Карл Май
Кюрдският кръст (3)

3. Хюсеин Иса

Докато ние, двамата мъже, вършехме с голямо усърдие онзи акт, който западноевропейците окачествяват толкова прозаично като „пушене“, а турците — като „тютюн ичмек“ (пия тютюн), Фатима Мариях приготвяше със забулено лице вечерята. Трябваше курабии да пече, ориз да задуши, овена на шиш да върти. Тъй като аз съм малко гнуслив, много внимавах по какъв начин го прави. Хамдулиллах! Тя беше много, много по-чиста, отколкото бих предположил за една кюрдска жена! Можех с охота да ям! Докато тя шеташе тихо и безмълвно, аз беседвах с нейния мъж върху стотици неща и в хода на разговора го попитах дали Аллах го е лишил от щастието да бъде баща на дете. Тогава неговата доволна досега физиономия стана из един път изключително сериозна. Той се загледа замислено в земята и отговори:

— Не, господарю, не съм лишен от това щастие, което аз може би по-добре би трябвало да нарека нещастие.

— Нещастие? В такъв случай прощавай, дето подкачих този въпрос! Ако ти е погинало любимо дете, знай, че то е при Аллах. Да не говорим повече на тази тема!

— Ох, въпреки това ще говорим! Ти знаеш всичко и ти е известно всичко. Може би ще съумееш да ми дадеш съвет, който да снеме тежкото бреме от моето сърце. Аз имам син, той не е умрял, но е все едно вече мъртъв.

— Все едно? Това означава ли, че още не си сигурен? Да не е отишъл в странство и не се е върнал?

— В странство е и често се връща да ни навестява, защото много ни обича и ни носи всичко, което спестява. Той значи е жив, ала е все едно мъртъв за нас.

— Как да го разбирам това?

— Ще ти разкажа. Дълго време ние напразно се надявахме за дете и накрая сторихме един надр^[1] че ако късметът се смили над нас, синът ни ще живее и служи само за Аллах и на исляма. Тогава Аллах се смекчи и ни дари със син. Господарю, казвам ти, какво блаженство бе това дете! Момчето имаше очи като диаманти, лице като усмивката на утринна заря, сърце, изпълнено с любов към нас, и разсъдък, който от година на година ставаше по-голям. Пратихме го в Диарбекир при един прочут учен. Трябваше да гладуваме, за да можем да плащаме на този мъж, но го вършехме с удоволствие. След три години той се върна. Можеше да изрече наизуст Корана и всички негови тълкувания. Всички свети книги бяха събрани в главата му, а историята на халифите знаеше като собственото си житие. Бяхме в прехлас от него, благодарехме на Аллах и се молехме за по-нататъшната му благословия. Нашият син, когото бяхме нарекли Хюсеин Иса, трябваше…

— Хюсеин Иса? — прекъснах го аз, учуден от името, тъй като Иса означава Исус.

— Да, нарекохме го Хюсеин по името на най-светия от нашите халифи, а Иса — по това на основателя на християнството. Той е бил силен в словото и ние също го смятаме за пророк. Думите му са били като слънчеви лъчи, осветляващи сърцето, и като ятаган, проникваш през душата. Един такъв словесник, такъв пророк, може би дори Махди, когото всички очакваме, трябваше да стане нашият син. Ето защо към името Хюсеин получи още и името Иса.

— Странно! Предзнаменование ли е било това?

— Какво имаш предвид?

— Вашите имена са Юсуф Али, Фатима Мариях и Хюсеин Иса. Всяко от тях се състои от едно мюсюлманско и едно християнско. Али и Фатима са били родителите на Хюсеин, който е бил убит от своите противници. Юсуф и Мариях са били родителите на Иса, когото неговите врагове приковали на кръста. Не е ли това странно?

— Господарю, то още повече обременява моята душа. Ти ме прекъсна. Аз исках да ти кажа, че нашият син трябваше да иде сега в Мешхед Али, за да усвои там по-задълбочените учения на шиитите. Стегнахме го и го проводихме по едни познати, които щяха да пътуват за Мосул за предаване на събраните шикалки. Те се върнаха и ни известиха, че той бил пристигнал благополучно с тях там. По-късно други наши хора бяха по ония места и заявиха, че го били срещнали в Мосул. Ние не искахме да повярваме, ала не след дълго получихме от самия него хабер, че не отишъл в Мешхед Али, а останал като измекяр^[2] при патрика^[3] на Елкош, северно от Мосул. Известен ли ти е този мъж?

— Да. Чувал съм за него. Той е благочестив човек. Също и Елкош е прочут. Казват, че там бил роден пророк Наум. Но разправяй по-нататък! Твоята история извънредно много ме заинтересува.

— Де да бе пожелал Аллах да не бъде тя толкова трагична! Моят син, който трябваше да отиде в Мешхед Али, за да стане голям учител на Шия, бил при някакъв си християнски патрик в Елкош! Беше направо ужасяващо! Приготвих се за път и самият заминах нататък. Намерих Хюсеин Иса. Молих, гневях се, но напразно. Той бил сторил някаква услуга на патрика и по тази причина се задължил да го посети. Старият мъж, тоя гяур — дано Аллах го умъртви! — направил такова впечатление на моя син, че вече не можеше да бъде отведен от него. Той натъжи сърцето ми даже с твърдението, че за него сега започвала да изгрява светлината, която напусто бил дирил досега. Трябваше да се върна у дома с неуредена работа, а той остана там. От време на време Хюсеин Иса ни посещава и ни носи разни дарове. Молех го да остане тук. Заплашвах го с всичко, с което можех да го заплаша, но нищо не помагаше. Той ми отговаряше с дълги речи, които не можех да разбера, и пак си тръгваше. Пращах на няколко пъти жена си, мислейки, че може би ще се подчини повече на майката отколкото на бащата. Но не тя го прибра, а той нея плени, защото сега и тя почна да приказва за светлината, дето била изгряла, за да спечели всички народи и езичници, и за звездата, която поискали да видят царете на Изтока. Щом работата е стигнала толкова далеч, значи синът ми е мъртъв за нас и…

— За мен не! — прекъсна го жената с шумно изхлипване. — Той е мое дете, моето единствено, любимо дете и ще си остане такъв, докато съм жива!

По време на разказа на нейния мъж бях забелязал, че няколко пъти мушна ръка под шамака, за да изтрие навярно тихите сълзи. Но сега вече не можеше да се владее, трябваше да говори и го стори с един късащ сърцето тон.

— Мълчи, жено! — повели й той. — Той подведе и теб. Да не би и ти да искаш да станеш християнка и да се молиш на Разпнатия? Иса е бил пророк и много речовит, но какво представлява той пред Мохамед, пред светеца Али, пред Хасан и Хюсеин! Ако се каниш да защитаваш отцепническия си син, то горко му, когато дойде! Той ме напусна, а сега иска да вземе и жената на моето сърце! Аз знам в какво трябва да вярвам и…

Юсуф Али бе прекъснат от един вик, прозвучал от най-крайния огън. Него викаха. Той стана и се отправи нататък.

— Ходих — заплака жената, — всичко е така, както ти го разказа Юсуф Али, и все пак не е точно тъй, както казва той. Аз съм проляла много, много сълзи за Хасан и Хюсеин, които са били убити, мислейки за Фатима, тяхната майка. Но сега плача за разпнатия Иса, умрял за всички хора, за майката на страдащия, стояла до неговия кръст. Моят син много ми разказва за него и за нея, а аз вярвам в онова, което ми казва, защото го обичам. Много често го преразказвам на моя мъж. Той тайно го скътва в сърцето си, забелязала съм го, понеже от време на време сам подхваща приказка за Иса и Мариях. В неговата душа е припламнал спор, ала Мохамед за него все още е по-могъщ от Спасителя. Но аз тайно се моля на Бога той да победи Мохамед и да помогне на бащата на моя син да достигне яснотата, която аз смятам за вечната истина. О, Господи, о, Господи, кого води той!

Отправих поглед натам, където посочи. Стоеше като вцепенена — дали от уплаха, или от радост, не можеше да се каже. Мъжът й се връщаше, а до страната му крачеше друг, когото не можех ясно да различа. Огньовете много трепкаха. Кюрди и кюрдки идваха след тях. В този миг Фатима Мариях извика:

— Моят син, моят син! Това е той, да, той е!

Спусна се към него, обгърна го с ръце и го притегли към сърцето си. Зрителите се поотдръпнаха, защото майка и син се целунаха, и то публично, което при мохамеданите е непростим грях спрямо добрите нрави.

Юсуф Али бързо я дръпна и ги раздели гневно, извиквайки:

— Какви ги вършите? Какво ви хрумна! Дотолкова ли сте забравили правилата на нашата вяра, та правите такива зрелища на хората? Ела, сине, и поздрави най-напред този чуждоземен ефенди, който спаси живота на твоята майка! После ще си поговорим двамата сериозно.

Бутна сина си към мене. Той ме поздрави и попита:

— Какво се е случило с майка? В опасност ли се е намирала?

— Да, трябваше да бъде разкъсана от кучетата на мир махмалли — отвърнах аз. — Но тя самата може да ти разкаже.

Тук се намеси Юсуф Али:

— Сега ми отговори на един въпрос. При патрика ли ще останеш, или ще си дойдеш при нас?

Беше скръстил ръце на могъщите гърди и стоеше високо изправен пред сина, който се учуди, наистина, че вместо „добре дошъл“ му бива отправян такъв въпрос, но веднага отговори спокойно:

— С удоволствие бих си дошъл при вас, татко, но това вече не е възможно.

— Не е възможно? Защо?

— Защото вие трябва да дойдете при мен.

— Ние…? Да не би при патрика?

— Да. Той ме изпрати да ви забера. Вие сте бедни и живеете мизерно в тези гори. Аз копнеех да мога да се грижа за вас и това сега ми е по възможностите. Патрика ме направи на първо време свой катиб^[4]. Там имам хубаво голямо жилище и всичко, от което се нуждаете. По-късно нещата още ще се подобрят.

— Подобрят? — попита исполинът подигравателно. — Е, и по какъв начин?

— Защото тогава вече няма да бъда катиб, а… кха… кхасис.

Той не произнесе все пак думата наведнъж, защото кхасис означава свещеник.

— Кхасис! — изкрещя бащата. — Искаш да станеш християнски свещеник! Владика на неверническите кучета! Искаш да се отречеш от исляма?

— Не се гневи, татко, прости ми! Не можех да постъпя другояче. Вече го сторих. Аз съм християнин. Получих Ил Курбан ил мукад’дас ер Ршпас^[5].

— Значи… ти наистина… си станал вече… проклет… гяур? — избухна старият, говорейки откъслечно от ярост.

— Трябваше, татко, трябваше! Аз стоях между Мохамед и Иса бен Мариям. Ден и нощ се борех с двамата. Мохамед ме изостави, ала Иса ме прие в лоното на единствената истина, сиянието на вечното упование, което никого не мами. Аз…

— Спри! — прекъсна го едва ли не с рев баща му. — Ти си християнин и вече не можеш да се върнеш, така ли?

— Да, аз съм християнин и ще си остана такъв!

— Бъди проклет тогава за цялата вечност…

— Татко! — изкрещя синът, като се хвърли в краката му. — Спри! Не тази ужасна дума! Ти си разгневен. Когато се успокоиш, другояче ще мислиш и говориш. Аз не исках да ти кажа всичко това така бързо, без да те подготвя, но ти ме принуди с въпросите си. Овладей се! Не мисли само за мен, а и за майка, която лежи тук в краката ти!

Жената се бе хвърлила на земята пред мъжа си и обгърнала нозете му. Той я изрита, вдигна ръка заплашително към сина си и кресна:

— Аз да съм се овладеел, аз! Това ми го казваш ти, син на баща си, ти жабо, ти куче! На мига да ми се закълнеш, че ще се отречеш от твоя разпнат Иса, иначе…

Бях се надигнал от огъня. Възбуденият мъж се канеше да удари сина. Исках да попреча на това. Ето защо пристъпих между двамата и казах успокоително:

— Юсуф Али, нима искаш на показ да решиш една работа, чието място е между твоите стени? Чуй съвета ми и…

— Мълчи! — озъби ми се той. — Ти също си един такъв гяур, едно куче, чиято плът не иска да яде никой лешояд. Твоите думи вонят. Кажеш ли още само една-едничка и ще забравя, че си мой гост!

— Ти вече забрави!

— Забравил съм? Е, в такъв случай мога и да го довърша. Ето ти, на…

Исполинът спря изплашено. Беше извършил онова, което не той самият бе поискал в гнева си, а Дявола, беше ме ударил. Тъй като това за мен бе било немислимо, не бях се подготвил за отбрана и получих в лицето удара на исполинската ръка изцяло и с пълната тежест. Залитнах назад и посегнах към окото. Това бе удар, литературно казано, мръсен удар, по носа, при който палецът се бе плъзнал към очната кухина. Кръвта се лееше от носа ми, а с дясното око нищо не можех да виждам. Когато го попипах, то висеше наполовина от орбитата си. Един всеобщ, многогласен крясък прозвуча наоколо. Един гост бе първо поруган от своя домакин, а после дори ударен! Такова нещо никога не се беше случвало. Впрочем и самият Юсуф Али бе ужасен от себе си. Той отпусна ръце, вторачи се в мен, сграбчи после сина си за ръката и каза, дърпайки го след себе си:

— Ела! Той е прав. Тази работа не е за пред други. Трябва да говоря насаме с теб.

Двамата изчезнаха.

Жената сложи ръце на раменете ми и каза, хлипайки:

— Прости му, господарю! Той не знаеше какво прави. Иначе е добър, но когато е ядосан, не бива да му се възразява. Силно ли те удари? Боли ли те?

— Ела в къщата и ми дай вода!

Влязох с нея, за да не ме гледат другите — от съображение към нейния мъж, а и… заради самия мен. Хаджи Халеф ни последва. Вмъкнах внимателно окото отново на мястото му. После той ми спря кръвотечението и ми сложи мокър компрес. По време на тази работа чухме да прозвучава протяжен крясък, но не му обърнахме внимание. По-късно дойде малкоегунд, за да ме покани да отида у дома му като гост. Не отказах, защото оставането ми при Юсуф Али не можеше да продължи. Когато излязохме от къщата, той седеше сам при огъня. Минахме край него, без да го зачетем.

Трябваше да седна при огъня на селските старейшини и да ям с тях, но желанието ми за ядене бе преминало. Носът и окото ме боляха и като си мислех за Хюсеин Иса и майка му, не можех да сложа и хапка в устата. Ето защо и тук влязох в къщата и седнах в определеното за мен отделение. Нежният хаджи Халеф ми поставяше студени компреси.

Бе минало доста време, когато от далечината се донесе някаква гюрултия. Сякаш нейде отдолу беше прозвучал подигравателен кикот. Отвън се извисиха гласове, като че хората се караха. Не им обърнах внимание. След малко влезе малкоегунд и каза:

— Ходих, Юсуф Али иска да говори с теб. Жена му също те моли настоятелно да изпълниш неговото желание.

— Идвам веднага.

Той, изглежда, не беше очаквал такава готовност, но се отдалечи без излишни приказки. Последвах го с Халеф. Юсуф Али и жена му стояха сами. Другите кюрди и кюрдки се бяха отстранили от тях — защо, за мен бе лесно обяснимо.

— Господарю, помогни ни, синът ми е пленен! — извика ни Фатима Мариях, като се свлече пред мен на колене и вдигна умолително сключените си ръце.

— Пленен? — попитах, докато я изправях. — От кого?

— От мир махмалли.

— Откъде го знаеш?

— Те ни го изкрещяха.

— А-а! Воят, който и аз чух!

— Чул си го? Те викаха продължително: „Хюсеин Иса пленен, Хюсеин Иса пленен!“

— Как пък е попаднал в ръцете им? Да не си е тръгнал?

— Бил е заставен. След като те удари, баща му го извел през портата и му забранил да се връща повече тук. Синът ни си тръгнал безмълвно. Мир махмалли трябва да са били наблизо, защото чух дълъг, тревожен крясък.

— Те са се промъкнали до бивака заради мен. Аз също чух крясъка, но нямах представа какво означава.

— Аз също, защото едва по-късно научих от моя мъж, че синът ни си е заминал. Мир махмалли го заловили и отвели, когато изкрещял. После ни викнаха отсреща, че са го пленили. Помогни ни, о, господарю! Ти си единственият, който може да ни помогне!

— Аз? Защо само аз? Тук стоят повече от петдесет въоръжени мъже. Хайде, о, малкоегунд! Трябва незабавно да отидем отсреща и да го спасим, защото след случилото се днес мир махмалли няма да се поколебаят да го убият.

Предводителят поклати глава и отговори:

— Ако го убият, за нас това може да е само приятно. Той е станал християнин и повече не ни интересува.

— Но той е човек и е от вашето племе!

— Беше, сега вече не е. Племето го отлъчи.

— Значи напълно се отказвате от него?

— Напълно.

— Помислете тогава, че аз съм ваш гост! Обявявам го за свой брат; така той става ваш и вие сте длъжни да го спасите.

— Един отстъпник не може при тези условия да бъде наш брат. Той е оставил Мохамед. Нека го спаси Иса, в когото вярва!

Тогава и Юсуф Али, който досега беше мълчал, повтори глухо тези думи:

— Той е оставил Мохамед. Нека го спаси Иса! Иса не е в състояние да го стори. Мир махмалли са твърде кръвожадни и твърде силни!

— Но Иса е по-силен от тях и всички хора — отвърнах аз. — Халеф, тръгваш ли с мен?

— Да — отговори веднага хаджията.

— Но ние ще рискуваме живота си и не познаваме местността.

— Местността скоро ще сме я опознали, а където рискуваш ти, там съм и аз. Отивам да си взема пушката.

— Тя ти е излишна, също и пищовите. Аз ще ти дам револверите си, а освен това имаш и ножа. Това ти е достатъчно.

Понеже имуществото ни бе честно върнато, аз отново си притежавах револверите. Влязохме в къщата и аз си взех карабината. Когато излязохме пак, Юсуф Али стоеше вън със своето дълго копие. Той каза:

— Ходех, тръгвам с вас. Трябва да си върна сина.

— Остани! — наредих му аз. — Ти с нищо няма да ни бъдеш полезен.

Той не искаше да се подчини, но когато му обясних защо ще ни бъде пречка, ме послуша. Придружи ни с жена си до изхода, за да ни пропусне. Когато се намерихме вън, тя помоли:

— Направи всичко възможно, господине, но пази и своя живот! Бог да те съпътства и да спаси чрез теб сина ми! И за теб, и за него ще се моля.