Артър Кларк
Лунен прах (16)

Глава шестнадесета

Главният инженер Лорънс беше убеден, че комитетите и комисиите никога не вършат работа. На Луната добре познаваха възгледите му, защото след последното посещение на Ревизионната комисия (която идваше два пъти в годината) върху бюрото му се появи бележка със следното съдържание:

КОМИСИЯТА Е ОГРАНИЧЕНО, ТЕСНОГРЪДО СБОРИЩЕ ОТ ДЪРВЕНИ ГЛАВИ.

Но този комитет той одобряваше, защото отговаряше на строгите му изисквания. Председател беше сам Лорънс; нямаше протоколи, секретарка на дневен ред. Освен това председателят можеше по свое усмотрение да приема или отхвърля препоръките му. Той беше натоварен да ръководи спасителните операции, освен ако главният администратор решеше да го уволни — а това можеше да стане само при изключителен натиск от Земята. Комитетът бе създаден само за да дава идеи и технически сведения — нещо като личен „мозъчен тръст“ на Лорънс.

Едва половината от дванадесетте му члена се намираха в Порт Рорис. Останалите бяха пръснати по Луната, Земята и в космоса. Специалистът по почвите беше в неизгодно положение на Земята, тъй като поради ограничената скорост на радиовълните винаги закъсняваше със секунда и половина, а докато обясненията му стигаха до Луната, изминаваха почти три секунди. Затова го помолиха да си води бележки и да запази мнението си за накрая, като прекъсва заседанието само в наложителен случай. Лунните конференции струваха скъпо, а както доста хора вече се бяха убедили, нищо не можеше да спъне така оживените разисквания, както това забавяне от три секунди.

— За тези, които не са в течение — започна Лорънс, когато завърши „проверката“, — ще опиша накратко положението. „Селена“ се намира на петнадесет метра дълбочина в хоризонтално положение. Няма никакви повреди, всичките агрегати на кораба са в изправност и двадесет и двамата души на борда все още са в добро настроение. Имат достатъчно кислород за деветдесет часа — това е крайният срок, който не трябва да забравяме. Ако някой не знае как изглежда „Селена“, нека погледне този модел в мащаб едно към двадесет. — Той повдигна модела от масата и го завъртя бавно пред камерата. — Прилича на автобус или малък самолет. Единствената отлика е задвижващата система, която използува тези витла с големи перки и променлив ход. Най-големият проблем, разбира се, е прахът. Ако не сте го виждали, не можете да си го представите. Познанията ви за пясъка или други подобни материали на Земята тук са неприложими. Лунният прах повече прилича на течност. Ето ви проба от него.

Лорънс вдигна висок цилиндър, една трета от който бе запълнен със сиво аморфно вещество, обърна го и прахът потече — по-бързо от сироп, по-бавно от вода; бяха необходими няколко секунди, за да се изравни отново повърхността му. На пръв поглед никой не би отгатнал, че не е течност.

— Този цилиндър е херметизиран — обясни Лорънс, — за да може да се проявят типичните свойства на праха. Във въздушна среда той е напълно различен, значително по-леплив е и прилича на ситнозърнест пясък или талк. Предварително ви предупреждавам, че е невъзможно да се изготви по синтетичен път проба с качествата на истинския прах. За да се получи това вещество, е било необходимо то да се изсушава в течение на няколко милиарда години. Ако желаете да извършите опити, ще ви изпратим каквито количества прах поискате — премного е и не го пестим. А сега да ви обясня още някои неща. „Селена“ се намира на три километра от най-близката твърда почва — Недостъпните планини. Под нея вероятно има няколкостотин метра прах, макар да не сме сигурни в това. Не сме сигурни също дали няма да се случи ново пропадане, въпреки че според геолозите това е малко вероятно. До мястото на произшествието можем да стигнем само със скутери. Имаме два скутера и още един ни изпращат от Обратната страна. Те могат да превозват или влачат до пет тона оборудване, а най-големият единичен товар, който можем да качим на скутера, е около два тона. Така че не е възможно до мястото на катастрофата да се извозват действително тежки съоръжения. Ето това е положението. Разполагаме с деветдесет часа. Имате ли предложения? Аз съм намислил някои неща, но преди това искам да чуя какво ще кажете вие.

Настъпи продължително мълчание, докато членовете на комитета, разпръснати из огромно пространство с диаметър почти четиристотин хиляди километра, впрягаха разностранните си таланти за разрешаване на проблема. След малко главният инженер на Обратната страна заговори някъде в близост до базата „Жолио Кюри“.

— Опасявам се, че за деветдесет часа не ще успеем да направим много нещо. Налага се да се конструира специални съоръжения, а затова винаги е необходимо време. Така че… ще трябва да свържем със „Селена“ някакъв въздухопровод. Къде се намира свързващият системите й възел?

— Зад главния вход. Не виждам как ще успеем да вкараме проводите на дълбочина петнадесет метра и да ги свържем. Освен това всичко ще се засипва от прах.

— Имам по-добро предложение — прекъсна го някой. — Да вкараме тръба през покрива.

— Ще са необходими две тръби — изтъкна друг. — Едната да подава кислород, а другата да изсмуква замърсения въздух.

— Значи, ще ни трябва цяла въздухопречиствателна инсталация. А тя няма да е въобще необходима, ако успеем да извадим хората за деветдесет часа.

— Рискът е твърде голям. След като снабдяването с въздух бъде осигурено, ще разполагаме с повече време и няма да се безпокоим за срока от деветдесет часа.

— Приемам това становище — заяви Лорънс. — Всъщност няколко души вече разработват този вариант. Следващият въпрос е дали да опитаме да извадим кораба с хората в него, или да, вадим пътниците един по един, не забравяйте, че на борда има само един скафандър.

— Можем ли да прокараме шахта до вратата и да я свържем с въздушния шлюз? — запита един от учените.

— Съществува същият проблем както при въздухопровода. Дори по-сложен, тъй като свързването ще е по-трудно.

— А какво ще кажете за водонепроницаема камера, която да обгърне целия кораб? Ще я вкараме на дълбочина около него и след това ще изчерпим праха.

— Ще бъдат необходими тонове греди и подпори. И не забравяйте, че камерата ще трябва да се затвори и отдолу. В противен случай откъм дъното ще навлиза прах със същата бързина, с която ще го изчерпваме от повърхността.

— Не може ли това вещество да се изпомпва? — попита друг.

— Да, с подходящ импелер. Но не може да се изсмуква, разбира се. Трябва да се изчерпва. Обикновената помпа само ще се дави.

— Този прах — обади се ядовито помощник-инженерът на Порт Рорис — съчетава най-лошите свойства на твърдите тела и течностите, без нито едно от предимствата им. Когато искаш — не изтича, а когато не искаш — изтича.

— Ще разрешите ли да уточня нещо? — намеси се отец Фераро от „Плутон“. — Думата „прах“ е заблуждаваща. Всъщност имаме вещество, което не може да съществува на Земята, и поради това нямаме име за него в нашия език. Последният изказал се беше напълно прав — понякога трябва да го смятаме за немокреща течност, нещо като живака, но по-леко. В други случаи представлява течащо твърдо тяло, подобно на смолата, само че тече по-бързо.

— Може ли да се стабилизира по някакъв начин? — запита някой.

— Струва ми се, че този въпрос е за Земята — отвърна Лорънс. — Доктор Евънз, какво ще кажете?

Всички изчакаха трите секунди, които както винаги им се сториха твърде дълги. След това специалистът отговори така ясно, сякаш се намираше в същата заля.

— Мислих по въпроса. Вероятно съществуват органични свързващи вещества — лепила, да речем, — които да му придадат по-голяма плътност, за да се работи по-лесно. Дали не може да се използува обикновена вода? Опитвали ли сте?

— Не, но ще опитаме — отвърна Лорънс и си записа нещо.

— Има ли веществото магнитни свойства? — попита дежурният диспечер.

— Интересен въпрос — подхвърли Лорънс. — Какво ще кажете, отец Фераро?

— В ниска степен. Съдържа известно количество метеоритно желязо. Но не вярвам това въобще да ни помогне. Магнитното поле ще извлече железните съставки, но няма да повлияе върху праха като цяло.

— Все пак ще опитаме. — Лорънс отново записа нещо. Имаше макар и слаба надежда, че от общото усилие на тези умове ще се родят някои блестящи идеи, фантастични, но със здрава основа предложения, които ще разрешат неговия проблем. Негов, независимо дали му харесваше, или не. Чрез различните си помощници и отдели той отговаряше за всяко техническо съоръжение по тази част на Луната. Особено когато се случеше нещо с него.

— Страхувам се — обади се дежурният диспечер в Клавий, — че най-много главоболия ще ви причини материално-техническото снабдяване. Всяко съоръжение трябва да се превози със скутерите, а на тях са им нужни поне два часа за отиване и връщане и повече, ако влачат тежък товар. Преди да започне операцията, ще трябва да конструирате работна платформа — нещо като сал, който да оставите на място. Може би ще е необходимо един ден, за да я закарате, и значително повече време, за да превозите всички необходими съоръжения до нея.

— Включително и временни жилища за спасителите — прибави някой. — Работниците трябва да останат на място.

— Това не е трудно. Щом направим платформата, ще надуем едно иглу върху нея.

— Няма нужда дори от платформа. Иглуто ще плава.

— Да се върнем към платформата — намеси се Лорънс. — Ще ни трябват здрави, сглобяеми секции, които могат да се съединят на място. Някакви предложения?

— Празни варели от гориво.

— Много са големи и слаби. Може в складовете на техническия отдел да се намери нещо друго.

Така мозъчният тръст продължаваше работата си. Лорънс възнамеряваше да им остави още половин час и тогава щеше да реши как да действува. Не биваше да се говори дълго, когато минутите бързо летяха, а животът на много хора беше поставен на карта. Но прибързаните и необмислени планове бяха не само безполезни, но и вредни, защото щяха да погълнат материали и умение, които можеха да наклонят везните на успеха.

На пръв поглед работата изглеждаше много проста. „Селена“ се намираше на сто километра от добре снабдена база. Положението й се знаеше с точност и беше потънала само на петнадесет метра. Но тези петнадесет метра поставяха най-трудните проблеми, с който се бе сблъсквал през цялата си кариера.

Кариерата му можеше много скоро внезапно да се прекрати, и той го знаеше. Защото трудно щеше да обясни неуспеха си, ако тези двадесет и двама души загинеха.

Жалко, че никой не наблюдаваше кацането на „Аурига“, защото гледката беше величествена. Излитането и кацането на космически кораб винаги представляваше едно от най-впечатляващите зрелища, създадени от човека, като се изключат някои от фантастичните постижения на ядрените инженери. А когато това става на Луната, бавно и сред загадъчна тишина, зрелището прилича на сън, който никога не се забравя.

Капитан Ансън не виждаше смисъл да се занимава с навигационни тънкости особено след като друг плащаше горивото. В „Ръководството за капитани“ не пишеше нищо за полети на космически кораби на стотина километра — помислете, само стотина километра! — макар че математиците с удоволствие щяха да пресметнат, въз основа на вариационните изчисления, траектория, при която да се изразходва най-малкото възможно количество гориво. Ансън просто излетя нагоре на хиляда километра (а с това, съгласно междупланетното право, пътуването попадна в тарифите за космически полети, макар че щеше да го съобщи по-късно на Спенсър) и се спусна вертикално надолу, ориентирайки се по радара. Електронноизчислителната машина на кораба и радарът се контролираха взаимно, а капитан Ансън контролираше и двете системи. Всяка от тях и капитанът можеха поотделно да приземят кораба. Задачата беше проста и безопасна, макар и да не изглеждаше така.

Особено за Морис Спенсър, изпитал силна носталгия по меките зелени хълмове на Земята, когато пустинните върхове протегнаха ноктите си към тях. Защо му трябваше да се заема с тази работа? Сякаш нямаше по-лесни начини за самоубийство.

Най-зле се чувствуваше в състоянието на безтегловност между последователните периоди на спиране. Ами ако ракетите не се задействуват по командния сигнал и корабът продължи да пада към Луната, бавно, но с все по-голямо ускорение, докато се разбие на повърхността? Нямаше смисъл да се твърди, че тези опасения са детински или глупави, защото подобни аварии се бяха случвали.

Но с „Аурига“ не се случи нищо. Мощният вихър от спиращите двигатели вече метеше скалите и вдигаше към небето прах и космически отпадъци, които не бяха обезпокоявани в продължение на три милиарда години. За миг корабът застина в равновесие само на сантиметри от повърхността, а след това огнените мечове, които го крепяха, сякаш с нежелание се прибраха в ножниците си. Раздалечените на широко опори на шасито опряха в скалите, „стъпалата“ им се наклониха, пригаждайки се към профила на терена, и целият кораб се залюля за миг, докато амортисьорите неутрализираха енергията от сътресението.

За втори път в течение на двадесет и четири часа Морис Спенсър кацна на Луната. Твърде малко хора можеха да се похвалят с подобно постижение.

— Е — рече капитан Ансън, като стана от седалката пред пулта за управление, — надяваме се да сте доволен от изгледа. Ще ви струва доста пари… пък и все още не е решена дребната подробност за извънредното работно време. Според Профсъюза на космическите работници…

— Вие сте без душа, капитане! Защо ме занимавате с подобни дреболии в такъв миг? Но ако мога да кажа, без да трябва за това да се плаща допълнително — кацането беше отлично.

— Обикновена работа — каза капитанът, макар да не успя да скрие задоволството си. — Между другото ще ви помоля да се подпишете в бордовия дневник срещу времето на кацане.

— Това пък за какво е? — подозрително попита Спенсър.

— Доказателство за извършената услуга. Дневникът е най-важният законен документ.

— Малко старомодно ми се вижда да се води писмен дневник — каза Спенсър. — Мислех, че сега всичко върши електрониката.

— Традиция — отвърна Ансън. — Разбира се, всички данни за полета на кораба се записват през цялото време, докато работят двигателите и пътуването може да се възстанови по записите. Но само бордовият дневник дава подробностите, които отличават един полет от друг — като например: „Тази сутрин една от пътничките в трета класа роди близнаци.“ Или: „В дванадесет часа вдясно от борда видяхме Белия кит.“

— Вземам си думите назад, капитане — рече Спенсър. — Все пак имате душа.

Той се подписа в дневника и след това се приближи към илюминатора, за да огледа лунния пейзаж.

Само кабината за управление имаше прозорци и от сто и петдесет метра над повърхността през тях се откриваше великолепна гледка. Откъм север склоновете на Недостъпните планини закриваха половината небе. Спенсър помисли, че названието й вече не е подходящо, защото той бе достигнал до нея, и докато корабът се намираше тук, можеше дори да се извършат някои полезни научни изследвания, като например да се вземат скални проби. Освен журналистическата стойност на факта, че се намира на такова необичайно място, той искрено се интересуваше от всичко, което би могло да се открие. Дори най-преситеният от впечатления човек се вълнуваше от обещанията на неизвестното и неизследваното.

В другото направление виждаше близо четиридесет километра от Морето на жаждата, което изпълваше почти цялото му зрително поле с гладката си, сива повърхност. Но Спенсър се интересуваше предимно от това, което се намираше на пет километра от кораба и на два километра под него.

С обикновен бинокъл ясно се виждаше металният прът, който Лорънс бе оставил като ориентир и който свързваше „Селена“ с останалия свят. Гледката не беше впечатляваща — някакъв самотен шип, подаващ се от безкрайната равнина, — но точно тази простота вълнуваше Спенсър. Можеше да послужи за начало — символ на самотата на човека сред огромната и враждебна вселена, която се опитва да покори. Само след няколко часа равнината щеше да се оживи, но дотогава металната сонда трябваше да служи на коментаторите да обсъждат плановете за спасяване и да запълват свободното време с подходящи интервюта. Но това не беше негова работа, а на екипа в Клавий и на студиите на Земята. Неговата задача беше да седи в „орловото гнездо“ и да се грижи непрекъснато да постъпват кадри. Когато започнеха спасителните работи, благодарение на мощните обективи и изключителната прозрачност на този свят без атмосфера, той щеше да показва операциите дори в едър план.

Погледна на югозапад — там Слънцето бавно пълзеше нагоре по небето. Разполагаше с почти две седмици дневна светлина по земното броене. Нямаше да се безпокои за осветлението. Сцената беше готова.