маса за краля. Херефорд и Честър се качиха на подиума и седнаха на пейката до Лондонския архиепископ. Музикантите се подредиха в задната част на залата и засвириха, когато кралската двойка седна на предвидените за нея столове с високи облегалки, които не бяха сложени един до друг. Между тях седнаха канцлерът и неговият приятел, граф Солзбъри.

Кралицата носеше зелена рокля и корона, обсипана с рубини, от която прозрачен червен воал се спускаше до раменете й. Тя се наведе напред и извика един трубадур, който веднага се подчини и дори доведе със себе си свой приятел.

Уолтър, който беше заел на почетната маса мястото си зад Нийл, се наведе и му прошепна нещо на ухото.

— Кралицата е в лошо настроение.

Нийл погледна към Хенри. Елинор беше подхванала опасна игра. Кралят беше започнал да пие от сутринта, лицето му беше болезнено зачервено, а клепачите тежко отпуснати.

Двамата трубадури седнаха на два стола пред кралицата и й заразказваха нещо явно доста пикантно, защото звънкият й смях се чуваше в цялата зала.

Подпрял глава на лакът, крал Хенри наблюдаваше жена си. Седналият до него Бекет се опитваше да го въвлече в разговор за Аристотел, но явно единствено Лондонският епископ можеше да бъде заинтригуван от такава тема.

Между масите тичаха слуги и сервираха вино, хляб и сирене. Дьо Лейси, който седеше до Емелин, отбеляза, че хората от Анжу май не се спогаждат с провансалците.

Нийл хвана ръката на жена си, а тя се обърна и го погледна. Уолтър съобщи шепнешком, че кралицата е накарала да издигнат нейните палатки на долната ливада, докато съпругът й се беше разположил извън крепостната стена, както и канцлерът, Лондонският епископ и Кентърберийският архиепископ.

Нийл смръщи чело. Смехът на кралицата звучеше провокиращо. Един от трубадурите беше сложил крак на нейната пейка и сега пееше с поглед, изпълнен с любовна мъка. Тя го слушаше внимателно и тъмните й очи блестяха. С бързината на мълния той сложи нежно ръка върху нейната и пак така бързо я отдръпна. Духовниците на долната маса бяха зяпнали двамата. Другият трубадур побърза да си седне на стола и се залови да настройва инструмента си.

— Боже милостиви! — каза тихичко Нийл, защото видя, че монархът наведе глава като бик, който се готви да нападне.

Торъл се появи с опръскана с кръв престилка, придружен от двама кухненски пажове.

— Милейди, изпратете, за бога, някого в кухнята да ни помогне! — простена той, когато успя най-сетне да привлече вниманието й. — Хората на краля… толкова са много… в този миг Робърсън и Дайс защищават заедно с неколцина стрелци нашето печено.

— Господи, кълна се, че сложих рицари на пост в кухнята, за да предотвратят тъкмо това — каза Уолтър и поклати глава. — Тия чужденци ще ни провалят всичко.

Емелин сигурно щеше да изтича лично в кухнята, ако сметнеше, че това има смисъл. В отношенията си с персонала тя не беше особено авторитетна и слугите често се опитваха да видят в нея жената на златаря, а не господарката на крепостта. Та какво би могла да стори тя срещу нахалните и арогантни лондончани, които и без туй смятаха тукашното население за варварско?

Дьо Лейси напълни нейната и своята чаша с вино.

— Всички много обичат кралицата — каза той. — Даже англичаните я харесват.

— Сър Уолтър, идете, моля ви, в кухнята и се опитайте да сложите там всичко в ред — обърна се Емелин към русия рицар.

Томас Бекет, който напразно се бе опитал да отвлече вниманието на краля, сега седеше мълчалив и въртеше празната си чаша между пръстите. В това време Елинор вече свиреше на лютня и пееше. Някой извика музикантите, които се промъкнаха между масите, застанаха пред кралицата и нейните певци и подхванаха с инструментите си тяхната песен.

— Тя е много талантлива, нали? — продължи дьо Лейси. — Нищо чудно, след като е от такова семейство. Нейният дядо, старият Уилям, беше известен трубадур, изобщо първият, ако се вярва на неговите хвалби. И дори баща й… сигурно е наследила таланта и от двамата. Погледнете само колко й е приятно да е в центъра на вниманието и всички да й се възхищават. И това не е случайно… Луи, кралят на Франция, никога не е крил, че я е обожавал.

Тъй като Емелин не каза нищо, Дьо Лейси веднага млъкна, за да се убеди, че тя поне го слуша.

— Знаете ли, че за нея е трябвало всъщност да се ожени негов по-голям брат? Защо това не е станало? Ами защото клетникът претърпял злополука, както яздил един ден по улиците на Париж… Наистина много глупава случайност. Конят му се подплашил и го хвърлил, защото някакво прасе му се изпречило изведнъж на пътя. По-малкият му брат Луи, който всъщност трябвало да се покалугери, бил измъкнат от манастира, коронясан за крал и оженен за годеницата на брат си.

Емелин кимна. Елинор е била само на четиринайсет, когато се омъжила за симпатичния, възпитан от монасите Луи. Дьо Лейси отпи замислено от чашата си.

— Е, да… тези трубадури и поети! Кралицата ги харесва. Но Хенри предпочита философите и не вдига глава от своите законници и разни други науки… когато не се отдава… как да го кажа… на човешките наслади. Е, да, двамата са наистина много различни. Докато е била женена за Луи, веднъж за малко не се стигнало до скандал. Причина станал трубадурът Маркарбрю. След това дошла и онази история с Бернар дьо Вантадур, син на най-обикновена готвачка. Той не криел страстната си любов към кралицата, тя го вдъхновявала за най-хубавите му и най-любими песни. Е, Хенри Плантадженет проявява много по-малко толерантност от добрия Луи… един божи ден Вантадур просто изчезнал. Дълго време никой не можел да го открие. Сега бил при двора на херцогинята на Нарбон, поне така твърдят.

Емелин свикваше постепенно с начина, по който се дрънкаха клюки за кралицата. Разказът на дьо Лейси й напомни изведнъж за певеца, който беше придружил канцлера при първото му посещение тук, в Морлекс, и я беше помолил да поправи подаръка от неговата възлюбена. Само че как му беше името?

Тъкмо искаше да попита дьо Лейси, когато кралят се наведе изведнъж силно напред и кресна на музикантите. Ядосан, защото те изобщо не реагираха, а продължиха преспокойно да свирят, Хенри ги замери с парче хляб, което не улучи целта си и падна точно пред кралицата.

На горната маса настъпи тишина, защото седналите там бяха видели случилото се. Хенри блъсна с лакът чашата си встрани и тя шумно се преобърна. Той се надигна, като се олюляваше, от стола си и се втренчи в жена си и групата нейни обожатели. Томас Бекет сложи успокояващо ръка върху ръката на монарха, но той ядосано я отблъсна.

Всички очи бяха вперени напред. Всеки знаеше за холеричните припадъци на Хенри, при които той се търкаляше по пода и хапеше застланите рогозки. Кървавочервеното му лице с яростно святкащите очи подсказваха, че е на косъм да загуби самообладание.

В същия миг Емелин зърна управителя на крепостта Торъл, който се появи с неколцина готвачи и чирачета на вратата на залата. Четиримата готвачи носеха на рамене дъска, която много приличаше на откачена врата, върху нея лежеше цял печен елен, заедно с главата, карантията и копитата — беше като жив.

От мястото си не виждаше подробности, защото безброй лакеи сновяха между масите с табли, отрупани с ядене и пиене. Двама рицари от Морлекс пристъпиха напред и надуха фанфарите си.

При този сигнал повечето гости впериха очакващо очи във входа. Торъл, който за щастие беше хвърлил в кухнята мръсната си престилка, сега пристъпваше облечен в черна туника, на чийто колан висеше огромен ключ. Изглеждаше наистина внушително, когато поведе процесията.

Емелин докосна мъжа си по ръката, защото той наблюдаваше краля и изобщо не забеляза появата на Торъл. Нийл махна с ръка на процесията да тръгне.

Готвачите, понесли товара си на височина на раменете, бяха вкопчили пръсти в мазните краища на дъската. От всички страни се чуха викове „браво!“

Печеното беше разположено в средата на дъската, заобиколено от цвекло и кнедли, които имаха, освен всичко друго, и задачата да попречат на соса да потече надолу.

Носачите ускориха крачка, дъската се заклати и горещият сос закапа по пръстите на готвачите. Те забавиха ужасени темпото и се опитаха да хванат с мазни ръце по-здраво дъската, в резултат на което печеното се плъзна още по-напред.

— Продължавайте! — изкомандва домоуправителят. — Вдигнете отпред малко по-нависоко и не се забавяйте. Хайде, по-бързо!

Двамата готвачи, които държаха предната част на дъската, се олюляха под тежестта на печеното, което се беше плъзнало опасно напред, но се опитаха все пак да изпълнят заповедта.

Няколко рицари на граф Норфолк се надигнаха предпазливо от пейката си. И точно в този миг горещият сос премина издигнатата преграда от цвекло и кнедли и закапа от дъската. Едно от чирачетата, забило според заповедта поглед напред, се подхлъзна и падна на пода, сподавило вик на болка.

Изпотените готвачи се препънаха и товарът им се плъзна първо на дясно, после наляво.

Почти всички гости на официалната маса бяха наскачали прави.

Пияният крал се наведе напред с леко отворени уста.

— В името на свети Георги! — извика дьо Лейси. — Кажете, Морлекс, да не мислите случайно, че това на дъската ще вземе да ви избяга?

Нийл не му отговори, защото главата на елена вече беше увиснала от дъската и оставяше влажна диря, понеже мазнината капеше от брадичката на животното.

Торъл се опита да предотврати най-лошото.

— Дръжте добре! — извика той отчаяно. Но за целта нямаше достатъчно място.

Готвачите смениха леко посоката, за да запазят краля от по-близък контакт с печеното.

Музикантите осъзнаха в последния миг каква опасност се приближава към тях. Те захвърлиха инструментите и се пъхнаха под най-близката маса. Двамата млади трубадури вдигнаха ръце, за да опазят кралицата.

Но печеният елен се плъзна вече окончателно от дъската и се стовари от височината на раменете на готвачите върху трубадурите.

Кралят избухна пръв в шумен смях. Очевидно изпаднал изведнъж в чудесно настроение, той скочи на масата, извади ножа си и подкани всички да избързат на помощ на християните от официалната маса, понеже били нападнати от извечните си горски врагове.

Гостите на пиршеството седяха смаяни и сякаш сковани на местата си и само дърпаха дъската, погребала певците.

— Разбрахте ли какво става тук? — изрева младият крал. — От векове ние ги преследваме, а сега… сега те дойдоха от горите, за да си отмъстят. Трябва да потушим това въстание!

Най-сетне и гостите се разсмяха. Графовете Херефорд и Солзбъри, пияни като краля, скочиха при него на масата, на която бяха изпопадали чаши и парчета хляб плуваха в локви вино.

Рицарите, които продължаваха да измъкват музикантите изпод дъската, сега се озоваха сред парчета печено месо. Един от тях заби хладнокръвно ножа си в еленовия бут, покрит с няколко кнедли, и го сложи пред краля.

Хенри седна и му се видя изглежда ужасно смешно да наблюдава как Патрик Солзбъри поема с дворцова елегантност еленовата глава, която кралят му подаде с протегнати нагоре ръце.

Емелин също скочи, когато процесията стигна официалната маса, и се вкопчи ужасена в дьо Лейси. Съпругът й се опитваше да помогне на рицарите, да издърпат дървената врата от припадналите трубадури.

Сега кралица Елинор също стана, отстрани обидено цвеклото от роклята си и напусна с придворните си дами официалната маса.

— Благодарение на вашите хора монархът е отново в добро настроение — каза дьо Лейси на Емелин. — А това е наистина чудесно, скъпа. Едно мога със сигурност да ви обещая… за каквото и да помолите в бъдеще краля, той няма да откаже на нито едно ваше желание.