Кони Мейсън
Викинг (10)

9

Торн беше на прага на смъртта. Улоф се бореше с безсилния си гняв, гледайки сина си да лежи безпомощен в леглото. Макар че викингският лечител от селото се бе отказал да го лекува, Бран още настояваше, че може да го спаси. Но Улоф се боеше от това, че Бран и Фиона имат пръст в болестта на Торн, ето защо не можеше да позволи на стария лечител да докосне сина му. Странно, но безпокойството му не намаля, след като отведоха Фиона. Струваше му се, че отстраняването й е фатална грешка.

Дните минаваха, а състоянието на Торн не се подобряваше. Улоф и Туролф оставаха в залата, след като другите отидеха да спят, и разговаряха с тихи гласове.

— Изглежда безнадеждно — каза Улоф и отчаяно тропна с юмрук по масата.

— Може би някой друг лечител… — предложи Туролф.

— За какво? Само ще потвърди, че състоянието на Торн е безнадеждно.

Туролф дълго се бе борил с желанието да проговори. Сега вече не можеше да таи това в себе си и изрече молбата си пред Улоф.

— Нека мъдрецът да се опита да излекува Торн, татко. Какво може повече да навреди? Сигурен съм, че брат ми ще умре, ако Бран не се заеме с него.

— Не мога да понеса мисълта, че този старец ще докосва Торн. Откъде да знаем дали той няма да ускори смъртта му?

— Не знаем, но аз съм склонен да поема риска. Нищо друго не ни остава.

Улоф се намръщи, размишлявайки над думите на Туролф. Още се колебаеше, когато към тях се приближи Брита.

— Не мога да спя — оплака се тя, сядайки до Улоф.

— Никой от нас не може — измърмори той. — Не и когато Торн всеки момент ще отиде във Валхала. Вече наредих да приготвят дракара за прощалната церемония. Ще го изпратим като воин, достойно за ранга му. Тъжно е, че няма да умре от викингска смърт, с меч в едната ръка и боздуган в другата. Той не би искал да умре така, прикован на легло.

— Предложих на татко да позволи на Бран да го лекува — обърна се Туролф към Брита.

— Шегуваш се! — възкликна Брита в престорен ужас. — Страхувах се да го спомена, но видях Бран и Фиона да заговорничат в нощта, преди Торн да се разболее. И сега си спомням, че видях как Бран пъхва в ръката на Фона едно шишенце от сандъчето си с лекарства. За мене е ясно, че тя е дала отрова на Торн.

Лицето на Улоф стана мрачно като буреносен облак. Твърдението на Брита наля масло в огъня на омразата му към Бран и Фиона.

— Не, няма да позволя на Бран да докосне сина ми! Не искай това от мене, Туролф.

Той стана и излезе навъсен от залата.

— Защо не ми каза какво си видяла, Брита? — запита Туролф.

— Уплаших се да не би Фиона да ми направи нещо, ако го кажа — излъга тя. — Сега, когато вече не е тук, няма причина да си мълча.

— Не се ли страхуваш, че Фиона ще навреди на брат ти? Роло не изглеждаше разтревожен от това, че ще заведе Фиона в дома си и ще я направи своя любовница.

— Той е силен. Може сам да се грижи за себе си. Няма да позволи на Фиона да го омагьоса, както е направила с Торн.

— Върви да спиш, Брита — изръмжа Туролф. — Трябва да помисля.

— За какво? Когато Торн умре, ти ще станеш наследник на баща си. Никога ли не си искал да имаш това, което принадлежи на брат ти?

— Торн е бъдещият ярл — възрази Туролф. — Никога не съм завиждал на положението му като наследник на баща ни. Не говори за него така, сякаш вече е мъртъв.

Брита само сви рамене. Мислеше, че е дала на Торн достатъчно отрова, за да го убие. Това, че беше още жив, се дължеше на големината на тялото му и на желязното му здраве. Тя реши да не говори повече за близката смърт на Торн. Стана и остави годеника си на мрачните му мисли.

Тази нощ настроението на Туролф не се подобри. Също и на следващия ден, когато отиде да види Торн и го намери в безсъзнание, на косъм от смъртта. Реши да не настоява отново пред баща си да позволи на Бран да го лекува. Беше намислил нещо.

Тази нощ Туролф изчака, докато цялото домакинство потъна в сън, и едва тогава излезе от залата. Потъна в пурпурните сенки на нощта и бързо стигна до склада, където Бран чезнеше заключен в самота. Улоф беше твърде разсеян и забрави да реши какво да прави с мъдреца, затова временно го бяха затворили там. Той се надяваше да са му оставили вода и храна, защото според него Бран наистина знаеше как да спаси живота на Торн.

Туролф отлости вратата и я отвори. Затърси мъдреца във влажните тъмни ъгли на склада. Видя го да лежи на един чувал с жито, крехкото му тяло зъзнеше от студ.

— Чуваш ли ме, мъдрецо?

— Да, чувам те, Туролф. Чаках те. Много време ти отне, докато потърсиш помощта ми.

Туролф преглътна страха, който усети да се надига в гърдите му. Животът на брат му висеше на косъм; не можеш да остави суеверието да го отклони.

— Откъде знаеше, че ще дойда?

— На Торн още не му е време да умира. Знаех, че някой ще дойде да потърси помощта ми.

— Баща ми не иска да използвам уменията ти, но аз не мога да позволя брат ми да умре. Можеш ли да го излекуваш? Съгласен ли си да го лекуваш?

— Мога и съм съгласен — увери го Бран.

Но когато старецът понечи да стане, Туролф се изненада колко беше отслабнал. Явно го бяха забравили през тези няколко дни. Той се втурна да му помогне да се изправи на крака.

— Сигурен ли си, че можеш да го направиш? — запита загрижено той. — Трябва да те вмъкна тайно в залата покрай тези, които спят там.

— Ще го преживея — каза сухо Бран. — Щом влезем в залата, намери сандъчето ми с лекарства и го донеси в стаята на Торн. Готов съм, господарю викинг. Трябва да спасим Торн заради Фиона.

Бран излезе бавно от склада подир Туролф. Спря при кладенеца, напи се до насита и си възвърна силите. В залата цареше тишина. Бран отиде направо в стаята на Торн, докато Туролф търсеше сандъчето с лекарства под пейката, където иначе трябваше да спи старецът.

— Донеси шише с топла вода — каза мъдрецът, когато Туролф се появи в стаята на Торн и сложи сандъчето в краката му. Той излезе и след малко се върна с водата. — Сега върви. Остави ме сам, за да мога да спася Торн.

— Ще остана — настоя Туролф.

— Не. Върви да спиш. С нищо не можеш да ми помогнеш.

Викингът се поколеба, после излезе нерешително от стаята. Когато вратата се затвори зад гърба му, Бран се залови за работа, за да спаси любимия съпруг на Фиона. Трябваше да излекува Торн, за да може той да спаси съпругата си от Роло. Междувременно старецът не се съмняваше, че Фиона ще може да се справи с Роло. Той дори се усмихна, като помисли какво можеше да му направи тя, без той да знае.

Провери едва напипващия се пулс на Торн, вслуша се в слабото биене на сърцето му, повдигна клепачите му, за да се взре в разширените му зеници. Състоянието му беше толкова лошо, че Бран се уплаши да не би вече да е късно и да не може да спре действието на отровата. Едно лекарство за хора със слаби сърца, напръстник, действаше добре, ако се прилага предпазливо, но по-големи количества от билката можеха да бъдат фатални. Като разбра какво е причинило болестта на Торн, Бран извади треви от няколко бурканчета, сложи ги в чаша, напълни я с гореща вода и остави сместа да кисне.

Когато сметна, че настройката е готова, той започна предпазливо да я налива в устата на Торн. После масажира гърлото му, за да го накара да преглътне. Повтори процедурата няколко пъти, докато Торн погълна една четвърт от течността, която беше приготвил. После старецът седна и зачака. Малко преди зазоряване отново предприе същите действия. Когато приложи всички лечебни методи, които познаваше, той притегли една пейка близо до леглото и започна да се моли на старите друидски богове.

Когато Туролф влезе в стаята след малко, завари Бран да спи на пейката, а Торн да се мята в леглото. Това беше първият признак на живот, който показваше той, откакто се беше разболял.

Туролф разтърси Бран, за да го събуди.

— Какво си му направил, старче?

— Дадох му противоотрова срещу това, което е погълнал — обясни Бран. — То е мощна отрова, ако се използва нарочно.

— Отрова! — ахна Туролф. — Брита беше права, Фиона е отровила Торн. Ще оживее ли?

Видения затанцуваха пред очите на Бран и той изпадна в транс. После мракът се разпръсна и той можа да зърне бъдещето.

— Да, Торн ще оживее — каза старецът бавно. — Синовете му ще станат велики вождове. Когато дойде тяхното време, ще управляват остров Ман мъдро и смело.

— Не говори за бъдещето, старче. Торн няма да има синове, ако умре.

Бран бавно излезе от транса.

— Видях каквото видях. Доведи стария Улоф. Кажи му, че синът му ще оздравее.

Туролф побърза да намери баща си.

Докато Бран отново даваше на Торн от противоотровата, болният отвори очи. Опита се да каже нещо, но не успя. Опита се да изрече едно име, което искаше да произнесе преди всички други, когато Улоф и Туролф влязоха в стаята. Улоф видя, че Торн е отворил очи, и дъхът му секна от смайване.

— Когато Туролф ми каза, че ти е позволил да лекуваш Торн, се уплаших, че ще го убиеш, и бях готов за възмездие. Но сега синът ми е в съзнание и съм склонен да бъда милостив. Ако Торн оживее, животът ти ще бъде пощаден.

— Торн ще оживее — изрече убедено Бран. — Но трябва да мине много време, преди да оздравее напълно. Необходими са му специални грижи, каквито само аз мога да му осигуря.

— Защо не може да говори? — запита Улоф, гледайки как Торн се мъчи да произнесе някакви думи.

— Гърлото му е парализирано от действието на силното лекарство, което е погълнал.

— Да не искаш да кажеш, че синът ми е бил съзнателно отровен, човече?

— Да, така смятам.

Улоф стисна юмруци.

— Обвиненията на Брита бяха верни. Трябваше да убия магьосницата още когато имах възможност. Защо даде на Фиона отровата, когато знаеше, че тя ще я използва върху Торн?

Бран се отпусна безпомощно на пейката.

— Мислиш, че Фиона го е направила?

— Знам, че е тя — натърти Улоф. — Никой друг в тази къща няма достъп до отрови и не знае как се използват. Никой друг няма причина да иска смъртта на Торн. — Той присви очи. — Ти ли я подтикна, мъдрецо?

— Бран нямаше да предложи да лекува Торн, ако е искал той да умре — възрази Туролф. — Не, аз се съмнявам, че Бран е виновният. Това е работа само на Фиона.

Бран не каза нищо. Докато не успееше да докаже, че Брита е откраднала настройката от напръстник от сандъчето му, нямаше да я обвини.

Улоф изгледа заплашително Бран.

— Заповядвам да върнеш здравето на сина ми. Междувременно, няма да излизаш от тази стая. Ако Торн умре, и ти ще умреш.

Бран се обърна отново към болния, докато Улоф и Туролф напускаха стаята. Щеше да спаси Торн, но не защото му беше заповядано. Не, той щеше да го спаси, защото Фиона имаше нужда от викинга.

 

Торн се възстановяваше бавно. Малко по малко парализата отпускаше тялото му и той започна да движи ръцете и краката си. В деня, когато изрече първата дума, Улоф и Туролф бяха в стаята заедно с Бран.

— Какво стана? — Гласът му беше слаб и дрезгав. Облекчение изпълни сърцето на Улоф. Беше започнал да мисли, че Торн никога няма да си възвърне способността да говори.

— Бяха ти дали отрова.

На Торн му трябваше един миг, за да разбере какво означаваше отговорът на баща му.

— Кой?

— Фиона — изрече нападателно Улоф.

Бран енергично поклати глава.

— Не, не вярвай на това.

— Вярно е — натърти Улоф.

За първи път от много дни насам мозъкът на Торн започна да работи нормално. Страхът за Фиона го връхлетя в миг. Какво беше направил с нея Улоф? Като познаваше баща си, Торн си представи какво наказание е наложил на съпругата му, задето е извършила нещо толкова ужасно. Смърт. И той отново потрепери.

— Какво има, господарю викинг? — запита Бран с явна загриженост в гласа. — Боли ли те нещо?

— Фиона. Какво стана с нея? Тя дали е… Татко?

— Мъдрецът ме убеди да пощадя живота на магьосницата — изрече намръщен Улоф. — Макар че нямах такова намерение. Не се страхувай, сине. Тя напусна живота ти веднъж завинаги. Роло я взе за любовница. Ще се отнесе сурово с нея, ако се опита да хвърли магия върху него.

Торн затвори очи, агонизирайки от загубата, която го бе връхлетяла. Ужасно беше да си представи, че Фиона му е дала отрова, но тя беше единствената освен стария мъдрец, която знаеше как да използва подобни неща. А той се съмняваше, че Бран ще си даде труда да му спасява живота, ако е искал смъртта му. Не, трябва да е била Фиона. Нищо друго нямаше смисъл. Защо така го болеше от това?

— Ще поговорим по-късно — каза Улоф, усещайки, че Торн е изтощен.

— Брита много искаше да те посети — обърна се Туролф на излизане. — Искаш ли да я видиш?

Торн поклати глава. Нямаше желание да вижда Брита. Въпреки времето и разстоянието магията на Фиона още му въздействаше. Той знаеше без никакво съмнение, че споменът за нея ще продължи да го измъчва дори след смъртта.

 

Домът на Роло

Фиона усети момента, когато Торн започна да се възстановява. Бе затворила очи и го бе видяла да говори с Бран. Радост се разля из тялото й. Торн беше жив! Нищо друго нямаше значение. Тя бе потърсила дълбоко в себе си силата, която да й позволи да използва изключителните си дарби, и бе възнаградена с видението за Торн. Двамата щяха да бъдат заедно; беше убедена, че ще стане така. Съдбата щеше да вземе връх. Имаше още препятствия, които да бъдат преодолени, включително и самият Торн, но в края на краищата те двамата щяха да намерят заедно щастието си.

— Фиона, къде си?

Тя трепна силно. Роло я беше намерил. Гласът му прозвуча застрашително и тя затрепери. Предположи, че пак ще се опита да легне с нея. Бяха минали няколко дни от пристигането й в дома му и гневът на Роло вече преминаваше в бяс.

— Ето те къде си била — каза гигантът, влизайки в малката стая, където я бяха настанили. — Сваляй туниката и лягай на леглото. Чувствам се силен като бик днес. Когато свърша с тебе, няма да можеш да ходиш поне една седмица.

Тя само го изгледа и това, изглежда, удвои гнева му.

— Веднага! — изрева той и я зашлеви силно.

Фиона залитна от удара и побърза да се подчини. Вече знаеше какво ще последва. Трябваше да легне гола на леглото и да чака Роло. Щом той се съблечеше, щеше да се стовари върху нея като побеснял звяр. А после щеше да се опита да вкара огромния си член в нея. Но нямаше да успее, както се беше провалял всеки път, когато опиташе да проникне в нея. Тя благодари на бога, че познаваше растения, с които го правеше безсилен.

По навик Роло отнасяше всяка вечер в стаята си кана с медовина и всяка вечер тя успяваше да капне вътре по няколко капки отвара, която не му позволяваше да легне с никоя жена. Дори една-две вечери да пропуснеше да си пийне, в тялото му оставаше достатъчно от отварата, за да не позволи на члена му да се надигне.

Фиона направи отвратена гримаса, когато Роло смъкна туниката, развлечените панталони и обувките. Тялото му беше огромно и започнало да затлъстява. Гърдите и гърбът му бяха нашарени с белези от рани, губещи се под гъсти червеникаво-руси косми. Брадата падаше на гърдите му, по ръцете и краката му изпъкваха огромни мускули. Въпреки явната сила на масивното му тяло членът му висеше като безжизнен между краката. Фиона едва се въздържаше да не се разсмее.

В гърдите на Роло бушуваше неимоверен гняв, който заплашваше да се разрази в насилие. Такова нещо никога не му се беше случвало. Обикновено той връхлиташе върху жените и ги обладаваше в продължение на часове, без да се умори. Имаше сила колкото за десетима мъже. Когато някоя жена влезеше в леглото му, след това почти не можеше да ходи; той винаги се хвалеше с огромната си сексуална енергия. Само Фиона е виновна, мислеше Роло. Тя беше му направила магия и затова той не можеше да легне с никоя жена.

Мисълта, че една крехка жена може да го обезсилва с черни магии, го вбесяваше. Затова той упорито се стремеше поне веднъж да успее да я обладае. Отчаяно искаше да докаже, че никоя жена не може да отнеме мъжествеността му.

— Отвори си краката — заповяда Роло, стоварвайки се върху нежното тяло на Фиона. — Никоя жена няма да ми се противопоставя.

Тежината му едва не я задуши. Тя не можеше да диша, какво оставаше да се подчинява на заповеди. Роло изруга, пъхна коляно между краката й и ги отблъсна настрана, опитвайки се да влезе в нея. Членът му беше сбръчкан и отпуснат, невъзможно му беше да проникне в сухия й отвор. Роло изрева ядно и се надигна.

— Какво си ми направила? — изръмжа той. — Това е магия! Улоф беше прав. Но аз ще те покоря, вещице. Ще те имам.

Той грабна дрехите си и излезе гол от стаята.

Същото се повтори и на другата нощ, и на следващите. Тогава Роло се опита да легне с една от робините, но се провали. След това той започна наистина да се страхува от Фиона и магиите й. Когато я заплаши, че ще я набие, ако продължава да му прави черни магии, тя само се усмихна и каза:

— Направи го, но на свой риск, господарю Роло. Няма да ми трябва много, за да те оставя безсилен за цял живот.

Тази ужасна мисъл явно изплаши гиганта и след това той вече не я закачи.

 

Домът на Торн

Торн се чувстваше достатъчно добре, за да стане от леглото. Макар че беше отслабнал и безсилен от почти пълното гладуване, той беше решен да си възвърне предишната сила. Затова изяждаше огромни количества храна и започна да се упражнява с меча и боздугана. Състезанията с приятелите му даваха отдушник на напрежението. Ужасното нещо, което Фиона беше направила с него, не го оставяше на мира. И колкото и да се опитваше да я забрави, не можеше да прогони образа й от ума си.

Първата вечер Торн седна на масата заедно със семейството и приятелите си. Улоф го насърчи публично да се разведе с Фиона. Това едва не го задави, но след вечерята той се подчини на баща си и на висок глас обяви развода си в спалнята, а после и пред вратата на имението. Това като че ли задоволи всички в къщата. С изключение на самия него. Но след това, което му беше сторила Фиона, той усещаше, че няма друг избор, освен да се разведе с нея. За съжаление, разводът не му гарантираше, че ще я забрави.

Торн непрекъснато се тревожеше за това, че Фиона е станала любовница на Роло. Представяше си я гола под грамадното тяло на Роло, представяше си я как се люби с Роло така, както го беше правила със самия него. През най-тъмните нощи той дори си въобразяваше, че чува виковете й на екстаз, докато Роло я довежда до безпаметство. Животът му се превръщаше в кошмар и той не знаеше какво да направи.

Нещастието му стана огромно, когато Брита лукаво подметна, подкрепена и от баща му, че той трябва да спази тържественото си обещание да се ожени за нея. Туролф не каза нищо, но Торн енергично възрази.

— Нека Туролф да се ожени за Брита, татко — заяви той енергично. — Нямам желание да се женя.

Това, което премълча, беше, че загубата на Фиона още болеше като кървяща рана и не можеше да бъде излекувана просто като си вземе друга съпруга. Още не бе успял да възприеме това, че Фиона се беше опитала да го убие. Споменът за нея вероятно щеше да го преследва до края на живота му.

Брита прикри яростта си. Заболя я, че Торн я отхвърли. Не можеше да повярва, че той е надвил отровата, която му беше дала. Имаше телосложение на бик. Нищо не беше станало според плановете й. А сега той дори имаше нахалството да отхвърли ръката й. Тя се надяваше, че брат й редовно бие Фиона.

Торн остана в залата, след като всички останали отидоха да спят. Нещо го накара да се насочи към пейките покрай стените. Намръщи се, като видя Бран да го гледа осъдително. Повика го с пръст и старецът полека се приближи към него.

— Любопитен съм, старче. Кажи ми защо Фиона ме отрови? Това не ми дава мира.

— Фиона не те е отровила, господарю викинг.

— Така си и знаех, че ще излъжеш заради нея.

— Трябва да потърсиш друг човек, който е причината за болестта ти.

Торн сви вежди.

— Няма друг. Ако знаеш нещо, което аз не знам, по-добре ми го кажи.

— Няма да ми повярваш. А и нямам доказателства, които да потвърдят думите ми.

— Кой? — изсъска тихо Торн. — Кажи ми името на негодника, който се опита да ме убие.

— Добре, щом настояваш. Беше Брита. Тя открадна едно силно лекарство от сандъчето ми и ти го наля в бирата.

Торн замръзна. После избухна в смях.

— Говориш глупости. Брита няма причина да ме убива.

— Няма ли? Помисли, господарю викинг. Отговорът ще дойде сам. Прочетох руните и посъветвах със звездите. Ще узнаеш истината, когато я потърсиш. Лека нощ, господарю викинг. Сега ще си почивам.

Торн се взря в превития гръб на Бран, докато старецът се отдалечаваше, накуцвайки, към пейката си. Длъжен ли беше да повярва на мъдреца, запита се той. Смешно беше дори да си помисли, че Брита го е отровила, но не можеше да не си припомни нощта, когато я бе отблъснал, и недоизречената заплаха, която тя бе оставила да виси във въздуха помежду им. Но дали беше отишла толкова далеч, че да го отрови? Отговорът на този въпрос го мъчеше като лош сън. Той негласно се закле да научи истината.

Думите на Бран преследваха Торн през целия следващ ден и деня след него. Той наблюдаваше внимателно Брита. Външно тя изглеждаше доволна от годежа си с Туролф, но имаше моменти, когато той улавяше погледа й, отправен към него със смесица от копнеж и ненавист. Торн реши, че никога няма да разбере сложната душа на тази красива жена.

Обърканите му мисли го доведоха до едно-единствено заключение. Бран бе намекнал, че има доказателство за вината на Брита. Ако то наистина съществуваше, Торн щеше да го открие.

На следващия ден Брита отиде до селото заедно с Туролф да видят как върви строежът на новия дракар, чието построяване бе поръчано от Туролф. Поканиха и Торн да дойде, но той отказа, защото сметна, че отсъствието на Брита ще му даде възможност да се поразрови. Най-напред намери Бран и го накара да му опише откраднатото от сандъчето му шишенце.

После се вмъкна в стаята на Брита, за да потърси окончателното доказателство за вината й.

Нямаше много места, на които да търси. Стаята беше малка, вътре имаше само едно легло с кожени завивки, два сандъка за дрехи, маса и дълга пейка. Торн претърси единия сандък и намери вътре само женски принадлежности. В другия имаше няколко сгънати туники и почти нищо друго. Тъкмо щеше да спусне капака и да се откаже от търсенето, когато една издутина в най-горната туника привлече вниманието му. Без колебание той бръкна в джоба на туниката и извади шишенце — точно като това, което Бран му беше описал.

Кръв нахлу в главата му. Сърцето му се заблъска в гърдите.

Значението на находката му го караше да крещи от радост, Фиона не го беше отровила! Този вик танцуваше в жилите му и се разливаше в кръвта му.

В този миг Улоф мина покрай отворената врата на стаята на Брита и видя Торн да стои вътре пред нейния сандък с дрехи.

— Какво, в името на Один, правиш в стаята на Брита? — запита Улоф, застанал на прага.

— Откривам нещо, което ще те изненада — отвърна Торн.

— Не разбирам. Да не си се разболял пак?

— Не съм болен, татко. Просто поумнял. — Той протегна ръка, показвайки шишенцето в отворената си длан. — Намерих това в туниката на Брита. Това е шишенцето, откраднато от сандъчето с лекарства на Бран. То съдържа отвара, която ме парализира и едва не накара сърцето ми да спре. Брита ме е отровила, татко.

— Откъде знаеш, че е същото шишенце? — запита ядосано Улоф, отказвайки да приеме, че бъдещата му снаха може да извърши подобно страшно престъпление.

— Бран ми го описа.

— Някой друг го е сложил в сандъка, не е била Брита.

— Не. Точно тя го е сложила вътре.

— Какво става? — запита Брита, влизайки в стаята, за да намери изненадана Торн и Улоф вътре.

Торн пъхна шишенцето под носа й.

— Познаваш ли това?

Брита пребледня. Тя имаше намерение да се отърве от шишенцето, но досега не й се беше представила възможност.

— Откъде го взе?

— От джоба на туниката ти — отвърна мрачно Торн.

Тя облиза внезапно пресъхналите си устни. Торн изглеждаше готов да я убие.

— Това е едно лекарство, което знахарят ми даде, преди да дойда тук. Вземам го за главоболие, защото внезапно ме заболява глава.

Улоф погледна многозначително Торн.

— Нали виждаш, има си правдоподобно обяснение.

Торн отпуши шишенцето и го поднесе към устните на Брита.

— Пий. Вътре има малко лекарство.

Брита се опита да се извърне, но Торн хвана главата й с огромната си ръка и я задържа здраво.

— Нямам главоболие — извика тя отчаяно.

— Пий! — повтори сурово Торн и притисна шишенцето към устата й.

— Не! Не искам да умра!

Улоф отпусна глава на гърдите си, а Торн изгледа кръвнишки Брита. Доказателството беше неопровержимо.

— Защо, Брита? — поиска да узнае Улоф.

— Исках Торн, но той не ме искаше. Обидата бе твърде тежка, за да я приема. Той спа с Фиона, въпреки че му предложих да споделя леглото му. Прости ми, господарю. Не бях с ума си. Бях полудяла от любов към Торн и исках да го накарам да страда, задето ме даде на брат си. Не съм искала да го убивам.

Тя падна на колене, съвършен образ на смирение и покаяние. Знаеше, че Улоф има пълното право да я убие заради това, което беше направила, и се страхуваше за живота си.

— Ставай, жено! — изрева Улоф. — Връщаш се при брат си. Няма да има годеж. Как съм можал да храня усойница в пазвата си! Ще тръгнеш след час. Роло да се оправя с тебе.

Улоф излезе от стаята. Торн отправи тежък поглед към Брита и последва баща си. Знаеше, че ако остане само още миг с нея, няма да отговаря за действията си. Мина заедно с Улоф през залата и двамата излязоха навън, под слънцето, оставяйки вътре всичко мрачно и зло.

— Отивам да взема Фиона, татко — каза Торн. Думите му накараха Улоф да застине на място. — Тя не ми е направила нищо.

— Фиона сега е любовница на Роло. Ти се разведе с нея, не помниш ли? Всички в къщата чуха как се отрече от нея. Защо ще искаш остатъците от друг мъж?

— Не знам — призна Торн. — Но иначе не мога. Тормозя се, когато сме разделени. — Той изскърца със зъби от отчаяние. — Като си я представя в леглото на Роло, ми иде да го убия.

Улоф изсумтя презрително.

— Явно, че още си омагьосан. Но аз няма да си променя мнението, Торн. Заклевам се, че ще те лиша от наследство и ще направя Туролф мой наследник, ако върнеш Фиона в къщата ми. Забрави я. Ще ти намерим друга съпруга, която да подхожда на положението ти.

Торн замря. Ултиматумът на баща му го шокира и в същото време го ядоса. Той винаги беше отговарял сам за себе си и сам беше вземал решения.

— Предложих да освободя мястото си на наследник в полза на Туролф, но ти отказа. Не ми трябва нито наследството ти, нито титлата. Имам достатъчно собствено богатство и ще правя каквото ми харесва.

— Така да бъде — каза Улоф с глас, от който повечето мъже биха потреперили.