Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sans Famille, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 93 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2009)
Корекция
ultimat (2009)
Сканиране и разпознаване
ScanHeads

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Ектор Мало. Без дом

Издателство „Народна младеж“, 1988

Роман. Превод от френски: Йордан Павлов

Редактор: Анна Сталева

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Маглена Константинова

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мери Илиева

Френска. Първо издание. ЛГ VII. Тематичен номер 23 9537622511/6126–014–88

Дадена за набор м. декември 1987 г. Подписана за печат м. януари 1988 г.

Излязла от печат м. февруари 1988 г. Поръчка №153. Формат 84×108/32.

Тираж 100 000 броя. Печатни коли 31. Издателски коли 26,04. УИК 28,38. Цена 2,60 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Без дом от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Без дом
Sans Famille
АвторЕктор Мало
Първо издание1878 г.
Франция
Оригинален езикфренски език
Жанрдрама
Виддетска литература

Издателство в България„Хемус“ (1920, 1942, 1946)
„Доверие“ (1928)
„Народна младеж“ (1956, 1971, 1976, 1988)
Ивета (1992)
Пан (1996)
ИК „Хермес“, 2006
Труд (2007)
ПреводачМара Михайлова (1920-1928)
Йордан Павлов (1956-1996)
Анета Тошева, Венера Атанасова (2006)
Гергана Манолова (2007)
ISBNISBN 978-954-528-762-6
Без дом в Общомедия

Без дом (на френски: Sans Famille) е роман, написан през 1878 година от френския писател Ектор Мало.

В него се разказва историята на малкия Реми, който е продаден на странстващия артист Виталис и обикаля Франция с трупата му от три кучета и една маймунка. През дългия си и труден път Реми се сблъсква с много хора и преживява най-различни приключения, но накрая успява да намери своето истинско семейство. Артистът умира, но Реми бива спасен от градинар, който ги открил близо до къщата си заринати от снега. Реми бива спасен след като е успял да се затопли от собствената топлина на едно от кучетата на име Капи. Книгата е екранизирана няколко пъти, за последно през 2000 година.

Галерия

Външни препратки

Девета глава
Срещам великан, обут в чизми, високи седем левги

Напускаме сухата земя на варовитите плата и ландите и си спомням, че навлизаме във вечнозелена и свежа долина, в долината на Дордон, по която се спускаме бавно, тъй като в богат край и жителите са богати, та даваме много представления: парите падат доста лесно в гаванката на Капи.

Един въздушен мост, лек, сякаш придържан в мъглата от паяжини, се издига над широка река, която влачи бавно ленивите си води — мостът се казва Кюбзак, а реката Дордон.

Град в развалини, с ровове, пещери, кули, а в средата — рухващите зидове на манастир, щурци, които свирят в тук-таме поникналите храсти — това е Сент Емилион.

Но всичко това се смесва смътно в паметта ми, докато веднага изниква друга гледка, поразила я доста силно, щом още пази отпечатъка, който някога е получила, и днес си я представя с всичките й подробности.

Преспахме в доста бедно селце и тръгнахме сутринта на разсъмване. Дълго вървяхме по прашен път и изведнъж пред погледите ни, доста преграждани от пътя, ограден от двете страни с лозя, се разгърна безкрайна шир — сякаш някаква завеса, докосната от вълшебна пръчица, изведнъж изчезна пред нас.

Широка река се виеше бавно около хълма, на който бяхме стигнали, а отвъд тая река се простираха покривите и камбанариите на голям град, пръснати до смъртните очертания на хоризонта. Колко къщи! Колко комини! Някои от тях по-високи и по-тесни, издигнати като колони, бълваха кълба черен дим, който, отвяван своеволно от вятъра, образуваше над града облак тъмна пара. По реката, сред течението й или край редица кейове, се трупаха много кораби — сякаш дървета в гора, те преплитаха един в друг своите мачти, въжета, платна и многоцветните си флагове, развявани от вятъра. Долитаха глухи хъркания, шум от железа и котли, звънтене на чукове и цялата тая врява бе заглушавана от тропота на многобройните коли, които сновяха насам-натам по кейовете.

— Бордо! — ми каза Виталис.

За дете, отрасло като мене, което досега беше виждало само бедните селца в областта Крьоз или няколко градчета, които случайно срещнахме по пътя, това бе приказно.

Спрях се, без да мисля, застанах неподвижен и се загледах пред мене, в далечината, наблизо, всякъде наоколо. Но скоро погледът ми се прикова в една точка — в реката и корабите по нея. И наистина там имаше някакво объркано движение, което будеше още по-силно любопитство, защото не разбирах нищо от него.

Кораби с разперени платна се спускаха по течението на реката, леко наклонени на едната си страна, други плаваха нагоре. Някои стояха неподвижни като острови, а някои се въртяха около себе си, без да се вижда какво ги кара да се въртят. А имаше и други, без мачти, без платна, но с комин, който бълваше в небето кълба дим — те се движеха бързо във всички посоки и оставяха след себе си по жълтеникавата вода бразди бяла пяна.

— Настъпва прилив — ми каза Виталис, като отговаряше, без да съм го питал, на моето учудване. — Има кораби, които пристигат в открито море след далечно плаване: те са изцапани и като ръждясали. Други напускат пристанището. Тези, които виждаш сред реката да се въртят сами около себе си, се отклоняват от котвите си така, че носът им да бъде към прилива. Тези, които сноват, покрити с облаци дим, са влекачи.

Колко необикновени за мене думи! Колко нови представи!

Когато стигнахме моста, който свързва Бастид с Бордо, Виталис не смогваше да отговори на една стотна от въпросите, които му задавах.

Никога досега не бяхме престоявали толкова дълго в градовете, които срещахме по пътя си, защото изискванията на нашето представление ни налагаха да играем всеки ден на различни места, за да имаме нова публика. С актьори като тези, които влизаха в състава на „трупата на именития синьор Виталис“, програмата наистина не можеше да бъде много разнообразна и след като изиграехме „Слугата на господин Добродушко“, „Смъртта на генерала“, „Правдата тържествува“, „Болният взема очистително“ и три или четири други пиеси, беше свършено — нашите актьори изчерпваха всичките си възможности. Налагаше се другаде да повтаряме „Болният взема очистително“ или „Правдата тържествува“ пред зрители, които не бяха гледали тези пиеси.

Но Бордо е голям град, дето публиката лесно се сменява: като се прехвърлим в друг квартал, имахме възможност да даваме по три-четири представления на ден, без да ни викат, както се случи в Каор:

— Все едно и също ли ще гледаме?

От Бордо трябваше да отидем в По. Нашият маршрут ни принуди да прекосим голямата пустиня, която се простира от вратите на Бордо до Пиренеите и се нарича Ландите.

Макар че не приличах вече напълно на мишлето от баснята, което се чудело, възхищавало или плашело от всичко, каквото види, още в началото на това пътуване изпаднах в заблуждение, което разсмя много господаря ми и стана причина да ме подиграва, докато стигнахме в По.

Напуснали бяхме Бордо преди седем или осем дни и след като вървяхме в началото по бреговете на Гарона, изоставихме реката в Лангон и тръгнахме по пътя за Мон дьо Марсан, който навлиза в пустинята. Нямаше вече лозя, нямаше ливади и овощни градини, а само борови гори и зеленика. Скоро къщи се срещаха по-нарядко и бяха по-бедни. После попаднахме сред безкрайна равнина, която се простираше пред нас, докъдето стига погледът, с леки възвишения. Нямаше посеви, нямаше гори: в далечината — сива пръст, а съвсем близо до нас, край пътя, покрит с кадифен мъх — суха зеленика и хилава жълтуга.

— Ето ландите — каза Виталис. — Предстои ни да изминем двадесет — двадесет и пет левги в тая пустиня. Стягай си краката.

Трябваше да си стягам не само краката, но и главата, и сърцето, защото, като върви по такъв път, който сякаш никога няма да свърши, човек е обзет от някаква непреодолима тъга.

Оттогава съм пътувал често по море и винаги когато се намирам сред океана, без да виждам никакво платно наоколо, чувствувам в себе си същата необяснима тъга, която ме обхваща в тая пустинна шир.

Както в океана, очите ни се плъзгаха до забуления в есенни мъгли хоризонт и виждахме само сивата равнина, която се простираше пред нас гладка и еднообразна.

Вървяхме. А погледнехме ли неволно наоколо, струваше ни се, че тъпчехме на едно място, защото гледката беше все една и съща — вечно зеленика, вечно жълтуга, вечно мъхове. После папрати, чиито гъвкави и подвижни листа се огъваха от вятъра, навеждаха се, пак се изправяха, люшкаха се като вълни.

Рядко прекосявахме някоя горичка. Но тия горички не веселяха погледа, както става обикновено. Те се състояха от борики, чиито клони бяха изсечени до върха. По стъблата им имаше дълбоки резки и от тия червени рани смолата им изтичаше на бели, превърнати в кристали сълзи. Когато вятърът извиеше клоните им, те свиреха така жално, сякаш стенеха самите клети, осакатени дървета и се оплакваха от раните си.

Виталис ми беше казал, че вечерта ще стигнем някакво село, където ще можем да преспим.

Но вечерта наближаваше, а по нищо не личеше, че селото е наблизо. Нямаше засети ниви, добитък не пасеше в ландите, а в далечината никакъв дим не показваше, че някъде има къща.

Бяха уморен от пътя, който бяхме изминали от сутринта, а се чувствувах още по-смазан и от някаква обща изнуреност. Това благословено село никога ли нямаше да се появи на края на тоя безкраен път?

Напразно отварях очи и се взирах в далечината — пред мене се разстилаха все ландите, вечните ланди, чиито храсти все повече и повече потъваха в гъстеещия мрак.

Надеждата, че скоро ще стигнем, ни беше накарала да ускорим хода и самият ми господар въпреки навика си да върви продължително се чувствуваше вече уморен и поиска да се спрем и да отпочинем малко край пътя.

Но вместо да седна до него, поисках да се изкача на един малък рид, обрасъл с жълтуга, който се издигаше наблизо, за да видя оттам дали не блещука някаква светлинка в равнината.

Повиках Капи да дойде с мене. Но и Капи беше уморен и си направи оглушки — така постъпваше винаги, когато не му се искаше да ме послуша.

— Страх ли те е? — попита Виталис.

Тези думи ме накараха да не настоявам и тръгнах сам да направя проучването си. Не исках да се излагам на шегите на господаря си, още повече, че никак не ме беше страх. Нощта бе настъпила, безлунна нощ, но с блещукащи звезди, които озаряваха небето и пръскаха светлина в леката мъгла, която погледът пронизваше.

Както вървях и се оглеждах наляво и надясно, забелязах, че мъгливата дрезгавина придава на предметите чудни очертания. Трябваше да се взре човек, за да познае гъсталаците, храстите жълтуга и най-вече няколко дръвчета, които издигаха тук-там сгърчените си стъбла и извитите си клони. Отдалеч тия гъсталаци, жълтугата и дръвчетата приличаха на живи същества от някакъв приказен свят.

Странно явление — сякаш с мрака и ландите се бяха преобразили, като че се бяха населили с тайнствени видения.

Хрумна ми, не зная как, че друг на мое място навярно би се уплашил от тия видения. В края на краищата това беше възможно, щом като Виталис ме запита дали ме е страх. Но като си задавах тоя въпрос, се уверявах, че не ме е страх.

Като се изкачвах по рида, жълтугата ставаше по-гъста, зелениката и папратите — по-високи. Те често надвишаваха главата ми и понякога трябваше да се провирам под тях.

Все пак бързо се изкачих на върха на това малко възвишение. Но напразно се взирах, не съзрях никаква светлинка. Погледът ми се губеше в мрака: виждах само смътни очертания, чудновати сенки, жълтуга, която сякаш протягаше към мене дългите си гъвкави ръце, храсти, които сякаш играеха.

Като не видях нищо, по което да личи, че наблизо има къща, ослушах се да доловя някакъв шум, мучене на крава, кучешки лай.

Стоях известно време, наострил слух, с притаен дъх, за да чувам по-добре, и изведнъж тръпки ме побиха — тишината на ландите ме уплаши. Боях се. От какво? Не знаех. От тишината навярно, от самотата, от мрака. Във всеки случай чувствувах, като че ме дебне някаква опасност.

В същия миг, като се огледах тревожно наоколо, съзрях в далечината някаква грамадна сянка, която се движеше бързо над жълтугата, и същевременно чух шумолене от леко докосвани клони.

Опитах се да си внуша, че страхът ме заблуждава и че онова, което смятам за сянка, е навярно някое дърво, което не съм забелязал в началото.

Но какъв беше тоя шум? Нямаше никакъв вятър.

Клонките, колкото и да са леки, не се люлеят сами, трябваше вятър да повее или някой да ги раздвижи.

Някой? О, не! Тази грамадна черна сянка, която идеше към мене, не може да бъде човек. Това беше някакво животно, което не познавах, или исполинска нощна птица, или пък грамаден паяк с четири тънки пипала, които се открояваха на бледото небе над храстите и папратите.

Положително беше само, че това животно с извънмерно дълги крака напредваше към мене с бързи скокове.

Навярно ме беше видяло и тичаше към мене.

Тази мисъл ми напомни, че трябва да бягам, обърнах се и се спуснах по склона, за да се върна при Виталис.

Но чудно нещо! На слизане вървях по-бавно, отколкото когато се изкачвах. Заплитах се в гъстата зеленика и в жълтугата, спъвах се, закачвах се, спирах се на всяка крачка.

Като се измъкнах от един храст, хвърлих поглед назад. Животното се бе приближило и ме настигаше.

За щастие в ландите нямаше вече храсти и можех да тичам по-бързо през тревите.

Но колкото и да бързах, животното вървеше по-бързо от мене. Нямаше вече защо да се обръщам, чувствувах го зад гърба си.

Не дишах вече, както бях задушен от страх и от лудия бяг. Все пак направих последно усилие и се строполих в краката на господаря си, а в това време трите кучета скочиха изведнъж и залаяха с всичка сила.

Промълвих само една дума и я повтарях несъзнателно:

— Животното! Животното!

Сред кучешкия лай изведнъж чух силен смях. В същото време господарят сложи ръка на рамото ми и ме накара да се обърна.

— Пак ти излезе глупавият — смееше се той. — Я погледни, ако не те е страх.

Смехът повече от думите му ме накара да се съвзема. Осмелих се да отворя очи и проследих с поглед ръката му.

Видението, което ми бе изкарало ума, се беше спряло и стоеше неподвижно на пътя.

Признавам, че отначало пак изпитах отвращение и ужас. Но не бях вече сред ландите, Виталис беше тук, кучетата около мене, не чувствувах вече тревогата на самотата и тишината.

Насърчен, аз вперих в него по-решителен поглед.

Животно ли беше? Човек ли беше?

Имаше тяло, глава и ръце на човек.

Козината, която го покриваше изцяло, и двете дълги сухи лапи, високи пет-шест стъпки, на които стоеше изправено, бяха на животно.

Макар че беше станало по-тъмно, различавах тия подробности, защото тая грамадна сянка се открояваше като силует върху небето, дето безброй звезди пръскаха бледа светлина.

Навярно още дълго щях да стоя нерешителен, да се чудя и мая, ако господарят ми не беше заговорил на видението.

— Можете ли да ми кажете дали има наблизо село? — запита той.

Значи беше човек, щом му говореха?

Но вместо отговор чух само някакъв смях, приличен на птичи крясък.

Значи беше животно?

Господарят ми продължи да разпитва, а това ми се стори съвсем безсмислено, защото всеки знае, че понякога животните разбират какво им казваме, но не могат да ни отговорят.

Колко се зачудих, когато животното каза, че наблизо нямало къщи, но имало някаква кошара, и ни предложи да ни заведе там!

Щом говореше, как можеше да има лапи?

Ако не се боях, щях да се приближа до него, за да видя какви бяха тия лапи. Но макар че не изглеждаше зло, нямах тая смелост — взех си раницата и тръгнах подир господаря, без да продумам.

— Виждаш ли сега от какво си се уплашил толкова много? — запита ме той по пътя.

— Да, но още не зная какво е. Има ли великани в тоя край?

— Да, когато се качат на кокили.

И ми обясни как хората в ландите, за да прегазят песъчливите и блатисти местности, без да затънат в тях до пояс, връзват на краката си две дълги тояги с по едно стреме.

— Ето как стават великани с чизми, високи седем левги, за страхливите деца!