Катрин Стоун
Крадец на сърца (27)

26.

Корт Апартмънтс, Уестуд

Понеделник, 6 май

Те щяха да се любят цяла нощ. Да се обичат.

Нямаше да заспиват. Не искаха.

И нищо, и никой нямаше да ги обезпокои.

Кейтлин не беше на повикване. И ако някой от пациентите й се нуждаеше от грижи, доктор Франк Фаръл щеше да направи всичко необходимо.

Любенето им нямаше да бъде прекъснато от професионални или лични проблеми. Патрик — единственият им близък човек — беше добре. Нямаше да се обадят посред нощ на Кейтлин, за да й кажат, че сърцето на майка й не е издържало. Тази трагедия се бе случила отдавна. А Майкъл, бащата на Кейтлин, беше загадка, която никога нямаше да бъде разкрита.

Някъде в сумрака започна настойчиво да звъни пейджър.

Джеси стана от леглото и с бързи крачки прекоси стаята. Пейджърът беше в джоба на елегантния му, тъмносив панталон. Той го извади и активира екрана. Кейтлин видя, че лицето му пребледня.

Дали бяха нападнали къщата му в Мауи и бяха убили снежнобелия лъв?

— Джеси? С лъва ли се е случило нещо?

— Не. Къде е телефонът ти, Кейтлин?

— Тук. На нощното шкафче.

Кейтлин посегна към халата си. Тя щеше да отиде във всекидневната, за да остави Джеси да говори на спокойствие.

Но преди Кейтлин да успее да стане от леглото, той сложи ръка на рамото й, за да я спре.

„Нуждая се от теб, Кейтлин“

И после тя разбра защо Джеси Фолкнър има оператори, които знаят къде е по всяко време на денонощието.

Той набра седемцифрен, местен номер. Обади се мъж, на име Даниъл. Джеси се изненада, като чу гласа му, сякаш очакваше друг, сетне заговори официално и загрижено. Накрая настоя:

— Искам да говоря с нея.

После гласът му се промени и стана нежен и спокоен, въпреки напрежението, което явно изпитваше.

— Здравей, Риса. Да, миличка, наистина съм аз. И знаеше ли какво. В Лос Анджелис съм. Всъщност съм срещу болницата. Ще ми кажеш ли какво има, мила? Защо се страхуваш толкова много? Не. По-добре ти ела тук, в болницата, при мен. Тогава ще говорим. Само двамата. Обещавам. Добре, Риса. Скоро ще се видим. А сега, нека да кажа още нещо на татко ти.

Даниъл се обади отново и Джеси гневно каза:

— По дяволите, защо мислиш, че се страхува, Даниъл? Та тя не може да диша. Трябва веднага да я заведеш в болницата.

Джеси затвори и се обърна към Кейтлин.

— Ела с мен, Кейтлин. Ела с мен.

 

Риса беше очарователното име на момиченцето, което бе изпаднало в опасност в романа на Грейдън Слейк „Влез, не стой на дъжда“. Може би героинята бе кръстена на дете, което Джеси познаваше и обичаше.

Той не каза нищо по време на краткия път до болницата. Джеси вървеше след Кейтлин, за да го води, сякаш не виждаше нищо друго, освен момиченцето на име Риса, което не можеше да диша.

Двамата влязоха в спешното отделение.

Триш вдигна глава.

— О, Кейтлин, здравей. Пациент ли имаш?

— Не, дойдох, защото… Очаквате ли момиченце на име Риса?

— Пациентката на Франк? С вродения порок на сърцето?

Кейтлин бе предположила, че детето страда от астма или някакво друго остро респираторно заболяване. И през ум не й мина, че сърцето на Риса може да е увредено. А може би не искаше да си го помисля. Щом не можеше да диша, момиченцето явно беше тежко болно.

Но Кейтлин осъзна, че би трябвало да се досети за това по-рано. Джеси я бе попитал за Франк. Неочакван въпрос, зададен безразлично под прикритието, че извършва проучване за романите си. А всъщност Джеси проучваше сърдечния хирург на Риса.

— Да — измънка Кейтлин. — Пациентката на Франк.

— Тя ще бъде приета в кардиологичното интензивно отделение. Франк е с нея. И Марти Ганц. — Триш замълча за миг, преди да обясни защо и педиатър сърдечен хирург, и педиатър кардиолог придружават пациентката по пътя до болницата. — Франк е много близък на семейството. Съсед и приятел. Той и Марти следят състоянието на Риса още от раждането. Тя има вроден порок на сърцето и… Знаеше ли вече това, Кейтлин?

— Не. — „Не знам нищо, освен, че Риса означава много за Джеси.“ — Моля те, разкажи ми какво знаеш.

— Ами, разбрах за случая преди час, когато Марти се отби тук, за да вземе лекарства, докато отиваше в Бел Еър. Предполагам, че Риса е на пет или шест години…

— На шест — уточни Джеси.

Триш погледна красивия, загадъчен мъж, който стоеше зад Кейтлин. И когато разбра, че няма да ги запознаят, тихо добави:

— Добре шест. Чувствала се добре. През юни планирали да я оперират. Риса е знаела за операцията и изглежда, не се е страхувала. Но преди седмица неочаквано заявила, че не иска да я оперират. Никой не се притеснил, защото Риса нямала оплаквания. Можело да отложат операцията с няколко месеца, докато тя се успокояла. Но вчера се случило нещо, макар че не знаят какво. Момиченцето се страхувало да дойде в болницата, затова не са й направили изследвания. Марти смята, че проблемът изведнъж се е задълбочил.

— И е получила сърдечна недостатъчност?

— Да. През последните двайсет и четири часа отказвала да взима лекарства и настоявала, че й няма нищо. Но тази вечер е получила белодробен оток, който трябва да бъде лекуван или поне овладян, докато Франк я докара в операционната. Предполагам, че това смятат да направят. Диспечерът каза, че са тръгнали насам. — Триш се намръщи, колебаейки се дали да каже още нещо пред непознатия мъж, после реши да разкрие истината, защото и без това всичко щеше да стане ясно, когато линейката пристигнеше. — Дават й кислород, но не съм сигурна дали Риса се страхува толкова много от болницата или…

„Или изобщо няма избор.“

— Не се страхува — каза Кейтлин.

„Защото Джеси е тук. Дали той е бащата на Риса? Затова ли изпита такива противоречиви чувства, когато нарече Даниъл татко?“

Пронизителният вой на сирена прекъсна мислите й.

На главния вход мигновено се събраха медицински сестри, готови да придружат пациентката до кардиологичното интензивно отделение.

Кейтлин се замоли на Бога.

Санитарите отвориха задните врати на линейката. Движеха се бързо — сигнал, че момиченцето още е живо…

Риса се бореше за живота си. Тя седеше в количката, защото това беше единственият начин да диша.

Русите й коси бяха влажни и залепнали по лицето, а очите й бяха затворени в отчаяна съсредоточеност.

— Отиваме направо в интензивното отделение — каза Франк.

Нито той, нито Марти забелязаха Кейтлин.

Джеси тръгна след тях. Кейтлин го последва и го хвана за ръката, за да му попречи да се качи в асансьора.

На лицето му не се изписа изненада. Нямаше място за такова незначително чувство.

— После ще отидем там — обясни Кейтлин. — Най-добре е да ги оставим да я подготвят.

— Да се качим по стълбите — предложи Джеси.

„Не“, помисли си тя. Броят на ретикулоцитите му не беше достатъчно висок. Кейтлин научи тази подробност следобед, по време на телефонния разговор със Стивън.

Хематокритът на Джеси, изследван сутринта, беше по-нисък, отколкото Шеридан бе очаквал на този етап след взимането на костен мозък и кръв. Но Стивън не беше особено разтревожен, защото Джеси имаше ретикулоцити и макар и бавно, хематокритът му се възстановяваше.

Но Джеси не трябваше да изкачи осем етажа стълби.

Кейтлин не можа да каже нищо. Преди да успее да възрази, пристигна друг асансьор и… родителите на Риса.

Четиримата се качиха в асансьора и Кейтлин ги поведе към интензивното отделение. По време на онези тягостни минути Джеси ги запозна.

Красивият, мълчалив мъж беше Даниъл. Никой не би се усъмнил в любовта му към тежко болното момиченце. Но когато погледнеше Джеси, на разтревоженото му лице се изписваше и нещо друго — презрение.

Красивата жена до Даниъл се казваше Стефани. Може би беше бивша любовница на Джеси? Жената, която той бе обичал и загубил, заедно с Риса, когато Стефани бе предпочела Даниъл? Разбира се. Когато отговори на съобщението по пейджъра, Джеси очакваше, че ще разговаря с нея, а не с Даниъл. И Стефани гледаше Джеси точно като бивша любовница. В погледа й се четеше разкаяние за болката, която му бе причинила.

— Ще я излекуват — каза Кейтлин, когато четиримата застанаха пред интензивното отделение.

През остъклената стена се виждаше, че Риса е заобиколена от лекари и сестри. Анестезиологът очевидно смяташе, че е крайно време да интубира малката пациентка.

— Ще й помогнат да се почувства много по-добре — повтори Кейтлин, въпреки безпокойството си. „Няма да се наложи да я интубират. Риса ще реагира на медикаментозното лечение и дишането й ще се нормализира. После ще може да говори и ще каже на Джеси защо се страхува толкова много.“ — Едва тогава ще можеш да говориш с нея, Джеси. Няма да продължи дълго.

— Трябва да знае, че съм тук.

— Добре.

Джеси откъсна поглед от детето и се обърна към Кейтлин.

— Сега ли?

— Да — усмихна се тя. — Веднага.

Кейтлин влезе в интензивното отделение и тихо каза:

— Здравей, Франк.

— Кейтлин. Какво правиш тук?

— С Джеси съм.

Франк се намръщи.

— Джеси? Познаваш ли го, Кейтлин?

— Да.

— Добре?

— Много добре.

„Всъщност, изобщо не го познавам, но съм влюбена в него.“

Кейтлин нямаше представа какво се крие в душата на мъжа, когото обичаше. Франк Фаръл, изглежда, знаеше повече. Той обикновено не даваше оценки за хората, но явно знаеше нещо лошо за Джеси. Франк беше съсед и приятел на Даниъл и може би враг на Джеси.

— Джеси иска Риса да знае, че е тук, както й е обещал. Ще разговарят веднага, щом дишането й се нормализира.

— Добре — отговори Фаръл.

— Би ли й го казал още сега, Франк? Искам да убедя Джеси да се махне от стъклото, за да не гледа всичко това.

— Както и Даниъл, и Стефани. Ще предам на Риса съобщението на Джеси. Ти му намери спокойно място, а аз ще изпратя Даниъл и Стефани в някоя тиха стая.

Кейтлин се съгласи и осъзна, че Франк вече знае онова, което наскоро бе научила — тримата родители не се спогаждат и трябва да бъдат разделени.

— Джеси трябва да убеди Риса, че се налага да я оперираме. И ти, и аз знаем това. Но го кажи и на него.

— Добре. Ще заведа Джеси в Приемната. Нали веднага ще ни кажеш кога е възможно той да я види?

— Разбира се — усмихна се Фаръл и се приближи до Риса.

Кейтлин не чу думите му, но видя реакцията, която се изписа на малкото, красиво лице. Щом чу, че баща й е тук, Риса отвори очи — зелени като на Джеси.

Кейтлин се запита дали ще може да убеди бащата на Риса да излезе от интензивното отделение.

„Трябва да го убедя.“

Тя не можеше да позволи на Джеси да стане свидетел на сценария, който можеше да последва, ако медикаментозното лечение не подействаше — стоманеното острие на ларингоскопа в устата на Риса, пластмасовата тръбичка в гърлото й и екипът от лекари и сестри, извършващи сърдечен масаж на гърдите й.