Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 87 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Аманда Куик. Отдаването

Редактор: Севелин Захариев

Коректор: Мая Арсенова

Технически редактор: Лидия Николова

Издателство „Калпазанов“

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 4

Лукас крачеше по външните стълби на градския дом на лейди Нетълшип с чувство на нетърпеливо очакване, примесено с хладна пресметливост. Той бе в настроение подобно на това, когато беше на масата за игра на карти. Всичко в него се съсредоточаваше за победата, а той умееше да побеждава. Беше научил отдавна, че за мъж, който трябва да живее от своя ум, е много важна стратегията и внимателното обмисляне на действията. Знаеше стойността на хладнокръвието и способността да отстраниш чувствата по средата на битки или игра на карти. Желязната логика бе разковничето на оцеляването и Лукас знаеше това.

Той бе наясно поради какво успя да оцелее и дори да преуспее на масите в клубовете и сред дяволските сплетни в Лондон. Просто той никога не допусна чувствата му да се намесят в играта. За разлика от силно експулсивните млади контета, пищните пияни лордове или глупавите фукльовци, които обичат да пръскат пари по мелодраматичен начин, Лукас никога не позволи да си играе на разкош, лъжлива гордост или отчаяние. Когато не му вървеше в играта, той просто напускаше масата и изчакваше по-добър късмет. Лукас винаги го намираше.

Но, колкото и да бе добър на карти, неговият чичо беше прав — имаше твърде малка възможност да спечели достатъчно, за да спаси Стоунвейл. Лукас знаеше, че ще си изгуби времето, ако се опита да извърши такъв подвиг. Земята и хората в Стоунвейл не можеха да чакат толкова дълго.

Както и да е, той успя да сполучи с представянето си в Лондон. Ако един мъж е много умен и пресмята разходите си, той може да живее от една нощна победа до друга. Изисканото общество може да слухти за това и онова, но никога не се задълбочава във финансовото състояние на един мъж, докато той може да си позволява своето присъствие там. Титлата, както и връзките на Джесика Атертън, също му помагаха.

Лукас хвърли един поглед през рамо на из четкания сив кон и на черния, скъп двуместен кабриолет, с който дойде тази сутрин. Неговият външен вид му струваше повече, отколкото бе предвидил да похарчи, и той с неохота плати за всичко необходимо, включително и на своя шивач. Но когато един мъж преследва богата наследница, той трябва да се представи добре особено когато тази наследница наема частни детективи.

Външната врата на лейди Нетълшип се отвори точно когато Лукас премисляше своята стратегия. Той подаде на иконома визитната си картичка. Икономът промърмори бавно през носа си:

— Ще проверя дали лейди Нетълшип приема тази сутрин.

В един ужасен миг Лукас се замисли какво ще прави, ако Виктория е променила решението си да го приеме тази сутрин. Наистина бе възможно през ясните часове на деня тя да е усетила опасността. Той трябваше да надделее над страстното желание, което го накара да я целуне миналата нощ. Нямаше такова намерение или поне не толкова скоро. Но за един кратък и опасен миг в тъмната градина той наруши принципите си и допусна чувствата да се намесят в действията му. Лукас се закле да бъде по-внимателен занапред.

Икономът се върна и Лукас почувства облекчение, преминало в триумф, когато бе въведен в гостната. Дисциплинираността му и големият му опит не му позволиха да прояви никакво чувство на лицето си и той отчете, че първото препятствие е вече зад гърба му — допуснат бе в дома на своята плячка.

Секунда по-късно триумфът му премина в раздразнение, когато не успя да зърне никъде в слънчевата стая Виктория. Явно дамата, която го последва безстрашно през нощта в тъмния лабиринт, е размисляла малко по-дълго на дневна светлина. Лукас се насили да насочи вниманието си към поразителната, изискана жена на средна възраст, която седеше на елегантното канапе.

— Ваш слуга, лейди Нетълшип — промърмори той, докато се покланяше над обсипаната с пръстени ръка. — Виждам, че прекрасните очи на Виктория са запазена марка за вашето семейство.

— Много сте мил, милорд. Седнете, ние ви очаквахме. Виктория, остави, моля те, тези бръмбари и ела да поздравиш нашия гост — лелята обърна леко главата си към своята племенница и се усмихна.

Лукас се изпълни със задоволство — въпреки всичко тя не бе променила решението си. Той се изправи с усмивка и се обърна да види Виктория, която седеше тихо до прозореца в дъното на стаята. Нищо чудно, че не я зърна веднага. Тя бе облечена в бяло и жълто, които се сливаха със златистите пердета зад нея. Нейната неподвижност му подсказа, че тя предварително бе избрала тази позиция, за да може да го наблюдава скришом за известно време, когато той влезе. Веждите на Лукас се повдигнаха от изумление и признание за нейната находчивост. Нищо не може да замести първия поглед над противника, преди да си го срещнал очи в очи. Беше ясно, че той не е единственият човек тук, който разбира от стратегия.

— Добро утро, мис Хънтингтън. Помислих си за момент, че сте открили друг ангажимент за днес.

Тя се придвижи бавно напред, като меките й чехли не издаваха никакъв шум по килима. Държеше някаква плоска кутия в ръцете си, а в очите й играеха палави огънчета.

— Как е възможно да си помислите, че ще забравя за вашето посещение тази сутрин?

— Никой не може да бъде напълно сигурен в женската памет — Лукас се наведе над грациозно подадената ръка. Пръстите й бяха хладни и той разбра, че не е толкова уверена, както изглеждаше. Това го зарадва.

— Уверявам ви, че паметта ми е отлична.

— Разбира се, за един мъж не само женската памет изневерява. Понякога жената просто променя мнението и намеренията си — отвърна той.

Виктория наведе глава, като го преценяваше не без сериозна причина.

— Моля ви, седнете. Интересувате ли се от бръмбари?

— Бръмбари? — Лукас чак сега погледна в кутията и видя добре подредени мъртви насекоми. Те бяха внимателно поставени в редици според големината си, като се почне от най-едрия — истинско чудовище, та до най-малкия. — Ще бъда откровен с вас — никога не съм проявявал голям интерес към бръмбарите.

— О, има прекрасни бръмбари, нали, лельо Клео?

— Прекрасна сбирка — съгласи се с ентусиазъм лейди Нетълшип. — Събра ги лейди Уудбъри, член на нашето малко общество.

— Изключително! — Лукас седна бавно, като не сваляше очи от Виктория, която се намести до своята леля.

— Някои хора се чудят как лейди Уудбъри е успяла да убие толкова много едри насекоми.

— По най-обикновения начин, предполагам — каза Клео. — Като ги е хващала за крилата или е използвала камфор.

— Вие събирате ли насекоми, мис Хънтингтън? — попита Лукас.

— Не. Страхувам се, че нямам сили за това — тя погледна към кутията. — Знаете ли, бедните животни понякога не умират веднага.

Той я изгледа в профил и каза:

— Желанието да оцелееш може да бъде изключително силно.

— Да — тя постави похлупака върху кутията с бръмбарите.

— Страхувам се, че моята племенница е твърде мекушава за тази област на природните изследвания — рече Клео, като се усмихваше.

— Ще си позволя да отбележа, че предпочитам ботаниката и градинарството пред изучаването на насекоми.

— Вашите интереси са твърде разностранни — заключи Лукас.

— Смятате ли, че са ограничени? — тя го загледа, явно засегната, а в очите й блестяха подигравателни огънчета.

Лукас усети клопката, в която попадна.

— Ни най-малко. За краткото време на познанството ни вие изпъкнахте като жената с най-необикновен ум, която познавам.

— Вие да не сте специалист по градинарство и ботаника, сър? — Клео го загледа с интерес.

— Както може би сте чули, аз скоро получих титлата си и открих, че наследството разшири моя кръг от интереси. Изглежда, ще трябва да науча за градинарството и други подобни дейности доста неща, ако възнамерявам да извърша подобрения в именията си — отвърна Лукас.

— Тогава, без съмнение, ще се заинтересувате от акварелите на Виктория и нейните рисунки на растения — Клео изглеждаше доволна.

Виктория моментално се изчерви, което учуди Лукас.

— Лельо Клео, сигурна съм, че милордът не се интересува ни най-малко от моите драсканици.

— Уверявам ви, че се интересувам, и то много — каза бързо Лукас.

Всичко, което караше Виктория да се изчервява, я правеше още по-привлекателна.

— Тя има изключителни способности — каза лейди Нетълшип, като се изправи на крака и отиде до близката маса, за да вземе скицника. — Погледнете тези.

— Лельо Клео, наистина…

— Стига! Без излишна скромност, Вики. Работите ти са прекрасни и толкова истински. Говоря ти от доста време, че трябва да ги представиш пред публика. Заповядайте, милорд. Какво мислите за тези тук? — Клео бутна скицника в ръцете на Лукас с явно удоволствие.

Тъй като усещаше, че Виктория го наблюдава с примирение, Лукас заразглежда скицника. Той го отвори, като очакваше да види обикновени аматьорски рисунки, правени от жена. Смяташе се за твърде модно младите дами да рисуват или скицират цветя. Но Лукас бе изумен от чистотата на линиите и живите цветове. Нейните растения разцъфтяваха на страниците на скицника, просто светеха с разкошен блясък. Те бяха не само артистично красиви, а и изпипани до най-малката подробност.

Лукас бе очарован. Страница след страница — пълни с рози, перуники, лилии, които оживяваха пред него. Всяка една от тях имаше изящно изрисуван надпис на латински. Той вдигна глава и видя, че Виктория все още го гледа със странно притеснено изражение. Разбра, че изкуството й я правеше уязвима, и затвори скицника.

— Прекрасни са, мис Хънтингтън. Убеден съм, че го знаете. Дори за моето неопитно око тези скици и акварели са прекрасни.

— Благодаря ви — тя се усмихна внезапно така лъчезарно, като че ли бе казал, че тя, а не нейните скици са пълни с красота. Кехлибарените й очи бяха почти позлатени. — Много сте мил.

— Рядко съм така мил, мис Хънтингтън — рече той плахо. — Просто ви казвам истината. Ще си призная, че не познавам повечето от тези растения. Откъде ги намирате?

— От оранжерията — обясни Клео. — Аз и Виктория създадохме, както ми се иска да вярвам, най-хубавата ботаническа градина. Разбира се, не е като тази на Кю, но ние сме много горди с нея. Имате ли желание да я видите? Ще бъде удоволствие за Виктория да ви разведе.

— Ще ви бъда много благодарен, ако я видя — Лукас кимна в знак на съгласие.

— Оттук, милорд — покани го Виктория и грациозно се обърна.

— Разгледайте я внимателно — каза Клео. — Надявам се, че ще останете за чай у нас, след като приключите с разходката в оранжерията.

— Благодаря — Лукас се усмихна самодоволно и последва Виктория в хола, после по късия коридор, който ги отведе в задната част на къщата. „Нещата вървят добре“, мислеше си той, когато тя го въведе в голяма стъклена галерия, пълна с растения и силен, влажен дъх на рохка пръст. Сега вече бе насаме с нея.

Той се огледа наоколо и разбра, че ще проведе своето преследване в истинска джунгла. Погледна навън през стъклата. Зад оранжерията имаше широка, чаровна градина, в която се намираше познатата тухлена стена, покрита с бръшлян.

— Учуден съм от това, как изглежда градината през деня — отбеляза Лукас.

Веждите на Виктория се свиха инстинктивно.

— Тихо, милорд. Някой може да чуе.

— Не е необходимо. Изглежда, намерихме място за нас двамата — той преценяваше сочната зеленина и редицата от екзотични цветя, които запълваха пространството. — Вие и вашата леля се интересувате от градинарство, нали? Това е изумително.

— Леля ми построи оранжерията преди няколко години — каза Виктория, като тръгна през пътечката, оградена отвсякъде със зеленина. — Тя има приятели, които пътуват по целия свят и ни изпращат всякакви растения. Наскоро сър Пърси Хикинботъм, един от нейните обожатели, изпрати нов вид роза, открита наскоро в Китай. Той я нарече „Червената китайка на Клео“ в нейна чест. Не е ли мило? През последния месец ни изпрати най-красивата хризантема. Надявам се, че ще оцелее. Запознат ли сте с хризантемите, милорд?

— Не, но знам какво означава, когато внезапно човек стане необичайно приказлив. Отпуснете се, Виктория. Няма от какво да се притеснявате.

— Ни най-малко не се притеснявам — брадичката й се повдигна гордо, след което направи деликатна пауза. — Интересувате ли се от кактуси?

Лукас се втренчи с любопитство в разнообразните чудни растения, каквито никога не беше виждал. Той опита да докосне едно от тях и разбра, че са твърди и бодливи. Погледна нагоре и срещна погледа на Виктория.

— Винаги съм се интересувал от защитата на противника.

— Да не би да желаете да преминете през тази защита?

— Само когато цената си струва да влезеш в бой.

Той се радваше да се сблъска с нея. Тя не беше страхлива.

— Как можете да прецените в началото на битката?

„Въпреки всичко не беше грешка, че я целунах миналата нощ“, помисли си Лукас. Той знаеше, че докато го наблюдаваше, тя си мислеше за снощните прегръдки.

— Понякога човек си позволява малко от непознатото. Съвсем малко, както аз си позволих снощи. То бе твърде обещаващо.

— Разбирам. А как избирате евентуалните противници, преди да решите да влезете в бой?

Устата му се изкриви, когато видя надменния блясък в очите й.

— Всеки трябва да си има база за сравнение.

Надменността изчезна почти незабележимо и се превърна в отвращение.

— Предполагам, че нашият случай е такъв.

Лукас се изненада. Нали тя започна всичко. Той я догони, хвана я за китката и се опита да я спре. Тя се обърна и го погледна предизвикателно.

— Виктория, какво става? Дразниш се, че съм имал и други възможности в моя живот. Те не са толкова забележителни.

— Аз не харесвам факта, че вие безразборно търсите противници и че нашата среща е една случайност.

— Уверявам ви, никога не съм се хвърлял безразборно, а също и много рядко, на случайни противници. В действителност не съм имал чак толкова противници. Прекарах по-голямата част от живота си в армията и разбрах, че никой офицер не може да си позволи скъпа любовница със своята заплата — той нарочно стисна по-силно китката й, за да я придърпа към себе си. — Ами вие? Защитавате се много умело. Значи имате голям опит в интригите?

— Имам голям опит в ролята на кактус, милорд.

— Я ми кажете, успял ли е някой да мине през бодлите? — усмихна се той.

— Това не е ваша работа, нали?

Той забеляза руменината по бузите й, но погледът й оставаше непоколебим.

— Простете ми, но тези обстоятелства гъделичкат любопитството ми. Преди всичко аз възнамерявам да премина през тръните и да взема съкровището. Предупредих ви нощес.

— Вие не сте неуловим, нали, Стоунвейл?

— Неуловим съм, когато обстоятелствата го изискват. Но в случая моите намерения са съвсем честни. Вие не сте малко, глупаво момиче, току-що излязло от училище, и не мисля, че ще се уплашите от честните намерения на един мъж.

Виктория се окопити и се доближи до него.

— Като говорите за честност, какви са вашите намерения, милорд? Вие не бяхте съвсем ясен по въпроса миналата нощ. Аз трябва да знам.

— Мисля, че бях напълно ясен. Трябва да знаете, че ви желая. Ще направя всичко, каквото е необходимо, за да ви имам.

— Снощи… — започна тя напрегнато и млъкна, като търсеше точните думи. — Снощи ви предупредих да не си мислите за венчило.

— Чух вашето предупреждение. Казахте го няколко пъти с повод и без повод, доколкото си спомням.

— Тогава разбирате, че аз не играя игра, при която се стига до брак. Не се интересувам от венчавка.

— Разбирам — усмихна се Лукас пред сериозното изражение на очите й. Тя не мисли да играе тази игра, но това няма да й попречи да я загуби. — Вие искате да играете други игри, нали, Виктория? Среднощни игри?

Тя не отговори веднага, но Лукас забеляза как пръстите й трепваха леко всеки път, когато се опитваше безуспешно да махне голямото листо, което покриваше раменете й.

— Вие бяхте прав нощес, милорд. Аз силно желая да имам придружител, с когото да споделя своите нощни приключения. Някой, който умее да пази тайна; някой, който може да ме заведе на такива места, където не бих могла да отида сама или дори с такива приятели, като Анабела Линдууд и нейния брат. Това, което ми предложихте снощи, бе много вълнуващо, но се страхувам, че вие твърде добре знаете колко ме привличат вълненията.

— Вие се дразните, защото наистина ви харесва моето предложение, но се страхувате, че няма да можете да се отплатите. Това ли е проблемът, Виктория?

— Вие сте напълно прав, милорд — кимна тя с кисела усмивка. — Не съм убедена, че вие ще сте удовлетворен от каквато и да е отплата, избрана от мен.

Лукас пое дълбоко въздух и разкърши рамена.

— Както изглежда, проблемът е мой. Защо се притеснявате, след като аз съм удовлетворен от сделката?

— Защото е твърде малко милорд. Не ми се вярва да останете удовлетворен само с няколко откраднати целувки в градината, а аз ви уверявам, че това е всичко, което може да получите. Достатъчно ли съм ясна?

— Достатъчно.

Тя изчака за друг отговор, но не го получи, а той започна да изучава по-внимателно необикновената жена до себе си. Тя вече губеше чувството си за самообладание точно така, както Лукас знаеше, че ще стане. Дамата плуваше във води, твърде дълбоки за нея, и още не осъзнаваше това.

— Нито дума за венчавка, нали? — попита Виктория.

— Нито дума — той опипа бодлите на един кактус и ги намери толкова остри и бодливи, както и на предишния. — Длъжен съм да ви предупредя, че моето обещание да не споменавам за брак не значи, че няма да се боря да ви имам в прегръдките си. Вие сте права, Виктория. Ще искам от вас повече от няколко откраднати целувки.

— Вие сте твърде смел, милорд!

— Не виждам причина да крия истината. Вече знаете какво искам в замяна на моето присъствие през нощта.

— Но тази цена е твърде висока! Аз не мога да я платя — отвърна Виктория.

— Аз просто ви уведомих за моите желания и няма да ви насилвам да се отплащате така — той я погледна зарадван от бурята на чувствата й и любопитството, което гореше в очите й. — Няма защо да се страхувате от мен, Виктория. Имате моята честна дума, че няма насила да ви принудя да ми се отдадете.

— Моля ви, не употребявайте тази дума — изсъска тя през зъби.

— Отдаване? Много добре. Употребявайте която си искате дума за уточняване на моята цел, но не се заблуждавайте относно същността й.

— Вашата цел, милорд, е възможно най-безчестната — устните й се свиха в знак на силно неодобрение.

— Оставете ми малка възможност. Вие ми забранихте да се боря за по-достойна цел.

— Изглежда, много бързо се съгласихте да не говорим за нея — отвърна натъртено Виктория. Тя си играеше замислено с листото, което покриваше раменете й. — Някой би си помислил, че вие ни най-малко не се замисляте за брак, милорд.

— Не е задължително, Виктория. Защо един умен мъж трябва да жертва свободата си, ако може да има жената, която желае, без да е нужно да й дава името си? — отбеляза той сухо.

— Твърде високомерно е.

— Това става непрекъснато, Виктория — Лукас се засмя. — Изглежда, вие не сте били дълго време в обществото, за да го знаете.

— Знам го — отвърна Виктория, вече излязла от равновесие. — Не се опитвайте да ме заблудите. Знам много добре, че повечето мъже не се женят по любов. Те го правят от необходимостта да оставят наследници, да сложат ръка на чуждото богатство или и двете заедно.

— Винаги съм намирал любовта за твърде неясна и недостатъчна причина, за да се направи нещо по-значимо.

— Вие сте твърде циничен, милорд! — тя го погледна с присвити очи. — Предполагам, че само това може да се очаква от мъж, който ми предлага да опитам от една долна и скандална афера.

— Страхувам се, че бъркате, Виктория — Лукас извъртя оскърбено глава. — Вие ми забранявате да говоря за достойнствата на брака, а после ме обвинявате, че съм циничен, като ви предлагам любовна връзка — отвърна Лукас.

— Вие сте прав — съгласи се тя и разбра, че това, което каза, не й подхождаше. — Когато си богата наследница, нещата са по-различни. Анабела каза, че съм се побъркала на тази тема и се тревожа твърде много.

Лукас се усмихна мило, като й съчувстваше на положението, в което се намираше.

— Винаги ли търсите опасността в най-близкия храст?

— Предполагам, да — каза Виктория.

— Не е зле. Всичко се случва.

— Да, наистина. Много е практично — призна си Виктория.

— Затова ли се чувствате добре като стара мома?

— Звяр! — усмивката й отново се възвърна. — Вие сте напълно прав. Аз съм стара мома и съм доволна от това. Нещо повече, възнамерявам да продължа по същия начин.

Вниманието на Лукас бе привлечено от едно интересно жълто-златисто цвете, което му бе непознато. Цветето, обагрено тук-там с лилаво, светеше като корона на зеленото стъбло. Той се приближи привлечен от златистия цвят, който му напомни за очите на Виктория. Хвана цветето с ръка и започна да го изучава.

— След всичко, което се случи между нас миналата нощ, не можете да ме убедите да напусна живота ви, преди да съм опитал цялата ви страст, Виктория. Вие приличате много на това цвете — сочна и сладка, изпълнена със страстни обещания.

— Наистина, милорд. Вие трябва да се държите настрана от цветята. Предполагам, силата ви е в областта на военното дело, а не в литературата.

— Понякога човек може да научи много повече за живота, когато е заобиколен от смърт, отколкото от всичката поезия, написана до днес. Дори да успеете да пренебрегнете женската си страст до края на живота си, дълбоко се съмнявам, че ще можете да преодолеете интелектуалното си любопитство.

— Любопитство? Вие мислите, че можете да ме въвлечете в незаконна връзка, като подклаждате моето любопитство? Много оригинално.

— Това е приятно чувство за мен. Всяка жена, която с удоволствие се занимава с бръмбари и кактуси, определено трябва да се задълбочи, а дори и да се забавлява с някои научни въпроси, които засягат нейната физика — той се извърна елегантно и се наведе към нея. — Предлагам себе си за научни изследвания, мис Хънтингтън. Надявам се, няма да откажете.

Побесняла, Виктория го гледаше свирепо няколко секунди, след което веселието отново се настани в очите й. В следващия момент тя се разсмя толкова силно, че трябваше да се подпре, за да се падне.

Лукас я наблюдаваше, ръката му все още държеше жълто-златистото цвете. Той бе запленен от чистосърдечния й смях. Тя не се смееше по онзи дразнещ начин, по който често се подхилват младите дами, като се опитват да имитират звъна на камбани и шумоленето на книга. Смехът на Виктория бе пълен с топлина и жизненост. На него силно му се прииска да я грабне, да я целува дотогава, докато превърне хумора в тази страст, от която вкуси миналата нощ. „Можеше да го направя“, помисли си Лукас. Знаеше от нейните тръпки в градината, че може да запали желанието й. И той ще използва това заедно със стремежа й към приключения, за да я прелъсти. Накрая тя няма да има сили да се съпротивлява. Както й бе казал през нощта в градината, тя няма да намери друг мъж, който може да й предложи да опита от забранените плодове.

Ще я има в прегръдките си и това ще бъде само малка крачка към брака. Виктория може да говори смело за създаване на незаконна връзка, но той знаеше, че тя много трудно ще успее да направлява и контролира връзката така, че да не застраши положението на леля й, а и нейното собствено, в обществото. Преди всичко тя бе млада жена с чудесно възпитание, която познава много добре законите и рисковете на света, в който живее. Обществото изискваше от младите жени със състояние да пазят в тайна своите незаконни връзки, докато се омъжат и родят наследници на съпрузите си. След това много съпруги се чувстваха свободни да преследват своите романтични желания толкова дълго, колкото можеха да ги задържат в тайна. Техните съпрузи по принцип издържаха любовници преди и след брака, при това не винаги толкова дискретно.

Докато я наблюдаваше, смехът на Виктория утихна и тя възвърна пленителната си усмивка. Разсъжденията му го накараха да се замисли сериозно — той не възнамеряваше да остави своята бъдеща невеста да върви по утъпкания път от олтара до брачното ложе и по-нататък към тайните връзки.

Той винаги е знаел, че няма да бъде от онези мъже, които се правят, че не виждат изневерите на съпругите си. Не беше в стила му да дели собствената си жена с някой друг. Но чувството за собственост оставаше на заден план в сравнение с това, което той очакваше да изпитва към жената, която някой ден ще носи неговото име. Веднъж да стане негова, Виктория ще бъде негова и само негова. Връзките с обществото ще бъдат прекъснати. Той няма да дели това полудиво, непредсказуемо същество с никой друг.

— Милорд, вие сте невероятен! — Виктория избърса влагата по очите си и разтърси глава, като все още се подсмихваше. — Представих си как се отдавате за нуждите на научните изследвания. О, колко благородно! Вие сте твърде щедър.

— Ще направя всичко възможно, за да ви спечеля.

— И как ще бъда спечелена, милорд?

— С приключения, вълнения и страст. Ще ви дам от всичко, Виктория.

— О, но аз ще подбирам, ще взимам от тях толкова, колкото искам, и съответно ще заплатя толкова, колкото преценя — решително заяви тя.

— Това е ваше право — той кимна в знак на съгласие доволен от своята победа.

Тя се съсредоточи, направи една крачка и го докосна.

— Лукас, като казвате, че ме искате, значи ли това, че искате само мен, а не моите пари?

— Желая те — промълви той и нежно погали прекрасната й брадичка.

— Нищо не мога да ви обещая — изрече тя с изключителна отговорност. — Снощи бях прехласната от вашите целувки, но всичко е мимолетно. И двамата знаем добре това.

— Разбирам — той стисна нежните й пръсти. — Не се обвързвайте с никакво обещание. Заедно ще решим колко дълго ще продължи нашата връзка.

За момент тя застана неподвижно. Просто стоеше и го гледаше с едва потиснат копнеж, който го подтикваше да я грабне в прегръдките си. Желание се четеше в нейните кехлибарени очи, но то не бе обещание за сладострастие или безразсъдно преживяване, а нещо друго, нещо уязвимо, събрано в един сърцераздирателен поглед на очакване и надежда.

— Ако вие сте сигурен, че това е нещото, което искате, и ако смятате, че то е достатъчно — каза Виктория, — то аз приемам вашето предложение да бъдете мой придружител за през нощта.

— Тогава сделката е сключена — Лукас въздъхна дълбоко, наведе глава и устните му се долепиха до нейните.

Тя потръпна от допира, а Лукас инстинктивно поиска да я успокои, да я свали долу на пода и да я люби страстно. Преди да може да се овладее, тя пъхна малко листче в ръката му.

— Какво става? — попита Лукас, впечатлен от изящния краснопис. — Публичен дом, мъжки клуб, игра на карти, надбягване?

— Това са първите точки от моята програма — обясни му тя.

— Каква програма? — той бе поразен. Явно сериозно бе подценил своя противник — грешка, която рядко бе правил. — По дяволите! Вие очаквате да ви заведа на хазартни игри и в публичен дом? Мили Боже! Вики, бъди разумна. Нощни разходки по тъмните алеи на парка, посещение на карнавала е едно, а да те промъкна в публичен дом или хазартни игри е съвсем друго. Бъди сериозна.

— Вие грешите, милорд. Аз съм напълно сериозна — каза победоносно Виктория.

Той я погледна и се увери в нейните думи.

— По дяволите! Това е повече, отколкото очаквах.

Виктория не обърна внимание на недоволството му.

— Четвъртък вечер е прекрасно време за следващото ни приключение. Без съмнение ще се видим на бала у Кинслоу, където ще се уговорим конкретно. А между впрочем…

Гласът на Клео Нетълшип прекъсна инструкциите на Виктория:

— Вики, скъпа, все още ли сте там? Не се престаравай, ще отегчиш лорд Стоунвейл. Не всеки се радва на такава разходка в оранжерия, знаеш това.

Лукас се обърна, за да види лейди Нетълшип, която стоеше на вратата и му се усмихваше.

— Уверявам ви, мадам, никога през живота си не съм бил по-малко отегчен от сега.

— Такова нещо рядко се случва с Виктория.

Лукас погледна удовлетворената Виктория, след това хвърли още един поглед на златистото цвете, което разглеждаше преди.

— Мис Хънтингтън, ще ви бъда благодарен, ако ми кажете името на това странно цвете.

— „Кралица Стрелица“. Леля Клео и аз сме много щастливи да имаме такова цвете в оранжерията. Великолепно е, нали? — каза развълнувана Виктория.

Лукас я погледна. Тя цялата бе изпълнена с живот, кехлибарените й очи бяха прекрасни.

— Да — каза той. — Великолепно е.