Борис Крумов
Вълчицата

Снегът отдавна се стопи, а пролетта не идваше. Постоянно духаха ветрове, понякога топли, понякога студени с леден дъжд. Февруари е известен с непостоянството си, но в Черноморието той е чудноват с най-неочакваните си промени. През някои дни ветровете утихваха и слънцето затопляше припеците, от тях димеше прозрачна мъгла.

Старата вълчица лесно намираше затоплените поляни. Тя лягаше на изпръхналата земя, слагаше глава на предните си крака като куче пред дома на стопаните си и дремеше, без да се унася в дълбок сън.

Гората беше безлюдна. Тук не идваха ни хора, ни кучета. Нищо не плашеше вълчицата, а все пак тя не можеше да се успокои. Чувстваше постоянна възбуда, не се задържаше и половин час на едно място. Дращеше с нокти по стволовете на дърветата, причакваше скрита в гъсталаците някое горско животно, удушваше го с първото захапване. После го заминаваше, без да откъсне поне парче месо. Понякога изръмжаваше към сина си, сякаш се наканяше да сдави и него. По цял ден скитореше, спираше в окрайнината на гората и дълго гледаше към селските кошари. Макар че беше сита, с голямо удоволствие би се вмъкнала там, за да издуши всичките овце.

Заедно с това й се искаше да погали глава о главата на някой стар вълк, по-стар, по-як от сина й. Може би такава среща щеше да я успокои, да премахне възбудата, която я караше на полуда.

Този ден вълчицата се бе изтегнала на една слънчева поляна. До нея лежеше синът й. Тя чу изпукване на клонки и изправи глава. Не долови друг шум, не забеляза нищо обезпокоително. Все пак нейният усет й подсказа, че щом има шум, той е причинен от нещо — животно или човек, все едно. Трябва да разбере какво е, за да си дреме спокойно. Не разбере ли, може да заплати скъпо.

Тя не се излъга. Между дърветата забеляза стар вълк. В друго време би изръмжала, за да го прогони, но сега стана и закрачи към него като гостоприемна стопанка, която отдавна го очаква. Синът й неохотно се надигна и я последва.

Вълчицата спря на няколко метра от вълка. Той изглеждаше по-едър от нея, охранен, със загладен, червеникав косъм. Тя го подуши отдалеч. Неговият мирис й хареса и усети, че става по-неспокойна. Вълкът също я подуши. Навярно и той чувстваше подобна предпролетна възбуда и изглеждаше също тъй неспокоен като нея.

Червеникавия приближи и продължи да я одушва. Носът му обходи цялото й тяло. На края се спря на муцуната й. Лизна я с език.

Ласката му хареса на вълчицата. Тя също го лизна и погали глава около шията му, като че искаше да го прегърне.

Синът стоеше настрана. И той беше едър вълк, но по стойката, по свенливо наведената глава, по незаякналия врат личеше, че е още млад. Косъмът му бе сив като косъма на майка му.

Той, Сивия, гледаше недружелюбно непознатия вълк, който се държеше с вълчицата прекалено свойски. Достатъчно беше тя само да изръмжи, и щеше да се хвърли върху него. Но както изглежда, тя беше доволна от тази среща. Щом друг се навърташе около нея, това значи, че синът трябва да се махне оттука. Ако не се махне сам, може и да го прогонят. А без такава опитна и предпазлива майка храна по-трудно се намира, хората и кучетата са по-опасни.

Новият вълк, Червеникавия, скочи върху майка му и я обгърна с предните си крака. Синът оголи зъби в закана. Но оня не сдави майка му. Тя стоеше неподвижна, очевидно не виждаше в проявата му някаква заплаха. Сивия се ядоса от необяснимата промяна в поведението й и се върна на поляната. След малко дойдоха при него и те.

Легнаха един до друг, събраха глави и пак облизаха муцуните си.

Червеникавия беше толкова захласнат в някаква своя страст и така всецяло погълнат от ласките, че не забелязваше сина на вълчицата. Това пренебрежително отношение дразнеше Сивия и той често го поглеждаше враждебно, но в същото време се боеше от тоя звяр, който беше така независим и самоуверен и хич не се интересуваше кой се намира около него.

По някое време Червеникавия престана да се умилква около майка му и наостри уши. Младият не забеляза никаква заплаха. Но тревогата на стария растеше. Той стана и с дебнещи стъпки навлезе в гората. Едва тогава Сивия забеляза, че се приближаваше един сур вълк.

Червеникавия се върна при вълчицата. Тя продължаваше да лежи спокойна, от нищо невъзмутима и както изглежда, много щастлива. Старият вълк нервно пристъпяше около нея като футболист или борец, който раздвижва тялото си пред решителна схватка. Навярно чувстваше, че му предстои такава схватка. И тя не закъсня.

Новият вълк се приближи. Стъпваше бавно и предпазливо, като че ходеше по лед, свил опашка между задните си крака, навел глава, сякаш обдушваше нечии следи. Той дойде на няколко крачки и със скок се хвърли върху Червеникавия.

Вълчицата изръмжа и се отдели настрана. Едва сега Сивия видя, че Червеникавия не е толкова силен, колкото му се стори в началото, че оня, Сурия, имаше високи и дебели крака, дебел врат и щръкнали уши като на кошута. Той отскачаше по-ловко, с по-голяма настървеност се нахвърляше и по-хищно впиваше нокти и зъби във врата на противника си.

 

 

Двата вълка се вардаляха като огромна ръмжаща топка. Понякога беше трудно да се разбере кой кого е захапал и кой срещу кого се бори. Замириса на прясна кръв.

Вълчицата не изтрая да гледа тази смъртна борба отстрани. Тя се хвърли в топката на разярените вълци и за учудване на сина впи зъбите си във врата на Червеникавия. На оня, около когото само допреди няколко минути се умилкваше. Навярно бликналата кръв от него я беше разярила.

Сивия също не изтрая пред мириса и гледката на кръвта. И той се нахвърли върху Червеникавия. Напразно в началото се беше побоял от него и без всякакво съпротивление го допусна да се увърта около майка му. Затова с удвоена ярост го нападаше и каквото захапеше, оставаше в устата му.

Червеникавия бе вече мъртав, изтърбушен, с разкъсани бутове.

Затихна и последното ръмжене.

Сурия се отдели настрана. Облиза окървавената си козина, почеса натъртените си меса о едно дърво. Едва след тези старателни тоалетни приготовления пристъпи към вълчицата. Тя го прие приятелски, както прие и Червеникавия. Също като преди, те облизаха муцуните си, погалиха се един о друг и накрая той я обгърна с предните си крака.

Това също не беше враждебна проява и вълчицата изглеждаше много доволна от новия си приятел…

Синът и сега се чувстваше отритнат. Изпитваше неприязън към Сурия от интимниченето с майка му и боязън от свирепата му разправа с противниците. Но чувстваше и нещо ново към него — близост и гордост, — което не изпита към Червеникавия. В жестоката разправа и той, Сивия, помогна. Тъй че Сурия не бива да забравя това.

През тези дни идваха и други вълци, но Сурия не позволяваше никому да приближи до вълчицата. С тях не се стигна до кървава разправа. Те разбираха, че не им е мястото при този силен и едър противник, и доброволно напускаха.

Храна се намираше редовно, не ставаше нужда да се излагат на опасности и да наобикалят селата. Вълчицата не скитореше непредпазливо като преди, изглеждаше успокоена от новия си приятел. Като виждаше как е станала ленива и подпухнала, с подут корем, синът й тръгваше сам.

 

 

На вълчицата наистина не й се ходеше. Тя се завираше из трънаците, надзърташе във всеки гъсталак, търсеше нещо. Сурия не знаеше как да й угоди и не се отделяше от нея, побутваше я закачливо с муцуна.

Май че това ухажване не всякога й харесваше. Изгубила предишната си кротост, тя недоволно изръмжаваше. Сурия й досаждаше със задирянията и с постоянното си навъртане около нея. Тя се отделяше сама в гъсталаците, лежеше там от никого необезпокоявана, блажена от нещо, което другите около нея не разбираха.

С инстинкта си на стара майка вълчицата чувстваше, че й предстои нещо и радостно, и мъчително, свързано с много тревоги. Нейният вече не малък опит я бе научил да се справя успешно с тези пролетни грижи.

Много път извървя старата вълчица, докато си намери удобно леговище. Върху един огромен склон на планината се простираха трудно проходими драки. Тук никога не идваха дървари или овчари, не се мяркаха ловни кучета. Наблизо в дерето шумолеше поток.

Вълчицата събираше стар мъх и изсъхнала шума и ги струпваше в дупката под една скала. Продължително се залежаваше там и когато синът й се приближеше, тя го отпъждаше с ръмжене. Срещу Сурия не ръмжеше и го пускаше да лежи до нея. Това озлобяваше Сивия. Той не смееше да се сдави със стария вълк и тръгваше сам из гората, за да не гледа как оня, непознатият, е заел мястото до майка му, което се полага нему, единствения й син. Докато цялата зима не се отделяше от нея, сега скиташе сам. Редовно си намираше храна и съвсем не тъгуваше за майка си. Дори понякога се чувстваше много добре. Срещаше млади вълци и с тях дружно нападаха кошутите, сърните и зайците.

 

 

Вълчицата не се тревожеше от отсъствието на сина си. Занимаваха я съвсем други грижи.

В края на април вече си имаше шест малки кутрета и цялото й внимание беше насочено към тях. Тя отслабна, косъмът й се проскуба, изпод него се очертаваха ребрата и щръкналите кости на плешките. След окучването почти не се отделяше от леговището и млякото й не достигаше.

Сурия беше много предпазлив и като всеки стрелян вълк не смееше да се доближава до крайселските поляни, където пасеше добитъкът. Домъкваше само дреболии — зайчета, лисичета, сънливци, мишки. Нещо, което не можеше да утоли нито неговия глад, нито глада на майката. Отгоре на това до потока дойде някакъв човек. Щом усети приближаването му, Сурия офейка.

Вълчицата наблюдаваше човека от леглото си. Той се наведе над водата, побави се там и се върна, откъдето беше дошъл. На другия ден наново пристигна по същото време. Сурия пак избяга. Тя и този път не стана от вълчетата.

На третия ден човекът прескочи поточето и се заизкачва по отсамния склон. Вълчицата не бе виждала по-опасен противник от двукраките страшилища и не биваше повече да седи тук. Тя се измъкна от гъсталака и залинка към височините. От време на време се извръщаше. Не чуваше нито трясък, нито викове на хора или скимтене на кутретата си.

Привечер се върна при леглото, но пристъпи до него по-предпазливо от всеки друг път. Вълчетата си лежаха, както ги беше оставила, и скимуцаха. Щом я усетиха, те се вкопчиха в провисналите й, останали без мляко гърди.

Сурия го нямаше и за всичко, което й предстоеше, трябваше да се грижи сама.

Тя отърси кутретата от себе си и захапа едно от тях. Не го стискаше, държеше го колкото да не го изтърве и с подскачания се отправи към гъсталаците под върха, където смяташе да се настани на по-безопасно място. На бърза ръка събра шума под две огромни паднали дървета и остави вълчето в това ново леговище. После пренесе едно по едно и останалите.

 

 

През следващите дни тя гладуваше. Сурия се беше запилял някъде или пък не можеше да я открие. Навярно вече толкова е остарял, че е изгубил острия си нюх. Щом се мръкнеше, тя тръгваше да търси храна. Но храна не всякога се намираше така лесно. Вълчицата виждаше сърна или диво прасе, но не ги нападаше. Инстинктът й подсказваше, че не бива да посяга на добитък или на каквито и да са животни наблизо до леговището, за да не се разярят хората и да й причинят зло — и на нея, и на рожбите й. И ходеше надалеч. Уморяваше се от дългия път и никога не се връщаше сита.

Една сутрин тя забеляза до леговището нещо черно, огромно. През храсталака не можа ясно да види какво е. Обърна се назад, готова да побегне. Боеше се от всяка заплаха и никаква майчинска тревога не я вълнуваше. Беше забелязала как нейната майка пролет гледаше да спаси себе си и никога не се опитваше да защити от някакво нападение на хора или животни малките си вълчета. Нямаше защо и тя да се излага на опасност.

Крачка назад, но се спря. Мирисът, който усети, не беше на човек. А щом не е на човек, не е толкова опасно да се приближи. Други по-опасни противници от хората тя не бе виждала. Приближи към леговището.

Видя голям черен глиган с наежена четина. Той пръхтеше и с острата си зурла побутваше вълчетата.

Вълчицата изръмжа и докато глиганът съобрази какво да направи, тя го захапа за левия крак. Той беше тежък, неповратлив. Извърна се и се опита да замахне със зурлата си, но тя отскочи енергично настрана, после пак така мълчешката се стрелна и го захапа, докато най-сетне нахалникът видя, че е по-добре да се махне оттука.

По обед същия ден вълчицата съгледа едно куче. То се спираше, душеше земята, въздуха, дърветата. Навярно бе усетило някакъв мирис. Вдигна глава към клоните на дъбовете и проточено изви.

В гората кучетата рядко ходят сами. Често зад тях има хора. А ако няма, този лай може да ги доведе. От идването им вълчицата се боеше повече от всичко.

Кучето не преставаше да вие и лае. Не смееше да се приближи.

Вълчицата не нападаше нищо около леговището си, но не можеше и да чака спокойно приближаването на враговете си. Тя запълзя и успя да се измъкне незабелязана от кучето. Заобиколи отдалеч и дебнешком го доближи. Навярно то нито в началото, нито по-късно я видя. Само усещаше неприятната й миризма и се захласваше от ярост и вой, без да подозира на каква опасност се излага.

Вълчицата това и чакаше. С няколко скока се намери до него, скочи отгоре му и впи зъби в тънкия му врат.

Само след пет-шест минути то лежеше върху земята изтърбушено…

Но и това леговище не беше на сигурно място и вълчицата премести вълчетата си още веднъж. В новия гъсталак й изглеждаше по-спокойно. Но с разсъмването тревогите й започнаха отново.

Тя лежеше и усещаше птича миризма. Наблизо не забеляза никакво живо същество. Миризмата идваше от клоните над главата й. А оттам нито се виждаше, нито се чуваше нещо. Но усетът й никога не й изневеряваше. Не й изневери и този път.

На близката леска кацна сврака. Вълчицата не обичаше тези шумни птици. Те винаги крещяха и тя не можеше да разбере защо правят това: поради някаква опасност или просто защото са си кресливи. От клон на клон свраката слезе ниско над земята. Ако кацнеше в тревата, вълчицата бързо щеше да й види сметката.

Лежеше и даваше вид, че дреме. Свраката се стрелна над главата й. Чу се плясък на крила, отчаяни птичи крясъци. Срещу свраката налиташе някакво дребно птиче, а тревожният му писък огласяше цялата гора. Тогава вълчицата видя, че над нея има гнездо и грабливата дългоопашатка бе налетяла върху него.

Птицата-майка се съпротивяваше с всички сили. Но не можеше да спаси нито себе си, нито пилетата си. Двубоят ставаше все по-ожесточен. Наоколо се обадиха сойки и свраки.

Този шум не се хареса на вълчицата, можеше да й създаде неприятности. Тя изварди удобен момент, когато счепкалите се птици паднаха на земята, скочи върху тях и ги затисна с лапите си.

Изяде и двете, като кашляше от перушината. После унищожи и голишарчетата в гнездото.

 

 

Така с постоянни тревоги и грижи минаваха вълчите дни и нощи, за да дойдат още по-тежките дни и нощи на зимата.

Есента вълчицата предвождаше вече голяма глутница. Сурия ходеше постоянно с нея, но не той, а тя беше признатият водач. Тук бе и Сивия. Застудяваше се, добитъкът намаля из горите, нямаше вече малки неопитни животни и сам трудно си намираше храна.

Шестте пролетни вълчета отраснаха, но все още не бяха достатъчно предпазливи и не смееха да се отделят от майка си. А храна за толкова гърла не се намираше така лесно. Две-три зайчета или десетина мишки не стигаха само за едного, та камо ли за такава голяма глутница.

След залез вълчицата поведе семейството си към близкото село.

Вървяха бавно, спираха се често. Не забелязаха никаква опасност. Но и не усещаха присъствието на плячка. Стигнаха първите дворища.

От една схлупена сграда идваше мирис на говеда. Сивия прескочи кирпичения зид. Говедата бяха затворени и не можеше да влезе при тях. Чу се изплашено пръхтене на коне и волове. Сивия, ядосан и озлобен, изчатка със зъби и наново се намери на улицата.

Доближи друга къща. И там добитъкът бе затворен. Отнейде лавна куче. Разлаяха се и други псета. Пролетните вълчета, макар и едри, кажи-речи, колкото останалите вълци, се притискаха до майка си. Тя ги разбутваше и продължаваше да върви напред. Вятърът я облъхна с познат мирис, от устата й потекоха слюнки.

Вълчицата се спря с изправена глава. Освен кучешкия лай не долови никаква друга опасност. Тя прескочи през плета. За миг цялата глутница се намери в кошарата. Овцете се скупчиха в един ъгъл.

Вълчицата захапваше някоя овца и с едно-две замахвания прегризваше врата й. Докато траеше кратката схватка, тя изсмукваше кръвта от шията на удушената жертва, а младите вълчета я изтърбушваха и налапваха вътрешностите.

Сурия и Сивия награбиха по едно шиле и побягнаха през плета. В съседния двор се разлая куче. От къщата блесна ярка светлина и тя изплаши вълчицата повече от настървения лай на съседското псе. Майката не успя да вземе овца със себе си. След нея побягнаха и вълчетата.

Спряха едва в началото на гората и разкъсаха домъкнатата плячка. Тя не утоли глада им. Само разпали жаждата им за кръв и месо. Оглозгаха кокалите с ръмжене като врагове. Вълчицата се държеше сравнително спокойно и не стигнаха до кървава свада.

 

 

Гората не обещаваше храна. Можеха да я намерят в селото, но по-сигурно там щяха да намерят смъртта си. Майката чувстваше опасността и поведе глутницата към съседното село. Преди да доближат къщите, те намериха на поляната две магарета и още там ги разкъсаха.

На разсъмване се прибраха в гората — лениви, натежали, зажаднели за почивка и сън.

Първа вървеше вълчицата. И само тя — като всяка препатила майка, винаги загрижена за челядта си — не преставаше напрегнато да се оглежда и да обдушва храстите по пътя си.

Край едно дебело дърво тя се спря. Пред себе си усети неясен мирис на човек и на още нещо, което бе усещала в селските дворове. А щом го има тука, то значи, че има и хора.

В здрачината на утрото майката не виждаше нищо обезпокоително, но доловеният мирис я караше да бъде предпазлива. И други утрини бяха минавали по тази пътека, никаква заплаха досега не бе забелязвала, ала сега тя заобиколи дървото. След нея заобиколиха Сурия, Сивия, вълчетата. Само едно от тях, най-ленивото, мина направо.

Обикновено край такива дървета то вдигаше крак и подмокряше дънера му. После драскаше с лапи да закрие мръсотията, която е оставило. Така смяташе и сега да направи. Но щом стъпи до дървото, нещо рязко и звънко изщрака.

Вълчето изквича и прови от болка и страх. Някакви зъбци се впиха в десния му преден крак. То захапа тия зъбци, ала те се оказаха по-твърди от неговите челюсти и усети как собствените му зъби се счупиха и то ги изплю. Опита се да изтегли крака си, но болките така го рязнаха, че легна и пронизително изквича като куче.

Вълчицата не толкова видя, колкото почувства, че вълчето изпадна в беда, макар и да не разбираше какво точно се е случило. За нея това беше коварна клопка, а коварство виждаше само от хората. Който иска да остане жив, трябваше да бяга далече от нея. Тя така и направи, а вълчето не я последва и си получи заслуженото.

Още с първите му изджавквания майката хукна като подгонена от изстрел. След нея в паника се юрнаха всички вълци.

Вечерта майката донесе на вълчето заек. Седя настрана, докато го изяде. После го побутна, но то напразно се опитваше да се изскубне от железните челюсти. За да му помогне, вълчицата прегриза крака му.

Възбудена от мириса на кръв, тя разкъса вълчето и го изяде, както би постъпила с каквато и да е животинска плячка.

 

 

Вълците лежаха в млади дъбови подрасти. Преди час се върнаха от селото, където успяха да разкъсат две малачета. Натъркаляха се в гъсталака, в който и други пъти бяха денували.

Още незадрямали, и доловиха шум. Нейде ходеха хора, тропаха с крака, кършеха клони, тихо подвикваха. Вълците наставаха. Наблизо пробягна заек. В друго време веднага биха го погнали, но сега не им бе до него. Освен това бяха сити. Шумът не предвещаваше нищо добро. По близката пътека се хвърляше с едри скокове подплашена сърна. Да, трябваше и те да бягат, но накъде?

Вълчицата се бе убедила, че не всякога опасността идва оттам, откъдето идва шумът. Понякога я сполетяваше беда на най-тихите места. Нещо така оглушително тряскаше, че тя правеше невероятно голям скок. И дали от този трясък, или от друго, по тялото й се забиваха някакви остри камъчета. После дълго, с дни хапеше кожата си, за да ги изчопли оттам, чешеше се по дърветата, докато болките и сърбежите затихнеха.

Така и този път се поколеба накъде да побегне. Вълчетата поглеждаха към нея с очакване. Само Сурия хукна в посоката, противна на оная, от която се дочуваше шумът.

Вълчицата поведе глутницата нейде встрани.

След минута-две гората проехтя от онзи трясък, от който вълчицата най-много се плашеше. Но той беше някак глух, далечен. Тя побягна с по-едри скокове, като избираше гъсталаците.

Пред себе си на една поляна видя нещо тънко, дълго, като безкрайна окастрена пръчка. Тази връв я плашеше, тъй като се бе убедила, че тя не расте като пръчките в гората, а я поставят хората.

На връвта се полюляваха червени парчета плат. Тоя огнен цвят винаги всяваше сред вълците ужас, но тя се бе убедила, че когато седи така спокоен, той не е опасен. Страшно е, когато предварително не го видиш, а само го зърнеш и мигновено те оглуши гръм. От опит знаеше, че в такива случаи е по-опасно да мине оттам, гдето няма такива огнени пламъци.

Така постъпи и сега. Побягна напреко през връвта, близо до червеното петно. Встрани се чу трясък, след него — втори, трети. Нещо наблизо изсвистя.

Вълчицата очакваше да усети болки по тялото си. Не усети нищо. И гърмът не я оглуши. Той беше като предишния — глух, далечен.

Тя тичаше и чуваше след себе си шума от тичането на вълчетата.

Назад от гората долиташе хорска глъчка. Вълците бягаха, докато тази глъчка затихна и се увериха, че са далече от всяка опасност.

 

 

Глутницата намаля. Сурия не се появи ни след ден, ни след седмица. И както вълците понасят такава загуба, никой не забеляза отсъствието му.

Планината побеля и животът на глутницата стана още по-тежък. Трудно се намираше храна и в гората, и вън от нея. Напразно вълците ходеха и денем, но не утоляваха глада си.

Една вечер се насочиха към селото отвъд билото на планината. Вълчицата забеляза, че нещо на пътеката се чернее. Спря се и го огледа отдалеч. Това беше едно от онези космати, но изключително вкусни селски животни, които тя най-много обичаше и за тях бе готова да се излага на всякакви рискове. Затича се напред и се спря на десетина крачки от неочакваната находка.

Овцата лежеше неподвижна, изглеждаше мъртва. А от мъртвите животни вълчицата се плашеше, защото бе видяла няколко пъти как след изяждането им вълците също умират. Тя се разстъпи насам-натам и обдуши снега. Долови кисел дъх на коне и хора и веднага отстъпи назад. С нея отстъпи Сивия, като облизваше с дългия си червен език лигите около устата си.

Петте млади вълци не отстъпиха. За тях това беше богата плячка, спечелена без труд и рискове, и те се нахвърлиха върху нея.

Вълчицата остана безучастна настрана. През цялото време усещаше едва доловима миризма на хора и коне и това я възпираше да участва в пиршеството.

Младите вълци още не бяха успели да схрускат всички кокали и изведнъж изгубиха апетита си. Един по един се отдалечаваха от останките на овцата. Майката виждаше как те се клатушкат, козината им настръхваше, като че ли бяха налапали остри камъчета и се опитваха да ги повърнат. С тях ставаше нещо лошо, опасно, което тя бе виждала и което й говореше, че тук имат пръст хората.

Без да чака повече, вълчицата побягна, последвана от Сивия.

Тя избяга далече, както след оглушил я трясък. Цяла нощ ви, но вълчетата не дойдоха. От това стана по-неспокойна и още по-предпазлива. Трепваше от всяко изшумоляване на оголените букови клони, плашеше се от изпукването на съчките под краката си.

В тази враждебна гора за нея нямаше вече храна, нямаше спокоен и сигурен живот.

Вълчицата крачеше през снега из дъбаците. Навлизаше в нови и непознати места, далече от всички ония страхове и опасности, които преживя. Вървеше, без да знае къде отива, подтикната от усета на дългогодишна майка и стар, изключително предпазлив звяр.

Далече от всичко онова, което напомняше за кучета, за хора, за гърмежи, за рязкото изщракване на смъртоносните челюсти в шумата, за умрели овце по пътеките.