Фела Скот
Бялата дева (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Колин тихо се заизкачва по потъмнелите стълбища, а малкото останали прислужници отдавна си бяха легнали. Тя спря, когато чу гласа на Дуайт. Погледна през площадката и видя, че вратата за неговата стая беше открехната. Огромната му сянка се движеше напред-назад и се кривеше на трептящата светлина на свещта. От мърморенето и ругатните, които достигнаха до ушите й, тя разбра, че е пиян. Тя отиде до собствените си стаи и тихо влезе. Пусна резето.

От голямата умора я боляха раменете, но тя знаеше, че трудно ще заспи. Колин отиде до поставката за миене и си наля малко вода в леген. Загреба я в шепи и си наплиска лицето. Хладината й беше приятна.

— Пусни ме да вляза, Колин. Искам да говоря с теб.

Високият глас на Дуайт стресна Колин и тя инстинктивно направи крачка назад. Той се опита да влезе, но откри, че вратата е заключена. Затропа по вратата и отново я извика. Въпреки това тя не помръдна.

— Отивай си, Дуайт. Късно е и няма да те приема в това състояние.

Той замълча, но само за миг.

— А откъде разбра в какво състояние съм? Откъде знаеш как съм? Не знаеш какво изпитвам или какво мисля.

— Пиян си. Това е единственото нещо, което ми трябва да знам.

— Да — изрева той, а речта му беше завадена. — Пия, за да не мисля за тебе. Въпреки това усещам парфюма ти, когато се качваш но стълбите.

— Отивай си. — Тя се опита да прозвучи непоколебимо.

— Къде беше, девойче?

В душата й бушуваше гняв.

— Това не те засяга.

— Не ме засяга? — попита той, а тонът му се повиши от яд. — Ти се измъкваш потайно и ми се подиграваш, че питам.

Тя не отговори.

— Отвори тази врата, Колин, или ще я разбия. Заплахата беше реална, но тя нямаше да отвори но собствено желание.

Когато брадвата удари по вратата, Колин почти изскочи от кожата си — толкова силен беше звукът в тихата нощ.

— Престани, Дуайт. Няма да търпя нахалството ти.

Той просто се изсмя и продължи да удря по вратата на спалнята й.

Дуайт удари вратата с рамо и тя поддаде, а дървото се нацепи и се изсипа на тресчици под натиска му. Колин го посрещна с гнева си.

— Как се осмеляваш?

Той престана да се смее.

— Кажи ми, девойче? Къде беше тая вечер?

Колин посочи вратата. Искаше й се пръстът й да не трепери толкова много.

— Махай се, Дуайт. Повече няма да те моля.

— При любовника си ли ходи?

— Любовник?

— Да, твоя любовник. Човекът, който зася семето си в твоя корем.

Дуайт пусна секирата, която все още държеше и пристъпи напред, с поглед, изпълнен с омраза и гняв.

— При него ли ходи, Колин? Моли ли го да те вземе при себе си? Да ти даде още от това, което обичаш?

— Нямам любовник, Дуайт. Ти си пиян и ме плашиш.

Колин знаеше, че е неконтролируем и за втори път този ден изпита ужас.

Ръката му се протегна и я сграбчи, преди дори да има време да реагира, а от желязната хватка, с която беше обгърнал китката й, тя не можеше да се измъкне, Той я придърпа към себе си, а очите му блестяха от лудостта му.

— Обичам те, Колин. Моето дете трябваше да е в тебе.

— Дуайт, причиняваш ми болка. Моля те, пусни ме.

— Не!

Колин затвори очи, за да не вижда повече агонията, която се отразяваше в очите му. Искаше й се да пищи, да позволи на ужаса да отведе съзнанието й от реалността, в която беше принудена да живее.

— Хубавичката ми Кейти.

— Аз не съм Катрин, Дауйт. Кейти беше майка ми.

— Да, Кейти те даде на мен, когато не можеше да е моя.

— Не — Колин се мъчеше да го накара да разбере. — Тя не ме даде на теб.

Ръката му се протегна и я погали по косата, като разпусна плитката й.

— Косата й беше огън като твоята. Но ти имаш повече огън в кръвта си от Кейти.

— Никой не ме е давал на теб, Дуайт. Послушай ме…

— Брат ти те обеща на мен. Ти си моя, Колин.

Той я придърпа в обятията си, а устата му търсеше нейната. Колин се извъртя и се дръпна, а устните му горещо целунаха бузата й. Той лесно я вдигна, занесе я в леглото и я хвърли върху него. Тя се опита да избяга, но той я издърпа обратно.

— Искам това, което си дала на любовника си, девойче. Искам това, което трябваше да е мое.

— Не — изпищя тя, но той се хвърли отгоре й.

— Ще махнем копелето от корема ти и ти ще си моя, Колин. Не мога да престана да те обичам, дори когато ме предаде по тоя начин.

Той тръгна да разпаря роклята й, а големите му ръце лесно я раздраха. Колин замахна и го удари с коляно в слабините. Това й даде възможността, от която се нуждаеше. Тя избяга от леглото и намери брадвата, която беше изпуснал до вратата.

— Ставай, Дуайт.

Дуайт се претърколи, а после бавно се изправи, като я видя да стои пред него с брадва в ръка.

Тя потърси звънеца на слугите, за да ги събуди, а със силата и настойчивостта, с която дърпаше връвта, им съобщаваше да дойдат по-скоро. Тя наблюдаваше множеството чувства, които се изписваха по лицето на Дуайт, но това, от което се страхуваше, беше омразата. Само след няколко минути в стаята връхлетя Нели. Веднага й се притече на помощ и я загърна с шал върху раздраната рокля.

— О, господи — изохка Нели и закърши ръце от безпокойство.

— Добре съм, Нели. Не ме нарани.

Четирима пазачи влязоха но петите на Нели.

— Изведете Дуайт Макдъгъл от земята на клана Макгрегър. — Тя се обърна към чичо си. — Ти вече никога няма да си добре дошъл тук, чичо. Ако някога се върнеш, знаеш, че си подписваш сам смъртната присъда.

— Нямаш право да ме прокуждаш, Колин Макгрегър.

— Напротив. — Тя се приближи по-близо до него и го погледна право в очите. — Никога няма да ти простя за срама, който ми навлече.

— По-скоро мъртва, отколкото собственост на друг.

Колин се обърна към пазачите и им заповяда:

— Отведете го.

Тя отиде до прозореца. Мълчаливо наблюдаваше как дружината мъже излиза от двора на коне. Щеше ли да го види отново? Молеше се това да не стане никога.

Тя плъзна надолу ръката си, за да си опипа корема, чиято заобленост вече личеше. Как можеше да не знае, че е бременна? Тя се почувства глупаво. Като че ли всички останали знаеха, дори Дуайт. Очевидно това беше нещо, което е безполезно да се опитва да скрие.

Една тъжна въздишка се отрони от устните й и тя се зачуди какво щеше да прави сега. Поне Дуайт вече нямаше да е заплаха. Но тя все още трябваше да се разправя е побъркания си брат. Никога през живота си не се беше чувствала толкова самотна. Самотна и уплашена.

 

Колин се разхождаше по градинската алея, а ръката й стискаше мъничката ръчичка на Андрю. Последните две седмици бяха минали като някакъв сън, а единственото й удоволствие бяха ежедневните й посещения при Андрю. Въпреки това всяко едно посещение завършваше с мъка, когато тя трябваше да го остави на грижите на отец Макклауд. Когато се приближиха до вратата на църквата, тя го взе на ръце.

— Може ли да дойда вкъщи с теб, мамо?

Сърцето й се сломи, когато погледна в тъмните му очи, изпълнени с надежда. Надежда, която тя знаеше, че трябва да отхвърли.

— Още не, момчето ми. Ще трябва да останеш още малко при отец Макклауд.

— Още колко?

Той я разпитваше от детска наивност, но чувството, което я изпълваше, беше ужасът на възрастния.

— Не знам, Андрю. Знаеш, че няма да е по-дълго от необходимото. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш.

Андрю я целуна, а после силно я прегърна. Очите й се премрежиха от сълзи.

— Обичам те, синко. Ще се върна, колкото се може по-скоро, да те видя.

— Да — измънка той и сълзи напълниха очите му.

— Бъди смел заради мама. — Колин не можеше да понесе да го гледа как плаче и той направи всичко възможно, за да не го направи. — Влез вътре. Отец Макклауд те чака.

Колин гледаше как синът й влиза вътре и трябваше да положи усилие, за да не го извика отново. Животът й беше заседнал, нищо не се случваше, от нищо не намираше изход. През последните три седмици тя просто беше съществувала и не беше изпитвала нищо. Сякаш очакваше нещо. Тя не знаеше какво.

Само едно нещо изглеждаше сигурно — трябваше да предпази Андрю чрез отец Макклауд. Тя искаше той да е с нея, да не е толкова самотна. Но не му беше дошло времето.

Тя се обърна и тръгна към къщи. Колин разсеяно си проправяше път през тесните улички, а умът й витаеше в мъката, и не забелязваше това, което я заобикаляше. Чак когато инстинктите й се обадиха, тя обърна внимание на усещането, че някой я следи. Чувството беше силно и не можеше да се отрече. Тя се огледа, като се опитваше да не се паникьосва, да не покаже, че подозира нещо. Никого не видя. Нищо не чу.

Колин се почувства глупаво и продължи пътя си, като не обърна внимание на интуицията си. И все пак интуицията й подсказваше, че има някой зад нея, дори и когато затвори вратата след себе си, вече в безопасност вътре в имението си. Реши, че си го е въобразила и продължи с работата си за деня, но чувството не изчезна.

 

— Какво става тук? — Колин попита Джейкъб, който излизаше от покоите на баща й.

— Брат ви се премести от кулата, миледи.

— Значи Емет е вътре?

— Да, миледи.

Тя влезе в стаята на баща си.

— Ти никакво внимание не ми обръщаш напоследък, скъпа сестричке.

— Така ли? — Колин се престори, че не разбира, но истината беше, че не можеше да се преодолее и да застане пред него, откакто за последен път се бяха срещнали.

Той като че ли беше забравил колко грозна беше тази среща.

— Да, а това много ме наранява. Но аз ще ти простя, ако дойдеш да поседнеш при мен за малко. Тя отиде до леглото му… леглото на баща й.

— Удобно ли ти е в стаите на татко?

— Да, съвсем. Ти нямаш нищо против, нали? — Той като че ли искаше нещо от нея.

— Съвсем не.

Всичко изглеждаше толкова учтиво, толкова цивилизовано. Искаше й се да го плесне през ухиленото лице.

Емет внимателно я наблюдаваше, по Колин не издаваше нищо с изражението си.

— След злополуката татко ме скри в стаята на кулата. Срам го беше от мене.

— Напротив, Емет.

— Да — той повиши тон. — Срам го беше. Разбираш ли, аз осакатях. Станах инвалид. Той не можеше да понесе това. По-добре щеше да бъде, ако бях умрял достойно. Като мъж. Като другите ми братя. Той толкова се гордееше с тях. Но аз…

Колин почувства, че търпението й свършва.

— Ти беше един инат, едно непослушно момче, което не можеше да се владее. Но това не означава, че се е срамувал от тебе.

Емет само се изсмя.

— Толкова си непокварена. Винаги искаш да повярваш в най-доброто. Добричката миличка Колин. Всички обичат Колин.

На Колин й се искаше да смени темата. Той беше в опасно настроение.

— Искаш ли да ти почета, Емет?

— Не — заяде се той. — Ти изобщо не ми каза защо си изгонила скъпия ни чичо. Какво е направил, за да заслужи тая участ?

Тя сведе поглед, без да иска, неспособна да погледне ухиления Емет в очите.

— Ти знаеш какво е изпитвал, нали?

— За какво, по дяволите, говориш?

— Ти си ме обещал на него. Защо? Какво ти е обещал да направи в замяна?

— Да убие Черния вълк.

Колин вдигна глава и срещна погледа му.

— Не беше негово право да убива Черния вълк. Не е трябвало да го молиш.

— Защо? Защото правото на отмъщение е твое? Като главатарка на клана Макгрегър, честта на клана е в твои ръце? Така ли си мислиш? Ами аз? Какво право имам аз като първи син и наследник, по право главатар на клана?

— Всичко бих дала татко да те беше признал за главатар, но той не го направи.

— Да — присмя й се той, а горчивината личеше по гласа му. — Не го направи.

Тя се обърна на другата страна, отвратена от гледката на неговата омраза.

— Не съм приключил още с тебе.

Тя пристъпи към вратата. Тя беше приключила с него.

— Какво възнамеряваш да направиш относно обещанието си към татко? По това, което подразбирам, единственото нещо, което си направила, е че си спала с врага. Сега си бременна точно от човека, когото трябва да убиеш. Нямах точно това предвид, когато ти предложих да си вдигнеш краката за него, сестричке.

— Предполагам, че не точно това съм имала и аз предвид, братко.

Той се изхили — очевидно нещастието й му харесваше.

— Да не би да имаше малко самосъжаление в това изявление? — попита той. — Знам как мразиш самосъжалението.

Колин отново се обърна към Емет.

— Какво искаш от мен?

— Това, което искам, не се е променило. Искам да убиеш това копеле.

— Не знам как — прошепна тя.

— Намери начин. — Гласът му беше стоманен, не поддаваше, също като изражението му. — Намери начин или ще се наложи да убия сина му. Тогава, ако това не е достатъчно да се почувствам добре, ще убия копелето, което носиш в утробата си.

Очите й се изпълниха със сълзи. Сърцето й силно биеше в ушите.

— Ти си ми брат… Как можеш да говориш такива неща?

Смехът му отекна в стените, подиграваше й се и я дразнеше.

— Ян Блекстоун уби брат ти! Това, което виждаш тук, е само черупка. Само омразата крепи живота в мен.

Колин погледна Емет. Прав беше. Брат й беше мъртъв. На негово място лежеше един непознат побъркан, от чиято жестокост се страхуваше.

Тя не каза нищо повече.

Мълчанието й го накара да се засмее отново. Зловещият му и зъл смях порази направо душата й Смехът му утихна.

— Убий Черния вълк или ти ще страдаш.

Горчивата истина я порази. Отвратена, тя побягна. Чуваше крясъците му, докато не стигна до стаята си. Дори след като с трясък затвори тежката врата, тя го чуваше, а в съзнанието й неспирно отекваха заплахите му.

Запуши си ушите, но гласът му не й даваше мира.

— Не — изпищя тя. — Не, не.

 

Дуайт се преобърна и изохка — камъните се забиваха в гърба му. Отдавна не беше спал на земята и той копнееше за собственото си легло. Когато най-после заспа, сънищата го запреследваха и Дуайт се събуди и се загледа в нощното небе, което се показваше през балдахина от дървета. Колин постоянно му се привиждаше, дори и когато беше буден, и не му беше лесно да заспи спокойно.

— И все пак, ти ще си моя, Колин. Няма да ми бъде отнето това, което ми беше обещано.

След като каза това, той отново затвори очи, въпреки че сънят нито веднъж не отведе мислите му далече от Колин. Гневът го топлеше, въпреки че от студената горска земя трябваше да му е много студено. Той се промъкна в селото като престъпник и криеше лицето си от всеки, който би могъл да го познае. Вече не носеше гордо карирания шал на клана Макгрегър като знаме — не го украсяваха никакви знамена. Той беше човек без клан, без семейство. Без Колин.

— Няма да ми бъде отнето това, което ми беше обещано.

Дуайт знаеше, че ако има търпение, ще му се предостави възможност. Тогава Колин ще е негова. Дотогава щеше да продължи да я преследва, да я наблюдава. След това ще я плени. Щеше да разбере, че Дуайт Макдъгъл не е човек, когото да презира.

 

— Е, досега нищо не сме научили за нашата Макгрегър. Мислиш ли, че е взела на сериозно това, което й казах?

Джефри вдигна поглед от халбата бира, в която се беше вторачил. Той вдигна рамене.

— Може, Ян. Умна е, ако е така.

Той мълчаливо се молеше да е така. Чувстваше се виновен. Беше разбрал коя всъщност беше Колин Макгрегър и не беше казал на Ян. Той много пъти си мислеше за срещата им — за тихия й глас, за парфюма й, за огненочервената й коса. Не можеше да обвинява Ян, че я е харесал, когато тя беше там. Нито един мъж не би устоял на такава красота.

Сълзите на Колин го преследваха, късаха загрубялото му сърце на воин, разнежваха го до слабост. Наистина ли беше разочарована, че не я беше убил? От какво беше така тъжна?

— Напоследък си все в лошо настроение, Джеф. За какво си мислиш?

— В лошо настроение? Аз? — Джефри се престори, че е обиден и се опита да смени темата. — Ами ти, приятелю? Цупиш се като ранено кученце. Време е да забравиш за тази жена.

Това накара Ян да се намръщи, а само преди мигове по лицето му сияеше усмивка.

— Не мога, Джеф.

— Защо?

Ян се поглади по наболата през нощта брада.

— Не знам.

Джефри му зададе единствения въпрос, който беше избягвал.

— Обичаш ли я?

Тъмните му очи го погледнаха, изпълнени с такова вълнение, каквото Джефри рядко беше виждал, и от това вината му се стори още по-голяма.

— Мисля, че наистина я обичам.

— Вие, момчета, изглеждате прекалено сериозни — каза Лесли и прекъсна разговора им. — Имате нужда от още едно питие.

Тя се обърна към Ян и се плъзна в скута му.

— Може би искаш Лесли да те накара да се усмихнеш?

Ян я изтласка от себе си с нежно упорство.

— Не тая нощ, Лесли.

Долната устна на Лесли се нацупи и тя се надвеси напред, като бавно разкопчаваше блузата си, за да позволи на Ян по-добре да види гърдите й.

— Знам, че Лесли може да те накара да се почувстваш добре, Ян — прошепна тя дрезгаво.

Нещо привлече погледа на Ян и той се протегна да го докосне. Той забеляза усмивката на Лесли, докато дългите му пръсти ровеха между гърдите й, но усмивката й изчезна, когато видя, че гледа пръстена, който носеше на връвчица около врата си.

— Какво е това, Лесли?

Тя вдигна рамене и дръпна връвчицата, за да си върне пръстена от Ян.

— Просто го намерих.

— Намерила си го?

Не беше възнамерявал да изрази съмнение. Погледът на Лесли стана неловък.

— Да, намерих го. Искаш ли да го купиш?

Ян кимна и извади достатъчно монети, които да накарат Лесли да го свали. Той се обърна към огъня, за да му е по-светло. Разпозна пръстена на стария Макгрегър. Лесли се изкикоти и си прибра парите. Доволна, тръгна да си ходи.

— От къде го взе, Лесли?

— Казах ти, намерих го — прозвуча, като че ли се отбраняваше.

— Къде? — повтори Ян, като се опитваше да си сдържи нервите.

— Мой си е. Имах право да го продам.

Лесли направи една-две крачки назад. Погледът и гласът на Ян се смекчиха.

— Твой си беше. Сега е мой, а ти си получи парите, Лесли. Просто искам да знам къде точно си го намерила?

— Какво има, Ян? — Джефри също почувства промяната в настроението на Ян. Опасно настроение. Той се протегна да вземе пръстена и Ян му го сложи в ръката.

Лесли проговори:

— Това момиче… Лин. Тя го остави. Беше скрит под завивките й. Реших, че е мой, защото тя не се върна да си го потърси.

— Лин — каза Ян.

Джефри се вторачи в пръстена на главатаря на клана Макгрегър. По дяволите!

Ян не каза нищо друго. Той просто стана и излезе. Джефри веднага го последва.

— Какво възнамеряваш да правиш?

Ян се спря с ръка на седлото.

— Мина ми през ума, че е тя, когато ограбиха запасите ми, но със сигурност знам, от деня, в който отидохме в Грегър Касъл. И все пак, все още не знам какво да правя.

— Знаел си?- удивлението на Джефри си личеше. После той се засмя.

— Какво има толкова смешно? — намръщи се Ян, но Джефри не престана да се смее.

— Можеше да ми кажеш, по дяволите. Чувствам се ужасно виновен, че не ти казах.

— Тогава защо, по дяволите, не ми каза? — Ян се опита да се ядоса на приятеля си, но не можа. После той също се засмя. Силно и продължително.

— Тази жена направи за смях и двама ни.

Джефри се съгласи, но добродушието му беше заменено от трезвомислие.

— Направила е това, което е сметнала, че е длъжна да направи.

Това накара Ян да се обърне и да погледне Джефри право в очите, а в златния му поглед се четеше въпрос.

— Какво искаш да кажеш?

Джефри преглътна трудно, а чувствата в душата му не му се нравеха. За него беше странно, че застава на нейна страна срещу Ян. Но той нямаше да се откаже.

— По дяволите, човече. Не е направила нищо по-различно от това, което ти или аз бихме направили в същата ситуация. Тази вражда й е стоварена на раменете. Погледни й ръцете — в жалко състояние са. Момичето не познава нищо друго, освен омразата. Какво очакваш от нея?

— Очаквам да не спи с мен, за да ме убие.

— Не ми изглежда — да ти е навредила.

— Тя се опита да ме убие три пъти и ти смяташ, че това е в реда на нещата? — Ян изглеждаше освирепял.

— Тя не се отказва лесно, ще трябва да й се признае.

Свирепостта изчезна и Ян се засмя.

— Хич не се отказва лесно!

— Да — Джефри се засмя е него. — И е много хубавичка, освен това.

Ян отново стана сериозен.

— Не мога да си я избия от главата, Джеф. Тя живее е мен нощ и ден, всяка благословена минута.

— Иди да я видиш, Ян.

— И какво да й кажа? Тя ме направи за смях. Тя ме пороби! Вече не владея волята си. Проклет да съм, ако отида да я видя.

Джефри не отговори, а това позволи на Ян да си мисли за собствената си глупост.

— Вече съм прокълнат — най-накрая каза той.