Жан-Пол Сартр
Погнусата (13)

Неделя

Сутринта бях забравил, че е неделя. Излязох и както обикновено поех по улиците. Носех „Йожени Гранде“. Сетне, както открехвах решетестата врата на градската градина, изведнъж ми се стори, че нещо ми прави знак. Градинката беше безлюдна и гола. Само че… как да кажа? Изглеждаше различна от друг път — усмихваше ми се. За миг останах опрян на решетката, после внезапно разбрах, че е неделя. Изписано бе по дърветата, по моравите, подобно на лека усмивка. Не можеше да се предаде, просто би трябвало много бързо да изрека: „Зиме, през една неделна утрин в градската градина.“

Пуснах вратата, извърнах се към сградите и към приветливите улици и полугласно казах: „Неделя е.“

Неделя е — отвъд доковете, по протежение на морето, край сточната гара, навред около града се тъмнеят празни хангари и неподвижни в мрака машини. Във всички къщи мъже се бръснат зад прозорците, отмятат глава и се взират ту в огледалото, ту в мразовитото небе, за да отгатнат дали времето ще е хубаво. Публичните домове отварят вратите си за първите посетители — селяни и войничета. В черквите, сред светлината на вощениците един човек пие вино пред коленичилите жени. Из всички предградия, между безкрайните зидове на фабриките, се точат дълги черни редици и бавно напредват към центъра на града. За да ги пропуснат, улиците са приели вида, свойствен за дни на размирици — освен по улица „Турньобрид“, магазините навред са надянали железните си брони. Скоро черните колони мълком ще нахлуят из притихналите квартали: първо ще се появят железничарите от Турвил със своите жени — работнички от сапунените фабрики в Сен Семфорен, а подир тях — дребните буржоа от Жукстбувил, тружениците от предачниците „Пино“ и множество занаятчии от предградието Сен Максанс; жителите на Тиераш ще пристигнат последни с трамвай, в единадесет часа. Скоро неделният мравуняк ще загъмжи между затворените магазини и залостените врати.

Часовникът отмерва десет и половина и аз тръгвам — в този неделен час Бувил предлага забележително зрелище, но за да присъстваш на него, не бива да изпуснеш гражданството, което се разотива след тържествената литургия.

Уличката „Жозефин Сулари“ е мъртва, с лъх на изба. Ала както всяка неделя, сега тя е изпълнена с мощен шум, сякаш от прибой. Свивам по улица „Президент Шамар“, където къщите са триетажни, с дълги бели транспаранти. Там са канторите на нотариусите и тя цяла жужи от празнична гълчава. В пасаж Жийе шумът е още по-силен и аз го разпознавам — шум от човешко присъствие. После вляво изведнъж избухва своеобразен взрив от светлини и звуци. Стигнал съм до целта — улица „Турньобрид“, остава ми просто да се влея в потока на себеподобните си, за да наблюдавам как благопорядъчните господа отлагат шапки за поздрав.

Само преди шестдесет години никой не би дръзнал да предвиди какво приказно бъдеще очаква улица „Турньобрид“, днес наричана от населението на Бувил „Малкото Прадо“. Попадала ми е карта от 1847 година, на която тя дори не е отбелязана. Тогава вероятно е била мрачен и зловонен проход, а по настилката й е криволичела вадичка, по която са плували рибешки глави и карантии. В края на 1873 година обаче Националното събрание постановило, че построяването на черква на връх Монмартър ще бъде общественополезно дело. Няколко месеца по-късно бувилската кметица имала видение — явила й се света Сесил, на чието име била кръстена, и я обсипала с укори. Недопустимо било градските първенци всяка неделя да тънат в кал до уши по друмищата, докато се доберат до черквите „Свети Ре“ или „Свети Клодиен“, за да присъстват на службата редом с дребните занаятчии. Нима Националното събрание не дало пример за подражание? Благодарение на покровителство свише Бувил процъфтявал — не подобавало ли да се съгради катедрала в знак на признателност към господа бога?

Видението подействало убедително. Градският общински съвет се събрал на историческо по своето значение заседание и епископът склонил да събира даренията. Оставало само да се избере място. Старите родове на търговци и корабопритежатели били на мнение сградата да се построи на връх Зелено бърдо, където се намирали техните домове, та да можела света Сесил да бди над Бувил, както базиликата „Сакре Кьор“ над Париж. Ала новобогаташите от булевард „Маритим“, все още, малобройни, но твърде влиятелни, се оказали костелив орех — нямали нищо против да дадат необходимите средства, но при условие черквата да бъде издигната на площад „Маринян“; щом плащали за черква, полагало им се да я използват по своя угода. Била им добре дошла възможността да натрият носа на горделивата буржоазия, която се държала с тях като с парвенюта. Епископът предложил компромисно решение и определили мястото на еднакво разстояние от Зелено бърдо и от булевард „Маритим“, на площада при Рибните хали, преименуван по този случай площад „Света Сесил“. Гигантската сграда била завършена през 1887-а и стойността й възлязла на не по-малко от четиринадесет милиона.

Наложило се улица „Турньобрид“ — широка, но мръсна и с лоша слава — да бъде изцяло преустроена, като безжалостно разселили обитателите й отвъд площад „Света Сесил“. „Малкото Прадо“ се превърнало в средище на изисканите и видни люде; особено оживление настъпвало там в неделя сутрин. По маршрута на градския хайлайф един по един изникнали луксозни магазини. Те са отворени в понеделника след Великден, през цялата коледна нощ, всяка неделя до обед. В съседство с колбасарницата на Жулиен, прочута с топлите си тестени изделия с плънка, сладкарят Фулон излага своите не по-малко знаменити специалитети — удивителни конусовидни петифури от лилаво маслено тесто, увенчани със захарна теменужка. На витрината на книжаря Дюпати са изложени последните новости на издателство „Плон“, няколко технически помагала като например „Теория на корабостроенето“ или „Трактат за корабните платна“, подробна илюстрирана история на Бувил и подредени с вкус луксозни издания с кожени подвързии — „Кьонигсмарк“ от Пиер Беноа^[1] със синя, а „Книга за моите синове“ от Пол Думер^[2] с бежова на пурпурни цветя. Фирмата на Гислен „Висша парижка мода“ отделя цветарницата на Пиежоа от антикварното магазинче на Пакен. Фризьорският салон на Гюстав, в който работят и четири маникюристки, заема първия етаж на нова-новеничка, боядисана в жълто сграда.

Допреди две години при пресечката на безистена Мулен Жемо е улица „Турньобрид“ едно нахално дюкянче все още натрапваше на погледите рекламен афиш за „Носовон“ — вид мишеморка. То бе процъфтявало преди близо половин век, когато на сегашния площад „Света Сесил“ се надвиквали да хвалят стоката си продавачки на риба. Днес рядко миеха витрината и беше необходимо усилие, за да различиш през замъгленото и прашно стъкло рояка восъчни фигурки на плъхове и мишки в огненочервени одежди. Животинките се изнизваха от кораб, но едва стъпили на суша, се разбягваха пред гиздаво облечена, но смъртнобледа и черна от мръсотия селянка, която ги пръскаше с „Носовон“. Много харесвах магазинчето, което се перчеше, нагло и вироглаво, и на две крачки от най-скъпоструващата черква във Франция безочливо напомняше за правата на гадините и смрадта.

Старата билкарка се спомина лани и племенникът й продаде помещенията. Достатъчно бе да се срутят няколко стени, за да устрои салонче за сказки, което нарекоха „Бонбониерата“. Наскоро Анри Бордо^[3] изнесе там беседа на тема алпинизъм.

По улица „Турньобрид“ не бива да се бърза; семействата пристъпват полека-лека. Понякога изпреварваш някое домочадие, отбило се за малко у Фулон или Пиежоа. Друг път обаче се налага да спреш и да тъпчеш на място, понеже два рода, от които единият върви надолу по улицата, а другият нагоре, са се срещнали и здраво друсат десници. Напредвам със ситни крачки. Стърча над минувачите с цяла глава и виждам шапки, море от шапки. Повечето са черни и корави. От време на време някоя от тях се стрелва изотдолу, под напора на ръката, и разкрива нежно сияеща плешивина; сетне, след кратък, тромав летеж, каца обратно на мястото си. На улица „Турньобрид“ №16 шапкарят Юрбен, специалист по фуражки, е провесил като свой символ огромна епископска митра, чиито златни ленти се полюшват на два метра от земята.

Кратък отдих: току под лентите се е образувала групичка. Човекът до мен не проявява нетърпеливост, чака с отпуснати ръце; този дребен и блед старец, крехък като порцелан, комай е Кофие, председателят на Търговската камара. Минава за страшилище, понеже на заседанията дума не обелвал. Живее на връх Зелено бърдо в голяма тухлена къща, чиито прозорци винаги зеят широко отворени. Край на срещата, всички поемат отново, групата се разпада. Създава се друга, по тя заема по-малко място, тъй като тутакси се скупчва пред витрината на Гислен. Върволицата от минувачи дори не спира, само едва се отклонява; изнизваме се пред шест души, които се здрависват: добър ден, господине, добър ден, скъпи господине, как сте; но моля, не стойте гологлав, господине, ще се простудите; благодаря, госпожо, хладно е времето, което си е право — право е. Мила, представям ти доктор Льофрансоа; докторе, драго ми е да се запозная с вас, моят съпруг все ми говори колко е вещ доктор Льофрансоа; ах, моля, не стойте гологлав, докторе, ще се простудите. Ех, нали е доктор, той на бърза ръка ще се изцери; уви, госпожо, тъкмо лекарите най-често занемаряват здравето си; докторът е изключително музикален. Божичко, докторе, та аз не знаех, нима свирите на цигулка? Докторът е много даровит.

Дребното старче до мен положително е Кофие; една от жените в групичката, тъмнокосата, просто го пие с очи, като не престава да се усмихва на доктора. Навярно си мисли: „Ето го господин Кофие, председателя на Търговската камара; наглед е същинско страшилище, говори се, че бил много студен човек.“ Господин Кофие обаче не благоволява нищичко да забележи — въпросните хора живеят на булевард „Маритим“, значи не са от доброто общество. През времето, откак идвам на улица „Турньобрид“, за да наблюдавам неделното сваляне на шапки за поздрав, се научих да различавам обитателите на булеварда от тези на бърдото. Видя ли мъж с ново-новеничко палто, с мека шапка и ослепително бяла риза, който пори въздуха с движенията си, много-много не се чудя — той е от булевард „Маритим“. Жителите на Зелено бърдо са някак жалки и оклюмани. Раменете им са тесни, но на посърналите им лица е изписано горделиво изражение. Бих се заклел, че пълният господин, повел детето си за ръчичка, е от бърдото — лицето му сивее, а вратовръзката му е усукана като шнур.

Пълният мъж се приближава към нас, втренчен в господин Кофие. Ала малко преди да се разминем, извръща глава и бащински започва да се закача с момченцето. Прави още няколко стъпки, привежда се към сина си, взира се в очите му, за да покаже, че сега е грижовен татко и нищо повече, сетне изведнъж пъргаво се извива към нас, хвърля остър поглед към старчето и с широк отривист замах отлага шапка за поздрав. Объркано, момченцето не сваля кепето си — това са отношения между възрастни.

На пресечката с улица „Бас дьо Вией“ нашата редица се натъква на колона богомолци, които излизат от литургия: десетина души се сблъскват и поздравяват с въртеливи движения, но шапките кръжат твърде бързо, за да мога да ги разуча подробно. Над охранената бледа тълпа черквата „Света Сесил“ извисява огромното си туловище — тебеширена белота сред мрачното небе; зад искрящите стени тя е скътала в утробата си късче нощна тъма. Тръгваме отново в едва променен ред. Господин Кофие е изтласкан зад мен. Дама в морскосиньо крачи плътно до левия ми хълбок. Била е на неделната служба. Примигва, явно заслепена от сблъсъка с утринната светлина. Господинът с мършава шия, който върви пред нея, е съпругът й.

На отсрещния тротоар друг господин е хванал жена си под ръка и усмихнато й шушне нещо на ухото. Тутакси тя грижливо изтрива всякакъв израз от млечнобялото си лице и някак механично пристъпва напред. Тези признаци не лъжат — съпрузите се готвят за поздрав. Действително след миг господинът устремява ръка нагоре. Когато пръстите му се доближават до филцовата шапка, те малко се поколебават, преди деликатно да я докоснат. Докато той леко повдига своята капела, попривел глава, за да улесни отместването й, жена му еднократно подрипва и изписва на лицето си жизнерадостна усмивка. Сянка ги отминава с поклон, но двете им досущ еднакви усмивки не угасват веднага, за миг се задържат на устните им, като че не могат да се откъснат от тях. Когато мъжът и жената се разминават с мен, те са си възвърнали първоначалната невъзмутимост, но около устата им все още витае весело изражение.

Всичко вече привършва — тълпата не е тъй гъста, шапките се свалят по-нарядко, витрините на магазините губят от своята примамливост; стигнал съм до края на улица „Турньобрид“. Дали да пресека и да поема в обратна посока по другия тротоар? Май ми стига толкова, стигат ми толкова розови плешиви глави и дребни, превзети, невзрачни лица. Ще прекося площад „Маринян“. Докато предпазливо се измъквам от редицата, край мен изпод черната шапка се откроява безспорно изтънчена физиономия. Това е съпругът на дамата в морскосиньо. Ама че хубав длъгнест череп на долихоцефал, обрасъл с къси гъсти коси, ама че представителни американски мустачки, осеяни със сребърни нишки. И усмивката не пада по-долу — възхитителна изучена усмивка. Някъде на носа се мъдри и пенсне.

Той се обръща към жена си и казва:

— Отскоро работи като десенатор във фабриката. Чудя се какво ли търси тук. Добро момче е, стеснително и забавно.

Младият десенатор току-що ги е поздравил и стои пред витрината на колбасаря Жулиен; лицето му още руменее, очите са сведени, изразът упорит, от целия му вид лъха силна наслада. Няма никакво съмнение, че до днес не се е осмелявал да извърви улица „Турньобрид“ в неделен ден. Прилича на юноша при първото си причастие. Сключил е ръце зад гърба си, с очарователна свенливост е извърнал глава към витрината и с невиждащ поглед се взира в четири лъснали от желе наденички, които се кипрят върху подложка от магданоз.

Една жена излиза от колбасарницата и го хваща под ръка. Тя е неговата съпруга, съвсем младичка въпреки повехналата си кожа. Колкото и да се навърта около улица „Турньобрид“, никога няма да мине за дама от висшето общество; издават я пресметливият блясък в очите, благоразумният и трезв израз. Истинските дами не знаят цената на стоките: те са склонни към очарователни безразсъдства; очите им са прекрасни невинни цветя — парникови цветя.

Точно в един часа влизам в бирария „Везелиз“. Както обикновено старците са тук. Двама от тях вече обядват. Четирима играят на карти и пият аперитива си. Останалите стоят прави и ги гледат, докато персоналът зарежда масите. Най-високият има буйна брада и е борсов посредник. Друг е пенсиониран комисар от параходството. Ядат и пият като двадесетгодишни. В неделя си поръчват наденици с кисело зеле. Новодошлите подвикват на сътрапезниците си, които вече се хранят:

— Е, тая неделя пак ли сме на кисело зеле?

Сядат и сладостно въздъхват:

— Мариет, пиленце, една бира без пяна и порция зеле.

Мариет е мъжко момиче. Настанявам се на масата в дъното и наблюдавам как румен старец се закашля от ярост, докато тя му поднася вермут.

— Не се прави на ударена, ами ливни още малко — казва той, като се дави.

Тя обаче на свой ред се разгневява: знаела колко трябва да му налее.

— Я ме оставете да сипвам спокойно, откъде накъде ще ми се бъркате? Ни се водите, ни се карате.

Останалите се разсмиват.

— Хубаво му го рече!

Преди да седне, борсовият посредник прегръща Мариет през раменете.

— Неделя е, Мариет. Сигурно следобед ще отидеш с гаджето на кино?

— Де да можех! Днес е почивният ден на Антоанет. Само ми е до гаджета — цял ден крак няма да подвия от шетня!

Борсовият посредник сяда срещу гладко избръснат умърлушен старец. Бръснатият тутакси започва да разказва оживено. Борсовият посредник не го слуша, криви лице и подръпва брадата си. Те никога не се изслушват взаимно.

Разпознавам хората на съседната маса — дребни търговци от квартала. В неделя техните слугини „го удрят на живот“. Затова те идват тук и сядат винаги на една и съща маса. Мъжът яде сочна и розова говежда пържола. Разглежда я отблизо и от време на време я души. Жената ровичка в чинията си. Тя е към четиридесетака, пълна и руса, с румени, покрити с мъх страни. Под копринената блуза се очертава хубава, стегната гръд. Не пада по-долу от мъжете и самичка пресушава бутилка бордо при всяко сядане на трапезата.

Ще се зачета в „Йожени Гранде“. Не че ми е кой знае колко приятно, но нали все нещо трябва да се прави. Отварям книгата наслуки: майката и дъщерята говорят за зараждащата се любов на Йожени:

Йожени й целуна ръка и каза:

— Колко си добра, мила мамичко!

При тези думи състареното майчино лице, повехнало от дълги мъки, светна.

— Харесва ли ти? — попита Йожени.

Госпожа Гранде само се усмихна. После, след кратко мълчание, каза тихо:

— Обичаш ли го вече? Това би било лошо.

— Лошо ли? — възрази Йожени. — Защо? Той ти харесва, харесва и на Нанон, защо да не ми харесва и на мене? Слушай, мамо, хайде да му наредим масата за закуска.

И захвърли ръкоделието си; майката също остави своето плетиво и каза:

— Ти си полудяла!

Но на драго сърце оправда лудостта на дъщеря си, като я сподели. Йожени повика Нанон.

— Какво искате пак, госпожице?

— Нанон, нали ще има сметана за втората закуска?

— Е, за втората закуска ще има — отвърна старата прислужница.

— Добре тогава, дай му силно кафе. Господин Дьо Грансен казва, че в Париж правят кафето много силно. Сложи много кафе.

— А откъде да взема?

— Купи!

— Ами ако ме срещне господарят?

— Той отиде на ливадите.^[4]

Съпрузите от съседната маса не са продумали, откак съм дошъл. Гласът на мъжа внезапно ме изтръгва от четивото.

Развеселено и загадъчно той казва:

— Видя ли, а?

Жената се сепва и го гледа така, сякаш се отърсва от някакъв унес. Той хапва и отпива, после със същия лукав вид възкликва:

— Хе-хе!

Тишина. Жената пак се е заблеяла.

Изневиделица тя потръпва и пита:

— Какво рече?

— Сюзан вчера.

— А, да — отвръща жената. — Беше ходила у Виктор.

— Аз какво ти виках?

Жената раздразнено отмества чинията си.

— Не е вкусно.

По целия ръб на чинията има сивкави късчета месо, които тя е изплюла. Съпругът продължава мисълта си:

— Това женче…

Замълчава и вяло се усмихва. Срещу нас старият борсов посредник милва Мариет по ръката и леко пъхти. След малко чувам:

— Нали ти казах оня ден…

— Какво си ми казал!

— За Виктор, че ще отиде при него. Какво има? — изведнъж пита той стреснато. — Не ти ли харесва?

— Не е вкусно.

— За нищо не ги бива — заявява той вещо, — не е като по времето на Екар. Знаеш ли къде е Екар?

— Нали бил в Домреми?

— Да де, ама откъде знаеш?

— От тебе, миналата неделя ми каза.

Тя хапва малко среда от хляба, който се валя върху книжната покривка. После е ръка приглажда хартията по ръба на масата и колебливо изрича:

— Ама не си прав. Сюзан не е такава…

— Може, пиленце, може — отвръща той разсеяно. Шари с поглед, за да открие Мариет, прави й знак.

— Горещо е.

Мариет свойски се опира на края на масата.

— Топло е, да — плачливо издумва жената. — Тук е задушно и говеждото е жилаво, ще се оплача на собственика, не е като едно време, Мариет, я открехнете малко прозореца.

Съпругът отново се захилва:

— Абе ти не я ли видя как си върти очите?

— Кога, душко?

Той ядно и присмехулно подражава на тона й:

— Кога, душко, кога, душко! Ама че си завеяна — все едно падаш от небето.

— За вчера ли говориш? Добре де.

Той се смее, зареял поглед в пространството, и много бързо, някак прилежно, изрича:

— Ококорила беше очи като плочи.

Толкова е доволен, че сякаш забравя какво е искал да каже. Тя на свой ред се развеселява без злонамереност.

— Ха-ха, хитрушан си ми ти. — Лекичко го тупва по рамото. — Хитрушан, хитрушан.

Той повтаря още по-самодоволно:

— Очи като плочи.

Но тя вече не се усмихва:

— Не, тя е свястна жена, сериозно ти говоря.

Той се навежда към нея и дълго й шушне на ухото. За миг тя го гледа зяпнала, с леко напрегнато и ухилено лице, сякаш всеки миг ще се разкикоти, после внезапно се отдръпва и го одрасква по ръката.

— Не е вярно, не е вярно.

С благоразумен и сговорчив тон той обяснява:

— Слушай, душко, ами че нали той сам си каза: ако не беше вярно, щеше ли да го казва?

— Не, не, няма такова нещо…

— Ама нали той го каза — представи си, че… Тя се разсмива.

— Смея се, понеже се сетих за Рьоне.

— Да.

Той също се разсмива. Тихо и важно жената добавя:

— Значи е разбрал във вторник.

— В четвъртък.

— Не, във вторник, заради оная работа…

Тя очертава във въздуха нещо като елипса.

Дълго мълчание. Съпругът отопява соса със залък хляб. Мариет сменя чиниите и им донася плодови пити. След малко и аз ще си поръчам плодова пита. Внезапно жената някак замечтано, с горда и леко възмутена усмивка провлачено изговаря:

— Ама и ти си един!

В гласа й се долавя такава похотливост, че на мъжа сякаш нещо му трепва и той я погалва по тила с тлъстата си ръка.

— Мълчи, Шарл, страшно ми действаш, миличък — шепне тя и се усмихва с пълна уста.

Правя опит да зачета отново:

— А откъде да взема?

— Купи!

— Ами ако ме срещне господарят?

Отново чувам жената, която казва:

— Ех, че смях ще падне, като разправя на Март…

Съпрузите притичват. След плодовата пита Мариет им поднася сушени сливи и жената съсредоточено и изискано плюе костилките в лъжичката си. Загледан в тавана, мъжът тактува по масата някакъв марш. Изглежда, естественото им състояние е мълчанието, а речта е лека треска, която ги спохожда от дъжд на вятър.

— А откъде да взема?

— Купи!

Когато излязох от бирария „Везелиз“, часът беше близо три; с цялото си отмаляло тяло чувствах следобеда. Не своя следобед, а техния, онзи, който стоте хиляди бувилски жители щяха да изживеят съвместно. Сега, след дълъг и обилен празничен обяд, те ставаха от трапезата и нещо бе мъртво за тях. Неделният ден беше изчерпал крехката си младост. Трябваше стомасите им да смелят пилето и плодовата пита, а те да се облекат за разходката по стъргалото.

Звънецът на кино „Елдорадо“ отекваше в бистрия въздух. Този звън посред бял ден беше от обичайните неделни шумове. Над сто души се бяха наредили на опашка покрай зелената стена. Жадно очакваха часа на гальовния мрак, на отмората и самозабравата, часа, в който екранът щеше да засияе като бяло камъче под вода, да заговори и да забленува вместо тях. Напразен копнеж: душите им щяха да си останат някак свити, понеже те твърде много се бояха да не би по някакъв начин да опропастят жадуваната неделя. И днес като всяка седмица щяха скоро да се разочароват — филмът ще е глупав, съседът ще пуфка с лула и ще храчи по пода, Люсиен ще се държи сопнато, една добра дума няма да му се откъсне от устата или пък тъкмо днес, когато веднъж са се наканили да отидат на кино, ще се обади старата болежка в гръбнака. И днес като всяка седмица глухи, дребни ядове скоро ще плъпнат в тъмния салон.

Поех по тихата улица „Бресан“. Слънцето бе разпръснало облаците, времето беше хубаво. Едно семейство тъкмо излизаше от вила на име „Прибой.“ На тротоара дъщерята закопчаваше ръкавиците си. Изглеждаше около тридесетгодишна. На първото стъпало пред входа стърчеше майката, самоуверено се взираше право пред себе си и дишаше дълбоко. От бащата виждах само широк гръб. Превит към бравата, той заключваше вратата. Домът щеше да остане пуст и тъмен до завръщането им. В съседните къщи, вече залостени и безлюдни, мебелите и паркетът леко проскърцваха. Преди да излязат, обитателите бяха угасили камините в трапезариите. Бащата отиде при двете жени и без думица да проронят, тримата закрачиха. Накъде ли бяха тръгнали? В неделя се ходи на внушителното с паметниците си гробище, на гости у роднини или, ако човек е необвързан, на разходка по крайбрежния булевард. Бях необвързан и поех по улица „Бесан“, която води към морето.

Небето беше бледосиньо, тук-там се виеше лек дим, рееха се птици; от време на време случаен облак засенчваше слънцето. В далечината виждах парапета от бял цимент, който лъкатуши по протежение на крайбрежния булевард — между стълбчетата му блестеше морето. Семейството свърна вдясно по улица „Отец Илер“, която криволичи нагоре, към Зелено бърдо. Видях как се заизкачваха с бавна походка — три черни петна върху искрящата повърхност на асфалта. Свих наляво и се слях с тълпата, която се точеше покрай морския бряг.

Тя беше по-разнородна, отколкото сутрешната. Тук сякаш хората вече бяха безсилни да опазят възхитителната социална йерархия, е която толкова се гордееха преди обед. Търговци и чиновници крачеха рамо до рамо, позволяваха да ги докосват, побутват и даже изблъскват жалки опърпани писарушки. Висшите съсловия, отбраните кръгове, професионалните групировки се бяха претопили сред вялото многолюдие. Тук всеки остава някак сам, без да е представител на каквото и да било.

Светло петно сияеше в далечината — морето беше при отлив. В плитчините скали пробождаха с върховете си огледалната повърхност. Няколко рибарски лодки лежаха килнати на пясъка, край хлъзгавите кубични блокове, безразборно струпани в подножието на вълнолома, за да го предпазят от прибоя. Между тях се тъмнееха дупки, из които пъкаха всевъзможни гадинки. При аванпорта, на бялналото се от слънце небе, се открояваше синката на дълбачка. Всяка вечер тя до среднощ вие, стене и вдига врява до небесата. В неделя обаче екипажът слиза на сушата, на борда остава само един пазач и тя притихва.

Слънцето беше светло и прозирно като леко бяло вино. Заревото му едва-едва докосваше телата, не очертаваше по тях сенки, не им придаваше обемност — лицата и ръцете образуваха бледозлатисти петна. Надянали връхните си дрехи, хората сякаш бавно витаеха на няколко пръста над земята. От време на време вятърът довяваше към пас облаци, които трептяха като водна шир; лицата за миг помръкваха и ставаха тебеширенобели.

Беше неделя; приклещена между парапета и оградите на вилите, тълпата бавно се отливаше и се разклоняваше в множество ручейчета зад голямата сграда на „Презокеанското дружество“. Колко деца! Деца в колички, в прегръдки, водени за ръчичка или пък хванали се по две-три, важно предшестващи родителите си. Няколко часа по-рано бях съзрял как всички тези лица почти тържествуват в новородената неделна утрин. Сега, огрени от слънцето, те вече не изразяваха друго освен спокойствие, отмора и някакво упорство.

Движенията бяха пестеливи — все още по някой отлагаше шапка за поздрав, но без замаха, без напрегнатата приповдигнатост от заранта. Леко изпъчени, с вирнати глави и зареяни в далечината погледи, хората бяха във властта на вятъра, който ги тласкаше и издуваше дрехите им. Сегиз-тогиз екваше отривист, бързо сподавен смях, викът на някоя майка: „Жано, Жано, ще те науча аз теб!“ Сетне отново се възцаряваше тишина. Слаб мирис на ориенталски тютюн — пушеха дребните чиновници. „Саламбо“, „Айше“ — неделни цигари. По няколко особено унесени лица ми се стори, че отгатвам тиха печал; ала не, тези хора не бяха ни тъжни, ни весели — те просто си отпочиваха. Широко отворените им втренчени очи безволно отразяваха морето и небето. Подир малко щяха да се приберат, да изпият по чаша чай в семеен кръг, насядали около масата в трапезарията. А засега искаха да живеят без разход на сили, да не разточителстват откъм движения, думи, мисли, да си кротуват — разполагаха с един-едничък ден, за да изгладят бръчките, торбичките под очите, горчивите гънки, вдълбани от седмичния труд. Един-едничък ден. Те чувстваха как минутите се отронват — дали времето щеше да им стигне, за да натрупат достатъчно свежест и с нови сили да се потопят в понеделнишката сутрин? Дишаха с пълни гърди, понеже морският въздух действа укрепително. Само диханието им, равномерно и дълбоко като при сън, все още свидетелстваше, че са живи. Вървях е котешки стъпки, не знаех какво да правя с якото си бодро тяло сред трагичната тълпа, която диреше отмора.

Морето вече бе с цвят на скала; приливът бавно настъпваше. Докато притъмнее, водата ще залее брега; нощес крайбрежният булевард ще е по-безлюден от Виктор Ноар. Отпред и вляво червени фарове ще припламват в протока.

Слънцето постепенно преваляше към хоризонта. То мимоходом пръсна искри по стъклата на къщичка в нормандски стил. Заслепена от светлината жена затули лицето си с морно движение и тръсна глава.

— Гастон, слънцето ми блести в очите! — рече тя с кръшен смях.

— Чудо голямо! Приятно е слънчицето — каза мъжът й. — Не сгрява, ама на човек все пак му става хубаво.

Тя се обърна към морето и добави:

— Мислех, че ще го видим.

— Няма начин — отвърна съпругът, — слънцето свети тъкмо там.

Вероятно говореха за остров Кайбот, чийто южен край би трябвало да се забелязва между дълбачката и кея на аванпорта.

Светлината се смекчи. Настъпваше неуловимият час, когато нещо възвестява нощта. Неделята вече имаше минало. Вилите и сивият парапет наподобяваха пресни спомени. Едно по едно лицата губеха своята безизразност, някои дори се разнежиха.

Млада бременна жена държеше под ръка рус мъж с вид на грубиян.

— Виж, виж какво има ей там! — възкликна тя.

— Какво?

— Ей там, чайките.

Той сви рамене: никакви чайки нямало. Небето беше се прояснило и леко розовееше на хоризонта.

— Чух ги. Слушай как крещят.

Той отвърна:

— Сигурно нещо е изскърцало.

Проблесна газен фенер. Реших, че фенерджията вече е минал. Децата дебнат появата му, понеже тя е знак да се прибират у дома. Оказа се, че е бил последният слънчев лъч. Небето още светлееше, но земята тънеше в здрач. Тълпата ставаше по-рехава, ясно се дочуваха хриповете на морето. Млада жена се опря на парапета е две ръце и вдигна към небето синьото си лице, прорязано от тъмната черта на начервените устни. За миг се запитах дали няма да заобичам хората. Ала в края на краищата тази неделя бе тяхна, не моя.

Първият пламък, който засия, бе на фара в Кайбот; едно момченце спря до мен и прехласнато прошепна: „Ах, фарът!“

Тогава усетих как в сърцето ми нахлу чувството, че изживявам приключение.

Свивам наляво и по улица „Воалие“ стигам до „Малкото Прадо“. Металните рулетки пред витрините са спуснати. „Улица Турньобрид“ е осветена, но безлюдна, загубила е краткотрайната си утринна слава; в този час вече нищо не я отличава от съседните преки. Излязъл е силничък вятър. Чувам как дрънчи ламаринената митра.

Сам съм, повечето хора са се прибрали по домовете, четат вечерния вестник и слушат радио. Неделята клони към своя свършек, оставя у тях вкус на пепел; духом те вече са устремени към понеделника. За мен обаче няма нито недели, нито понеделници, а само дни, които се трупат един през друг, докато изневиделица не ги раздере някоя мълния, подобна на днешната.

Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.

Нещо ще настъпи: в сумрака на улица „Бас дьо Вией“ нещо ме очаква и там, точно на пресечката с тази спокойна улица, ще започне моят живот. Сякаш се виждам отстрани как вървя напред е чувство за съдбовност. На ъгъла има някакъв бял камък. Отдалеко се чернееше, но с всяка нова крачка все повече бие на бяло. Тъмното тяло, което постепенно изсветлява, ми въздейства неимоверно убеден съм, че когато то стане съвсем ярко, чисто бяло, аз ще спра току до него и тогава ще се роди приключението. Изникващият от мрака фар вече е тъй близо, че почти ме хваща страх — за миг ми минава през ума да се върна назад. Ала е невъзможно да се отърся от магията. Пристъпвам напред, протягам ръка, докосвам камъка.

Пред мен са улица „Бас дьо Вией“ и „Света Сесил“ — огромно, притаено в тъмата чудовище със святкащи стъклописи. Ламаринената митра проскърцва. Не знам дали светът внезапно е придобил плътност, или пък аз изграждам между звуците и формите тъй здрава спойка — непосилно ми е дори да си представя, че нещичко наоколо би могло да бъде различно от това, което е.

Спирам за миг, чакам, усещам как сърцето ми тупти; обхождам с поглед безлюдния площад. Не виждам нищичко. Вее доста силен вятър. Излъгал съм се, улица „Бас дьо Вией“ е само определен преход от пътя: нещото ме дебне в дъното на площад „Дюкотон“.

Не бързам да поема отново. Струва ми се, че съм се добрал до върховното щастие! Какво ли не съм предприемал в Марсилия, в Шанхай, в Мекнес, за да изпитам тъй цялостно чувство? За днес ми стига, прибирам се у дома след една празна неделя — ала то е налице.

Тръгвам. Вятърът довява вой на сирена. Сам-самичък съм, но крача като цяла войска, настъпваща към някой град. В този миг по моретата се носят кораби, огласяни от музика, светлини озаряват всички европейски градове, по берлинските улици възникват престрелки между комунисти и нацисти, безработни се шляят из Ню Йорк, в топли стаи жени сядат пред тоалетките и почернят е туш ресниците си. А аз съм тук, на пустата улица, и всеки изстрел от прозорците на Нойкьолн, всеки кървав хрип на ранените по носилките, всяко точно отмерено движение на жените, които се гиздят, откликва на всяка от моите стъпки, на всеки удар на сърцето ми.

Пред пасаж Жийе се зачудвам какво да правя. Дали не ме причакват на изхода? Но и на площад „Дюкотон“, и в края на улица „Турньобрид“ нещо се нуждае от мен, за да се роди. Изпълнен съм с тревога — и най-незначителното действие е отговорно, не мога да отгатна какво се иска от мен. Все пак трябва да избера; жертвам пасаж Жийе, никога не ще узная какво е щял да ми предложи.

Площад „Дюкотон“ е безлюден. Нима съм се измамил? Струва ми се, че не бих го преглътнал. Нима наистина нищо няма да се случи? Приближавам се към светлинките на кафене „Мабли“. Объркан съм, чудя се дали да вляза; хвърлям поглед през голямото замъглено стъкло.

Залата е претъпкана. Въздухът синее от цигарения дим и от изпаренията, които се издигат от влажните дрехи. Касиерката е на мястото си. Добре я познавам: червенокоса е като мен и има някаква болест на стомаха. Бавно, с жална усмивка тя се разкапва под полите си и навява представа за сладникавия теменужен дъх, който понякога се излъчва от разлагаща се плът. Тръпка ме полазва от глава до пети: ето кой… ето кой ме е чакал. Тя е била тук, изопнала зад тезгяха скованото си тяло, усмихвала се е. От глъбините на кафенето нещо се устремява назад към раздробените неделни мигове и ги споява, осмисля ги — преминал съм през този ден, за да стигна дотук, да долепя чело до стъклото и да се вгледам в изпитото лице, което сякаш се разпуква върху вишневата завеса. Всичко е спряло, животът ми е спрял: прозорецът, спареният, син като вода въздух, бялото растение от плът в глъбините на водата и аз самият образуваме застинало и завършено цяло: щастлив съм.

Когато се озовах на булевард „Рьодут“, в мен не бе останало друго освен горчиво съжаление. Казах си: „Може би нищо в света не ми е тъй скъпо, както чувството за приключение. Но то ме спохожда, когато му скимне, изпарява се на бърза ръка и в мен нещо прегаря, щом то отлети! Дали с краткотрайните си насмешливи появи не ми сочи, че съм опропастил живота си?“

Зад мен из града, по широките прави улици, огрени от студения зрак на фенерите, береше душа едно значително социално събитие — настъпваше краят на неделния ден.