Нора Робъртс
Синя далия (4)

Трета глава

Имаше цяла кола багаж, куфарче, натъпкано с бележки и скици, ужасно сърдито куче, което вече бе изразило мнението си за преместването, като бе повърнало на предната седалка, и две момчета, които не преставаха да се карат отзад.

Бе спряла в една отбивка, за да реши проблема с кучето и седалката, и въпреки януарския студ, държеше прозорците широко отворени. Паркър, бостънски териер, се бе изтегнал на пода с тъжно изражение.

Не знаеше за какво са се спречкали момчетата, но все още не се беше стигнало до размяна на удари, така че не направи опит да прекрати спора. Знаеше, че са неспокойни колкото Паркър заради преместването.

Беше ги изтръгнала от корените им. Колкото и да внимаваше, все пак изживяваха шок. Всички трябваше да се приспособят към нова почва. Вярваше, че ще разцъфнат тук. Трябваше да вярва, иначе стомахът й би се разбунтувал като този на домашния любимец на семейството.

— Мразя те, воняща слузеста гадино! — заяви осемгодишният Гевин.

— И аз мразя тъпия ти дебел задник! — отвърна шестгодишният Люк.

— Мразя слонските ти уши!

— Мразя цялото ти грозно лице!

Стела въздъхна и усили радиото.

Не стори нищо, докато стигнаха до тухлените колони от двете страни на алеята към имението Харпър. Веднага щом сви от пътя, спря и за момент поседя мълчаливо, докато на задната седалка продължаваха да се сипят обиди.

Паркър плахо вдигна поглед към нея, а после скочи да подуши въздуха навън.

Тя изключи радиото и зачака. Гласовете зад гърба й постепенно заглъхнаха и след едно последно: „А аз мразя цялото ти тяло“ настъпи пълна тишина.

— Знаете ли какво ми хрумна — заговори Стела с нормален, спокоен тон, — да скроим номер на госпожа Харпър.

Гевин се наведе напред, колкото позволяваше предпазният му колан.

— Какъв номер?

— Много хитър. Не съм сигурна дали ще е сполучлив. Мога да ви уверя, че тя е доста умна. Така че трябва да внимаваме да не заподозре нещо.

— Мога да бъда хитър — увери я Люк.

Един поглед в огледалото за обратно виждане й беше достатъчен, за да се убеди, че руменината, избила по бузите му от ярост, вече избледнява.

— Добре, ето какъв е планът.

Стела се завъртя на седалката си, за да застане с лице и към двете момчета. За пореден път бе поразена какво съчетание от нейните черти и тези на Кевин представляват и двамата. Люк имаше нейните сини очи и устните на баща си, а Гевин — сивкавозелените очи на Кевин и нейните устни. Люк бе наследил светлия цвят на лицето си от нея… горкото дете, а Гевин — златистата кожа на Кевин.

Направи драматична пауза и се увери, че синовете й нетърпеливо са наострили слух.

— Не зная. — Стела колебливо поклати глава. — Може би не е добра идея.

Последваха молби и протести в един глас и подскачане на седалката, което накара Паркър да нададе развълнуван лай.

— Добре, добре. — Вдигна ръце. — Ето какво ще направим. Ще спрем с колата пред къщата и ще се изкачим до вратата. Когато влезем и ви представя на госпожа Харпър… трябва да бъдете големи артисти, много умни.

— Можем! — извика Гевин.

— Е, ще трябва да се преструвате на… трудно е, но мисля, че ще се справите. Искам да се преструвате на учтиви, послушни, добре възпитани момчета.

— Можем да го направим, можем… — Лицето на Люк имаше решителен израз. — Хей!

— А аз ще се преструвам, че никак не съм изненадана от държането на двете си послушни, добре възпитани деца. Мислите ли, че ще се получи?

— Може би тук няма да ни хареса — промълви Гевин.

Към обтегнатите й нерви се прибави и чувство за вина.

— Може би. А може и да ни хареса. Ще видим.

— Предпочитам да живеем при дядо и леля Джо в тяхната къща. — Малките устни на Люк затрептяха и сърцето на Стела се сви. — Не може ли?

— Наистина не може. Но можем да им гостуваме. Както и те на нас. Щом ще живеем тук, често ще се виждаме с тях. Очаква ни приключение, не забравяйте. Ще опитаме и ако не сме доволни, ще пробваме нещо друго.

— Тук хората говорят смешно — промърмори Гевин.

— Не, просто различно.

— И няма сняг. Как ще правим снежни човеци и ще се пързаляме с шейни, щом времето е тъпо и не вали сняг?

— Прав си, но ще си намерите други занимания.

Нима беше преживяла последната си бяла Коледа? Защо досега не се беше замисляла за това?

Гевин вирна нос.

— Ако тя е лоша, няма да остана тук.

— Дадено.

Стела потегли, пое си дъх, за да възвърне увереността си, и продължи по алеята. След няколко мига Люк възкликна:

— Колко е голяма!

„Разбира се“, помисли си Стела и се запита как ли ще се стори къщата на децата й. Дали внушителната триетажна сграда ще ги изпълни със страхопочитание? Дали ще бъдат впечатлени от подробностите? Бледожълтите каменни зидове, величествените колони, разкошното фоайе със стълбище, което го разделяше на две и водеше до тераса, подобна на театрален балкон на втория етаж.

Или ще забележат само колко е огромна — тройно по-голяма от кокетната им къщичка в Саутфийлд?

— Много е стара — каза им тя. — На повече от сто и петдесет години. А госпожа Харпър винаги е живяла тук.

— Тя на сто и петдесет ли е? — полюбопитства Люк и брат му го смушка с лакът.

— Тъпак, ако беше на толкова, щеше да е мъртва и по нея да лазят червеи.

— Трябва да ви напомня, че учтивите, послушни и добре възпитани момчета не наричат братята си „тъпаци“. Виждате ли колко много трева има? Паркър ще обожава разходките навън, нали? А и вие ще имате много място за игра. Но ще трябва да стоите далеч от градината и цветните лехи, както у дома… Както в Мичиган — поправи се тя. — Ще попитаме госпожа Харпър къде можете да ходите и къде — не.

— Има толкова големи дървета — промълви Люк.

— Виждаш ли онова там? Нарича се чинар и навярно е по-старо дори от къщата.

Спря на алеята за паркиране, която заобикаляше островче с азалии, и с възхищение огледа червения японски клен и златистия кедър сред тях.

Дръпна каишката на Паркър с уверени ръце, въпреки учестения си пулс.

— Гевин, ти води Паркър. Ще внесем нещата си, след като се срещнем с госпожа Харпър.

— Тя ще ни командва ли? — попита той.

— Да. Ужасната съдба на децата е да бъдат командвани от възрастните. Освен това тя ще плаща заплатата ми, така че ще командва и мен. Всички сме в една лодка.

Гевин пое каишката на Паркър, когато слязоха от колата.

— Вече я мразя.

— Ето това харесвам у теб, Гевин. — Стела разроши чупливите му руси коси. — Винаги мислиш положително. Добре, да вървим.

Хвана и двамата си сина за ръце и леко ги притисна. Четиримата тръгнаха към покритата площадка пред входа.

Вратите, двойни и боядисани в същия снежнобял цвят като прозорците, внезапно се отвориха.

— Най-сетне! — Дейвид разпери ръце. — Мъже! Значи вече няма да съм малцинство.

— Гевин, Люк, това е господин… извинявай, Дейвид, не зная фамилното ти име.

— Уентуърт. Но нека ме наричат Дейвид. — Приклекна и погледна неукротимо лаещия Паркър в очите. — Какъв е проблемът, приятел?

В отговор Паркър опря предните си лапи на коляното му и весело го близна по лицето.

— Така е по-добре. Заповядайте. Роз ще дойде след малко. Говори по телефона горе, хока някакъв доставчик за неполучена стока.

Влязоха в просторното фоайе, където момчетата застинаха и ококориха очи.

— Много баровско, а?

— Това нещо като църква ли е?

— Не. — Дейвид се усмихна на Люк. — Има скъпи неща, но е просто къща. Ще ви разведа из нея, но може би първо ще поискате да пийнете по чаша горещ шоколад, за да ви ободри след дългото пътуване.

— Дейвид приготвя страхотен шоколад. — Роз слезе по изящното стълбище в средата на фоайето. Беше облечена с работни дрехи, както предишния ден. — С много бита сметана.

— Госпожо Харпър, това са синовете ми. Гевин и Люк.

— Много се радвам да се запознаем, Гевин.

Подаде му ръка.

— Това е Паркър. Нашето куче. На година и половина е.

— Голям красавец.

Приятелски потупа кучето.

— Аз съм Люк. На шест години съм и вече ходя на училище. Мога да пиша името си.

— Само с печатни букви — подигравателно се усмихна Гевин на по-малкия си брат.

— Всеки започва така, нали? Радвам се да се запозная и с теб, Люк. Надавам се, че ще ви хареса да живеете в тази къща.

— Не изглеждате толкова стара — отбеляза Люк и Дейвид не можа да сдържи смеха си.

— Благодаря. Не се и чувствам стара през повечето време.

Леко засрамена, Стела все пак успя да се усмихне.

— Казах на момчетата, че къщата е много стара и че семейството ви винаги е живяло в нея. Люк е малко объркан.

— Аз не съм тук, откакто е построена къщата. Да пийнем горещ шоколад, Дейвид. Ще седнем в кухнята, да се опознаем.

— Дейвид вашият съпруг ли е? — попита Гевин. — Защо имате различни фамилии?

— Тя отказва да се омъжи за мен — отговори Дейвид на въпроса му, докато ги водеше по коридора. — Просто разбива бедното ми страдащо сърце.

— Шегува се. Той се грижи за къщата, както и за почти всичко останало. Живее тук.

— И твоя шефка ли е? — Люк задърпа Дейвид за ръката. — Мама каза, че ще бъде шефка на всички ни.

— Оставям я да се мисли за такава.

Покани ги в кухнята с гранитни плотове и мебели от топло черешово дърво. Под големия прозорец имаше извит диван със сапфиреносини кожени възглавнички.

В сини сандъчета, подредени покрай плотовете, растяха ароматни подправки. До тях блестяха медни съдове.

— Това е моето владение — каза им Дейвид. — Аз съм шефът тук, така че в тази част на къщата се слуша моят глас. Обичаш ли да готвиш, Стела?

— Не зная дали бих употребила думата „обичам“, но със сигурност не мога да приготвя нещо достойно за тази кухня.

Два фризера, готварска печка, която изглеждаше предназначена за ресторант, двойна фурна, безкрайно дълги плотове.

С облекчение забеляза малките подробности, които създаваха домашен уют. Тухлена камина, в която тлееше жарава, старинен шкаф със стъклени съдове, рано разцъфнали лалета и зюмбюли в сандъчета върху преградния плот.

— Готвенето е моята страст. Честно казано, жалко е да пропилявам забележителния си талант за Роз. Тя би се задоволила и със студена зърнена закуска. А Харпър рядко се появява тук.

— Харпър е най-големият ми син. Живее в къщата за гости. Скоро ще ви запозная с него.

— Той е луд учен.

Дейвид извади джезве и парченца шоколад.

— Чудовища ли прави? Като Франкенщайн?

Задавайки този въпрос, Люк здраво стисна ръката на майка си.

— Франкенщайн е измислен герой — напомни му Стела. — Синът на госпожа Харпър работи с растения.

— Може би един ден ще създаде гигантско цвете, което говори.

Развеселен, Гевин бавно се приближи към Дейвид.

— Неее!

— „Безброй са чудесата на небето и земята, Хорацио“. Вземи една табуретка, приятелю, и гледай как великият майстор приготвя най-хубавия горещ шоколад на света.

— Сигурно бързате да продължите работата си — обърна се Стела към Роз. — Искам да ви покажа някои скици и бележки, които нахвърлях снощи.

— Потрудила си се.

— Нямам търпение. — Хвърли поглед към Люк, който пусна ръката й и отиде да седне до брат си. — Тази сутрин имам среща с директорката на училището. Момчета трябва да започнат утре. Мога да поискам препоръки за детегледачка, при която да ги водя преди и след учебни занятия…

— Хей! — Дейвид разбърка шоколад и сметана на котлона. — Това са моите момчета. Мислех, че ще стоят при мен, за да ми правят компания и да вършат черната работа тук, когато не са на училище.

— Не мога да искам от теб…

— Можем да стоим при Дейвид — намеси се Гевин. — Ще бъде чудесно.

— Не…

— Разбира се, зависи от много неща — непринудено заговори Дейвид, докато добавяше захар. — Ако не обичат „Плейстейшън“, няма да стане. Имам условия.

— Обичам да играя на „Плейстейшън“ — каза Люк.

— Трябва да обожават „Плейстейшън“.

— Да! Да! — Момчетата заподскачаха едновременно на табуретката. — Обожаваме.

— Стела, докато приготвят шоколада, какво ще кажеш ние да свалим част от нещата ти от колата?

— Добре. Ще се върнем след минута. Паркър…

— Кучето не ми пречи — успокои я Дейвид.

— Добре. Идваме веднага.

Роз изчака, докато стигнаха до входната врата.

— Дейвид има страхотен подход към децата.

— Личи си. — Стела усети, че неволно е заиграла с каишката на часовника си, и внезапно спря. — Просто не искам да се чувства задължен. Съгласна съм да му плащам, разбира се, но…

— Ще се разберете за това помежду си. Само исках да ти кажа… като майка на майка, че можеш да му имаш доверие, че ще се грижи добре за тях, ще ги забавлява и с него ще бъдат в безопасност. Никой не би могъл да ги опази от обичайните дребни злополуки, разбира се.

— Би трябвало да притежава свръхестествени способности.

— Буквално е отраснал в тази къща. Гледам на него като на свой четвърти син.

— Така ще бъде невероятно лесно. Няма да се налага да ги водя при детегледачка.

„Още една непозната“, помисли си Стела.

— А ти не си свикнала нещата да бъдат лесни.

— Не съм. — Откъм кухнята прозвуча детски смях. — Но искам момчетата да са доволни, а те имат решаващия глас.

— Чудесен звук. Липсваше ми. Да внесем нещата ти.

— Трябва да ми кажеш кое ще бъде позволено и кое не — настоя Стела, когато излязоха навън. — Къде ще могат да ходят и къде не. Да имат задължения и правила както у дома. В Мичиган.

— Ще помисля върху това. Въпреки че Дейвид… аз би трябвало да определям правилата в тази къща, но навярно той вече има идеи. И кучето е страхотно впрочем. — Роз извади двата куфара от багажника. — Моето умря миналата година и не се реших да си взема друго. Хубаво е тук да има куче. Подходящо име.

— Паркър… като Питър Паркър. Името на…

— Спайдърмен. И аз съм отгледала три момчета.

— Разбира се.

Стела взе още един куфар и картонена кутия. Усети мускулите си да се напрягат, докато Роз носеше товара си с очевидна лекота.

— Канех се да попитам кой още живее тук, какъв друг персонал имате.

— Само Дейвид.

— Така ли? Когато пристигнахме, спомена, че вече няма да е малцинство като единствен мъж в къщата.

— Точно така. Досега бяхме аз, Дейвид и Печалната невеста. — Роз внесе багажа вътре и продължи нагоре по стълбите с него. — Нашият призрак.

— Вашият…

— Би било жалко стара къща като тази да не е обитавана от дух.

— Добра гледна точка.

Стела реши, че Роз се шегува с нея като новодошла в града, която все още не е чула местните легенди. Измислиците за призраци бяха неизменна част от историята на много известни фамилии. Затова не обърна особено внимание.

— Можете да се настаните в западното крило. Мисля, че стаите, които сме предвидили, ще ви бъдат най-удобни. Аз съм в източното крило, а Дейвид живее в стаите до кухнята. Всеки разполага с достатъчно лично пространство, което винаги сме смятали за важно в добрите взаимоотношения.

— Това е най-красивата къща, която съм виждала.

— Нали? — Роз спря за миг и надникна през прозореца с изглед към една от градините й. — Понякога през зимата прониква влага и често се налага да викам водопроводчик или електротехник, но обичам всеки сантиметър от нея. Някои биха казали, че е твърде голяма за сама жена.

— Твоя собственост е. Семейно наследство.

— Точно така. И ще остане моя, каквото ще да става. Ето тук. Всяка стая има тераса. Ти ще решиш дали вратата за терасата на момчетата да се заключва. Предположих, че за тях, на тази възраст, ще е по-добре да живеят в една стая, особено на ново място.

— Безспорно. — Стела влезе след Роз. — О, със сигурност ще им хареса. Голямо пространство, много светлина. — Остави кашона и куфара върху едното от двете еднакви легла. — Но се боя за антиките.

Прокара ръка по старинния скрин.

— Мебелите са предназначени за ползване. Само творбите на изкуството трябва да се пазят.

— Повярвай ми, тези думи ще ги зарадват.

„Господи, дано не повредят нещо.“

— Твоята стая е съседната. Банята е обща за двете. — Роз посочи и кимна. — Мисля, че поне в началото ще искаш да бъдеш близо до тях.

— Идеално!

Стела влезе в банята. Голямата вана върху четири лъвски лапи стоеше на висок мраморен подиум до огромен прозорец. Тоалетната бе отделена с висока чамова преграда и имаше старинно казанче със синджир. Момчетата щяха да полудеят, щом го видят!

До мивката, която се намираше над друг подиум, се виждаше медна тръба за затопляне на кърпи, на която вече бяха окачени пухкави морскозелени хавлии.

През свързващата врата в стаята нахлуваше светлината на зимното слънце и падаше върху дъбовия паркет с естествени шарки.

Удобната холова гарнитура беше поставена с лице към малката камина от бял мрамор, над която висеше картина на градина, пълна с разцъфнали летни цветя.

Цял куп копринени възглавнички в нежни пастелни цветове украсяваха леглото с ефирен балдахин от бял и бледорозов воал. Тоалетката с дълго елипсовидно огледало беше от лъскав махагон, както и изящният малък скрин и резбованият гардероб.

— Започвам да се чувствам като Пепеляшка на бала.

— Ако пантофката ти приляга. — Роз остави куфарите на пода. — Искам да ти харесва и момчетата ти да бъдат доволни, защото ще изисквам от теб много работа. Къщата е голяма и скоро Дейвид ще ви разведе из нея. Няма да се засичаме често, освен ако не пожелаем да се срещнем. — Нави ръкавите на ризата си и хвърли поглед наоколо. — Не съм общителна жена, но обичам компанията на хора, които харесвам. Мисля, че ти ще си сред тях. Вече харесвам децата ти. — Погледна часовника си. — Ще взема горещия шоколад, на който никога не мога да устоя, и ще се залавям за работа.

— Бих искала да ти покажа някои от идеите си по-късно днес.

— Добре. Заповядай.

 

 

Стела изпълни намерението си. Възнамеряваше да вземе и децата със себе си след срещата с училищната директорка, но сърце не й даде да прекъсне заниманията им с Дейвид.

Край на тревогите й, че няма да свикнат да живеят в нова къща с непознати хора. Вече й се струваше, че на нея ще й бъде най-трудно да се приспособи.

Този път избра по-подходящо облекло. Груби обувки, които бяха стъпвали по доста кал, поизносени джинси и черен пуловер. С куфарчето си в ръка се отправи към главния вход на градинарския център.

На бюрото седеше същата жена, но в момента обслужваше клиентка. Стела забеляза малка дифенбахия във вишневочервена саксия и четири стръка бамбук, вързани с декоративна панделка, вече поставени в кутия.

Чанта с камъчета и четириъгълна ваза чакаха цената им да бъде въведена в касовия апарат.

Добре.

— Тук ли е Роз? — попита Стела.

— О… — Руби нехайно махна с ръка. — Някъде наблизо е.

Стела кимна към радиостанцията зад бюрото.

— Дали е взела другата със себе си?

Идеята се стори забавна на Руби.

— Едва ли.

— Е, добре, ще я потърся. Интересно растение — обърна се Стела към клиентката с бамбуковите стръкове. — Не изисква специални грижи и би изглеждало страхотно в ето тази купа.

— Мислех да го сложа на плота в банята си. Нещо красиво и забавно.

— Чудесно. Освен това е оригинален подарък за домакинята, когато отидете на гости. По-интересен от обикновени цветя.

— Не беше ми хрумвало. Е, може да взема още няколко.

— Няма да сгрешите.

Лъчезарно й се усмихна и мислено се поздрави, докато вървеше към оранжериите. Не бързаше да намери Роз. Това й даде възможност да надникне тук-там, да разгледа стоката и реда, в който е изложена. И да нахвърля още бележки.

Дълго стоя в сектора за разсаждане, огледа развитието на издънките и резниците, видовете растения и състоянието им.

Едва след около час премина в сектора за присаждане. През вратата звучеше музика, навярно „Корс“.

Подаде глава. Покрай двете дълги стени на оранжерията бяха разположени маси, а в центъра още две, плътно една до друга. Носеше се мирис на топлина, вермикулит и торфен мъх.

Имаше саксии, някои от тях с растения, на които бяха поставени присадки. От ръбовете на масите висяха табели, подобни на болнични картони. В един ъгъл светеше компютърен екран, на който пулсираха различни цветосъчетания, сякаш в такт с музиката.

Скалпелите, ножовете, пинцетите, лепенките, восъкът и всички останали принадлежности бяха подредени в тавички.

Забеляза Роз в далечния край, застанала зад мъж, който седеше на табуретка. Работеше, приведен напред. Роз бе сложила ръце на кръста му.

— Няма да ти отнеме повече от час, Харпър. Тази фирма е колкото моя, толкова и твоя, така че трябва да се запознаеш с нея и да чуеш идеите й.

— Разбира се, разбира се. Но съм по средата на работата, по дяволите. Ти искаше да назначиш управител, така че ти приемай идеите й. На мен ми е все едно.

— Съществува нещо, наречено добри маниери. — В горещия въздух витаеше гняв. — Моля те поне за час да се преструваш, че ги притежаваш.

Последната забележка накара Стела да си спомни своите думи към синовете си. Трудно сдържа смеха си, но го прикри като се покашля, вървейки по тясната пътека.

— Извинявайте, че ви прекъсвам. Просто… — Спря до една саксия и огледа присадката и новите листа. — Аз не бих могла да направя това.

— Дафина.

Синът на Роз не я удостои дори с поглед.

— Вечнозелен вид. Използвали сте напречна присадка.

Изведнъж той се завъртя на табуретката си. В лицето изглеждаше като копие на майка си — същите изпъкнали скули и топли очи. Косите му бяха значително по-дълги от нейните и вързани отзад с нещо, което приличаше на лико. Бе строен като нея, очевидно доста висок и облечен с изтъркани дънки и изцапана с кал тениска с емблемата на университета в Мемфис.

— Разбирате от присаждане?

— Само в общи линии. Веднъж поставих клиновиден калем на една камелия. Справих се, но съм по-добра в разсаждането. Аз съм Стела. Радвам се да се запознаем, Харпър.

Той изтри ръка в дънките си, преди да поеме нейната.

— Мама каза, че ще се заемете с организацията тук.

— Такъв е планът и се надявам никой да не страда прекалено заради това. Върху какво работите?

Стела се приближи към ред саксии, покрити с прозрачни найлонови торбички, придържани с четири колчета далеч от растението с поставена присадка.

— Гипсофилия, или гипсарка. Стремя се да добия и синя, освен бяла и розова.

— Синя. Любимият ми цвят. Не искам да отнемам от времето ви. Надявах се — обърна се тя към Роз — да обсъдим идеите ми някъде.

— При едногодишните растения. В офиса е изключено. Харпър?

— Добре, добре. Вървете. Ще дойда след пет минути.

— Харпър!

— Добре, десет. Но това е последната ми оферта.

Роз се засмя и закачливо го перна по тила.

— Дано не се наложи да идвам да те моля.

— Не, не, не — промърмори той с дяволита усмивка.

Когато излязоха навън, Роз въздъхна.

— Пусне ли корени там, трябва да го бодеш с остен, за да помръдне задника си. Той е единственият от синовете ми, който проявява интерес към градинарството. Остин е репортер, работи в Атланта. Мейсън е лекар, поне се надява да стане. В момента е на специализация в Нашвил.

— Навярно се гордееш с тях.

— Така е, но рядко виждам и двамата. А за Харпър, който е тук, буквално под носа ми, трябва да организирам издирване, когато искам да поговорим. — Роз се подпря на една от масите. — Е, какво си донесла?

— Одрал е кожата ти.

— Така казват всички. Само той е близо до мен. Твоите момчета при Дейвид ли са?

— Не можах да ги откъсна. — Стела отвори куфарчето си. — Направих някои бележки.

Роз погледна купчината листове и едва не потръпна.

— Доста, бих казала.

— И нахвърлях груби скици как бихме могли да променим разположението, за да увеличим продажбите, главно на аксесоари. Имаш чудесно разположение, отлично оформление, указателни табели и много примамлив вход.

— Очаквам да чуя думата „но“.

— Но… — Стела овлажни устни. — Главното търговско помещение е малко неорганизирано. След няколко промени ще се съединява по-добре с допълнителното помещение и оранжериите. Ето функционално-организационен план…

— Функционално-организационен план. Господи!

— Спокойно, няма нищо страшно. Нуждаеш се от разпределение на отговорностите във функционалната част, тоест продажбите, продукцията и разсаждането. Очевидно ти си експерт в разсаждането, но на този етап се нуждаеш от мен, за да поема продукцията и пласмента. Ако увеличим продажбите както предвиждам…

— Съставила си схеми. — В гласа на Роз се долови нотка на удивление. — И графики. Започвам… да се плаша.

— Няма от какво. — Стела се засмя и погледна лицето й. — Е, може би малко. Но ако погледнеш тази схема, ще видиш управителя на градинарския център… тоест мен… и ще бъдеш спокойна, че не носиш отговорност за всичко. Тази стрелка сочи към специалиста по разсаждане… към теб, а предполагам и Харпър. Мениджър по производствената част — аз, както и по продажбите. Поне засега. Ще се наложи да делегираш права или да назначиш някого да отговаря за отглеждането на разсад на закрито и открито. Този отдел тук ще се занимава с персонала, длъжностните характеристики и отговорности.

— Добре. — Малко задъхана, Роз потърка тила си. — Преди да напрегна очите си да прочета всичко това, нека ти кажа, че докато обмисляме назначаване на още персонал, трябва да имаме предвид, че Лоугън, проектантът ми, досега доста добре ръководи отглеждането на открито. Не съм основала тази фирма, за да седя и да гледам как други вършат цялата работа.

— Страхотно! Тогава бих искала да се срещна с Лоугън, за да координираме идеите си.

Усмивката на Роз бе леко дяволита.

— Ще бъде интересно.

— Впрочем, щом и двете сме тук, какво ще кажеш да прегледаме бележките и скиците ми за основното търговско помещение? Ще можеш по-ясно да си представиш какво имам предвид, а и ще бъде по-просто за обясняване.

„Просто?“, помисли си Роз, докато слизаше по рампата с пъргавата си походка. Не мислеше, че от сега нататък ще има нещо просто. Но поне със сигурност нямаше да е скучно.