Робърт Шекли
Обмен на разуми ^[0] (21)

Глава 21

Монтана де лос Трес Пикос! Тук, сред кристалночистите езера и високите планини, простоватите добродушни селяни мудно се трудят под палмите, приличащи на лебедови шии. На обяд и в полунощ под осеяните с амбразури стени на старинния замък се точи жалното ехо на китарни акорди. Мургави девойки събират едри чепки грозде, наблюдавани от мустакат дъртак със задрямал камшик, увиснал на косматата му китка. В това старинно, но привлекателно островче на една отминала епоха доведе верният Валдец своя приятел.

Край селото, до живописна горичка, имаше нещо като хотел, или на местния език — посада. Валдец се запъти право натам.

— Наистина ли тук е най-подходящото място да чакам? — поинтересува се Марвин.

— Определено не — отвърна Валдец с неизменната си усмивка. — Но като избрах него, а не прашния градски площад, сведох до минимум мнимооптичната грешка. Освен това тук е по-уютно.

Марвин се предаде пред мъдростта на мустакатия си спътник и се настани в посадата като у дома си. Седна на вкопаната в земята маса, откъдето можеше да наблюдава двора и пътя зад него. Подкрепи се с малко вино и се зае да приложи на практика теорията на търсенето, като изпълни своята част от задачата — започна да чака.

След около час Марвин забеляза, че по бялата лента на пътя се движи дребна, тъмна фигура. Когато се приближи, видя пред себе си възрастен човек, прегърбен под тежестта на обемист цилиндричен предмет. Човекът вдигна изтормозеното си лице и погледна право в очите на Марвин.

— Чичо Макс!

— О-о, Марвин, здравей — отговори чичо Макс. — Бъди така добър да ми налееш чаша вино. Доста прах глътнах по пътя.

Марвин му наля вино, все още не вярващ на очите си. Та чичо Макс беше изчезнал преди десет години по доста тайнствен начин! За последен път го бяха виждали да играе голф в клуб „Справедливи небеса“.

— Какво стана с теб? — попита Марвин.

— На дванайста дупка попаднах в закривяване на времето. Ако се върнеш на Земята, поговори за това с шефа на клуба. Никога не съм бил клюкар, обаче мисля, че трябва да кажеш на кметската управа за това. Нека затрупат авариралата площ с боклук или нещо такова. Остави ме мен, но ако изчезне някое дете, ще се заформи голям скандал.

— Добре, чичо Макс, ще поговоря с тях. Накъде си се запътил?

— Имам среща в Самара^[1]. Благодаря за виното, момчето ми, и се пази. Между другото известно ли ти е, че нещо тиктака под носа ти?

— Да. Това е бомба.

— Предполагам, че знаеш какво правиш. Сбогом, Марвин.

Чичо Макс уморено се затътри по пътя. Калъфът за голф се поклащаше на гърба му, а стик номер две му служеше за тояжка. Марвин възобнови прекъснатото чакане.

 

 

След половин час забеляза, че по пътя бърза някаква жена. За момент в гърдите му бликна надежда, но веднага се отпусна тежко назад. Не беше Кати, а майка му.

— Доста далеч от къщи си стигнала, мамо — спокойно каза Марвин.

— Знам. Разбираш ли, хванаха ме търговци на бели роби.

— А така! И как?

— Ами, тръгнах да нося коледна баница на едно бедно семейство на улица „Празна кесия“, ама полицията беше отцепила района и по едно време усетих, че съм дрогирана, и като се свестих, бях в Буенос Айрес, в разкошна стая, а до мен стоеше някакъв тип, събличаше ме с поглед и на развален английски ме питаше дали не искам да се позабавляваме. Казах „не“, а той ме награби с доста гнусни намерения.

— А така! И после?

— Нищо. Сетих се за хватката, на която ме научи мисис Джесперсън. Знаеш ли, че можеш да убиеш човек, ако го удариш силно под носа? Не исках да постъпвам така, Марвин, но това беше най-добрия изход. Оказах се на улицата в Буенос Айрес, после се случи това-онова и ето ме тук.

— Ще пийнеш ли малко вино?

— Трогната съм от вниманието ти, но е време да потеглям.

— Къде си тръгнала?

— Към Хавана — отвърна майката. — Нося вести на Гарсия. Марвин, да не си настинал?

— Не. Сополив съм, защото на носа ми виси бомба.

— Пази се, Марвин — поръча майка му и забързано се отдалечи.

 

 

Времето си минаваше. Марвин обядва на терасата, поля обяда с реколтата на граф Сангре ди Омбре от ’36 година и се разположи под гъстата сянка на белия паладиум. Златистото слънце пое към гористите възвишения. По пътя забързано вървеше някакъв човек…

— Татко! — извика Марвин.

— Добър ден, Марвин — поздрави го баща му, умело прикривайки изненадата си. — Трябва да отбележа, че те срещам на най-невероятни места.

— И за теб бих казал същото.

Бащата се намръщи, оправи си вратовръзката и премести куфарчето си в другата ръка.

— В присъствието ми тук няма нищо чудно — каза той на сина си. — Обикновено майка ти ме взима от гарата с колата. Обаче днес нещо закъсня и затова си тръгнах пеша. Реших да скъся пътя и да мина през игрището за голф.

— Ясно.

— Честно казано, най-прекия път се оказа най-заобиколен, защото по мойте сметки се разхождам вече един час, ако не и повече.

— Татко — меко каза Марвин, — не се паникьосвай, но ти вече не си на Земята.

— В шегата ти няма нищо смешно — отбеляза бащата. — Забелязах, че архитектурата не прилича на тази, която може да се види в щата Ню Йорк. Обаче не се съмнявам, че ако мина още сто метра по тоя път, ще изляза на Анандейл авеню, а от там ще стигна до ъгъла на улица „Клен“ и улица „Ела“. А от там до къщи са две крачки.

— Сигурно си прав — съгласи се Марвин. Не му се беше случвало да наддума баща си.

— Е, аз тръгвам. Между другото, Марвин, знаеш ли, че от носа ти виси някакво чуждо тяло?

— Да, сър — отвърна Марвин. — Това е бомба.

Бащата свъси вежди, изпепели сина си с поглед, тъжно поклати глава и продължи по пътя си.

 

 

— Нищо не разбирам — сподели по-късно Марвин с Валдец. — Защо всички ме намират? Това е някак си противоестествено!

— Така е — увери го Валдец. — Но е неизбежно, което е по-важното.

— Може и да е неизбежно, но също така е и невероятно.

— Факт — съгласи се Валдец. — Макар че предпочитам да го наричам „форсирана вероятност“. С други думи това е едно от неопределените обстоятелства, с които борави теорията на търсенето.

— Май не ми е съвсем ясно.

— Много е просто. Теорията на търсенето е чиста теория. Което означава, че на книга винаги се потвърждава. Но стига да започнем да е прилагаме на практика, веднага се сблъскаме с трудности, главната от които е неопределеността. Казано на прост език, става следното: наличието на теорията възпрепятства потвърждаването й. Тя не може да отчита влиянието си върху себе си. Идеалният случай е когато теорията на търсенето действа във вселена, където не съществува теория на търсенето. Обаче на практика (а нас ни интересува именно практиката) теорията на търсенето действа във вселена, където съществува теория на търсенето, за която е характерен така наречения „огледален ефект“ или „ефект на самонаслагване“. Според някои изследователи съществува реална опасност от „безкрайно самонаслагване“, при което теорията безкрайно самомодифицира собствените си термини от теория в теория, като накрая достига състояние на ентропия и всички възможни уравнения стават валидни. Това е познато като „Заблудата на фон Грюман“, при който грешката на загатнатата причинна връзка за проста последователност е очевидна. Стана ли ви ясно?

— Май че да. Не разбрах само точно какъв ефект оказва влиянието на теорията върху самата теория.

— Тъкмо това ви обяснявах. Първият, или същинският, ефект на теорията на търсенето върху самата себе си и повишаването на стойността на ламбда-си.

— Хмм…

— Ламбда-си, разбира се, е израз, даващ представа обратнопропорционалната зависимост на всички възможни търсения от всички възможни намирания. Ламбда-си нараства, когато е свързана с неопределеността на останалите фактори. Тогава вероятността от неуспешно търсене намалява почти до нула, другата вероятност — от успешно търсене — нараства до единица.

— Това означава ли, че заради този ефект всички търсения ще бъдат успешни?

— Точно така — потвърди Валдец. — Формулирахте го прекрасно, макар и не съвсем строго. Всички търсения ще бъдат успешни в продължение на периода, съответстващ на коефициента на разкритие на системата.

— Стана ми ясно — каза Марвин. — Ако вярвам на теорията, непременно трябва да намеря Кати.

— Да, непременно ще намерите Кати. Нещо повече — непременно ще намерите всеки и всичко. Единственото ограничение е коефициента на разкритие на системата, или РС.

— Ами?

— Търсенията, естествено, са успешни само в периода на РС. Обаче продължителността на РС е променлива величина и се мени в границите от 6,3 микросекунди до 1005,34543 години.

— А в моя случай колко е продължителността на РС? — поинтересува се Марвин.

— Много от нас мечтаят да намерят отговора на този въпрос — увери го Валдец.

— Искате да кажете, че и вие не знаете?

— Искам да кажа, че на повечето е трудно приживе да открият съществуването на РС.

— От това се страхувах — посърна Марвин.

— Науката е строг работодател — съгласи се Валдец, но в следващия момент весело намигна и продължи: — Разбира се, и най-строгия работодател може да бъде изпързалян.

— Искате да кажете, че все пак има решение? — извика Марвин.

— За съжаление не е научно.

— Въпреки това нека опитаме, ако е правилно.

— Според мен не си струва.

— Настоявам. В крайна сметка аз съм заинтересованата страна в това търсене.

— От математическа гледна точка това няма никакво отношение към работата. От друга страна, вие най-вероятно няма да ме оставите на мира, докато не ви помогна.

Валдец въздъхна и измъкна джоба си смачкан лист и парче молив.

— С колко монети разполагате?

Марвин бръкна в джоба си.

— С осем.

Валдец записа цифрата, после разпита Марвин за датата и годината на раждането му, кой номер обувки носи и колко е висок. Направи някакви математически изчисления с тази база от данни, след което накара Марвин да назове произволно число от едно до четиринадесет. Прибави няколко от себе си и в следващите няколко минути драскаше някакви завъртулки и нещо смяташе.

— Е? — не се стърпя Марвин.

— Не забравяйте, че резултатът представлява математическа вероятност и заслужава доверие само ако отчитате тази особеност.

Марвин кимна, а Валдец продължи:

— За вашия случай периода на РС изтича точно след една минута и четиридесет и осем секунди, плюс-минус пет минимикросекунди.

Валдец погледна часовника си и доволно кимна.

Марвин се канеше да протестира против явната несправедливост и да попита Валдец защо не е направил тези сметки по-рано. Но погледът му попадна на пътя, светещ с неповторимата си белота на фона на вечерната синева.

Видя, че към посадата бавно се движи фигура.

— Кати! — извика Марвин.

И наистина беше тя.

— Търсенето завърши четиридесет и три минимикросекунди преди изтичането на периода на РС — обяви Валдец. — По този начин теорията още веднъж се потвърди от практиката.

Но Марвин не го слушаше. Тичаше да посрещне тъй дългоочакваната си любов и я притисна в обятията си. А Валдец, този лукав приятел и мълчалив спътник, се подсмихна и поръча нова бутилка вино.