Карл Май
Кюрдският кръст (2)

2. Юсуф Али

Когато мир махмалли изчезнаха, Хаджи Халеф Омар прихна във весел смях и заговори:

— Там се изгубиха те, дванайсетимата герои, които отстъпиха пред двама мъже! Няма ли да се срамуват от това, сихди, те и всички техни бъдещи внуци? Ама ние не им се махнахме от пътя. Победихме ги само чрез страха от твоята пушка. Лошо ни се пишеше, ако онзи воин не беше обърнал внимание на своя предводител върху карабината ти.

— Не по-лошо, но навярно щеше да коства човешка кръв. Докато кюрдите стояха открито пред нас, нямаше защо да се боим от тях. Сега обаче те ще се промъкват като „змии“ към нас, а това е далеч по-опасно.

— Аз по-скоро мисля, че ще ни издебнат от пусия, когато продължим ездата. Май ще минаваме през тяхната територия.

— Наистина ли мислиш, че съм в състояние да продължа пътя от тази страна? Досега смятах, че по-добре ме познаваш. Тук живеят мир махмалли, а отсреща мир юсуфи, към чието племе, както изглежда, принадлежи тази Фатима Мариях. Понеже й оказахме такава услуга, със сигурност следва да се очаква, че нейните съплеменници ще ни посрещнат приятелски и в случай на нужда ще ни защитят от мир махмалли. Така че да минем сега през водата.

Като казах това, се огледах за нашия гавазин. Той никакъв не се виждаше. Поехме обратно и аз го намерих само след като потърсих дирята му в тревата. Обладан от страх, човекът бе отвел коня си между храстите, вързал го там и пропълзял дълбоко в един храсталак.

— Махнаха ли се ония? — попита Касем, когато го изтеглих за краката. — Ти си жив, ефенди! Значи не са те умъртвили?

— Напротив! Убиха ме.

— Ама… ама, нали стоиш тук пред мен!

— Това е само моят дух, който ще те преследва за дързостта, с която ни закриляше.

— А моят дух ще те яха по десет-дванайсет пъти на всеки час, дядо и прадядо на страхливостта — пригласи Хаджи Халеф. — Защо остана? Защо се скри?

— Единствено от съображение към вас. Кюрдите мразят гавазите на султана. Ако ме бяха видели при вас, със сигурност нямаше да си тръгнете с читава кожа.

— И твоят мютесариф те даде, за наша закрила? Аллах да го преобрази за тая уйдурма в обърнат наопаки таралеж, с бодлите навътре, та да боде душата си и трови на всички ви живота! Че кой разумен човек върши тъкмо обратното на това, с което може да постигне целта си? След завършване на пътешествието ще накарам да ви заковат по на някоя дъска и да ви показват за джумбуш.

Халеф направи презрително движение с ръка и ме последва, когато се отправих към реката. Тя беше тук плитка, така че кюрдката лесно бе минала отвъд. Тя впрочем вече не се виждаше.

Когато стигнахме оттатък, започнахме да яздим по брега нагоре срещу течението, но не се придържахме близо до водата. Мир махмалли можеше да са се скрили отсреща и да стрелят по нас.

Яздехме по края на долинното дъно — между дърветата в окрайнината на гората, чиито стволове донейде ни прикриваха.

Тази предпазливост се оказа оправдана, защото не бяхме стигнали кой знае колко далеч, когато от отвъдните храсти отекна изстрел, но без да улучи някого от нас. Няколко мига по-късно чух зад мен да изгърмява втори. Обърнах се бързо и видях гаваза — за да може да се прицели по-спокойно, беше слязъл и застанал до коня — да свежда току-що изстреляната кремъклийка. От другата страна на реката кюрдите надигнаха яростен крясък. Бързо, за да изпревари думите ми, той извика:

— Застрелях го, ефенди! Мярнах го да стои между два храста и да гърми по нас. Тогава му пратих моя куршум и го видях да се строполява.

— Кой беше? Да не би предводителят?

— Не, един друг. Виждаш ли сега, че притежавам кураж и съм храбър воин?

— Не. Не е никакво изкуство да стреляш от засада по някого. Защо не ме пита? Твоята прибързаност може да ни навлече големи беди. От крясъка на мир махмалли се разбра, че си улучил. Нима не помисли за кръвното отмъщение?

— Кръвно отмъщение? О, Аллах, бях го забравил! Мислиш ли, че ще дойдат да си отмъстят?

— Сигурно! Никой народ не държи така твърдо на кръвното отмъщение като тези кюрди. И ако ти прережат гърлото, няма да имам нищо против!

Не казах думите сериозно, но бях ядосан на Касем, Ние и бездруго се намирахме в опасност, а неговото неразумно поведение можеше само да я увеличи. Толкова повече че сега реката правеше завой и пристъпваше толкова близо до планинския склон, че оставаше само една тясна и открита тревна ивица, която би трябвало да следваме. Това място можеше да стане гибелно за нас, защото бяхме свободно изложени на куршумите на таещите се в храстите от другата страна кюрди. Затова предпочетох да потърся, поне на известно разстояние, прикритие в гората по склона. И тъй, бяхме принудени да се насочим нагоре по хълма и да слезем от конете, тъй като теренът беше скалист и доста стръмно се изкачваше. Водейки животните, ние се катерехме и за свое удивление стигнахме до една пътека, която водеше по протежение на планинския скат. Последвахме я, без да считаме за необходимо да се подготвим за вража среща, тъй като на този бряг живееха мир юсуфи, за които предполагах, че ще ни посрещнат приятелски.

Тук можехме отново да се качим на седлата, но не бяхме стигнали много далеч, когато се видяхме принудени да спрем. Намирахме се пред една скала, която образуваше порта там, където пътеката преставаше. Не можехме да се отклоним на никоя страна, защото вляво теренът стръмно пропадаше, а вдясно се изкачваше толкова рязко, че не можеше да се заобиколи. Но отверстието, което нарекох порта, беше препречено със здрав трънен плет. Попитах с висок глас дали има някой отзад, на което един басов глас отговори отвътре:

— Има някой. Кои сте вие?

— Приятели, които идват от Ревандуз.

— Накъде се каните да вървите?

— През границата.

— От коя вяра сте? Сунити или шиити?

— Аз съм християнин. Но моите придружители са сунитски мюсюлмани. Можем ли да бъдем ваши гости през тази нощ?

— Ще отворя. Вържете конете си вън!

Трънената врата беше отстранена и се появи един мъж с такива исполински форми, каквито още май не бях виждал. Беше значително по-висок и широк от мен и носеше на непокритата си, ниско остригана глава само един дълъг, тънък темели^[1], който се спускаше надолу по гърба му. Широките му шалвари бяха на черни и червени ивици и пристегнати в кръста и долу с по един ремък. Босите крака имаха още по-големи измерения от могъщите длани. От раменете висеше нещо като кожена яка, нарязана на дълги ивици, така че можеше да се види както рошаво окосменият торс, така и голите, фрапиращо мускулести ръце. В ръката си държеше нож, с който сигурно тъкмо бе вършил нещо. Той ни огледа мрачно и каза:

— Влезте и чакайте тук! Ще доложа за пристигането ви на малкоегунд^[2]!

Изчезна през една друга трънена врата в заден план, която тикна пак отвън, а ние влязохме, оставяйки конете на открито. Озовахме се в едно неправилно четириъгълно помещение, което спокойно би могло да побере двайсет човека и чиито стени бяха покрити от също такъв трънен плет. За столове служеха няколко големи камъка. Седнахме на тях. Иначе наоколо не се виждаше нищо друго, освен една дръжка за копие, която кюрдът бе дялкал до нашето идване.

Ръководен от обичайната си предпазливост, много ми се искаше да поогледам обстановката, но тъкмо тази предпазливост ме възпря. Можеше да има наблюдатели, а не исках с някакъв знак да възбудя подозрение срещу нас. Но едно сторих, за да бъда при всички случаи подготвен. Допълних магазина на карабината „Хенри“ с нови патрони на мястото на изстреляните.

Тъкмо привърших, задната врата се отвори отново и кюрдът влезе с един мъж, когото представи като малкоегунд. Той беше среден на ръст и създаваше впечатление за дързък и хитър воин. Носеше исполинска чалма. Тялото му беше обвито от костюм, изготвен от материя с червено-жълт десен. В пояса беше затъкнал нож и пищов. Такова оръжие при кюрдите притежаваха обикновено само предводителите. Той ни хвърли един изпитателен, според мен принудено дружелюбен поглед и попита:

— Двамата мъже били сунити?

— Да.

— Ние изповядваме свещената Шиа и честваме смъртта на мъченика Хюсеин. А ти си християнин.

Метна ми един поглед, който не съумях да разгадая, измери ме отново и пристъпи към изхода да огледа конете ни. Едва се спрели на врания ми жребец, очите му просветнаха радостно и той възкликна:

— Я Хасан, иа Хюсеин! Та това е жребец от най-чиста кръв! Как се казва?

— Рих — отговорих.

— Рих? От кого го имаш?

— От Мохамед Емин, шейха на хаддедихните от племето шаммар.

— Познавам хаддедихните и ми е известна цялата им съдба. В такъв случай сигурно ти си християнинът, на когото е подарил този кон, понеже си спасил племето от три вражи племена?

— Да.

— Ти кръстосваш Кюрдистан и си се бил после за поклонниците на Дявола?

— Подкрепих ги, защото имаха право.

— Но срещу следовници на Пророка! — едва ли не избухна той.

— Благодарение на тази моя подкрепа бе избегнато едно голямо кръвопролитие — защитих се аз.

— Чувал съм да говорят за теб — продължи малкоегунд — и също за това, че притежаваш пушка, с която можеш да стреляш непрекъснато, без да зареждаш. Все още ли я имаш?

— Да, ето я — обясних аз, като посочих карабината.

— Дай я! Искам да я разгледам.

— Аз я давам от ръката си само когато зная, че иска да я гледа приятел. Ти склонен ли си да ни приемеш като гости?

Тази двайсет и пет зарядна пушка беше моята най-добра закрилница, но същевременно и представляваше опасност за мен, тъй като всеки искаше да я притежава.

— Доверие ли ми нямаш? Знай тогава каква последица има това!

Плесна с ръце.

Пляскането беше знак. Долових зад нас някакъв шум, сякаш трънената стена се раздвижи. Бързо се обърнах. Стената беше изчезнала и вътре нахлуха десет-дванайсет въоръжени воини. Предните вече стояха току до нас. Поисках да отскоча назад и да насоча карабината. Но беше твърде късно, защото исполинът, който ни беше пуснал да влезем и на когото бях обърнал гръб, грабна дръжката на изготвяното копие и ме хлопна по главата по такъв начин, че се сринах.

Какво е станало оттук насетне, не можах нито да видя, нито да чуя, защото ударът на великански силния мъж ми бе отнел съзнанието. Когато дойдох отново на себе си, лежах на открито с вързани ръце и крака и облечен само с риза и панталони. До мен се намираха Халеф и Касем, разсъблечени също като мен.

Беше още ден и ето как можах добре да огледам близката околност. Посред гората беше оголено едно голямо четириъгълно пространство. Отсечените дървета бяха накамарени с короните по периферията на поляната по такъв начин, че бе възникнала една направо непроходима рамка. В нея бе оставена за вход една пролука с ширина, колкото да мине само един ездач. По-късно научих, че има още един такъв вход, а именно скалната порта, през която бяхме дошли. Тя беше замаскирана по такъв начин със споменатия трънлив плет, че приличаше на своего рода стая, от която се излиза само към гората — обстоятелство, което измами и мен.

Помещението беше отворено от три страни. От едната бяхме влезли ние, от другата — малкоегунд и от третата бяха пристъпили нашите нападатели.

По поляната се виждаха стъкмените от стебла и клони колиби на кюрдите. Вътрешността им можеше да се разпределя чрез подвижни плетове стени на произволен брой отделения. Стадата, вкарвани вечер в бивака, сега се намираха с многобройните си въоръжени пастири в гората и по откритите пасбищни площи. Ето защо в заграждението в момента имаше малко мъже, може би трийсетина, десет от които седяха около нас. Но деца и забулени жени щъкаха наоколо в много по-голям брой. Едни бяха заети, а други, ни зяпаха с любопитство и враждебност. Сред споменатите десетима се намираха малкоегунд и исполинът, който ни бе посрещнал. Съдейки по облеклото и въоръжението — имаше само ножа — той беше най-бедният от тях. Като видя, че съм отворил очи, малкоегунд ми заговори враждебно:

— Виждаш колко далеч те отведе недоверието. Сега ще трябва да умрете.

— И да бях проявил доверие към теб, сега пак щяхме да лежим тук — отвърнах аз. — Вие искахте да имате нашето имущество, особено моя кон и пушката ми. При това положение беше все едно дали ви вярваме, или не. Но ние в никой случай няма да умрем.

— Лъжеш се. Екзекуцията ще бъде извършена веднага щом се свечери и се съберат всички. Вие сте проклети християни и сунити, които не могат да очакват милост. Който ви умъртви, него Аллах ще дари с хиляда вечности.

— А аз ти казвам, че никой няма да посмее да сложи ръка за нас.

— Аз пък ти се заклевам в името на Аллах, Хасан, Хюсеин и…

— Стой, не се кълни, защото ще се закълнеш лъжовно — прекъснах го аз. — Аз толкова лесно не мога да бъда екзекутиран. Какво те ползва плячката, която ни отнехте? Моят кон няма да ти се подчинява, а с пушката ми не умееш да боравиш. Ръката ти няма да възпроизведе и един изстрел.

Карабината ми, с други думи, лежеше пред него. На това се базираше моят план за спасение. Искаше ми се да дължа нашата свобода единствено на себе си. Срещата ни с кюрдката Фатима Мариях щях да изиграя като последен коз. След последните ми думи лежащият от дясната ми страна Халеф каза на своето могребско наречие, което кюрдите не разбираха:

— Сихди, докато беше в несвяст, той веднага опита да стреля с карабината. Но това не му се удаде. Бъди умен и се престори, че искаш да му покажеш. Така ще ни спасиш!

— Тъкмо това е моят план — отговорих му аз на същото наречие. — Ще му…

— Мълчи! — сопна ми се малкоегунд. — Нямате право да си приказвате по начин, който не разбираме. Що се отнася до пушката ти, ще трябва да ми обясниш какви са й чалъмите.

— И ако не го кажа?

— Тогава ще бъдеш наказан с десетократна смърт. Иначе ще бъдете застреляни. Но откажеш ли да ми съобщиш онова, което искаме да знаем, ще те вържем за някое дърво и бавно ще те горим отдолу нагоре.

От кюрдите може да се очаква подобна жестокост. Дадох вид, сякаш съм се уплашил, но привидно се противях да изпълня искането му, докато той подсили заканите си и сега проявих смирение. Същевременно обаче отбелязах, че с вързани ръце не мога да демонстрирам как се борави с пушката.

— Ще ти ги отвържа — отговори малкоегунд зарадван.

Дойде чевръсто и ми освободи ръцете. После ми подаде карабината. Спечелих. Скоро щяхме да можем да тръгнем когато и накъдето си искаме. Знаех го. Изправих се до седнало положение, приготвих се за стрелба и казах:

— Следи как стрелям! Виж най-дългия дъбов клон на второто дърво там отсреща. На него има четири шикалки. Аз ще ги сваля с изстрели. Внимавай!

Дъбът отстоеше на седемдесет крачки. Седящите при нас кюрди побързаха нататък. Другите мъже се завтекоха подире им, жените и децата ги последваха. От радост щях високо да се изхиля. На това разстояние шикалките имаха привидно големината на пиперени зрънца. Изглеждаше невъзможно да бъдат улучени. Натиснах четири пъти спусъка. Възторжен рев оповести резултата. Без да му обръщам внимание, аз оставих пушката настрана, сграбчих предводителя, смъкнах го до мен, хванах го с лявата ръка за гърлото и измъкнах с дясната ножа от пояса му. Срязах на две ремъците, които ми свързваха краката, а после и тези, пристягащи ръцете на хаджи Халеф, и му извиках:

— Ето ти ножа! Освободи себе си и гаваза и развържи после конете от дърветата!

Халеф го взе. Сега свободно разполагах с ръцете си. Изправих се от седналото положение, дръпнах малкоегунд нагоре, пуснах го, вдигнах карабината и насочвайки я към него, му викнах:

— Ръцете до тялото и не се движи, иначе ще получиш сто куршума от тази шейтанска кремъклийка.

Той се подчини, кажи-речи разтреперан. Всичко това се случи за време не повече от минута. Кюрдите гледаха отдалеч. Сега се затичаха насам с крясъци.

Аз викнах насреща им:

— Стой, спрете, в противен случай веднага ще застрелям вашия предводител! Който насочи някое оръжие към нас, ще му пратя едно олово в главата!

Те се подчиниха и спряха, толкова голям бе страхът им от моята карабина. И по същото време хаджи Халеф и Касем доведоха конете ни.

— Виждаш ли сега, че щеше да се закълнеш лъжовно? — попитах малкоегунд. — Ние не сме хора, с които някой може да прави каквото си иска. Сега ще накараш веднага да ни донесат всичко, което ни бе отнето, и после…

— Ходех, иа Ходех! (Господи, о, Господи!) — прекъсна ме един женски глас зад мен. — Какво се е случило тук?

Обърнах се и видях Фатима Мариях, която току-що бе дошла от скалната порта.

— Тези хора ни плениха и ограбиха, за да ни убият после — отвърнах й аз. — Но ние се освободихме и ще изпозастреляме всички, ако не ни позволят да се оттеглим безпрепятствено.

— Пленени… ограбени… убият, вас, моите спасители и избавители, на които дължа живота си? Косъм няма да падне от главите ви, уверявам ви в това!

Фатима Мариях приближи напълно и заговори толкова усърдно на малкоегунд и неговите хора, че не бях в състояние да следя думите й, макар сравнително добре да владея курманджи. Още не беше свършила, когато дойде кюрдът, който ме беше повалил, и ми викна:

— Ходих, ти си спасил Фатима Мариях. Аз се казвам Юсуф Али и тя е моя жена. Позволи ми да застана до теб и да бъда ваш бранител. В името на Хасан и Хюсеин, аз гарантирам с живота си за вас и вашето имущество.

Тъй като това е най-святата клетва за един шиит, дадох с ръка исканото разрешение и той застана до мен. Когато жена му свърши, започна да говори и той, застъпвайки се по такъв начин за нас, че разбрах — при всички случаи ще сдържи своята клетва. Мислех, че като резултат от неговата реч воините ще се съберат най-напред за съвещание, но за щастие се лъжех, защото, след като Юсуф Али се изказа, малкоегунд се обърна към мен и заговори:

— Господарю, аз не го знаех, затова трябва да ни простите. Вие сте спасили живота на една от нашите жени. Двамина от вас са победили дванайсет от онези проклети мир махмалли, как бихме могли при това положение да бъдем ваши врагове! Не, ние сме братя! Заклевам се в името на Мохамед и Хасан и Хюсеин, чиято кръв е изтекла под ударите на сунитите. Елате с мен в моята къща! Там ще намерите всичко, което ви принадлежи.

— Не! — извика Юсуф Али. — Те са спасили жена им, затова трябва да бъдат мои гости, не твои. Аз имам първо, най-голямо право на тях!

Отначало се канеха да ни убиват, а сега спореха за честта кой да ни вземе при себе си. Понеже не можеха да се споразумеят, помолиха мен да реше спора и аз отредих Халеф и Касем да отидат при малкоегун, а аз — при Юсуф Али. Така двете страни бяха помирени.

Междувременно здрачът бе настъпил и пастирите докараха стадата. Те не бяха големи. Мир юсуфи са ту отсам на турска, ту отвъд на персийска територия и тъй като персите са шиити, то беше обяснимо, че няколко семейства от племето са станали шиити и са се отделили. Ние се намирахме при това шиитско подразделение. То живееше от приходите от малките си стада, събирането на шикалки, които, както е известно, представляват важна износна стока, и от… грабеж. Последното при тях е разбираемо, тъй като кюрдът смята грабежа за нещо рицарско.

Когато пастирите научиха какво се е случило, не можеха да ни нахвалят и дадоха простор на своя гняв към вражеските мир махмалли с един вой, който онези сигурно чуха, понеже живееха в също такова заграждение на височината на планинския хълм отвъд реката. Преди малко, когато беше още светло, го бях видял, а сега можех ясно да различа огньовете, които горяха отсреща.

Пред всяка къща при нас също бе запален по един куп дърва, край който обитателите се събраха за приготвяне на вечерята. Къщата на Юсуф Али беше най-малката. Всъщност можех да я нарека колиба. Беше разделена от плет на две части. Едната бяха неизбежните женски „покои“, харемът. Помещението днес бе предоставено на мое разположение. Моят хазяин бе притежавал само убитата от мир махмалли коза. Преживявал бе от нейното мляко и доходите от събирането на шикалки. Освен това получаваше специален малък дял от всеки грабеж, тъй като бе поел службата да пази скалния вход.

Какво можеше да предложи той на мен, високия гост? Този въпрос не го постави в смущение. Когато един беден представител на номадски народ, бил той бедуин, кюрд или киргиз, има гост и не разполага с нищо за ядене, просто отива при съседа или още по-добре при най-богатия мъж на бивака и веднага получава от него каквото му е необходимо. И тъй, Юсуф Али побърза към малкоегунд и донесе брашно, ориз и един тлъст заклан овен, така че гладът бе основно предотвратен.

За съжаление обаче му липсваше едно, а то бе най-главното — тютюнът. Той не се числеше към нещата, които можеха да бъдат безплатно поискани за един гост. Той беше пъхнал една стара лула в пояса си и я местеше насам-натам, поглеждайки ме смутено. Тогава аз отидох да разседлая коня си и донесох от седловия кобур чибука си и торбичката с тютюна. Предложих я на Юсуф Али. Лицето му просия и той извика:

— Какво щастие, ходих, че ти самият притежаваш запас от този извор на наслада. Мен вече ме ядеше горест, че не съм в състояние да ти го предоставя. Но сега моята мъка се превърна в блаженство. Ходех даулета та мазен бекетс, яхримен азис! (Господ да умножи твоето богатство, верни ми приятелю!)