Карл Май
Синовете на упсарока (1)

1. Една индианска майка

Бяхме посетили сприятелените с нас шошони и придружени после от вожда и няколко лични воини до устието на Гузбъри Крийк в Бигхорн Ривър. Тук шошоните трябваше да се върнат, защото по онова време отвъд Бигхорн започваше територията на упсароките, индианците кри, с които живееха в смъртна вражда. Когато се отделиха от нас, продължихме ездата си между Ноу Ууд Крийк и Ноу Уотър Крийк в източна посока, понеже искахме да отидем през Бигхорн Маунтайнс към Паудър Ривър и после към Блек Хилз.

Малката ни група се състоеше от четирима души: Винету, веселия Дик Хамердал, неговия мълчалив приятел Пит Холбърс и мен.

Пътят ни, дори само заради трудния терен, бе много неудобен. Но предлагаше още по-големи мъчнотии най-вече заради индианците, които можеха да се превърнат в сериозна опасност. Северно от посоката, в която яздехме, се намираше ловната територия на неприятелски настроените към нас упсароки, а в южно разположената от нас Ретълснейк Рейндж бяха навлезли нашите стари противници сиу оглала, които хранеха непримирима омраза към нас, макар никога да не им бяхме дали някакъв конкретен повод. Следователно се намирахме между две племена, с които по възможност трябваше да избягваме всяка среща. Опасността на нашето положение се увеличаваше и от това, че те непрестанно воюваха с най-кървави методи. Точно фактът, че сиу оглала бяха проникнали в планинската верига Ретълснейк, трябваше да ни предупреди за най-голяма предпазливост, защото те гарантирано бяха предприели този „излет“ с вражи намерения срещу упсароките. Ако нападението се осъществеше по време на нашето присъствие, лесно можехме да попаднем между остриетата на тази ножица и да бъдем „очистени“.

Още не се бяхме отдалечили кой знае колко от Бигхорн Ривър и стигнахме един поток, водещ водите си към тази река.

Последвахме го на известно разстояние и стигнахме до едно място, по което тревата бе стъпкана на около петдесет метра в диаметър.

— Какво е това? — попита Дик Хамердал. — Прилича на напуснат бивак! Не мислиш ли и ти същото, Пит Холбърс, старий куне^[1]?

— Ако ти мислиш, че някой е бивакувал тук, аз нямам нищо против, скъпи Дик.

— Да, това мисля действително. Ние трябва да слезем и внимателно да разгледаме тези следи. По този начин може би ще узнаем що за хора са били тук.

Докато двамата си разменяха тези думи, Винету и аз слязохме от конете да прегледаме мястото. Дик и Пит ни помагаха. Усилията ни дълго време бяха напразни, докато Винету с едно високо „Уф!“ ни обърна внимание, че е открил нещо. Тръгнахме към него. Той посочи земята.

Видяхме само един малък, наглед незначителен белег, а именно една капка синя мазна боя.

Но тази дребна капчица каза на него и на мен онова, което искахме да знаем.

— Синя боя, хм-м! — изръмжа Дик Хамердал. — Значи тук са били червенокожи, изрисувани с бойните цветове. Но само една боя не е достатъчна да ни издаде към кое племе принадлежат.

— Не? — попитах аз. — Има тъмни, средни и светли бойни цветове. Тъмните са черни и сини, средните — зелени и червени, светлите — бели и жълти. От тъмните само упсароките вземат това наситено синьо. Следователно ние знаем, че тук са бивакували воини от това племе.

— Well. Това е вярно. Ама че съм глупав тип, дето не се сетих. Не мислиш ли и ти същото, Пит Холбърс, старий куне?

— Всеки човек трябва най-добре да се познава и ако ти се смяташ за глупав, то и на ум не ми идва да не ти дам право, скъпи Дик! — отговори Дългия Пит.

— Охо! Не в тоя смисъл бе казано! Аз имам в главата си не по-малко пипе от теб, можеш да си го отбележиш. Ама човек не може все пак да е всезнаещ. Нали, мистър Шетърхенд?

Аз обясних:

— Всезнаещ наистина не, но тук не бе трудно да се извлече правилният извод, а от едно добро заключение в Дивия запад може да ти зависи животът.

— Съгласен! Сега следователно знаем кои са били червенокожите, но повече нищо.

— Наистина ли нищо повече, стари ми Хамердал?

Той поклати глава и погледна въпросително Винету. Този не обичаше много говоренето и предостави на мен да продължа.

— На първо място ние си имаме работа не само с няколко съгледвачи, а с цял боен отряд, чийто брой, ако съдя по тази площ, възлиза на около двеста. Мястото, където са държали конете, ще намерим наблизо. Ездитната им следа от и към лагерното място вече не може да се види, тъй като тревата междувременно се е изправила. Тук, на самото място за почивка, е все още прилегнала и от това заключавам, че упсароките са отдъхвали тук не миналата, а предната нощ. И понеже ловните им територии са разположени на север, те са дошли оттам и са яздили на юг, за да нападнат естествено оглаласите. Вчера заранта са потеглили оттук. Ние следователно няма защо да се страхуваме от тях, но в замяна на това трябва да се пазим от сиуксите.

— Защо от тях? Откъде го знаеш? — попита дебелият.

— Лагерното място ми го каза. Тук няма нито едно огнище. Упсароките следователно не са палили огън. Съдейки по това, те трябва да са считали за възможно сиуксите да дойдат насам. Предположението е навято от съгледвачите, които всеки вожд разпраща, преди да започне един боен поход. От планините Ретълснейк към упсароките има два пътя, а именно тук надолу покрай реката или отвъд край планините. Тук покрай реката теренът е по-открит, следователно по-опасен. Другият път е по-труден, наистина, но по-сигурен. Аз съм убеден, че сиуксите са поели по втория път, ако въобще са възнамерявали да тръгнат на север. Упсароките не се намират на вярната пътека. Следва да се очаква, че когато стигнат до планините Ретълснейк, няма да заварят вече там сиукси, защото те ще са яздили северно покрай планините, за да нападнат беззащитния бивак на упсароките. От тук до планините Бигхорн ние трябва да бъдем много предпазливи. Всичко това заключавам от естеството на лагерното място. Сега все още ли мислиш, че нищо не знаем?

— Хм, хм! Да-а, има разлика между твоите очи и моите…

Беше прекъснат от Винету, който бе вървял донякъде покрай потока. Сега се върна и му каза:

— Човек трябва да има не само очи, но и мисли. Моят брат Шетърхенд е прав. Аз намерих мястото на конете. Били са около двеста. Ако оглаласите са умни, ще тръгнат нагоре покрай планините. Нека побързаме, за да стигнем там още преди настъпване на вечерта.

Възседнахме отново конете и продължихме ездата, много по-бързо отпреди.

Това беше в предиобеда и до вечерта бяхме на път, когато се натъкнахме на една идваща от север следа от два коня. Това стана в една местност, в която многобройните храсти не препятстваха движението, но правеха невъзможна гледката в далечина. Следата беше прясна, най-много отпреди четири-пет часа. Повече нищо не можеше да се прочете. Нямахме причина да се занимаваме по-дълго с нея и се отказахме да я последваме. Тъкмо се канехме да продължим и ето че между два храста внезапно се появи една индианка. Тя се изплаши при вида ни, обърна коня и изчезна.

Какво търсеше една скуоу тук? Трябваше да го знаем! Бързо решаващият Винету полетя на коня след нея. Можехме да останем спокойно, защото бе изключено жената да се изплъзне на вожда на апачите. Само след две минути той се върна с нея, водейки животното й за юздите.

Като стигна при нас, ме подкани е поглед да говоря с нея.

Скуоу не можеше да е много над тридесетте. Седеше гордо и изправено по мъжки маниер на седлото. Беше чисто облечена и лицето й с нищо не издаваше, че изпитва страх пред нас. Във всеки случай беше сама, иначе апачът щеше другояче да се държи. Ето защо не я попитах за придружители.

— Странно е, че една скуоу се е отдалечила без защита толкова много от своя бивак. Какво е принудило моята червена сестра да го стори? Ще ми каже ли тя своето име?

Очите й просветнаха гордо, когато отвърна:

— Защо говори моят бял брат за защита? Не може ли да има и скуоу, която не се страхува за себе си? Аз виждам трима бледолики и само един червен мъж. Вярват ли бледоликите в светия Спасител, който е син на Великия дух?

— Да.

— Вие сте християни и във вашите очи живее честността. Не приличате на другите бледолики, носещи на езика добродетелта, но в сърцата — омразата и измамата. Аз съм Уиноринча ота, скуоу на Вамдушка сапа^[2] вожда на упсароките.

„Уиноринча ота“ означава „много жени“ — име, което навява заключение, че се ползва с необикновено уважение при своя мъж.

Аз попитах:

— Ти ни се доверяваш, защото сме християни, и нарече сина на Великия дух наш спасител. Може би някой путех вакон^[3] ти е разказвал за него?

— На мен не, но майката на моята майка беше скуоу на един воин от манданите и обичаше сестрата на един бял путах вакон. От него научи молитвата. Тя се молеше заедно с дъщеря си, моята майка, а тя пък ми разказа всичко, което знаеше за Вакантанка чихинтку^[4], и се молеше заедно с мен.

— И сега ли все още го правиш?

— Аз се моля заедно с моите две момчета. Но вождът не бива да го чуе. Той мрази бледоликите, които, под претекста, че ни носят молитва, носят единствено гибел за нашите вигвами.

— Той, изглежда, много те обича. След него ли яздиш?

Тя се сепна, помисли за кратко време и отвърна:

— Как стигна бледоликият до мисълта, че го следвам, и следователно той не се намира в бивака?

— Зная, че е потеглил с един отряд воини оттам, за да нападне сиу оглала. Яздил е отсреща там нагоре покрай реката. Така че ако моята сестра иска да отиде при него, се намира на погрешен път.

— Истината ли казваш?

— Да, ние го знаем със сигурност. Ако продължиш да яздиш в същата посока, вероятно ще се натъкнеш на оглаласите. Предупреждавам те!

Сега изразът на удивление по лицето й се промени в ужас и тя неспокойно се осведоми:

— Сиуксите са напуснали планините Ретълснейк? Насам ли ще се спуснат?

— Предполагам.

— Познаваш ли ги? Вие техни приятели ли сте?

— Ние сме приятели на всички червени и бели хора. Но сиуксите не го съзнават, те ни мразят. Ти си изплашена. Гледаш ме изпитателно. Някакво желание ли имаш? Ще ти кажа кои сме и тогава ще ни имаш доверие. Този червен воин до теб е Винету, великият вожд на апачите, а аз съм…

— … Олд Шетърхенд? — вметна тя в думите ми. — Където е Винету, там се намира и Олд Шетърхенд. Кажи ми дали ти си този бледолик!

— Аз съм.

— Уф! Вие сте врагове на моето племе. Но аз няма защо да се страхувам от вас. Винету и Олд Шетърхенд, тези двама прочути воини, са твърде горди да посегнат на една скуоу.

— Ти се лъжеш. Ние не сме врагове на упсароките; ние желаем мир с всички хора, също с вас.

— Но наши воини ви преследваха преди няколко луни до Змийската река, за да ви убият.

— Това е вярно. И все пак ние нищо не бяхме им сторили. Те се бяха заблудили в нас и ние им прощаваме. Да се надяваме, при теб ще намерим повече доверие отколкото при тях.

Очите й се бяха спрели, изпълнени със страх, върху дирята, която бе следвала. Тя се бори известно време със себе си и после каза с решителен тон:

— Да, ще ви се доверя, защото моята тревога е голяма. Аз съм скуоу и не зная как мога да спася моите момчета. Винету и Олд Шетърхенд няма да си отмъстят на воините на упсароките, като ме излъжат и оставят моите момчета да яздят към смъртта.

— Значи ти не си яздила след вожда, а след твоите момчета? Те в опасност ли се намират?

— В най-голямата, ако е вярно, че сиу оглала ще минат оттук. Уф! Уф! Моята уста не биваше да споменава тайната на този боен поход и все пак трябва да говоря, ако искам да спася моите синове. Воините на упсароките научиха, че враговете идват да ни нападнат. Вамдушка сапа разпрати съгледвачи и след тяхното завръщане потегли с два пъти по сто мъже, за да изпревари сиуксите. От него чух, че възнамерява да поеме пътя, по който сега се намирам.

— Значи по някаква причина пътем той е променил своя план. Да не би твоите синове тайно да са яздили след него?

— Моят велик бял брат отгатна.

— Колко са големи? Имат ли вече имена?

— Броят едва четиринайсет и петнайсет зими^[5] но в техните сърца живее смелостта, а душите им жадуват още сега да бъдат приети сред воините. Ето защо последваха вожда един ден след неговото потегляне. Когато се събудих на сутринта, бяха заминали. Търсих и открих дирята им, която ми издаде тяхното намерение.

— Защо ги последва лично? Защо не прати някой мъж?

— Защото в гнева си вождът има неумолимостта на сивата мечка. Никой воин не би могъл да се спаси за непокорството от яростта му, освен мен. Взех един къс месо за храна и се метнах на коня, без да губя дори времето, което бледоликите наричат една минута. Дотук се придържах по тяхната диря и непрекъснато молех великия Маниту и неговия син да ги настигна още днес. Но ето че срещнах Винету и Поразяващата ръка, за да чуя, че моите синове не са препускали след баща си, а към враговете. Трябва да ги последвам. Може би все още ще успея да ги предупредя.

Подтиквана от страха, тя продължи своята езда. Един поглед между Винету и мен бе достатъчен да се разберем. Подкарах коня до страната на нейния и казах:

— Ако предположението ти, че синовете ти ще срещнат сиу оглала, е правилно, ти няма да можеш сама да ги спасиш. Една скуоу не е в състояние да се справи с подобна работа. За тази цел се изискват воини. Така че обърни коня и язди обратно към вашия бивак! Ние ще последваме дирята вместо теб и ще се заемем с момчетата.

— Уф! — отговори тя. — Една майка не можела да направи нищо за своите деца? Нима Олд Шетърхенд никога не е виждал майка, която обича децата си?

— Добре! Няма да ти нареждам да се върнеш. Но те моля да ни оставиш ние да действаме. Ти няма да им помогнеш, а самата ще се подхвърлиш на гибел. Повтарям ти го, макар да не ти се вярва.

— Значи наистина Винету и Олд Шетърхенд искат да яздят с мен?

— Да.

— Но оглаласите ще ви умъртвят на кола на мъченията, ако попаднете в ръцете им.

— Те често вече са пожелавали да го сторят, но така и не им се е удало.

— Вие въпреки това рискувате живота си. За две момчета от племе, чиито воини искат да ви убият! Нека моите братя ме оставят и продължат предишния си път.

— Няма да го направим. Твоите деца се намират в опасност, а и теб те заплашва смърт. Ще те придружим.

— Уф! Значи все пак е вярно онова, което майката на моята майка винаги е твърдяла: „Ако един християнин наистина е със сърце и вярва в сина на добрия Маниту, рискува живота си, дори за да спаси този на своя враг.“ Нали това е любовта, която живее там горе, където стоят звездите?

— Това е любовта, която идва от небето и живее в сърцето на всеки добър човек, също и в твоето. Защото ти си готова да отидеш на смърт за своите деца.

— Моят бял брат каза думи на истината, така чувствам аз нещата вътре в себе си. Когато се моля пак, ще се помоля и за него. Сега не мога да го сторя, защото душата ми не познава нищо друго, освен страха по моите синове. Вярваш ли, че все още могат да бъдат спасени?

— Да. Та и нали не е съвсем сигурно, че ще попаднат в ръцете на сиуксите. А и дори това да се случи, аз съм твърдо уверен, че ще ги освободим.

Докато говорех с индианката, Винету беше застанал начело. Хамердал и Холбърс яздеха зад нея в мен. Чух дебелия да казва на дългия:

— Кой би помислил подобно нещо? Първо си даваме всички усилия да избегнем сиуксите, а сега яздим право към зъбите им. Какво ще речеш за тая работа, Пит Холбърс, старий куне?

— Тук няма нищо за приказване, а просто трябва да яздим с другите.

— Дали ще яздим, или не, все едно, стига само да не сме извън играта. Но, стой, какво става с Винету?

Яздещият напред апач спря в този миг коня и даде знак да установим и ние своите. После слезе. Аз сторих същото и тръгнах към него.

Намирахме се при разтеглен храсталак, зад който лелееше малка открита прерия. Нямаше и половин английска миля ширина и от другата страна граничеше с гора, при чиято периферия съгледахме един значителен отряд ездачи. Бяха слезли от конете, за да се устроят на бивак. Действително бе време за това, тъй като слънцето вече бе слязло толкова ниско, че след кратко време щеше да изчезне.

Бяха сиу оглаласите. Нашето предположение следователно се бе сбъднало.

Скуоу, Холбърс и Хамердал също слязоха от животните си. Хамердал се произнесе по своя комично-оптимистичен начин:

— Ей къде ги имаме в кунките! Определено са си двеста мъже. Ще се разпилеят изплашено, ако вземем да се препънем в тях. Нали ще се захванем с червенокожите, мистър Поразяваща ръка?

— Естествено — отвърнах аз. — Та нали трябва да им отнемем момчетата.

Скуоу бързо попита:

— Значи моят бял брат мисли, че тези воини наистина са заловили моите синове?

— Със сигурност. Те се намират на следата от твоите деца и нямаше да си правят бивак точно върху нея, ако не бяха пленили онези, от които произхожда. Те се чувстват напълно сигурни и изобщо не се замислят, че и някой друг би могъл да следва същата стъпка. Ако бяха проследили пътя им само дотук, ние щяхме да успеем бързо да се отклоним, наистина, но те щяха да открият отпечатъците от копитата на нашите коне.

— И Олд Шетърхенд мисли, че ще можем да освободим пленниците?

— Надявам се! Но само търпение! Не можем да продължим, преди да се е стъмнило.

Вързахме конете и седнахме. Жената не беше в състояние да седи спокойно, а угрижено се въртеше насам-натам, което бе напълно разбираемо. Но ако и по-късно, в решаващия миг, не съумееше по-добре да се владее, щеше да се наложи да я държим под око.

Хамердал се радваше на очакваното приключение.

Той потри доволно ръце и каза:

— Да се надяваме, мистър Поразяваща ръка, че не си наумил, както обикновено, сам да осъществиш номера. Аз също искам да участвам. Не ми се ще все само зрител да бъда.

— Как ще пристъпим към освобождението, зависи изцяло от това, в какво положение се намират пленниците — отговорих.

— Положението хич не ме интересува. Дали има положение, или няма, все едно, стига само то да е благоприятно за нас. Двамата млади упсароки трябва да бъдат освободени. Не мислиш ли и ти същото, Пит Холбърс, старий куне?

— Хм, ако ти мислиш така, скъпи Дик, аз нямам нищо против — отвърна Дългия Пит.

Винету лежеше изпънат на тревата и слушаше мълчаливо. Неговото мъжествено красиво бронзово лице оставаше напълно неподвижно. Такъв си беше маниерът му — да не казва излишни приказки там, където единствено делото трябваше да говори. В съответния миг само един знак от негова страна значеше повече отколкото хилядите думи, които друг преди това е изприказвал.

Времето минаваше. Смрачи се, а после настана тъмна нощ. Небето се беше заоблачило и само тук и там проблясваше някоя звезда, за да изчезне веднага отново.

Стана време за нас. Потеглихме през прерията, но не яздехме по права линия към сиуксите, а се насочихме така, че да достигнем покрайнината на гората дотолкова встрани от тях, че да не могат да ни чуят и още по-малко да ни видят. Колко сигурни се чувстваха, показваха високите, ярки огньове, които бяха разпалили. Не бяха сметнали дори за необходимо да ги прикрият по някакъв начин. Вързахме конете си, след което казах на Хамердал и Холбърс:

— Сега отивам с Винету на разузнаване. Оставяме пушките си при вас и вие в никой случай не се отдалечавайте от това място, преди да сме се върнали.

— Не мога ли и аз да дойда с вас? — попита с униние Дик.

— Само ще бъдеш излишен. Но по-късно вероятно ще имаш предостатъчно работа.

— Well, на това ще разчитам.

— И се грижете преди всичко скуоу да остане тук. Не допускайте да ни последва. Не би могло да се случи по-голяма глупост.

Тръгнахме, промъквайки се непосредствено до периферията на гората, приближихме дотолкова бивака на оглаласите, че ясно можехме да различим най-близо стоящите до нас фигури. Сега бе време да изминем остатъка от пътя между дърветата. По този начин се скрихме в ивицата млада гора и имахме възможност да наблюдаваме отблизо лежащите пред нас оглала.

Откъм прерията не можехме да приближим към червенокожите, тъй като бяха вързали конете си за колчета в полукръг около бивака, а животните имаха навика да издават с пръхтене приближаването на някой бял. Горяха няколко огъня. Можехме ясно да различим почти всяко лице. Бяхме любопитни кой е предводителят на отряда, понеже познавахме всички изтъкнати вождове и воини на тези сиу. Но освен млади хора, виждахме само един възрастен индсман, който се ползваше, наистина, с репутацията на умен мъж и биваше привличан по тази причина в съвещанията, но беше само подглаватар. Казваше се Танчан Хонска^[6], Седеше край един от огньовете с още един мъж, който специално привлече вниманието ни, понеже беше бял. Върху врата на набитата му, едрококалеста фигура бе поставена истинска бича глава; грубо издяланите черти на широкото лице издаваха коварна хитрост и безсъвестност. Кой беше той, не знаехме — никога не бяхме го виждали. До него лежеше нещо като торба, съшита от сива вълча кожа, от чийто вързан отвор стърчаха няколко пръчки с дебелината на пръст. Кожата от време на време се раздвижваше отвътре. В нея явно бе пъхнато някакво живо същество. От другата страна на огъня лежаха двете упсарокски момчета, които търсехме. Бяха толкова здраво вързани, че и крайник не можеха да помръднат. Сиуксите се хранеха. Бяха убили един бизон, чието месо държаха над огъня, за да го запекат леко и после изконсумират.

Фактът, че Дългото тяло и белият седяха сами край огъня, даваше да се предположи, че те двамата командваха отряда. Как бе станало така, че този непознат бледолик водеше сиу към Бигхорн Ривър? Да отмъщава ли имаше на упсароките? С някакви обещания ли бе накарал оглаласите да му помагат в осъществяването на неговите планове? Ето какво се питах и Винету сигурно имаше същите мисли.

Допълзяхме до въпросния огън толкова бързо, колкото позволяваше теренът, за да можем да подслушаме нещо. Лежейки зад един малинак, имахме възможност да виждаме целия бивак. Приех, че двамата предводители още не са говорили с пленниците. По време на ездата насам сигурно не бяха имали подходящ случай за това. Правилността на това предположение щеше веднага да се потвърди. Когато приключи с яденето, белият избърса ножа в ръкава си и каза на Танчан Хонска:

— Сега му дойде времето да се занимаем с упсарокското котило. Има ли червеният ми брат нещо против?

Сиуксът изръмжа нещо, което явно бе „не“, и белият даде заповед на един индианец да разхлаби ремъците на пленниците. Те бяха изправени в седнало положение. После белият им заговори:

— Значи вие сте синовете на кучето, което се нарича Вамдушка сапа, Черната змия? Повече нищо не съм научил от вас. Познавате ли ме?

— Да — отговори по-голямото момче, гледайки говорещия безстрашно в очите.

— Е, кой съм?

— Ти си Фолдър, бившият агент на червените мъже. Ти ги мамеше, заради което беше наказан от Белия баща^[7] във Вашингтон. После стана конекрадец и убиец. Нашият баща, прочутият вожд на упсароките, те залови, когато му крадеше пет коня. За такова деяние се полага смърт. Но понеже Уиноринча ота, нашата майка, прояви съчувствие и се застъпи за теб, той не те уби, а нареди само да ти теглят един бой и после те прогони.

Това бе цял списък от грехове, който момчето изложи смело на своя враг! Сега знаехме кой беше този бял.

Доста бяхме чували за прословутия индиански агент Фолдър, който по такъв начин мамеше и ощетяваше червенокожите, че властите най-сетне бяха принудени да се заемат с нещата. Той беше уволнен и наказан с няколко години затвор.

Та този обесник виждахме сега пред себе си! Сега ни беше ясно, че той е уговорил оглаласите за похода срещу упсароките, за да може да си отмъсти за получените преди време удари. Той се ухили подигравателно на момчетата.

— Колко високо вече умеели да лаят младите кучета! Но аз ще ви затворя муцуните. Да, вашият баща, краставият негодник, накара жестоко да ме напердашат. Тогава аз дадох една стигаща високо до Небето и дълбоко до Пъкъла клетва да си отмъстя и сега съм дошъл да я изпълня. Вие ще ми заплатите за всяка капка кръв, пролята от мен при пердаха. В името на Дявола, не се надявах толкова скоро да ми се удаде възможност да се заловя с моето отмъщение, спипвайки още сега двама упсароки, и то тъкмо синовете на вожда. Какво дирите всъщност по тези места? Защо сте се отдалечили толкова много от вашия бивак?

— Още нямаме имена. Ето защо тръгнахме, за да гладуваме в самота и попитаме Великия дух за нашите медицини^[8].

Това бе отговор, по-умен от който не можеше да бъде даден. Въпреки младостта си синът на вожда беше отракан момък. Той не издаде, че баща му е предприел боен поход срещу сиуксите. Фолдър прояви непредпазливостта да му повярва. Той се захили.

— Няма защо да питаш Великия дух. На мен вече са ми известни вашите медицини. Ще ви ги покажа.

Развърза ремъка, стигащ кожената торба, й бавно измъкна една от пръчките. За свое удивление видях на нея да виси една голяма гърмяща змия.

Оня издигна пръчката с яростно стрелкащата език змия и се ухили.

— Това ще бъдат вашите медицини. Те са пъхнати тук във вълчата кожа. Когато бяхме в Ретълснейк Маунтайнс^[9], стигнахме до едно място, където тези бестии сякаш провеждаха митинг, в такова множество се бяха събрали. И понеже вашият баща се казва Черната змия, веднага ми хрумна идеята как да осъществя моето отмъщение. Налових половин дузина от тези животинки и ги взех, та да изпратя Черната змия заедно с неговата жена и децата му със змийска отрова във Вечните ловни полета. По-велика идея от тази никой уестман още не е имал. Ето защо се радвам, че бяхте така любезни още днес да ми се представите. Ще вържа младите упсарокски змии с тези гърмящи змии и очите ми ще се наслаждават на ухапванията, срещу които няма да можете да се браните. Това ще стане утре сутринта, веднага щом се съмне. Или може би предпочитате да го сторя още сега?

Нехранимайкото стана и поднесе трепкащата език змия толкова близо до момчето, че гибелното ухапване можеше да последва всеки миг. Тогава недалеч от нас нещо прошумоля в храста и един женски глас извика с тон на ужас:

— Стой! Не го прави, не го прави! Заклевам те в името на Великия дух, остави ги да живеят и умъртви по-добре мен!

Една индианка изскочи и се впусна към огъня. Беше Уиноринча ота, жената на вожда. Тревогата й по децата се оказа твърде силна за нея. Тя не бе позволила на Хамердал и Холбърс да я задържат и се бе промъкнала насам. Без да ни види и да е забелязана от нас, се бе оказала наша съседка и чула заплахите на Фолдър. Сега стоеше при синовете си на колене, милваше ги и викаше и се молеше:

— Освободете ги, пуснете ги! По-добре вържете мен със змиите! Те не бива да бъдат ухапани! Аз искам да умра на тяхно място!

Човек може да си представи какво голямо раздвижване предизвика внезапната поява на скуоу. Сиуксите наскачаха и се стекоха насам, Фолдър, който познаваше жената, извика с удивление и радост:

— All devils!^[10] Та това е Уиноринча ота, благочестивата жена на упсарокския вожд. Веднага кажи, жено, как се озова в тази местност!

— Побързах след синовете си, защото бяха излезли на езда, без да ме питат — отговори тя.

— Кой те придружава?

— Никой.

— Знае ли мъжът ти къде си?

— Не.

— Ти си яздила? Къде е конят ти?

— Като видях огъня ви, го оставих в прерията и се промъкнах насам.

— Дяволска история! Това може да ни провали целия хубав план. Първо тръгнали хлапетиите, сетне офейкала скуоу. Черната змия естествено ще накара да ги търсят. И ако преждевременно бъдем открити от някой съгледвач, всичко ще бъде издадено. Трябва да бъдем тройно по-предпазливи. Вържете скуоу!

— Да, вържете ме! — помоли тя. — Но освободете в замяна децата ми!

— Жено, ти откачена ли си? Идваш ми тъкмо на сгода, тъй като имам шест змии — за всеки по две. Искам да си доставя радостта, която и ти ще изпиташ, когато ретълснейкс^[11] се увият около хлапаците ти. И тъй, вържете я! После пак ще я поразпитам.

Тикна пръчката със змията обратно в кожената торба. А Танчан Хонска му каза:

— Нека моят бял брат позволи да изпратя съгледвачи.

— Защо? Накъде?

— Скуоу може да ни е излъгала, като каза, че е сама. Тя се е скрила в гората и ни е подслушвала. Трябва да претърсим гората и цялата околност на бивака, за да разберем дали е казала истината.

— Да, действително трябва да го направим. Идиотско ще бъде, ако се наложи да се разкараме оттук, защото тъкмо тук има едно място, по-добро от което не бих могъл да намеря за моето зрелище. Знам наблизо една дълбока и широка кеш^[12], която навремето изкопах. В нея искам да хвърля тримата червенокожи със змиите. Хайде търсете! Надявам се, че никого няма да намерите.

Сега беше крайно време Винету и аз да се измъкнем. Отдалечихме се бързо и безшумно първо на известно разстояние навътре в гората и побързахме после към мястото, където ни чакаха Хамердал и Холбърс. Двамата ни посрещнаха с голямо смущение, защото смятаха, че ще ги скастрим.

— Ние не сме виновни — увери дебелият. — Скуоу не ни пита, не каза нито дума. Скочи внезапно и изфиряса. Не я ли видяхте? Трябва да е хукнала подире ви.

— Тя е пленена — отвърнах аз. — Възсядайте бързо, трябва да се махаме!

Естествено взехме коня на скуоу. Сиуксите смятаха, че го е оставила в прерията, а оттам той можеше да е избягал. Ако липсваше, това нямаше да е причина за подозрение. Отдалечихме се на може би половин английска миля и спряхме едва когато бяхме убедени, че търсенията на оглаласите няма да се разпространят до нас. Когато се изтегнахме на новото лагерно място, попитах апача:

— Кога ще тръгнем пак нататък?

— В полунощ — отвърна той.

— Така мисля и аз, по-рано — не. Ще трябва да изчакаме, докато всичко живо заспи.

Той помълча известно време и въздъхна.

— Уф! И това е бледолик… християнин! Индианецът е честен човек в сравнение с този бял. Нека моят бял брат не ми казва нищо, не желая да чуя дума по този въпрос.

Колко беше прав!

Сега разказах на Хамердал и Холбърс какво сме подслушали. Когато свърших, Дик се обади:

— Ето ти го пак. Жените вече загарят кашата. Ей затова не съм се оженил и никога няма да извърша тая грешка. Ти какво мислиш по въпроса, Пит Холбърс, старий куне?

— Прави каквото ти отърва — ухили се по своя суховат маниер запитаният.

— Дали ми отърва, или не, все едно. Аз просто не го правя. Какво спечели тя сега от тая работа? Спаси ли децата си? Да бъдат вързани при гърмящи змии! Изтръпвам! Ние няма да го допуснем, та дори и това да ни струва живота. Ама как ще го подхванем тоя номер с освобождението, мистър Поразяваща ръка?

— Ще решим, когато отидем там — отговорих. — Сега да поспим, защото през нощта сигурно няма да има почивка.